Етикет хумор

Не, определено не сме Шарли

В края на януари ръководителят на Ислямска държава завърши утринната си молитва (с акценти да пребъде името на Аллаха и ако може, цените на петрола да не падат повече), седна да изпие чая си и нареди да повикат отговорника за медиите.

- Някъде по света да са ни обидили нещо? – попита той току-що влезлия експерт – Понеже, нали знаеш – не е добре хората да се заседяват без работа.
- Ами вчера излезе една статия в България – докладва специалистът – Имат там едно жълто вестниче – „Сензация“ се казва – и в него написали, че Мохамед бил негър и му треперели ръцете.
- Тоест – негър и алкохолик? Ясно. Я извикай братята, дето навремето завършиха там и нямаха търпение да умрат за вярата.

Пет минути по-късно Ахмед и Мехмет стояха мирно пред големия шеф и слушаха инструкциите му – да отлетят със самолет до Варна като туристи, оттам с влака за София, където в един блок на петия етаж в кв. Люлин е редакцията на въпросния вестник. Разстрелват всички, а после вземат заложници, барикадират се в някоя печатница и чакат да ги гръмнат. Автоматите ви ще ги пратим с DHL, ще си ги вземете във Варна на митницата, обеща шефът. След това – рая, пилаф, шербет, гурии и изобщо – успех, момчета, ако знаете как ви завиждам и искам аз самият да отида, но няма как – държавни дела…

…Първият проблем се появи с оръжието – не че някой попита за какво им е, но на митницата им поискаха да платят ДДС, понеже новото правителство не било добре с приходите в бюджета. Наложи се от ИД да им пращат фактура за покупката, куриерската фирма предложи освобождаване в София, като за целта поиска копие от паспортите, договор с доставчика на автоматите, сертификат, че са истински терористи и ще използват оръжието само по пряко предназначение, пет вида такси...пълна лудница. В един момент им се прииска за започнат да стрелят още тук, но нямаше с какво. Накрая „почерпиха“ и всичко се уреди, митничарите им пожелаха „на слука“ и те се отправиха към жп гарата.

Там обаче прекият влак за София се оказа отменен по финансови причини. Предложиха им алтернативен маршрут – Варна – Русе – Стара Загора - Плевен - Пловдив – Благоевград – София, за съжаление – в неотопляеми вагони. Намалена им била субсидията, та…

..Седмица по- късно, премръзнали до мозъка на костите си, Ахмет и Мехмет стояха пред заключената врата на блока и чакаха някой да им отвори. След малко отвътре се показа една баба, видя автоматите и ги попита да не са случайно партизани. Ахмед кисело се усмихна:
- Не, полицаи сме, от специалните части… Хайде, отключи вратата.
- Ама да не ни спретнете сега някоя ювелирна акция – предупреди ги бабата – Може да съм стара, но още ми се живее.
Мехмед я успокои, че просто така си обикаляли, да респектират престъпниците, тя им повярва и ги пусна.

Ахмед простреля ключалката на апартамента и двамата нахлуха вътре.
- Мръсни неверници – извикаха те – Я се наредете до стената!
В стаята обаче бе само дежурният редактор Кольо Колев, който се опитваше да завърши утрешния брой. Той спокойно ги изслуша, поинтересува се дали вече не са гръмнали някого, а после ги помоли за интервю. След кратко колебание те отказаха и попитаха за онази публикация, дето..
- Ама чакайте бе – разсмя се Кольо Колев – Тя, статията, беше за Мохамед Али, боксьорът. Изписали го от болницата човекът, та решихме и ние да драснем няколко реда.
- Дай този да го вземем за заложник – предложи Ахмед - А като дойдат спецчастите, ще го убием и ще си проправим път със стрелба. Я набери номера на полицията…
От полицията обаче отказаха да пратят кола – охранявали линейки, имало митинг в центъра, някакъв чужд министър щял да идва…Посъветваха ги да се обадят на CNN и ако ония дойдат да предават онлайн, тогава евентуално и ние ще пренасочим някоя катаджийска кола с камера. А Колев спокойно можете да си го гръмнете – у нас пишман-журналисти – с лопата да ги ринеш.
Дежурният редактор усети ледена тръпка по гърба си и спомена, че на долния етаж живеела Мимето, а тя като чуела за араби и долари… Та защо не вземете за заложник нея? И братята, след като помислиха, се съгласиха.

….Сега Ахмед и Мехмед държат най-добрата дюнерджийница в Люлин. Когато ИД изпрати нови джихадисти в региона, те първо се отбиват там да хапнат, после отсреща в кръчмата – да сръбнат (воини са и им е позволено), след това дават интервюта на Колев … и накрая забравят за какво всъщност са дошли.

Затова сме и остров на спокойствието на Балканите.

Бяла врана

Всъщност изобщо не става дума за птица, а за един съвсем обикновен научен сътрудник; купи човекът апартамента под нас, нанесе се и скоро у мен се породи усещането за бъдещи неприятности.
Излизам на балкона и гледам – новият комшия си паркирал колата пред блока. Обаче – поставил я точно по средата на клетката, не стърчи и не пречи на никого. Че и я измил на всичкото отгоре. И какво излиза – понеже ние бързаме и не се занимаваме с наука, сме мърлячи – така ли? Мен бирата ме чака в къщи, а аз ще седна сега да пресмятам – преча ли на някого да излезе или не? Ако се наложи, да свири с клаксона, да събуди целия квартал – хора сме, днес аз ще те блокирам, утре – ти мен. На когото не му харесва, да ходи на платен паркинг. Но ми стана едно такова …. чоглаво.
А след седмица новият идва и вика: „Комшу, много мръсен входът бе, дай да съберем пари и да наемем чистачка.“ Да де, обаче това са си пет лева на месец – както и да го погледнеш, една кутия цигари. И ако научните сътрудници вземат по няколко хиляди на месец и се чудят за какво да ги харчат, а с таксито изкарвам… абе, колкото и да изкарвам, няма да дам. Какво му е толкова мръсно на стълбището – само прах, кал и някой и друг фас, понеже сутрин аз си палвам една на излизане и докато сляза до долу от петия етаж, изпушвам я и хвърлям угарката под пощенските кутии. Понеже в колата е забранено, шефът не дава, а и аз съм човек и имам права.
Отначало си мислехме – ще му мине, не е живял между нормални хора, ще свикне. Даже се опитахме да го приобщим - каня го да гледаме мача заедно, той извинително ми се усмихва – следял някаква поредица по „Енимал планет“. Абе, аланкоолу, какво ще й гледаш на тая телевизия – крокодилите ли ще вкарат гол, а? Хайде, да беше там „Биг брадър“, разбирам – поне ще научиш някоя нова псувня. Обаче да гледаш цяла вечер бръмбарите?
Ние, българите, сме търпелив народ и затова всички във входа дълго се примирявахме с положението. Особняк бил човекът – ами добре. Не желаел да си оставя цял ден боклука пред вратата на стълбището, а го носел веднага до варела – негова си работа. Не искал да хвърля от балкона кокали на блоковото куче – от нас да мине, не може всеки да има благородна душа. Не му се слушала чалга до сутринта, понеже имал навика нощем да спи – ами негова си работа, макар че то от сън спомени няма.
Но в един момент научният сътрудник започна да се меси и в нашия начин на живот и положението стана взривоопасно. Понеже ние, българите, сме свободолюбив народ и най-мразим някой да ни дава акъл, особено пък ако е и по-умен от нас.
…Вечер, когато по телевизията не дават мачове, основното ни развлечение е да излезем на балкона и да гледаме как се карат бабите. Аз лично му викам „войната на флората и фауната“. А всъщност баба Иваница е заградила градинката пред блока и си е посяла там това-онова – доматки, краставици, някоя и друга тиква… такива неща. Малка й е пенсията на жената да пътува всяка седмица до село и си гледа зеленчуците тук.
А баба Йорданица има в мазето си кокошки. Е, не са щастливи колкото европейските, понеже мазето е малко, а и до половината е пълно с дърва за зимата, но това е положението. Яйчица, омлетчета, а и петелът ни буди сутрин. Обаче гадинките само спят там, а през деня баба Йорданица ги пуска пред блока да се разхождат и да кълват червейчета. Кокошките обаче предпочитат да влязат в градинката на баба Иваница, понеже там менюто е по-богато. Вследствие на това двете баби всеки ден се карат, за всеобща радост и развлечение. А новият комшия отишъл да им обяснява, че така не можело, тук било град, щял да пусне жалба до общината…. И го направи, за да ни лиши от основното ни удоволствие.
Питахме го – защо се месиш, петелът ли ти каца на колата или кокошките ти кълват гумите – а той свива рамене и говори за някакъв си ред. Зер то някъде в страната има ред, че и у нас. Наложи се да го предупредим малко по-строго да пази неутралитет.
И мислех, че ни е послушал, обаче преди седмица – пак. Този път пострадах лично.
Насреща, зад градинката на баба Иваница, има детска площадка. И да вземат от общината да сложат едни нови пейки – ама страшна работа, ти казвам – шарени, лъскави, грабват ти окото от километър. Идеята била да сядат на тях майките, докато децата им играят в пясъка. Обаче знам ги аз тези майки – едната ще забрави да си изгаси цигарата, другата ще разлее кафето – и след месец от пейките няма да остане нищо. А аз имам една къща на село – на главният път е, а няма пейка пред нея. Дето се вика – да мине някой стар човек и да поиска да почине, няма къде. А тези тук едни шарени…
…Призори тъкмо бях изкопал пейката и я товарех на голфа – и някой ме бута по рамото. Абе тези научни сътрудници нощем не спят ли? И като се почна една – бай Киро, стар човек си, не те ли е срам… Значи, като съм стар, да нямам пейка? Пък и общината бълха я ухапала – ще сложи нова. Ако не утре, на следващите избори обезателно ще сложи. А това хлапе тук иска да съм я върнел на мястото й, иначе щял да вика полицията… Как се живее в един вход с подобен човек?
И гумите на колата му рязахме, и доноси пускахме, и събрание да го изселим правихме – всичко напразно. Добре че накрая той замина със семейството си на някаква специализация в чужбина – казват задълго - и си отдъхнахме.

…Понеже ние, българите, сме толерантен народ, но започне ли някой да ни обижда и да ни нарича „крадци“ – не се знае какво можем да направим.

Нашата полиция ни пази…

След като успя да превъзпита магарето си и то осъзна необходимостта от общественополезен труд, бившият депутат Минчев често можеше да бъде видян да кара гордо каручката си по селските улици. Управляваше я прав, за да прилича на Ахил, а бабите се обръщаха след него и това подхранваше самочувствието му.

Един ден обаче на Минчев му се наложи да отиде до града, за да вземе някаква справка от пенсионното. Понеже вече беше обикновен гражданин, трябваше да чака по опашки почти цял ден и затова привечер той предпочете да преспи в градския си апартамент. Когато обаче на следващия ден се върна на село, завари черешата в двора си обрана.

Тук случаят не е като с Тунгуския метеорит - да гадаеш извънземни ли са били, или е някакво неизвестно досега природно явление. Всички знаеха, че дръвчетата по дворовете биват обирани от местните цигани.

Минчев не беше расист и никога не бе мразил по-мургавите ни съграждани, напротив - преди всички избори ходеше в махалата да се снима с някой неокъпан сополанко и после обещаваше помощи, работа и достоен живот. И ако някоя от радостно кимащите около него електорални единици се качеше на автобуса за Белгия, обикновено получаваше обещаното. Останалите тук чакаха до следващите избори, където Минчев отново...

Така че той не отричаше, че хората са бедни и трудно преживяват. Признаваше (дълбоко в себе си), че и никой не се е загрижил особено за тях. В тази ситуация кражбата можеше да бъде разбрана и дори простена, но защо точно НЕГОВАТА череша? Тоест Минчев разсъждаваше като всеки редови български политик - престъпността не е кой знае какъв проблем, стига той самият да не е нейна жертва. Понеже от приказки за хуманност и декларациите на БХК компот не можеш да си свариш, нали...? Трябват череши.

След дълги дискусии със селските експерти Минчев си купи куче. Беше едро, с бяло петно зад ухото - според продавача, точно дедите на тези кучета са изяли някога лъвовете по нашите земи и сега можем да ги видим само на герба. Минчев кръсти кучето Кубрат (това беше преди мача на нашия с Кличко) и му направи колиба от сандък. После, осигурил си вече надеждна охрана, успокоен легна да спи.

...През нощта двама цигани прескочиха оградата като истински нинджи, а още трима навън осигуряваха логистична подкрепа. Кубрат скочи, съвсем неполиткоректно подгони крадците и дори успя да ухапе единия. Може би истинските нинджи понасят стоически болката, но този беше менте и орева селото, че звярът щял да го изяде. Минчев се събуди, извика кучето и го нахрани извънредно - нещо като бонус.

На следващата вечер циганите докараха мечка, понеже според Нешънъл джиографик чанел (в махалата всички гледаха основно него) кучетата се страхували много от мечките. Тази обаче беше отглеждана със специалната цел да бъде продадена на природозащитниците от Белица и тежеше не повече от 50 килограма с мокра козина. Кубрат скочи, почеса се по бялото петно и се втурна към неканените гости. Циганите едва успяха да се качат в москвича, като мечката изпревари останалите. Минчев бе особено доволен и даде на кучето месо.

Та третата нощ не дойде никой - екипът, отговарящ за прибирането на реколтата, бе направил оценка на риска и решил, че при толкова много градини в селото няма смисъл да си подлагаш на опасност здравето и живота в район, пълен с чудовища като Джурасик парк. За това най-много настояваше мечката.

Мина седмица, после още една. Никой не посягаше на имота и Минчев се замисли - абе, защо го храня аз толкова много това куче, заприличало е на сумист... Я пак на попара, пък ако се отличи нещо, ще помислим пак и ще обещаем нещо.

Кубрат се опита да хитрува и да симулира активност, лаейки по уличните лампи, но номерът не мина. Минчев беше от стара коза яре и макар че се надяваше другите да вярват в празни приказки, той самият не го правеше никога. И кучето постепенно се втали.

...А после веднъж на Минчев пак му се наложи да отиде до пенсионното. Уверен в надеждната охрана, която бе оставил в сандъка на двора, той дори и не се опита да се прибере същия ден. Дори вътрешно малко съчувстваше на циганите, които евентуално биха се опитали да посегнат на имота му, но... няма как. Да крадеш от Минчев и да крадеш от държавата са две коренно различни неща - първото не се прощава никога, второто - зависи на кого си човек. Така че Кубрат имаше всички пълномощия да се бори с престъпността.

На следващия ден Минчев намери и втората си череша обрана. Кубрат гледаше извинително, а пред колибата му се търкаляха няколко кокала. Очевидно крадците навреме бяха осъзнали, че има проблем и трябва да почерпят. А в този случай силите на реда са просто безсилни...

Минчев поклати глава и си помисли, че на следващия ден пак трябва да отиде в града и да купи камери.

Иначе с тази корупция в обществото ни има риск и догодина да не яде компот.

Прасета

- - Е, не може така! – за трети път възкликна Гошко и обра трохите от банката.
- - Не може – съгласи се Тошко – Не е колегиално някакси… Пък и малко обидно ми стана.
- - И защо точно „прасета“? Можеше просто да спомене, че не сме достатъчно джентълмени.. или де да знам какво. Обаче не е за първи път и мисля, че е време да реагираме.
- - Да – съгласи се Гошко – Но как?
... Всъщност двамата бяха братовчеди, от Горно нанадолнище. Когато дядо им Иван продаде зърното, сложи парите на масата и ги извика. После обясни, че тази държава скоро нямало да се оправи и било време те лично да се намесят. Така Гошко и Тошко станаха депутати от две уж конкурентни партии.
Както си му е редът, купиха си по един костюм „Армани“ от „Пиротска“ и по една вратовръзка „Гучи“ пак оттам, добавиха лачени обувки и тъмни очила и съвсем заприличаха на стажант-мафиоти. За да е пълна картината, накрая целунаха пръстените на съответните партийни босове и се заклеха да гласуват както им се нареди.
После обаче парламентарните лидери на групите им ги привикаха насаме и обясниха – вие сега, понеже сте новобранци, ще натискате копчетата вместо старите кучета, докато онези се подкрепят в бюфета. Щом се почеша по лявото ухо – гласувате „за“, ако е по лявото – „не“, а ако изобщо не се почеша, въздържате се. Ето, тук съм ви го нарисувал, дръжте схемата пред себе си да не объркате нещо.
И те гласуваха послушно, но когато дадоха почивка и братовчедите се втурнаха към бюфета, откриха жестоката житейска истина – депутатските кюфтета бяха свършили. И понеже това се повтори няколко пъти, накрая те решиха да си носят храна от вкъщи. Така де – разгърнеш вестника на банката, сложиш на него малко сланинка, хлебец, лучец, че ако има и чесън… Хем здравословно, хем по-евтино. При това те бяха възпитани хора и ако някой ги загледаше по-продължително, предлагаха и на него.
И така цели две седмици, докато накрая една възрастна госпожа от опозицията ги нарече „прасета“. Да беше го казала от трибуната – как да е, щяха да поискат право на реплика и да обяснят защо запада българското селско стопанство – понеже разни префърцунени дами маат само суши и пици, а сланинката така си седи в качетата… Но не би – госпожата само изсъска обидата и я я чу половината зала, я не. В такива ситуации освен да й отговориш да ги гледа работата, нищо друго не можеш да направиш, затова и те постъпиха точно така. Но горчилката в душите им остана.
Разбирам да бяха донесли една паница с боб да си кусат поред от нея – не е удобно някакси, може да изпръскаш някого, но в случая какво – хапваха си сланинката с лучеца, свиваха вестника на топка и го хвърляха в кошчето, даже после си пръскаха устата с някакъв спрей, от който наоколо замирисваше на току-що окосена ливада… Обаче като е решил човек да се заяжда, не можеш да го спреш.
И тогава Гошко го измисли – обади се на дядо им Иван и попита дали е вярно, че свинята на село скоро се е опрасила. Получил потвърждение, взе един от парламентарните мерцедеси и бързо докара няколко малки прасета. После извади четка и боя и написа номера на гърбовете им.
- - Уха, бате! – възкликна Тошко – Като ги пуснем да се гонят в парламента, ще стане направо като формула едно. Може ли това по-тъмничкото да е Хамилтън?
Успяха да внесат прасетата незабелязано и да ги пуснат в залата точно когато се гласуваха поправки в закона за животновъдството. В това имаше дълбок символизъм, но колегите им не го забелязаха – всички скочиха, жените почнаха да пищят, а председателката изгони братовчедите от залата. Те напуснаха удовлетворени, че обидилата ги госпожа пищеше най-силно – и се отправиха към близката кръчма.
…Седмица по-късно Народното събрание все още не работеше – ловяха прасетата. Накрая братовчедите бяха извикани при председателстващите и им бе обяснено, че до момента са заловени прасета с номера 1, 2 и 4. Трети номер обаче не може да бъде открит никъде и затова – в името на мира и спокойствието в държавата, която освен това се нуждае от работещ парламент - да бъдат така добри да си го намерят. Позволява им се да викат „гъци-гъци“ или както там е прието в селото им и това няма да бъде отразено в медиите.
- - А ще ни обиждат ли пак? – попита Гошко.
С доста колебания им бе обещано, че – не, но все пак ако може да си постилат на банката някоя покривка с шевици, понеже така, на вестника… И тогава Тошко разкри демоничния план:
- - Ама то няма номер три бе – разсмя се той – Нарочно ги надписах така, да видя ще се сети ли някой. Нали уж тук са събрани най-….?

…Така че ако някога се усъмните в интелекта на депутатите ни, не бързайте с квалификациите. Зависи за какво става дума.

Пред камерата

Приятно ми е – Иванов, бивш сержант от КАТ. С някои от вас може и да сме се срещали и да ме помнят – един такъв симпатичен мъж на средна възраст, обикновено патрулирахме с колегата Петров.

Преди месец обаче започна поредната кампания за борба срещу корупцията. То каква корупция в КАТ, но нали трябва с нещо да залъжат електората? Аз например пари никога не съм искал. Е, случвало се е да спрем някого с износени гуми и в процеса на разговора да стане дума - дали човекът няма рожден ден тази седмица? А този месец? А тази година? Имал значи. Е, как да му развалиш на човека празника? Той черпи, ние го пускаме. Но понеже човек не може да носи торта или бонбони цяла година в колата, той ни дава парите, а ние си ги купуваме и ги консумираме за негово здраве. И всички доволни.

Обаче започнаха въпросната кампания и наредиха – ще проверявате само пред камери. При това – не една, а две патрулки ще спрете една до друга. И понеже е заповед – няма как, изпълняваме. Околовръстното заприлича на снимачна площадка на „Неудържимите – 4“, само Сталоун липсваше.

Гледаме – идва някакъв москвич, а левият му фар не свети. Аз махам с палката, единият колега наглася осветлението, другият – микрофоните, третият работи с камерата. Колата спира, от нея излиза някакъв дядо и дори ни се зарадва. Пита:
- - Момчета, вие от коя телевизия сте?
Обяснявам, че не сме от медиите, а осигуряваме контрол на автотранспорта, но дядото изобщо не ме чува, а оправя каскета си и почва:
- - Аз отдавна исках да ме дадат по телевизията, понеже повече не може така. По времето на приватизацията кметът обра цялата техника на селото, сега я дава под наем на кооперацията. Обаче – трактор на цената на изтребител, нали няма от кого друг да вземем? Управлява вече двадесет години, няма мандатност, няма нищо…
- - Вижте сега, господине – ние се занимаваме с други неща. Защо фарът ви не работи?
- - И цялата си рода е назначил в общината, мискининът му с мискинин… Ама все е на страната на управляващите, затова и никой не идва да провери. Вие сте първите, затова пишете – кметът на Горно Нанадолнище е много корумпиран и се казва…

Тук спряхме за малко камерите и пуснахме човека да си ходи. Не му светел единият фар, голяма работа. А този кмет е близък с нашия министър и изобщо…

После гледаме – идва беемве кабриолет. Ама много бързо идва, радарът запищя като приклещена коза. Екипът се наглася, аз махам с палката и колата – оставяйки дълги черни следи по асфалта – спира малко след нас. Кара я ослепителна блондинка. Когато ни вижда отблизо, тя изпищява:
- Олеле, ама недейте така, не ме снимайте разрошена! Момент – да се оправя малко, да се гримирам – кой знае колко хора ще го гледат този запис… А ти бе, сержантчето – я се премести малко по-наляво, че под този ъгъл профилът ми няма да излезе добре… И осветлението ви е много силно, ще ме състари…

Пет минути по-късно все пак успявам да взема думата:
- - Госпожице, карате с превишена скорост, мога ли да видя документите ви?
Момичето дълго рови из чантата си, накрая изважда мобилен телефон, набира номер и ми го подава. На екрана виждам снимката на един от най-големите ни началници, а после той ми обяснява, че не можело да спираме точно Беба, която бързала да му занесе някакво тефтерче, което – ако попаднело в грешните ръце – щяло да взриви обществото. Изобщо, цялата работа била направо бомба, но той със своите умения и опит още тази вечер щял да я обезвреди.

Пуснахме момичето и понеже вече стъмняваше, решихме да се прибираме – снимките нямаше да излязат ясни на слабо осветление. И за да не се разкарваме всички до районното, оставихме колегата с камерата направо пред дома му.

Какво си е играл синът му – не знам, но ден по-късно разговорът ми с големия шеф се появи в Utube, народът се смя много и искаше да качим и клип от обезвреждането, а ние подадохме рапорт за напускане „по собствено желание“.

Но не съжалявам – сега с колегата Петров работим за една телевизия – аз съм репортер, а той – оператор. Предаването ни се радва на голяма популярност, понеже интервюираме обикновените хора, на които иначе никой не би дал думата. А те имат да кажат доста интересни неща…

Снимаме и собствена продукция – сериалът „Белите фуражки“ , в който мъжествени неподкупни катаджии се борят с корупцията в страната. Жанрът е криминален, плавно преминаващ във фентъзи. Но песните се изпълняват от Веселин Маринов, така че не се съмняваме в успеха му.


Така е – понякога човек намира призванието си буквално на пътя….

Въздух под налягане

От Втората световна война насам в някои армии бе въведена интересна практика – правят се надуваеми макети на танкове или друга техника и се разполагат така, че потенциалният противник да ги види и да се уплаши. Твърди се, че на разстояние повече от стотина метра подмяната е практически неразличима.
Учудвам се как подобна иновация все още не е приложена у нас – икономическият ефект ще е огромен, а и психологически ще се чувстваме далеч по-добре.
Ето – напоследък се заговори за закупуване на десетина изтребителя, защото без нашата подкрепа във въздуха шансовете на НАТО срещу Русия силно намалявали. И се почна една – нови „Грипен“ ли да купуваме, „Юрофайтър“ втора употреба ли да вземем или още по-стари „Фантом“-и. Обаче един самолет, както и да го погледнеш, ще отиде към едно тридесет милиона, ако не и много повече. А да направиш двадесетина надуваеми копия – нищо работа. При това може да са чисто нови „Фантом“ –и, понеже изглеждат по-внушително. Само трябва да ги напълним с хелий вместо с въздух.
Идват значи руските изтребители да ни нарушат въздушното пространство, а ние режем вървите и им вземаме акъла – „Фантом“ с вертикално излитане! Е, някой по-резервиран ще каже – добре де, ами после? И за това е помислено – кабината на пилота ще е оформена като отделен балон. В него, вместо човек ще има каса водка и два буркана кисели краставички. Кой руски пилот ще посмее да стреля по подобно нещо? Естествено, той ще вземе нашия самолет на буксир до базата си, където да си разделят с колегите водката. А през това време ние вдигаме нов макет във въздуха. Руснакът се връща, взема на буксир и този – и така, докато му свърши горивото някъде над Черно море. Изобщо, НАТО още не осъзнава какъв тарале…, пардон – надежден съюзник си е сложило в гащите в наше лице.
Но не е само отбраната – някои се оплакват, че в България нямало достатъчно чужди инвестиции. Колко му е да направим стотина надуваеми заводи – като летят еврокомисарите над страната, да цъкат с език и да завиждат. То и истинските толкова работят, така че разликата за бюджета няма да е толкова голяма.
Що се отнася до селското стопанство, там, знаете, евросубсидиите… Няма как, ще правим надуваеми овце. Зорът е само докато овчарят научи кучето да работи с компресора, после – лесно. Е, вярно – надуваемите овце мляко и вълна не дават, но като има субсидии – ще си ги купим. Но пък ще спестим от храна, лекарства и т.н.
Гледам, мъчат се в парламента да направят правителство и не могат. А ако бяхме избрали надуваеми депутати? Преди избори ги напомпваш малко, колкото да хванат окото на електората, а после те сами си спихват. После ги подреждаш по банките, махаш бутоните за гласуване и – готово. Щом одобряват, да кимат с глава – ако отвориш прозореца да става течение, ще се получи. И никакви конфликти, обиди, спорове… А те на свой ред „избират“ надуваеми министри и кабинетът е готов без трудни коалиции. Сигурно тук някой ще попита – а кой все пак ще управлява? Ами който управлява и сега – олигарсите, определени кръгове и т.н. Не виждам нещо особено да се промени, освен може би че ще намалеят неадекватните изявления пред медиите.
Можем да направим и една надуваема банка на мястото на КТБ, но не знам дали ще се получи. Специалистите говорят за някаква голяма дупка – изглежда някой доста е надувал и вече е трудно да се поправи. Но все пак – ако напомпим вътре парите на целия народ – може пък да стане. Някой поне много искат да опитат.
Изобщо, с подобен подход много проблеми на хората могат да се решат от раз. Например – нямало болници в малките населени места. Вместо да търсиш финансиране, да се чудиш как конкурсът да бъде спечелен от братовчед ти и други подобни нашенски проблеми, слагаш просто един надуваем макет – и всичко се решава. Като го погледнат болните, веднага им става по-леко, понеже знаят, че някой мисли за тях. Пък и то голяма разлика няма – и да е истинска болницата в някое малко градче - или лекарства ще липсват, или парите за отопление ще са недостатъчни, или персоналът ще напуска заради ниски заплати… Тоест, пак всичко опира до личното желание на пациента да оздравее и силата на организма му.
Но най-важното е, че с макетния подход можем да решим основния проблем на страната. Както знаете, мнозина наши сънародници, водени от капризи и с нищо необосновани претенции „да водят нормален живот“, се отправят към Терминал 2 на софийското летище. Да им се чудиш на акъла – вместо да си лежат тук и да живеят от помощи, искали да работят. Но всеки има правото сам да избира, а нацията намалява.
Та мисълта ми е – да си направим направо макет на един народ – едни такива весели надуваеми човечета, които непрекъснато се усмихват и нямат нужда от нищо. Е, вярно - трябва човек да ги помпи отвреме навреме, но въздух поне имаме в изобилие.

И тогава вече всичко ще бъде наред.

Малко фолклор

Кара Кольо седеше на високи чердаци, руйно вино пиеше и наум си думаше: „Абе, къде съм тръгнал и аз мацки да свалям – я ми погледни къщата – да я бутне човек и ще падне. Я да взема да построя нещо по така раздвижено, а после и за другото ще видим.“
И още на следващата сутрин той викна майстор Дойко и му заръча – нова къща искам, по европейски тертип, който я види, да ми завиди. И бързо да я вдигнеш, че и нещо друго съм намислил да правя после. Искам сто и двадесет майстори да събереш – с един по-малко да са, разваляме пазарлъка. Хайде, ако си навит, чакам те тук след една седмица да ти дам капарото.
Майстор Дойко се почеса по остриганата глава, помисли, па сви към двора на кум Пецо. Обясни му колко важно е да вземат поръчката, напомни как напоследък нещата не вървят и накрая попита – а откъде ще ги вземем толкова хора? Кум Пецо се разсмя, сипа по една ракия, а после обясни – ами ще пратим жените да обиколят селото, нали знаеш, тук всеки се има за майстор. Да закръглим бройката, пък после все някак ще се оправим.
Жените първо отидоха у майстор Михал, понеже той беше от стара коза яре и много нещо бе построил, а и не малко – разрушил. Завариха го да пие червено вино под ореха и да гледа замечтано към Балкана.
-
- - Да работя с майстор Дойко? – опъна се той – Как пък не. Ще вземе да падне после нещо и – пак моите хора виновни – все стари били, недовиждали. Пък и като му предлагах да въведем прогресивен данък в еснафа, той само се хилеше – не било по европейски. Е, да ходи сега да си търси в Европата дюлгери. Виж го колко му е акълът – тръгнал да гони Михаля…
Жените поклатиха глави и си тръгнаха. После буля Пецовица се сети – ами да питаме Мехмед ага, той пък колко къщи е построил с хората си. „И хидросъоръжения даже“, допълниха другите две.
Уста Мехмед ага дялкаше нещо на двора и изобщо не се изненада на идването им.
- - Кола геле, майсторе!
- - Колар олсун! Вие за къщата на Кара Кольо ли?
- - Ами да – ако можеш да помогнеш…?
- - Вижте, аз хора да работят няма да ви дам, понеже бати ви Дойко само плаши малките деца с мен. Имам обаче едно много съблазнително предложение – всяка сутрин ще пращам недостигащите ви работници – да се мярнат на строежа, да ги види чорбаджията – а после си ги прибирам. А вие се оправяйте и после ще почерпите. Съгласни ли сте?
Жените само свиха рамене – в края на краищата, не решаваха те. Само събираха оферти, както биха казали потомците им. Затова отидоха в задругата на дооформаторите, което бе всичко останало, но не и задруга – всички непрекъснато се караха кой бил по-голям майстор и всеки учеше другите как се зида. В резултат на това никой не смееше да ги повика му построят дори кочина, та камо ли къща. Обаче в момента майстор Дойко яко го бе закъсал и реши, че ако ги сложи да носят тухли, не могат да направят чак толкова бели. Пък и вар трябваше да се бърка, а дооформаторите умееха да забъркват уникални неща.
Когато чуха офертата, те напомниха още веднъж колко са велики и каква чест ще бъде за майстор Дойко те лично да работят за него, а после пак се скараха помежду си.
Жените въздъхнаха и тръгнаха към къщата на Васко Бургазлията. Той беше станал майстор отскоро и нямаше търпение да се уреди някъде… с работа.
- - Готово бе, идваме с момчетата! Щом ще се плаща суха пара – насреща сме! Само може ли да си сложим по едно калпаче с лъвче отпред, че да приличаме на юнаци…?
- - Ей, булки – чу се изведнъж глас отнякъде – Ами ние бе? На майстор Дуди хората?
- - Дойко не иска да работи с вас – обясни буля Пецовица – Сърдит ви е, дето веднъж сте казали, че мозъкът му бил колкото едно аспиринче без чертичка. Човекът даже ходил в аптеката да пита колко били големи тези таблетки и когато една възрастна аптекарка му ги нарисувала, много се обидил. Сега не ще и да ви чуе.
- - Ама грешка е станала бе, бульо! Ние имахме предвид като аспиринчето на плаката на витрината – половин метър в диаметър. Хайде, кажи кога да дойдем да целуваме ръка или каквото там майстор Дойко каже…
И с майстор Сидер не се разбраха – той пък искаше да говорят само в средата на мегдана, а цялото село да се съберяло да ги слуша. Жените поклатиха глави и го посъветваха първо да поговори с фелдшера, а после, евентуално…
…Кара Кольо седеше на високи чардаци, към новата си къща гледаше и устни хапеше.
„Бе то туй като го гледам – ни на къща мяза, ни на нищо. Хортуваха ми умни люде – викни си, Кольо, майстори-другоселци – да ти е мирна главата. Ама аз, нали – патриот. Как ще живея тук сега, как ще го покажа това на Рада?“ – и извади пак руйното вино, този път не от мерак, а от мъка.
Но хайде, ти Кара Кольо го остави – той е чорбаджия, все някак ще се оправи.
Ами ние какво да правим?

Последният селски ерген

Тази година бързах да направя виното по-рано, понеже – избори идат и сега ако не купя някой глас, кога друг път? То не че се изкарва кой знае колко – селото ни не е толкова голямо, но все пак – помага си човек на пенсията.

Обаче никой не иска да си продаде гласа! Пуснали слух, че колегите от града щели да вдигнат цените, обещавали били освен пари и капачки за буркани и дори по един албум на Веско Маринов… и всеки се стиска. А аз ходя от къща на къща като дистрибутор на прахосмукачки и навсякъде ми викат : „абе, бачо Цено, я ела след седмица пак, че още мислим”. Изобщо, пълен застой на пазара.

И добре че беше министърът – да е живо и здраво момчето – дето ни посъветва да купуваме сватби. Аз сам нямаше да се сетя, но като го чух по телевизията, облякох новия анцуг и тръгнах към Махалата.Там, знаете, все някой се жени, музиката гърми, кокошките ни се плашат и не искат да носят. А от друга страна пък всички вземат помощи като самотни майки – но това вече е съвсем друг въпрос.
Знаех, че цар Гого се кани скоро да жени принцеса Пенка и отидох направо у тях.

Негово величество вечеряше салам под черешата и като чу предложението ми – да му платя сватбата, а неговите хора да гласуват вкупом за нашите, поклати глава:
- Няма толкова пари партията ти, бай Цено…Хайде, яденето и пиенето как да е, но знаеш ли колко поиска Софи Маринова, за да пее в дует с Андреа Бочели? Снимките ще ги прави екип на Нешънъл Джиографик – идват за два дни със самолет хората и после се връщат да си довършат филма за Южния полюс – знаеш ли колко струва това?
И най-важното – Цар Гого, дето на коня си позлати зъбите, да остави друг да му плаща сватбата?! Направо забрави.

Бе то да забравя – добре, но времето си върви и изборите наближават. А в селото сред българите няма ергени – кой мие чинии в Италия, кой полива тревата на Олд Трафорд – но тук само семейни с по няколко деца. „Е, какво пък, викам си – все ще намерим да оженим някого – не може да няма нито един неженен”.
Имаше – Кольо овчарчето, дето слиза в село само по празниците и се познава лично с всички мечки в гората. Значи, решено – него ще оженим за слава на Партията и да приберем по някой и друг лев.

На следващия ден си изпотроших краката, докато стигна до кошарата, но намерих Кольо, подарих му нови батерии за транзистора и почнах да го подработвам отдалеч:
- Абе Коле, я се виж какъв мъж си станал вече, не ти ли е време да се задомиш? Седиш си тук и си общуваш само с кучето. То може и да е интелигентно де, нищо не казвам, но все пак… Друго си е да се прибереш в къщи, да те посрещне жена ти, ти да се преоблечеш, тя ласкаво да ти говори, измиваш се, тя ти говори, сядаш да пиеш една ракия, тя продължава да ти приказва, почваш да вечеряш, а тя не млъква, нейната… Искам да кажа – семейна атмосфера. Какво ще речеш, а?
- Че де да знам, чичо Цено? То за сватбата ще трябват пари,а на мен ми плащат колкото да не е без хич…
- Не се тревожи – тук аз съм насреща! Партията плаща! Само после ще кажем на родата от двете страни да гласуват за нашите хора и – готово.
- Бе те и мама и тате отдавна викат, че ми било време, ама аз…
- Ето, виждаш ли? Направо отивам да запазя ресторанта за деня преди изборите.
- Чакай бе, чичо Цено! Аз от партии много не се интересувам – щом плащат сватбата, за тях съм. Обаче кучето ми се казва Бойко, то може ли да дойде?
- Не, в никакъв случай! Може само да стои пред ресторанта и да се облизва. Е, ако не го мързи да отиде до съседното село – там може. Тук обаче – не.
- А аз нещо трябва ли да уча – партиен устав там, или нещо такова - понеже навремето едва стигнах до втори клас, та…
- Нищо няма да учиш! Кумът ще каже няколко думи за програмата ни, аз ще обясня, че заради пагубната икономическа политика на опонентите ни такива умни и интелигентни момчета като теб пасат овцете, вместо да станат координатори по някоя европейска програма например… и толкова. Аз твоите роднини ги познавам – не са случайни хора, все бивши звеноводки и знатни механизатори – и за безплатен банкет душата си дават. Щом разберат, че Партията е платила сватбата, всички ще гласуват за нас.
- А, ще гласуват те, ще гласуват…Само да има пържоли.
- Ще има! Всичко ще има – и пържоли, и по една малка гроздова, и по половин бутилка вино… Сватба веднъж в живота се прави. Ти остави това, ами кажи – харесал ли си си някоя, а?
- Ами, аз… Да, харесал съм си.
- А тя?
- И тя ме харесва, обаче…
- Вашите знаят ли?
- Не.
- Е, нищо, то сега старите кой ги пита? Ти остави всичко на мен. Кажи ми само коя е момата, а аз ще поговоря с нея, с родителите й…Как се казва?
- Минка.
- Минка, Минка…Нещо не мога да се сетя. Къде живее?
- Тук, при мен. Ей там, третата отляво с розовата панделка на шията. Всяка вечер й свиря с кавала, а тя ме гледа с големите си влажни очи и…

…Абе, лесно му е на онова министърче да дава акъл как се купували гласове, но то от София морето изглежда до колене. Да дойде тук да пробва и едва тогава да приказва.

За тях отново има шанс

Скъпи приятели, вие гледате поредното издание на нашето публицистично предаване „Плува ли ми корабче в окото?” с любимата ви водеща Калинка Бръмбарова. Тази вечер ще коментираме отвратително грозното престъпление „търговия с жива плът”.
Както знаете, през миналата седмица бе проведена безпрецедентната акция „Евклид” с участието на Европол, Интерпол, Монопол и Никопол (не ми подсказвайте от студиото, за Европол съм сигурна), в резултат на която бяха заловени големи количества наркотици, пресечени канали за трафик на хора и освободени жертви на сексуално насилие.
***
Тази вечер съм поканила тук три от жертвите, за да станем всички заедно съпричастни на случилото се с тях. И така – обръщам се към първия ни гост – моля разкажете ни вашата трагична история:
- Ами аз… Казвам се Гуньо Гунев от село Гунчево. Работих дълги години в свинефермата, но после ме съкратиха.
- Вероятно властта се смени и новите сложиха свое протеже?
- Не, напих се и пуснах свинете да играят мач пред свинарника. Мина председателят на кооперацията, остана с отворена уста, а аз му предложих да се включи, ако иска. Той обаче ме изгони.
- И после?
- Видях във вестника обява, че търсят свинари за Германия. Дъщерята на комшията ми направи документите, одобриха ме и заминах.
- Но вместо очакваната работа, станахте жертва на насилие?
- Аха. Трябваше да работя за една баронеса, обаче тя, като ме видя да обличам работния комбинезон – и вика: „вундербар”. Нещо като „машалла” по тяхному де.
- Е, аз съм убедена, че зрителите ни знаят и малко немски. И какво стана после?
- Ами жената се оказа разведена, около четиридесетгодишна, била бивша спортистка и по цял ден киснеше във фитнеса. Изкъпа ме и ме подложи на сексуално насилие, дори няколко пъти.
- Тоест, вместо честно да се трудите при прасетата, вие…?
- Да, търкалях се по цял ден из къщата и не вършех нищо. Е, почти нищо, освен…сещате се. Вярно, плащаше ми уговореното до стотинка.
- И накрая Европол се намеси?
- Точно – тъкмо си лежах в шезлонга до басейна и пиех шампанско – и нахлуха едни хора с маски и ме спасиха. Даже пропуснах обеда, а имаше печен фазан…
- Вие плачете? Сигурно от радост, че кошмарът е свършил и сега отново ще се върнете на село при любимите ви свине…?
- Да, да – от радост… Извинете ме, не мога повече…
***
- Драги зрители, разбрахме за една истинска човешка драма. А сега да се обърнем към втория ни гост и да чуем и неговата история.
- Казвам се Минчо Тотев и съм на двадесет и пет години. Работех през отпуската като спасител на плажа в Созопол и веднъж гледам – една мацка се дави. Спасих я аз както си е по инструкция, обаче след малко гледам – пак се дави.
- Това не ви ли се стори подозрително?
- Абе на седмия път почнах леко да се усъмнявам, но имаше червен флаг, та викам си - може пък да не умее да плува момичето. Запознахме се накрая, тя се оказа шведка, манекенка, покани ме вечерта на дискотека, после отидохме в хотела й… На сутринта ми предложи да замина с нея за Швеция, да ме представела на родителите си… Обеща ми да се омъжи за мен, но всичко се оказа една голяма лъжа. Настани ме в някаква луксозна вила и почна да ме предлага на колежките си манекенки, а по-късно дори и на момичетата от съседната школа за стриптизьорки.
- Лошо ли се отнасяше с вас?
- Ами купуваше ми някои работи – порше, костюми от Армани – но то бе повече заради имиджа. Даваше ми около хиляда евро джобни. Понякога ме водеше на Канарските острови, но и там не ме оставяше да си почина.
- Добре, че накрая Европол ви спасиха, нали?
- Да, да, много съм им благодарен. Сега отново ще се върна в леярната, при приятелите, на три смени за петстотин лева на месец…
- Плачете?
- От радост, от радост….
***
- А вие?
- Аз съм бай Гроздан от Мечи дол. Правихме с бригадата ремонт на каютите на луксозна яхта. Последният ден колегите слязоха да пият по една бира на обед, аз съм задрямал на палубата и собственичката на яхтата наредила да тръгнат с мен. Отвлякоха ме посред бял ден.
- Съвременни пирати?
- Не знам – собственичката беше руска бизнес дама, парче и половина. Все ми викаше „хороший мальчик” и ме караше да пия водка с червен хайвер или коняк „Хенеси” с лимон. Половин година ракия не съм близвал, ей! Така ми се ядеше джуркан боб, ама няма – все трюфели, дивеч, сьомга…Докато накрая се намеси „Европол”.
- И ви спасиха?
- Е, аз се борих доколкото можах, но накрая - да, спасиха ме. Извинете, че плача, но се сетих за бригадата ни – как работехме в събота и неделя за жълти стотинки – и ми стана едно мило на душата….
***
- Да, скъпи зрители – мисля, че е време да спрем с тези разтърсващи душата драми. Нека пожелаем на нашите гости по-бързо да се върнат към нормалния живот в държавата ни, на „Европол” - да си гледа все така съвестно работата, а всички нас – здраве и късмет. И предлагам да приключваме вече, че докато ги слушах тези – и на мен ми се доплака нещо.
Лека нощ!

Ако мутрите бяха импресионисти

imageВ събота сутринта маестро Тошо Компира седеше в арткафе „Бухалка” и бавно отпиваше от капучиното си. Бе прекарал цяла нощ в терзания и едва сега, когато всичко бе свършило, изпитваше с нищо несравнимото удовлетворение на твореца. „Днес сме тук, а утре ни няма – мислено въздъхна Компира – а създаденото от нас остава за деца и внуци.” После присви очи и погледна към небето, откъдето сякаш се носеше тихият звук на ангелска чалга.

В този миг към масата му се приближи Сашо Булдога и отдалеч възкликна:
- Покланям се пред шедьовъра ти, маестро! Да изкараш два тира с кокаин и един резервен двигател за МИГ, заровен в праха… Велик си!
Компира уморено кимна. Заради такива моменти си заслужаваше да не спиш цяла нощ, да плащаш на митничари и полицаи, да подаряваш поршета на политици…Той винаги бе ценил добрите отзиви на публиката, но похвалата от колега бе особено сладка. Реши обаче да се престори на скромен:
- Е, не винаги се получава… Понякога ти се струва, че всичко идва отвътре, душата ти направо крещи „я го изгонете тоя от земята му и постройте едно хотелче”, но… ту показна акция, ту си забравил да платиш на някого – и настъпва творческа криза. А ти над какво работиш в момента?
- А, дреболии… ескизи, така да се каже. Малко наркотици около училищата, някоя и друга проститутка на магистралата… Имам чувството, че музата ме е напуснала.
- Е, не се разстройвай де… Ето, пийни един абсент. Ти имаш ръка от бога, другото е въпрос на време. Впрочем, нали получаваше поръчки от един Меценат?
- Скарахме се. Несъвпадение на вкусовете, така да се каже. Помниш ли Маринов, строителния предприемач?
- Оня, дето вярваше в съд и полиция? Помня го – малко луд човек беше, но безопасен.
- Е, Меценатът поръча да го провеся от един мост, понеже участвал в конкурса за главен изпълнител на околовръстното, а нашият човек вече бе платил на когото трябва. Та – хванаха момчетата Маринов, увисна той от високото, а аз гледам отдолу. Нямаш представа, маестро Компире, каква красота! Каква игра на цветовете, преплитане на светлини и полусенки – и една фигура, ритаща в екстаз на фона на вечерното небе! Сякаш времето спря и аз усетих, че съм се докоснал до истинското изкуство.
…А после Меценатът ме нарече „малоумник”, той бил казал човекът да виси една минута, а не половин час, сега с тази побеляла от страх коса Маринов приличал на Волен Сидеров и дори искал да основава партия, а ДАНС се намесили и търгът бил спрян…. Трудно се живее днес от изкуство.
- Трудно е, но си заслужава. Призванието трябва да ти стане съдба, това от мен да го знаеш.
- Да, но когато срещаш всеки ден неразбирането на профаните…

- Важното е да си упорит! Аз, когато почвах, какво? Дето се вика, не можех още да държа бухалката както трябва, но си казах – нито ден без счупена витрина, нито ден без открадната кола! Бях упорит в изграждането на собствен стил, който следователите така високо оцениха.Нито спецакции ме спряха, нито разни обявявания на войни на престъпността (за което тя разбираше само от медиите), нито разни гущери, които си късали не знам си какво…Трябва да си кажеш – дължа го на обществото, което ме е създало и което все някога ще ме оцени.
- Е, да, като си създадеш име, е по-лесно… И аз мечтая да ми възложат оформянето на физиономията на някой бизнесмен, ама – на… Нямал съм усет за цвета, казаха. Трябвало да бъде синьо, преливащо нежно към виолетово, с малки жълти петънца по краищата – а аз все съм го докарвал на черно. Отчаян съм и изпадам в творческа криза. Дали да не взема да направя репродукция на някое от твоите произведения?
- Недей, много ще лежиш, сега времената са други. Вече все по-малко се ценят старите майстори, навсякъде навлиза младата вълна… Това изкуство ли е? Завъртели някаква игра в банката и откраднали милионите. А аз навремето – първо рисувах с думи – какво го чака нещастния собственик на магазинчето, ако не се застрахова при нас. После едно леко потупване с палката, просто като щрих – и може би счупена витрина за фон. И едва след това започвах да работя върху основната фигура. И понякога всичко напразно.
- Бягаше ти композицията?
- Бягаше ми клиентът, ако колегите не го държаха здраво. Но когато се получеше, всички после казваха – личи си ръката на Компира.
- Защо не направиш една ретроспективна изложба?
- Понеже повечето неща така и не се доказаха… Всички знаят, че аз съм авторът, но не мога да ги обявя за свое творение – знаеш какви критики ще отнеса от следствието и прокуратурата. Тъжно е, че ни оценяват хора, които – дето се вика – един човек не са набили през живота си, но…такава е съдбата на твореца.

- Поколенията ще ни оценят… все някога.
- Е, това ми е последната надежда. Знаеш ли, вървя понякога по улицата и гледам – играят деца. Обаче не на партизани или на космонавти – на мутри играят. По нашето време беше на стражари и апаши, сега стражарите никой не ги брои за фактор. А децата се делят на банди и се бият помежду си. Това ме кара да мисля, че не всичко е загубено.
- Ти си класик, Компире – и общуването с теб ме облагородява. Извинявай, ще тръгвам вече. Мисля да звънна на Мецената – може да ми е простил вече, пък и избори идат, винаги се налага да се изрисува нечия физиономия. Силно променя житейските възгледи точно преди гласуването, знаеш, а това е важно.
- Аз го наричам катарзис… Върви и дано музата ти по-скоро се върне. Да, не е леко да си човек на изкуството, но какво да го правиш - призвание.

Или по-скоро – присъда.