Етикет хумор

Часът на кучето - времето на здрача, когато слънцето вече е залязло, но не е настъпила пълна тъмнина и човек не може да различи куче от вълк.

Селото беше малко и разположено високо в планината; създадено бе толкова отдавна, че никой вече не помнеше точно кога. Но изглежда е било доста преди по морето да почнат да идват чужденците и на местните да се гледа като на хора "втора ръка", понеже се казваше Българско.

Хората работеха малките си нивички и гледаха животни - но както споменах, наблизо бе гората. А там имаше вълци.

Хората знаеха, че вълците няма да се поколебаят да изядат добитъка им, а може би и тях самите. Затова отглеждаха кучета. Хранеха ги редовно и постепенно кучетата ставаха все по-големи и по-силни. Когато се случеше гладна година, хората спестяваха от своята храна и тази на децата си, но за кучетата винаги имаше достатъчно. Ако някой се усъмнеше дали наистина я заслужават, посочваха му гората и той навеждаше глава.

Всъщност никой не помнеше кога за последен път вълк е нападал добитъка, но кучетата често нощем лаеха яростно и селяните си казваха - аха, онези пак искат да ни изядат. И в селото се носеха разкази - един през друг по-страшни - какво се случва с онзи, който попадне сред вълците.

А после един ден вълците слязоха в селото - бяха много и добре охранени. Разходиха се навсякъде, поклатиха глави и... си тръгнаха. Накрая само един от тях отбеляза, че всъщност тук е по-зле, отколкото при тях в гората.

Селяните изтърколиха една бъчва с вино на мегдана и три дни пиха от радост, че са се отървали от вълците; а също така, че вече няма смисъл да хранят толкова добре кучетата. Животът се очертаваше просто като приказка.

Но когато изтрезняха, се оказа, че са във властта на кучетата; те бяха поели властта в селото и започнаха да налагат своите правила. "Никакви вълчи закони повече - обявиха те, - само свобода и демокрация. Но... тези земи и стада, дето сме ви ги пазили толкова време безплатно - за единия къшей хляб, дето се вика, - вече ще са наши. Обаче никой няма да ви пречи да ги обработвате и дори ще ви даваме някаква част от изкараното."

"Тези са луди - решиха селяните - Като вземем по една сопа..."

Но не взеха. Още на следващия ден из селото почнаха да се разхождат едни охранени песове с дебели позлатени каишки на вратовете и да хапят непослушните. И селяните само свиха рамене, изпсуваха и се подчиниха. Някои дори казаха, че може би така е по-добре - ето, виж вълците как добре си живеят в гората, защо и тук да не стане така?

Но те забравяха най-важното - вълците цял живот намират плячка сами и ако не успеят, стоят гладни. А кучетата бяха свикнали някой друг да ги храни и това бе първото, което внушаваха на малките си веднага след раждането - ние толкова години сме ги пазили, заслужаваме... И децата кимаха в знак на съгласие.

Впрочем, когато кученцата поотраснаха, родителите им ги пращаха в гората - да си поживеят на свобода и да понаучат това-онова. Понеже нали след време и те трябва да станат ортаци на вълците.

Понеже не смееха да вземат сопите, селяните постепенно стигнаха до убеждението, че не всички кучета са толкова лоши - да, хората на Шаро може и да не ни пускат на нивите ни, но тези на Мурджо... Помните ли колко добре си живеехме, когато Мурджовци ни пазеха? И забравяха, че вече никой няма интерес да ги охранява.

После кучетата се разбиха на по-малки глутници и привидно воюваха помежду си, но никога - на страната на хората. Просто не им беше в природата.

И тогава селяните се разделиха на две - едните твърдяха, че за всичко са виновни вълците. Макар че само си стоели в гората, те давали лош пример на кучетата и това било причината за всички нещастия. Ако дойдели ловците от съседното село с големите си оръжия да избият вълците, всичко щяло да стане какво преди. Но то май и там кучетата взели властта и също пращали малките си кученца... Просто лаели повече към гората, за да не забравят селяните колко лоши са вълците.

Другите пък твърдяха обратното - ако вълците дойдат да изядат кучетата, най-накрая ще заживеем щастливо. И забравяха, че не горските хищници са довели тази напаст в селото - не, хората сами си ги бяха изгледали и отхранили. Пък и вълците все по-малко имаха желание да се месят в хорските работи - сега те се бяха обединили в някаква суперглутница и не можеха да се разберат помежду си как да делят плячката. Един викаше - който я е уловил, той ще вземе повече, друг му опонираше - първо трябва да нахраним старите и болните, а младите ще си хванат нова плячка... изобщо, пълен хаос.

...А хората си работят нивиците, вървят в дъжд и пек след стадата и накрая дават всичко на кучетата. Те го вземат и им връщат една част, но внимават да не е прекалено много, понеже на пълен стомах човек го домързява и не работи добре. Пък и може да си помисли, че е равен на кучетата, а това не е така. Те толкова време чакаха да дойде техният час и... дочакаха.

В гората часът на кучето идва и си отива бързо - в Българско той никога не свършва.

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ИСПАНЕЦ

Днес станах както обикновено, хапнах малко чурос с горещ шоколад и отидох на работа.

Специалист съм по инженеринг в просперираща компания. Преди пет години ми възложиха да организирам построяването на нов канал за отпадните води на завода ни в края на голям град. Обаче то - докато създадем концепция, докато изясним собствеността на земята, през която ще преминава, после дълги битки с бюрокрацията за всяко разрешително... Когато започнахме строежа, градът вече беше се разраснал, заводът бе заобиколен от жилищни квартали и се наложи да го затворим. Но никой не нареди да се откажем от канала - у нас се планира с години напред и после нищо не се променя. Така че сега го копаем, а като стане готов, ще го засипем. Важното е да има повече работни места.

До обед обиколих бъдещото трасе, за да се убедя, че някой междувременно не е построил нещо ново върху него; после обаче дойде време за сиеста. Ето защо си казах "маняна" и отидох да си почина.

("Маняна" буквално означава утре, но в по-широк смисъл трябва да се разбира като "абе, все някога ще стане, ако е писано". Арабите имат аналогичен термин - "иншаллах", но техния не е толкова конкретен.)

В къщи се опънах на канапето под климатика и се заслушах в звука на чалгата, идващ от съседния апартамент. Там живее бивш български мафиот и изпитва носталгия по родината. Разбирам го - тъкмо провесил поредния бизнесмен от моста - и властта се сменила. Дошъл спецотрядът, изтеглили жертвата (която се оказала спонсор на новите управници), накарали комшията да й се извини, а после строго го предупредили: изчезвай по-бързо някъде надалеч, че от другата седмица - нали се сещаш? Нещо като играта на "жмичка", но полицаите първо броят до милион (или колкото ти се откъсне от сърцето), а едва след това почват да търсят.

После се зачудих къде да отида довечера - на мач или на корида? То и футболът ни не е лош, но борбата с бикове е нещо уникално. Само им покажи червеното знаме и гледай какво става. Впрочем, за целта отглеждаме специална порода антисъветски бикове; хранят ги с това, което е ял редовият руснак по времето на Сталин и гледачите им четат Солженицин. Много ефикасно е - след първите две-три хиляди страници те почват да рият с крака земята и не можеш да ги удържиш - гледачите, имам предвид. Биковете са по-уравновесени и докато не им размахаш съветското знаме и не запееш "Интернационала", търпят. После обаче...

Да, ще отида на корида - интересно ми е кой ще победи. Изобщо ние, испанците, сме любознателна нация и сме открили много неща - само дето сърбите ни псуват още заради Колумб...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ЧУКЧА

Днес намерил вестник в гората - явно, геолог оставил моя да чете. За какво друго може да ползва вестник там?

Моя прочел - у нас всичко много добре, хора живеят весело и богато. Преди година давали по трийсет хиляди рубли за телевизор, сега - по шейсет. Значи, има повече пари...

Даже видял във вестник портрет на велик шаман Путин.

Наша яранга много горда - преди време ние убили мечка. Голяма, страшна мечка, дето искала да изяде цял свят. Обаче като дошла тук, ние събрали всички и убили. Има-няма седемдесет години оттогава.

Е, аз лично не убивал мечка, но мой дядо участвал и аз много горд за него. Аз внук на герой. Аз иска всички да уважават мене, понеже мой дядо помагал да убият мечка.

Идват тука геолози, учени, туристи и викат: "Абе, чукча, защо живеете толкова бедно бе? Само елените са по-зле от вас." А чукча се усмихва хитро и пита: "А кой убил голяма страшна мечка, а?" Те малко спорят, че имало и други ловци, но накрая млъкват.

След ден-два си тръгват и с тях заминават някои от жените ни, понеже им писнало тук и искали да живеят нормално и да къпят всеки ден. Глупав жена - не умее да цени героизма.

...Вярно, тука студено и няма какво да яде. Вярно, тука пие много водка и не чете вестник, освен ако геолог остави. Вярно - не знае какво има оттатък тундра, а иска да види. Но главно - има голяма пушка и може да убие мечка, ако пак дойде.

И всички страхува от нас...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ КАНАДЕЦ

Днес станах по-рано, за да имам достатъчно време да пробия тунел в снега до улицата. Вали вече цял месец и преспите стигат до прозорците на втория етаж. Всичко е една бяла равнина, по която койотите карат ски и вият отчаяно. То и на мен ми се иска да завия понякога, но прекалено обичам страната си и гордостта не ми позволява.

А има с какво да се гордее човек - например, играем добре хокей. Освен това от всички страни граничим със САЩ - нещо, което друга страна досега не е успяла да постигне. При това сме особено социална държава, а и играем добре... впрочем, това вече го казах.

Снежните преспи доста ме депресират, а още по-лошо е, че жена ми я няма - на конференция е в Куба. Тя навремето беше държавен служител, но я съкратиха и тогава стана феминистка. Тоест тя и преди си беше такава по убеждение, но сега се е отворила платена длъжност в партията и жена ми я зае. И за да не си загуби работата, реши да спре да мие чиниите в къщи, да пере и даже да готви. Можело да дойде някой случайно и да я види и после - как да обясниш на другарките защо слугуваш на някаква шовинистична свиня? (Това било само заради приетата им терминология, иначе тя си ми вика "Били") Та затова сега аз върша цялата работа в къщи, а жена ми чете Симон Бовоар. Малко нагорно ми идва, понеже трябва да шетам вечер, след като се върна от офиса, но няма как - само с една заплата не се живее, а жена ми на друго място не я искат.

Впрочем, преди две години феминистките се обединиха със социалистките, после към тях се присъединиха и комунистките - и изобщо всеки, на когото не му се бачка, а иска да живее добре. Но понеже са нови в политиката, през три месеца ходят на обучение в чужбина. И все в Куба - там имало един Ернесто, дето му бил много дълъг... стажът в партията и умеел да работи с хората. Сигурно е вярно, понеже жена ми всеки път се връща с тен и нощем въздиша насън: "Ернесто, дай това да го повторим пак, че материята нещо ми убягва...". Абе - жени. Няма да отиде като мен за риба - ами все мисли за доброто на другите. Е, не че съм против социалната ангажираност, но на всяко тримесечие да блъскаш път до Куба - мисля, че е малко прекалено.

Впрочем, като споменах рибата - време е да си купя нова лодка. Старата вече не е престижна и приятелите ме гледат леко подигравателно. В други страни хората си демонстрират статуса чрез колите, ние тук - чрез лодките. Друго си е някое чудовище с турбодвигател и климатроник... жалко, че няма как да й сложа лети джанти.

Обаче лодките не са толкова евтини и се налага да теглиш заем от банката. И тук аз имам проблем - лоша кредитна история. Оказва се, че не съм вземал заем досега, което ме поставя в категорията на безперспективните. Те търсели клиенти с много заеми, за предпочитане към няколко банки едновременно - това означавало, че имаш склонност да харчиш и цял живот ще работиш за тях. А скръндза като мен, която само спестявала, не била интересна.

Звъннах на жена ми в Куба и й се оплаках. Тя веднага ми влезе в положението и обеща веднага щом се върне, да ми оправи кредитната история. Само да съм прокопаел тунел до улицата, за да мога да изкарам пикапа, понеже в друга кола покупките нямало да се съберат.

Е, аз това и правя в момента...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ КУБИНЕЦ

Днес станах с мъка и дойдох на себе си едва след третото кафе. Каква нощ! Като ме награбиха онези дъртите канадки - феминистки ли бяха, нимфоминистки ли - не помня, обаче не ме оставиха цяла нощ: "Ернесто, я пак ми покажи как установихте доминация на пролетариата - ама така, по-революционно..." Малко след полунощ другарят ми Рамон падна в неравната борба, а аз - добре че се сетих да угася лампата - та взеха по-трудно да ме намират в тъмното, понеже съм черен. Тогава разбрах какво значи да си истински революционер и се възхитих на мъжеството на другаря Фидел - аз тук с пет-шест жени едва се оправям, а той - с цяла нация. Как после няма да ти треперят ръцете?

Иначе всичко е добре - утре ще дават талоните за месо и тоалетна хартия, вдруги ден - за хляб. Освен това получавам и братска помощ от канадските другарки, така че - живее се. Мисля да поработя още пет-шест години в хотела, а после, ако имам късмет - да вляза в Партията. Казват, че там, ако си активен - бързо се правела кариера. А аз съм, питайте ако искате канадките.

Видях тези дни един другар от Източна Европа - дойде с любовницата си във Варадеро, попече се, срещна се с този-онзи и си замина. Обмяна на революционен опит, така да се каже. Като гледам - това и аз го мога. Пък и ако си изсветля косата, както съм малко черничък - много добре ще изглеждам на митингите. Тогава може и в Москва да ме поканят, те там обичат екзотичните лидери.

Само едно ме притеснява - другарят Раул нещо взе да затопля отношенията със САЩ. То иначе не е лошо, де, но ако тръгнат насам и американските феминистки - няма да устискам. Все пак ние сме от младото поколение и нямаме закалката на едновремешните революционери...

Но пък щом е за доброто на хората - поне ще опитаме.

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ХОЛАНДЕЦ

Днес станах малко по-рано, слязох в кухнята и си приготвих закуска - хляб, масло и шоколадови пръчици. После сложих кафето и изведнъж усетих едва доловима миризма на дим. Изкачих се бързо обратно по стълбите и нахлух в стаята на сина ми Йохан.

Заварих го на балкона да пуши цигари С ТЮТЮН, а е само на петнадесет! Искаше ми се да му завъртя един шамар, но у нас не е прието - можело да му се увреди какво беше там - неукрепналата детска психика или акъл, не помня точно. Но знам със сигурност, че после идва полицията и аз отивам на едно добре укрепено място... Затова просто изхвърлих цигарите му, а когато момчето се разплака, му дадох от моята марихуана. Отначало той не искаше - щели да научат приятелите му и да му викат "женчо", но после запали и се успокои. Аз също, понеже според нашите лекари марихуаната е напълно безвредна, за разлика от тютюна.

После си поговорихме като мъже - обясних му, че не бива да пуши, понеже това ще му попречи на футбола. Йохан ме слушаше внимателно, а после изведнъж се сети, че закъснявал за училище. "Какво училище бе - разсмях се аз, - да си чул през последните двадесет години да сме продали някой учен? Не, нали? Но виж, футболисти..." Но понеже настояваше, пуснах го да върви, като му напомних след часовете да се поупражнява още малко в биенето на дузпи.

Отидох в министерството, където работя като експерт по ликвидиране на природните бедствия, и там заварих да ме чака българска делегация. Имали проблем хората - много им се късали стените на язовирите - и изведнъж някой от тях прочел за нашето момче Петер, което с пръстчето си запушило дигата и спасило страната. Всички подскочили от радост, че най-после са намерили решение на проблемите си, метнали се на самолета и - ето ги.

"Вие само ни кажете с кой пръст се прави - примоли ми се ръководителят на делегацията. - С този ли?"

Въздъхнах. Не, отговарям им - този пръст става само да го показвате на вашите управляващи - и то желателно по време на избори.

Хората оклюмаха, та се наложи да ги почерпя с малко марихуана - да се ободрят. После ги посъветвах да играят повече футбол и се разделихме като приятели.

Така де - да сте чули България да е продала някой учен? Но виж, футболисти...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ СЕВЕРНОКОРЕЕЦ

Днес се събудих навреме и отпочинал; онези псета, дето виеха по цяла нощ, ги няма вече. Някои смятат, че това е благодарение на грижите на нашата Партия за хората, но аз знам истината - комшията от другия вход скоро ще жени дъщеря си и отсега мисли за банкета след сватбата.

Не закусих, понеже няма какво. Вместо това известно време се себеосъзнавах и креативирах, както пише в най-великата теория на света - чучхе. Намигнах на портрета на Ким Ир Сен на стената и тъкмо да тръгна за работа, когато усетих мирис на цигарен дим. Бързо се втурнах към задната тераса и заварих сина ми да пуши АМЕРИКАНСКИ цигари. Завъртях му бързо два шамара, докато му обяснявах, че по този начин той подпомага икономиката на империалистите и това до нищо добро няма да го доведе. После му обещах да довършим разговора вечерта.

Аз работя в едно от хилядите предприятия за чайници, разположени дълбоко под земята. Няма как - у нас се пие много чай и едва насмогваме. Единствено в ширпотреба се правят някакви ракети, но както ни обясниха - против градушка. Само не знам защо ме карат да ги конструирам с десет хиляди километра обсег, но вероятно е просто превантивно.

Колегата ми ме попита дали не искам в неделя да отидем за риба. Аз му отговорих с жест на недоумение и той веднага се сети - у нас риболовът във вътрешността на страната от години е забранен. Причината е проста - отива някой да си изкопае малко червеи, задълбава повече и току се оказва в нашия офис. А тук навсякъде са разхвърляни секретни чертежи на чайници, така че... няма как. Човека го разстрелват и народът ни губи един работник. Затова е забранено и кладенци да копаеш.

След работа бързах да се прибера, понеже като централен филм по телевизията щяха да дават "Том и Джери". Знам, че е американски, но на нас ни обясниха, че Том символизирал агресивните Съединени щати, а Джери - свободолюбивия корейски дух. Дори се говори, че после нашите щели да купят и друг сериал - "Ну, погоди". Не го зная какъв е, но партийният секретар ще ни каже кой какво символизира и за кого да викаме.

Вечерта се върнах вкъщи и заварих сина си със смъкнати гащи, а коланът - до него. Очевидно осъзнаваше, че е виновен пред пролетариата и заслужава сурово наказание. Но днес аз бях щастлив - според партийния секретар напоследък американският долар поскъпва спрямо рублата по-бавно от очакваното.

Ето защо само потупах сина си по рамото и го попитах какъв иска да стане, като порасне. "Футболист" - отговори ми той. - И щял да вкара много голове на империалистите.

Замислих се - абе, опасно си е. Ще вземе да попадне в националния, ще отиде на някоя световно, ще пропусне дузпа - и ето ти ги пет години затвор. Те у нас за жълт картон дават по една година условно, та какво остава... Затова му казах - я по-добре стани военен. Докато не ни е нападнало НАТО - само ще маршируваш, ще козируваш и ще викаш "Слава на Ким!" А ако ни нападнат, пак няма дълго да се мъчиш - като ги знам тези нашите чайници колко са качествени...

Ачо се събуди от неясна тревога; няколко секунди по-късно си спомни, че тази сутрин е на интервю за работа и трябва да побърза.

Той се изми, изпи набързо кафето си и се облече представително - костюм и вратовръзка. Вярно, позицията беше за мотокарист, но в тези гладни времена не искаше да рискува. Реалните обяви за работа в градчето им се брояха на пръстите на двете му ръце, може би и на единия крак, но не повече. И когато вече бе готов да тръгне, Ачо се сети, че не си е взел късметлийската шпакла.

Веднъж той зидаше нещо вкъщи и точно тогава звънна телефонът му, а после го извикаха и го назначиха. После той дълго се мъчеше да си спомни на какво дължи късмета си, но освен за шпаклата в ръката си, не се сети за друго. И оттогава той винаги си я носеше във вътрешния джоб на сакото, когато отиваше на интервю.

Шпаклата беше в мазето; той я взе и на излизане погледът му попадна върху огромния гардероб в края на коридора, който стоеше там от детските му години и Ачо бе уверен, че зад него има просто стена. Сега обаче вратите на гардероба зееха отворени, а зад тях се виждаше друго помещение. Ачо се приближи внимателно, после още малко и... попадна в огледалния свят. Всичко обаче си беше същото, поне на пръв поглед. Той бързо излезе, качи се в колата си и потегли.

На близкото кръстовище двама шофьори бяха излезли от колите си и се караха:

- Ти трябва да минеш пръв - ревеше единият, - с предимство си, а и изглеждаш много интелигентен човек. Уважавам те!

- Как ли пък не - възразяваше другият. - Твоята кола е по-скъпа, а и я виж какъв ланец имаш? Хайде да не се разправяме - минавай, а аз с чисто сърце ще ти завиждам...

Ачо поклати глава и отмина. След километър от храстите изскочи катаджия и размаха палка.

"Отидоха двайсет лева", помисли си Ачо, но катаджията просто извади от джоба си кърпа и избърса предното стъкло на колата му. После козирува и му пожела приятен път. Ачо бе толкова изненадан, че отначало обърка педалите.

- Заповядайте - покани го специалистката по човешки ресурси. - Честно казано, изненадана съм, че дойдохте. В целия град ни се носи славата, че не плащаме редовно, крием осигуровки, глобяваме служителите си, че дишат...

- Да де, но при тази безработица...

- Както решите, но да знаете, че ще ви скъсаме от извънреден труд и няма да получите и стотинка за него. Но вероятно поне горивото на мотокара няма да плащате изцяло - ще делим.

В този момент в стаята влезе добре облечен мъж на средна възраст - оказа се собственикът. Той приветливо се ръкува с Ачо и обясни:

- Виж какво, момче, дай да се разберем отсега. Не обичам натегачите, които и по една цигара не смеят да изпушат в работно време, че и даже и до тоалетната не ходят. Искам да го даваш по-ларж - в края на краищата фирмата да не е на баща ти? Дето се вика, утре ще фалирам и ще останеш на улицата - и кой ще ти върне здравето? И не ми разправяй, че си бил готов да работиш за петстотин лева. Аз давам хиляда и не искам да чувам възражения по въпроса. Ясно ли е?

Ачо кимна и получи позицията. Върна се вкъщи леко замаян и легна да спи. Събуди се чак привечер и пусна телевизора. Даваха новините.

...Днес премиерът призова повече да не се гласува за неговата партия, понеже не са изпълнили нито едно от предизборните си обещания. Той дори изрази известно съмнение за компетентността на екипа си, заявявайки: "Къде ги намерих тези - и чеп за зеле не става от тях. Ама като рекли олигарсите - вземи ги, все някога ще се научат... Обаче като отида да докладвам в Кремъл, Путин пак ще ми дърпа ушите и ще вика: "Дурак, хорошо, что все таки наш" . А как ми се пие едно уиски, ама няма - водка, водка и Алла Пугачова. Ох, кога най-сетне ще ми свърши мандатът - да се отърва..."

...А сега - спортните новини. На мача "Барселона" - "Манчестер Юнайтед" българският нападател на домакините Валери Божинов вкара още през първото полувреме три гола след подавания на Меси и два пъти на Неймар. Това принуди треньорът на гостите да прекрати смелия си експеримент и да извади от игра резервния вратар, вкарвайки на негово място титуляра Николай Михайлов...

Ачо поклати замаяно глава, а после взе късметлийската си шпакла и слезе в мазето. Там застана пред отворените врати на гардероба и се замисли накъде да поеме.

От една страна, старият свят му беше добре познат, свикнал бе с него и там се чувстваше по-сигурно.

От друга, обаче...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ АНГЛИЧАНИН

Днес е понеделник и станах сравнително рано; през уикенда бях на гости на родителите ми в провинцията и успях да си отспя. Обикновено това е доста трудно, понеже ние граничим с имението на Баскервил, а там открай време отглеждат кучета, които вият страшно. Обаче напоследък съседът наел семейство градинари от Корея и само след няколко дни настъпи пълна тишина.

Така умират легендите.

Закусих с малко овесенa каша и отидох на работа в Ситито. Понеже Лондон е финансов център на света, имам колеги от къде ли не. На съседното бюро например работи колегата Гунчо - един млад джентълмен от България. Той произхожда от прогресивно семейство, баща му бил член на ЦК на тяхната комунистическа партия и когато преди двадесет и пет години дошли на власт лошите, цялото семейство било подложено на гонения. За да се спасят, Гунчо емигрирал тук, а сестра му Цецка - в Париж. Те всъщност мечтаели да отидат в Москва, но тогава и там на власт били лошите, в Куба пък слънцето печало много силно и нашият човек се изприщвал, та нямало как другояче. Но Гунчо често въздиша и ако мисли, че никой не го гледа, пролива по някоя сълза за един "Бай Тошо", при когото всичко било о'кей. Трябва някой ден да проверя от коя династия е този и дали не е някой далечен братовчед на нашата кралица.

Обаче нещо не мога да разбера - Гунчо все говори как по времето на този "Бай Тошо" младите не смеели да се хванат един до друг на хорото, а втори месец излиза вечер с Бети от съседния офис. То си е хубаво момичето и аз бих го поканил някъде, но вече половин година чакам някой да ни запознае и после - веднага. Обаче засега не се е появил подходящ случай и затова почвам да се замислям - дали да не се запиша в нашата комунистическа партия, да понауча това-онова?

Понеже Бети излиза с Гунчо, вечер обикновено ходя в клуба си. Той се нарича "Приятели на миещите мечки" и достъпът до него е строго ограничен - трябва да имаш в рода си поне един предшественик, който пред свидетели да е изкъпал мечка. Като прадядо ми, лорд Беър, бог да го прости... Твърдят, че тогава мечката просто не харесала сапуна, но аз мисля, че прадядо не е трябвало да пие толкова уиски преди това. Но все пак съм му благодарен, понеже на него дължа членството си тук.

Понякога си мисля да помоля Гунчо да ме запознае със сестра си. Тя е интелектуалка и пише книги. В тях разказва колко зле живеят хората във Франция, как западната култура отива към упадък и колко й липсва някогашната България. Ляво ориентираните (в интелектуален смисъл, разбира се) интелектуалци много я харесват и казват, че хора като нея ще спасят родината си. Те смятат да направят същото със своята страна, стига да успеят да разберат откъде се вземат парите в банкомата - в смисъл, кой ги изкарва. В момента са в процес на творческо търсене.

В Лондон всичко е добре, макар може би не колкото в някогашна България. Единствено ми е жал, че навремето изтървахме Индия...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ИНДИЕЦ:

Тази сутрин станах, както обикновено, точно с изгрева. Протегнах се, излязох на терасата да закуся. Стоях десетина минути прав и попивах слънчевите лъчи. Да ви призная честно, не е много вкусно, но пък и фигурата не страда особено.

После си поръчах по телефона рикша и заминах за работа. Пътуването беше бавно, независимо че се движехме по главен път; у нас предимството се определя от това колко тежка е машината ти - камионите винаги минават първи, веднага след кравите.

След два часа пристигнах в студиото, където работя като режисьор. То е част от "Боливуд", може да сте чували. Казват, че и американците имали нещо подобно, но не съм много сигурен.

Работата ми е творческа и - естествено - много трудна. В нашите филми, за да са успешни, трябва да има четири неща - любов, омраза, песни и танци. С първите две как да е, обаче миналия месец продуцентите наредиха да снимам продължение на "Слонът, моят приятел". За разнообразие обаче втората част трябваше да бъде "Тигърът, моят селски". Голям зор, ви казвам. Отначало на кастинга тигърът не искаше да танцува и пее (котките не са толкова музикални като слоновете, в природата им е). Обаче на мен сроковете ми вървят, затова наредих да го намажат с тигров балсам - да позагрее и да стане по-гъвкав.

Не знам какво слагат вътре фармацевтите, но тигърът загря прекалено много и изяде първите трима кандидати за ролята, а останалите веднага забравиха нотите и стъпките. Затова накрая взехме друг тигър от цирка и той само танцува и си отваря устата, а пее един оперен певец. Получи се, но голям зор беше, а сега продуцентите викат - готви се, ще снимаме римейк на "Война и мир". Като си помисля там какви песни и танци ще паднат, отсега ми се свива сърцето. А на всичко отгоре видях единия от шефовете да чете "Хамлет"...

И остави това, ами нещо не се чувствам добре напоследък. Понеже не съм толкова глупав да ходя по доктори, в неделя ще се отида да се изкъпя в Ганг. Много помага - след процедурата никой не е умрял от болестта си - обикновено умират от болестта на този, който е малко по-нагоре от тях по течението.

Но иначе всичко е наред. Само за едно ми е мъчно - дето изтървахме Англия навремето...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ГЕРМАНЕЦ

Днес станах в шест часа и една минута. Това малко ме разстрои - закъснението си е закъснение и вероятно трябва да работя повече върху себе си по отношение на дисциплината.

Закусих, облякох се и слязох в гаража. Изкарах мерцедеса навън и този миг забелязах, че от тапицерията на седалката виси конец - цели пет милиметра, а колата ми е само на шест години. Трябва да пиша на производителя, напоследък качеството им нещо...

Запалих и подкарах към работа. След около десет километра шофьорът на една кола първо се поколеба и едва тогава ми сигнализира да го изпреваря. "Накъде отива тази страна", помислих си и за всеки случай записах номера му.

По- късно ме спря полицейски патрул. Офицерът поклати глава и ми посочи голямо петно кал до задното ми колело. Потънах в земята от срам. Той ми написа фиш за 20 евро, но аз реших да платя 50 - дано по този начин изкупя поне малко вината си пред обществото.

Явно съм бил под значителен стрес, понеже паркирах пред фирмата, излязох от колата и едва когато тръгнах към входа на администрацията, усетих, че всички наоколо ме гледат. Обърнах се и не повярвах на очите си - колата ми се подаваше на цели десет сантиметра извън очертаната клетка! Смутолевих някакво извинение и хукнах да я преместя.

Малко преди обед слязох в цеха. През него по дължина минава главният конвейер и той е разделен условно на участъци. Когато някой участък спре, веднага започва да се чува определена музика и това ориентира механиците къде да отидат. Макар че понякога и това не помага - оня ден закъсняха почти с тридесет секунди.

Днес бяха сменили мелодиите и след първата авария зазвуча Вагнер. Харесвам го, но се сетих, че е бил любимият композитор на Хитлер и изпитах историческа вина. Всъщност Вагнер най-малко е виновен, но трябваше да бъдат по-внимателни в подбора. В края на краищата, можеха да пуснат Бисер Киров.

На обед колегата Ханс ме предупреди да не ям от чушките - знаел от сигурен източник, че нямали сертификат за екологична чистота. Потръпнах - както са занижили контрола, утре човек може и някоя крива краставица да изяде! Как ще я разбереш, като е вече нарязана?

Вечерта жена ми каза: "Юрген, искам преди да си легнем да гледаме нещо страстно!" Кимнах и пуснах мача "Байерн" -"Борусия". Избрахме си по един отбор и част и половина викахме като полудели, почти до 22:00. После обаче аз се сетих сутрешното си закъснение и двамата се втурнахме към леглото, за да има време да се наспим.

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ГРЪК

Днес станах в десет часа. Това малко ме разстрои - никога не съм се събуждал толкова рано, май трябва да посетя личния си лекар.

Излязох на терасата, половин час пих кафето си и четох вестници, после поех за работа.

Карах колата с отворени прозорци, за да мога своевременно да указвам на другите шофьори грешките им. Не е много приятно и често срещаш неразбиране, но няма как - това е дълг към обществото.

След около десет километра шофьорът на една кола ми отстъпи предимство. Опитах се да си спомня дали не е някой мой роднина, но не успях. Може пък да се е припознал човекът.

В 11:00 бях пред офиса и отключих вратата; колегите все още ги нямаше. Направих си още кафе и влязох в Мрежата, за да се оплача на всички колко зле живеем тук.

Всъщност, аз работя в Министерството на околната среда и оглавявам отдела за опазване на луната. Никак не е лесно, да ви кажа. Мине се не мине година и току някой прати я сонда, я цял луноход. Тогава ние с колегите излизаме вечер пред Министерството (естествено, плаща ни се извънреден труд за стоене до късно) и с един бинокъл гледаме към луната. Ако забележим боклук, информираме Външно министерство да направи протест пред съответната страна.

Работата е трудна и неблагодарна, но все някой трябва да я върши. При това в отдела сме само десет човека, а луната е много голяма. Но поне плащат добре.

Час по-късно колегите се обадиха, че вече е време за обяд и те ме чакат в близката таверна. Заключих офиса и тръгнах пеша по улицата.

Малко по-нататък група анархисти хвърляха камъни по витрината на една банка. Опитах се да ги заобиколя, но те ме попитаха дали ме е грижа изобщо за бъдещето на Гърция. Грижа ме беше и затова и аз хвърлих едно паве.

Колегите вече пиеха второ узо. Присъединих се към тях, после хапнахме и накрая играхме сиртаки. И докато се усети човек, то работното време свършило.

Върнах се в офиса, заключих и се прибрах в къщи. Жена ми се оплака, че вече трети ден вечеряме в къщи, така че се наложи да я изведа да хапнем навън. Над терасата на ресторанта грееше пълна луна и съпругата ми отбеляза колко е красива, но аз я помолих да сменим темата.

Човек ако почне и вечер да говори за работа...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ АМЕРИКАНЕЦ

Днес станах рано, в 6:00 часа. Събуди ме отново съседът - той е ветеран от войната във Виетнам, по цяла нощ сънува как от хеликоптера обстрелва джунглата, а като се събуди, хваща косачката. Твърди, че звукът бил същият и май не лъже.

Съседът отдавна е пенсионер и си отспива през деня, а ние работим. Ето защо го помолихме да си играе на война пред компютъра, а той ни прати на едно точно определено място. Оплакахме се в полицията, но дежурният офицер ни обясни, че освен ветеран, човекът бил цветнокож, хомосексуалист, с наднормено тегло и без едно ухо. Знаели ли сме какво означава четворна дискриминация? Знаехме, затова купихме бутилка уиски, занесохме я на съседа и му се извинихме.

Извадих шевролета от гаража, минах през квартала и излязох на магистралата. Там вдигнах максимално разрешената скорост, но след малко фордът пред мен изведнъж наби спирачки и после тръгна назад. В последния миг преди удара чух вик на непознат език, който звучеше примерно като: "Пешоу, май пак объркахме пътя!..."

Обясних на полицията всичко, а те ме попитаха дали случайно не съм пиян и кога за последен път съм вземал наркотици. После се извиниха на двамата мъже със славянска външност от форда, а аз обещах да поема щетите, за да не се стига до съд.

В службата босът ме попита защо чак сега идвам на работа - от Европа ли съм пътувал толкова време? Опитах се да си спомня къде е този щат, но не успях. Вместо това започнах да обяснявам как едни идиоти са карали на заден по магистралата, но шефът ми каза да не си измислям глупости и ме прати да работя.

На вратата на офиса почти се сблъскахме с една колежка. Аз се отдръпнах да й дам път, а тя изкрещя, че съм бил сексист, смятал съм я за непълноценна и щяла да ме съди. Наложи се бързо да я изблъскам с рамо, след което тя се успокои и спомена, че вечерта била свободна.

На обяд колегите споменаха, че в Европа едни се биели - руснаци и украинци или само украинци, не разбрах добре. Не бях ги чувал тези индиански племена и реших по-късно да попитам някого.

Вечерта заведох колежката на ресторант. Тя се оказа много културна и ерудирана жена, беше ходила на концерт и слушала трета симфония на Достоевски. За украинците не беше чувала, но руснаците ги познаваше и каза, че те се разхождали с мечки по улиците и свирели на балалайки. Реших, че това явно са много сурови хора и сигурно ще победят.

По едно време колежката ме попита не искам ли да пия едно уиски с нея у тях, аз се съгласих и отидохме. Но след като изпразнихме чашите, главата ми се завъртя и повече не помня нищо.

Но уискито беше двойно, цели петдесет грама...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ БЪЛГАРИН

Днес станах както обикновено, в 6:00 часа. И както обикновено - събуди ме къртачът на комшията Ставри. Той е ветеран от Строителни войски, всяка нощ сънува, че е на обекта, а на сутринта почва да разбива нещо. Твърди, че така се поддържал в кондиция.

Оплакахме се в общината, а оттам ни пратиха на едно точно определено място - Бай Ставри бил баджанак на един братовчед на кмета и изобщо - защо клеветим добрия човек?

Отидох да извадя голфа от гаража, но стрелката за горивото беше почти на нулата и се отказах. Вярно, напоследък дизелът поевтиня, но аз имам един селски - машинист в БДЖ и той ми е обещал...Така че реших да почакам.

На вратата на автобуса се сблъскахме с една млада дама и тя ме нарече "селянин" и "говедо". Мислех да й прасна един, по като се вгледах - мацката доста засукана. Извиних се, казах й, че ми напомня манекенките от Фешън чанел и си чукнахме среща за вечерта.

На работа пуснах струга, сложих един дълъг вал да се стърже и отворих вестника. Значи, тези руснаци и украинци продължават да се лигавят и не искат да се степат като хората. То сега и без това мачове няма по телевизията, поне малко кьотек да видим. Пък кой бил крив и кой прав - каквото сабя покаже.

И гърците - унизени били. Абе, аланкоолу, мен цял живот ме правят на маймуна и си трая, а той не можел да си позволи бензина за третата кола и дай сега да оревем света! Глезотии, но главната идея - някой да ни дава, а ние да не връщаме - ми хареса. Понеже и аз дължа едни пари на банката, та защо не взема да се почувствам унизен, като искат да им ги върна?

После мина собственикът и аз му се оплаках, че стоманата е много твърда и не се стърже лесно. То не че знам каква трябва бъде, но онова конструкторче минала седмица ме обвини, че не съм можел да чета чертежи - мен, дето му изкарвам заплатата. Нека сега обяснява на шефа защо е избрал точно тази стомана - собственикът е завършил Техникум по обществено хранене и голям майтап ще падне.

Вечерта заведох мацката да хапнем в Макдоналдс (в ресторанта много скъпо!) и тя се оказа много интелигентна жена - веднъж дори ходила на изложба на Чайковски. Помолих я за мнението й за конфликта в Украйна и тя обясни, че нещата били пред развръзка - скоро на Абрамович щяло да му писне и той щял да закара яхтата си в Азовско море, а после да обстреля лошите с празни бутилки от шампанско. Казала й го нейната фризьорка, а тя знаела всичко.

После я заведох да изпием по една водка в къщи, но мацката цапна три чаши една след друга, бутилката свърши и тя си тръгна.

Почувствах се унизен почти колкото гърците...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ЯПОНЕЦ

Днес се събудих както обикновено, измих се и седнах да закусвам. Ядох българско кисело мляко, за да бъда силен като Котоошу, с добавен техен пчелен прашец, за да стана умен като премиера им Бойко Борисов. Всъщност аз не съм контактувал с него лично, но видях в Мрежата често да го наричат "Буда" - значи е мъдрец.

Извадих тойотата от гаража и тръгнах за работа. Аз работя в същата фирма и у нас е така - служител си на "Тойота", движиш се само с тойота, трудиш се в "Хонда", караш само хонда, работиш във фирма за ролкови кънки... е, там вече не знам. Но във верността към компанията има нещо самурайско и това е въпрос на чест.

След около десет километра пътен полицай ме спря. Посочи ми към десния мигач - крушката беше изгоряла. Реших, като отида в завода, да проверя в моята смяна ли е монтирана тази крушка и ако да, да си направя харакири.

В десет часа имахме одит по 5S. Това е едно от малкото неща, за които европейците си признават, че са заимствали от нас. Дори се хвалят един на друг кой бил по-напреднал, но мнозина даже не знаят какво точно означава. Ако трябва да бъда прям по самурайски - това си е обикновено подреждане, за да не се спъваш непрекъснато в кабели и да викаш "Тоширо, къде ми е гаечният ключ, бе?".

Одиторът намери една отвертка на пода и ме предупреди да остана половин час след работа, за да обсъдим моята съзнателност. Поисках на момента да си направя харакири, но после размислих и реших, че е по-добре да остана още половин час и да набия с чук чучелото на одитора.

Като споменах чукане, та се сетих - онази досадна птица пак почна да се обажда. При нас всяка година идват специалисти по феншуй, пренареждат машините така, че злите духове да се спъват в тях и тихо да ругаят - а накрая садят дървета в цеха. Последният път едното се случи точно до моя струг: от една страна, приятно - сенчица, листата шумят, закачам си чантата на някой клон...обаче от друга - появи се проблем. На дървото се засели някакъв загубен кълвач и сега чука по цял ден и ми нарушава работния ритъм.

Исках да донеса тихомълком една котка, тя да се скрие като нинджа в клоните и да реши проблема, но междувременно ръководството на фирмата осинови кълвача и сега ни го дават непрекъснато за пример - ние сме работели само по осем часа, а той - почти непрекъснато. Дори идваха някакви известни теоретици на мениджмънта от цял свят и сега те - вдъхновени от усърдието на птицата - създават новата концепция за управление на персонала - "Как да им го начукаме най-добре".

Вечерта гледах малко манга, а после превключих на спортния канал. Даваха сумо - турнир за Купата на императора - и Котоошу отново спечели срещата. Реших от утре да увелича киселото мляко.

Жалко че не дадоха оня, как беше - Будата, - за да знам какво да правя с пчелния прашец...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ФРАНЦУЗИН

Днес се събудих до нова мацка; опитах се да си спомня как се казва, но не успях. Завих я внимателно, станах, изкъпах се и седнах да закусвам. Хапнах набързо едни жабешки бутчета от микровълновата, изпих чаша бордо и тръгнах за работа.

По пътя усетих, че предницата на реното нещо трополи. Отдавна ми се искаше да го сменя с нещо немско или японско, но тогава кой ще купува френските коли? А те, както е всеизвестно, са най-добрите в света.

На работа първия половин час се ръкувахме един с друг, а после още толкова време се питахме "как си". Вярно, че малко се забавихме с пускането на машините, но поддържането на добър колектив е най-важното.

След това започнах работа, но пет минути по-късно едно свредло се счупи. Супервайзърът дотича веднага и ме нарече "пейзан" - свредлото струвало петстотин евро, а аз съм пуснал машината с прекалено висока скорост. Обясних му, че свредлото е боклук. Накрая се разбрахме на обяд да пием бутилка бордо и да изясним проблема.

Отидох до склада да получа нов инструмент, но той не работеше - имали събрание на синдиката. В нашия завод синдикатите са общо четири и всеки от тях веднъж седмично прави за половин ден събрание. Ето защо спрях машината и почнах да почиствам - напоследък всички са луднали по онова японското 5S, проверяват ни всеки ден.

На обяд изпихме със супервайзъра не една, а две бутилки. Аз си признах грешката със скоростта на машината, той се извини за "пейзана", а после се съгласихме, че френските свредла са най-добрите в света.

Обедът отне три часа и когато се върнах, складът вече работеше. За сметка на това обаче започваше събранието на моя синдикат, така че угасих окончателно машината и отидох там.

Вечерта се прибрах и намерих в пощенската си кутия фиш за глоба - оказа се, че при ограничение 90 км/ч аз съм карал с 92. Отначало ми стана малко мъчно за стоте евро, но после започна да ме обзема заслужена гордост - все пак френските камери по пътищата са най-точните в света.

Пуснах телевизора и чух българския посланик да обяснява, че в нашата съдебна система имало някакви гнили круши или нещо подобно. Поклатих глава - уважавам българите, понеже носят много на пиене, но все пак ние сме независима държава и...

После излязох да хапна някъде навън и ако имам късмет, да забия някое гадже. Струва ли си да отбелязвам, че френските мацки са...?