ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ АНГЛИЧАНИН
Днес е понеделник и станах сравнително рано; през уикенда бях на гости на родителите ми в провинцията и успях да си отспя. Обикновено това е доста трудно, понеже ние граничим с имението на Баскервил, а там открай време отглеждат кучета, които вият страшно. Обаче напоследък съседът наел семейство градинари от Корея и само след няколко дни настъпи пълна тишина.
Така умират легендите.
Закусих с малко овесенa каша и отидох на работа в Ситито. Понеже Лондон е финансов център на света, имам колеги от къде ли не. На съседното бюро например работи колегата Гунчо – един млад джентълмен от България. Той произхожда от прогресивно семейство, баща му бил член на ЦК на тяхната комунистическа партия и когато преди двадесет и пет години дошли на власт лошите, цялото семейство било подложено на гонения. За да се спасят, Гунчо емигрирал тук, а сестра му Цецка – в Париж. Те всъщност мечтаели да отидат в Москва, но тогава и там на власт били лошите, в Куба пък слънцето печало много силно и нашият човек се изприщвал, та нямало как другояче. Но Гунчо често въздиша и ако мисли, че никой не го гледа, пролива по някоя сълза за един „Бай Тошо“, при когото всичко било о’кей. Трябва някой ден да проверя от коя династия е този и дали не е някой далечен братовчед на нашата кралица.
Обаче нещо не мога да разбера – Гунчо все говори как по времето на този „Бай Тошо“ младите не смеели да се хванат един до друг на хорото, а втори месец излиза вечер с Бети от съседния офис. То си е хубаво момичето и аз бих го поканил някъде, но вече половин година чакам някой да ни запознае и после – веднага. Обаче засега не се е появил подходящ случай и затова почвам да се замислям – дали да не се запиша в нашата комунистическа партия, да понауча това-онова?
Понеже Бети излиза с Гунчо, вечер обикновено ходя в клуба си. Той се нарича „Приятели на миещите мечки“ и достъпът до него е строго ограничен – трябва да имаш в рода си поне един предшественик, който пред свидетели да е изкъпал мечка. Като прадядо ми, лорд Беър, бог да го прости… Твърдят, че тогава мечката просто не харесала сапуна, но аз мисля, че прадядо не е трябвало да пие толкова уиски преди това. Но все пак съм му благодарен, понеже на него дължа членството си тук.
Понякога си мисля да помоля Гунчо да ме запознае със сестра си. Тя е интелектуалка и пише книги. В тях разказва колко зле живеят хората във Франция, как западната култура отива към упадък и колко й липсва някогашната България. Ляво ориентираните (в интелектуален смисъл, разбира се) интелектуалци много я харесват и казват, че хора като нея ще спасят родината си. Те смятат да направят същото със своята страна, стига да успеят да разберат откъде се вземат парите в банкомата – в смисъл, кой ги изкарва. В момента са в процес на творческо търсене.
В Лондон всичко е добре, макар може би не колкото в някогашна България. Единствено ми е жал, че навремето изтървахме Индия…
ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ИНДИЕЦ:
Тази сутрин станах, както обикновено, точно с изгрева. Протегнах се, излязох на терасата да закуся. Стоях десетина минути прав и попивах слънчевите лъчи. Да ви призная честно, не е много вкусно, но пък и фигурата не страда особено.
После си поръчах по телефона рикша и заминах за работа. Пътуването беше бавно, независимо че се движехме по главен път; у нас предимството се определя от това колко тежка е машината ти – камионите винаги минават първи, веднага след кравите.
След два часа пристигнах в студиото, където работя като режисьор. То е част от „Боливуд“, може да сте чували. Казват, че и американците имали нещо подобно, но не съм много сигурен.
Работата ми е творческа и – естествено – много трудна. В нашите филми, за да са успешни, трябва да има четири неща – любов, омраза, песни и танци. С първите две как да е, обаче миналия месец продуцентите наредиха да снимам продължение на „Слонът, моят приятел“. За разнообразие обаче втората част трябваше да бъде „Тигърът, моят селски“. Голям зор, ви казвам. Отначало на кастинга тигърът не искаше да танцува и пее (котките не са толкова музикални като слоновете, в природата им е). Обаче на мен сроковете ми вървят, затова наредих да го намажат с тигров балсам – да позагрее и да стане по-гъвкав.
Не знам какво слагат вътре фармацевтите, но тигърът загря прекалено много и изяде първите трима кандидати за ролята, а останалите веднага забравиха нотите и стъпките. Затова накрая взехме друг тигър от цирка и той само танцува и си отваря устата, а пее един оперен певец. Получи се, но голям зор беше, а сега продуцентите викат – готви се, ще снимаме римейк на „Война и мир“. Като си помисля там какви песни и танци ще паднат, отсега ми се свива сърцето. А на всичко отгоре видях единия от шефовете да чете „Хамлет“…
И остави това, ами нещо не се чувствам добре напоследък. Понеже не съм толкова глупав да ходя по доктори, в неделя ще се отида да се изкъпя в Ганг. Много помага – след процедурата никой не е умрял от болестта си – обикновено умират от болестта на този, който е малко по-нагоре от тях по течението.
Но иначе всичко е наред. Само за едно ми е мъчно – дето изтървахме Англия навремето…
See the article here: