Етикет хумор

Ало, Борисов се обажда!

Един ден бай Ставри реши да отиде за риба - харесал си беше едно местенце там на морето и ходеше понякога - хем да улови нещо, хем да избяга за малко от жена си.

И както си караше, видя нещо на пътя и едва успя да набие спирачка - точно пред оградата на шосето. Слезе, огледа я, тегли една на поредния "приватизатор", махна коловете и продължи към брега.

Половин час по-късно плувката рязко потъна, той дръпна и над водата нещо проблесна. Бай Ставри се наведе над улова и видя, че това е една златна рибка. Той веднага си спомни приказките от детството си:

- Изпълняваш ли наистина желания? Или всичко е само мит?

- Изпълнявах навремето... - въздъхна рибката. - Обаче нещо много станахте напоследък. Затова сега работя с подизпълнители.

- Тоест?

- Ами така - ще ти дам един номер, запиши си го. Обаждаш се от мое име и си диктуваш желанието. Ограничения за броя няма, но не забравяй, че и други ловят тук. Хайде, хвърляй ме обратно.

Бай Ставри я метна в морето, а после извади мобилния си телефон. Набра номера и каза, че тук някакъв юнак е преградил пътя, което не е съвсем... Прието, отговориха от другата страна.

След пет минути телефона на кмета иззвъня:

- Ало, Борисов се обажда... Онази ограда там - до половин час да я няма. Ясно?

Когато бай Ставри се връщаше, пътят вече беше чист.

На следващия ден той отиваше с колата си на работа и се наложи да мине покрай местния КАТ. Там имаше опашка като пред гръцки банкомат - вървеше покрай тротоара, обикаляше близкото кръгово и продължаваше по успоредната улица. Има-няма двеста коли. И понеже хората искаха да пият кафе или да си купят вестник, пресичаха както им дойде и се получаваше малък сървайвър. Бай Ставри извади мобилния.

Пет минути по-късно началникът на КАТ възбудено обясняваше:

- Да, да, има известни проблеми... Софтуерът, да, че и хардуерът даже. Обаче ние работим, да - вече две години и скоро... Е, да, може някой да пострада, докато пресича, но пък да внимават, в края на краищата... Не, не е приятно да чакаш два дни, вярно. Обаче тук има едни симпатични момчета - събират документите на няколко души и ги носят накуп. Да, плащат си хората, но само по сто лева. Пък и момчетата ни черпят... не, не е корупция, купуват ни там по едно пакетче лукчета, колкото да не е съвсем без хич... Да, да, разбирам - след половин час опашката няма да я има. Да, господин Борисов, твърдо гарантирам - макар че толкова обичам лукчета... Дочуване.

Бай Ставри остави колата на паркинга и отиде до портала на фирмата. Там имаше банкомат и той провери - вече три месеца не бяха му превеждали нищо. Той поклати глава и влезе в цеха.

Вътре температурата беше 40 градуса и той извади мобилния си телефон.

Десет минути по-късно управителят се кълнеше:

- До половин час ще им бъде преведено всичко дължимо, честна дума, господин Борисов. И климатици ще сложим, ей сега ще се обадя. Не, няма нужда да пращате Инспекция по труда, гарантирам ви, че...

С получените пари бай Ставри купи вино от шест лева бутилката, триста грама пастърма и с жена си организираха малко семейно парти - децата отдавна бяха заминали в чужбина и затова се получи доста романтично - на свещи, понеже заради забавените заплати нашият човек не си беше плащал тока. Но беше хубаво и накрая се прехвърлиха в спалнята. И тук - както се казва в една известна реклама - самолетът не пожела да се вдигне.

Отначало бай Ставри малко се поразстрои - напълно разбираемо за мъж на средна възраст, подложен на ежедневен стрес - но после решението дойде от само себе си. Той се пресегна към мобилния телефон.

Изслушаха го, а после му наредиха да включи на високоговорител:

- Ало, Борисов се обажда. Не те знам самолет ли си, хеликоптер ли си, но да се вдигаш веднага, че ако дойда там...

И всичко завърши добре, а на сутринта жена му се похвали на колежките си какъв звяр е станал мъжът й в леглото. Те пък споделиха с мъжете си и...

На следващата седмица бай Ставри отново отиде за риба, но не успя дори да се доближи до брега - докъдето стигаше погледът, всичко бе заето. Хората слагаха въдици, мятаха мрежи, дори имаше няколко водолази с харпуни. И всички търсеха златната рибка.

... Ами щом само тя има телефона на господин Борисов, така ще е. Понеже то у нас по нормалния начин нищо не става.

Благодарствено писмо

Признавам си честно, че доскоро смятах писането на благодарствено писмо след интервю за работа за пълна дивотия, чиято единствена цел е да унижи допълнително едната страна и да погъделичка възпаленото самомнение на другата. Напоследък обаче – вероятно понеже стоя повечко на слънце, преосмислих донякъде позицията си и реших, че може би това не е чак толкова загубена работа. Ето защо по-долу прилагам кратък образец за тези, които мислят, че без благодарствено писмо не става. Може да го ползват буквално или с корекции – нямам претенции, важното е работата да стане. И така:

Благодарствено писмо

От Цонка Бурбонкова

Мениджър „Човешки ресурси“ в „Баш дюлгер инженеринг“ ЕАД

До: Аладин (Али) Синдбадов, кандидат за позицията „Оператор на бетонна помпа“

Уважаеми господин Синдбадов,

С настоящото писмо искам най-искрено да ви благодаря за участието в проведеното от нас интервю вчера. Допускам, че вие се явявате на много интервюта и не можете да помните всички хора срещу себе си, но се надявам да се сетите за мен – онова симпатичното младо момиче с прозрачната блузка и къса пола, които непрекъснато зяпахте по време на интервюто. Ако това ще ви помогне – имах и малки стикерчета с калинки на ноктите – на лявата ръка сини, а на дясната – зелени. Както вие самият отбелязахте, те ви напомнили, че е време да почистите картофите на село от колорадски бръмбари.

Господин Синдбадов, искам откровено да ви заявя, че интервюто с вас ми направи неизгладимо впечатление и едва ли ще го забравя скоро. Преди всичко, порази ме професионалният начин, по който вие умеете да установявате контакт с хората. Много от другите кандидати робуват на някакви остарели схващания за етикет и това силно затруднява интервюто; получава се една скованост, която е трудно да разчупиш. Ето защо вашият навик да се обръщате към мен с „ма“ силно ме впечатли и едва ли скоро ще го забравя. Един такъв дребен детайл, добавено към предложението ви да прекъснем за половин час интервюто и да идем някъде да изпием някъде по едно кафе с цигара, недвусмислено показват, че вие сте общителна личност, която бързо се вписва в колектива от себеподобни. И макар че желанието ви да получите номера на личния ми телефон ми се видя малко прекалено, това, че накрая си изпросихте три цигари от моите, остави у мен отлични впечатления – явно вие сте човек, който не се бои да поиска помощ или нещо друго, от което се нуждае, за да свърши работата си.

Също така искам да ви благодаря за оптимизма и позитивната нагласа – знаете, сега са се навъдили едни кандидати, само се оправдават – ама аз това не съм го учил, тоест учил съм го де, но съм забравил, няма ли там някакъв образователен клъстър… Ето защо вашият отговор, когато ви попитах дали сте работили с подобна техника, ме впечатли – „ша са оправя ма, те само да плащат редовно. Пък и да счупя нещо, нали има механици?“

Впечатлена бях, че вие сте стъпил здраво на земята, така да се каже. Напоследък кандидатите ни са тотално заразени от политкоректността и понеже не си харесват физиономиите, не искат да пращат снимки – дискриминация било. Така и не разбрах защо си мислят, че един крокодил на живо е по-симпатичен, отколкото на фотография, но както и да е. Затова пък вашето селфи по плувки на плажа, с нарязана диня в скута и бутилка мастика в ръка ни грабна веднага и – както можахте да се убедите сам – сме го закачили на видно място в офиса.

Искам да ви благодаря и за стила, който показахте във външния си вид и който научихме много неща. Знаете ли, повечето кандидати не знаят как да се облекат и идват всички с костюми и вратовръзки, сякаш от сватба (впрочем, на някои костюмите наистина май са от сватбата им). Даже козметиката им е или „Малиция“, или „Деним“, на принципа на Мечо Пух – „колкото повече, толкова повече“. И понеже в офиса е топло, след третия интервюиран почваме да кихаме и да отваряме прозореца, а това води до настинки.

Признавам си, когато ви видях по бермуди, джапанки и фланелка „Българи – юнаци“, отначало помислих, че идвате от стадиона. Но после разбрах – във всичко това има скрит дълбок смисъл, нали? Един вид – аз съм просто момче, работяга, пролетарий, така да се каже. Костюми да носят мениджърите, аз и на театър мога да ида по анцуг, но просто не ме влече. Възприемайте ме такъв, какъвто съм.

Браво, похвално. Не всеки има смелостта да се разголи душевно пред почти непознат човек. Е, ако не бяхте яли толкова чесън преди интервюто, вероятно щеше да е още по-добре, но пък така – когато отворих прозореца – избягаха и микробите. (Впоследствие шефът нареди да купя една служебна „Малиция“ и да я държа скрита в бюрото за подобни случаи).

Изобщо, вие оставихте у мен неизгладимо впечатление и дори и да не приемете нашата оферта, аз ще запазя само хубави спомени за вас. Все пак искам да ви напомня, че на интервюто може би съм пропуснала някои от плюсовете да работите за нас – освен че даваме заплата, ние плащаме и извънреден труд (понякога, особено след проверка на „Главна инспекция по труда), планираме тази година да сложим два допълнителни вентилатора в цеха, а на Нова година ще има празненство за целия персонал с кебапчета и програма с известна чалга-певица. Така че – помислете си добре, преди да откажете. Конкурентите и толкова не дават.

С най-добре чувства оставам в очакване на вашия отговор:

Цонка Бурбонкова

Deus ex machina

Водата в селото спря в петък вечерта, когато всички бяха прекалено пияни, за да реагират; в събота обаче всички жители на Долно Термопилско се събраха на мегдана. Ситуацията беше повече от ясна - виновен бе, както винаги, жестокият еврозмей. Седи си значи в планината и само мисли как да развали рахатлъка на бедните селяни - и на това е време да се сложи край.

Решиха да пратят някой юнак да се разправи с него.

- Нека аз да ида - примоли се младият Алексу. - Какъвто съм смел и напорист, на парчета ще го направя!

Селяните поклатиха недоверчиво глави и му напомниха, че навремето и Мамандреу така викаше, а после се спогодиха със змея и си откриха обща банкова сметка в Швейцария.

- Ама аз не съм такъв, бе! - кълнеше се Алексу. - Ето, жената е тук - нека се закълне, че ако отстъпя пред змея, ще ме зареже!

- Зарязвам го като едното нищо - кимна Алексувица. - Честна пионерска.

"Е, щом се кълне...", кимнаха селяните, дадоха на Алексу селския меч и му пожелаха успешна борба със змея. После дръпнаха едно сиртаки на площада - и за късмет, и просто по навик.

...Змеят беше огромен, триглав и бълваше огън от възобновяеми енергийни източници. В момента главите тъкмо обсъждаха някакви споделени ценности (каквото и да означава това) и се чудеха къде още да организират гейпарад.

- Калимера, гадно чудовище! - поздрави Алексу и размаха меча. - Я веднага да пускате водата, че да не стане като предния път?

- Какво е станало тогава? - полюбопитства третата глава, понеже на нея все нещо не й беше ясно.

- Стояха жадни, какво друго - обясни първата глава. Тя беше руса и подчертано нордически тип. - Абе, Алексу, нали уж се бяхме разбрали? Когато дойдохме, селото пиеше вода от един кладенец, а и той понякога пресъхваше. Намерихме вода в планината, докарахме я до селото, вие обещахте да платите, а сега...?

- Да говоря с вас за пари е под достойнството ми - обясни Алексу. - Впрочем, да ви се намира някое евро да дадете назаем?

Първата глава се поклати отрицателно и блъвна малко огън, който изгори сакото на Алексу. Той го огледа, съблече го и го хвърли към змея:

- Ето - на, вземайте! Да ви приседне дано!

- Той е бедно момче бе, бате - обади се втората глава, която приличаше малко на Белмондо. - Нека му дадем някакви пари да занесе вкъщи, да видят хората, че не сме толкова лоши. Дай да сме малко по-социални.

- Само на социализъм ще ми станеш - изръмжа първата глава. - Като се напиеш, все Маркузе цитираш. Никакви пари!

- Ама недей така бе, бате - обиди се втората глава. - И ний сме дали нещо на света. Цяла Бастилия съборихме навремето, шест човека спасихме от нея, пък и хубаво вино правим...

Алексу погледна въпросително към третата глава, която другите две наричаха галено "тиквата".

- А, аз де да знам - каквото решат началниците, това ще е. Но по-добре да платите, понеже иначе - отиде ви имиджът.

- Виждам, че няма да се разберем с добро - изръмжа Алексу. - Щом е така, аз се връщам в селото да питам какво да правя. Викате, нямате никакви дребни...?

На другия ден Алексу стоеше отново пред змея:

- Селото гласува да се бием.

Змеят зае бойна стойка и почна да бълва огън и санкции. Алексу се почеса по главата, за да подчертае драматизма на ситуацията и приликата си с древногръцките герои, а после изведнъж изпита катарзис.

- Обаче - какво разбират те от змейове? Под достойнството ми е да се бия. Може ли да платим в натура там - някоя и друга девойка или нещо такова? Но ще трябва малко да почакате, понеже то у нас хубавиците не са под път и над път, докато съберем достатъчно...

- Не може - отсече змеят. - Или кеш, или ще карате само на узо. И ще се къпете само ако завали - или в морето.

Но в този миг небето се разтвори и от него слезе бог с машина.

- Хелоу - поздрави той присъстващите. - Спокойно, момчета, сега ще ви кажа какво да направите и всичко ще бъде ОК. Алекс, стига си го размахвал този меч - като решим да снимаме продължение на "300", ще те извикам. Но трябва да си пуснеш брада, че така приличаш на вакло агне...

И всичко свърши с хепиенд. Единственото неприятно нещо за Алексу бе, че жена му не го напусна - тя само така си говорела, да му прави пиар.

А той, горкият, толкова се надяваше...

Дневниците на обикновените хора – 11

Дневникът на обикновения израелец

Сутринта отидох по-рано на работа - ако някоя заблудена душа не е могла да намери през нощта покой или пък вярващ чака, за да направи дарение. Не че се е случвало досега, но Бог ни учи да вярваме в чудеса.

Нямаше заблудени души и около обед си тръгнах към къщи. Хубаво е да служиш на вярата, но като се върне довечера, жена ми ще иска да яде, ще пита защо не е изчистено вкъщи и т.н. И понеже тя е капитан в армията, може да си изкарам без време някой непоряд.

Изчистих, сготвих и тъкмо се канех да почна да пера, онази, острата болка в десния ми крак се появи отново. Напоследък тя ме мъчи все по-често и вярващите евреи почнаха да питат - "Раби, защо куцаш така?" В подобни случаи им напомням, че преди да стана служител на култа, бях командос и арабските куршуми...Тогава хората кимат разбиращо и ме потупват успокояващо по рамото.

Изпрах, прострях всичко на балкона и тогава чух звъна на мобилния телефон. Обаждаше се брат ми - трябвали му малко пари назаем до заплата. За половин час уточнихме лихвата, но аз си запазих правото да я коригирам в случай на резки промени на централния банков курс. При това не му поисках нито поръчители, нито обезпечение - все пак, брат ми е и трябва да си имаме доверие. Макар че веднъж баща ми ме мота половин година и не искаше да връща нищо - видял по телевизията, че гърците така правели - та се наложи да му напомня, че мога да кажа на мама за какво са му били парите. Едва тогава се издължи, но пак настояваше за преференциални условия като постоянен клиент.

Договорихме се с брат ми, а аз разтрих крака си - болката се усилваше - и отидох да си отворя една бира. После седнах под климатика да чета Талмуда.

После се обади синът ми - той в момента е войник - и се оплака, че сержантът много го действал. Даже след вечерна проверка го викал при себе си и го карал да прави лицеви опори, та да му дойдел акълът в главата. Викам му - сине, защо не се оплачеш на майка си - да му свие сърмите на този? Срам го било. Е, хубаво - успокоявам го, аз ще се намеся. И като затвори, звъннах на жената и викам - абе, какви ги вършите там? А тя се смее - ти този сержант виждал ли го? Признах, че не съм. Е, аз съм го виждала - разсмя се жена ми - една мацка, като кукличка е. Обаче нашият, нали е хубав като мен и недосетлив като теб - има още много лицеви опори да прави, докато се усети какво иска да му намекне онази... А момичето си е много свястно даже.

Е, олекна ми. Макар че, от друга страна, жена ти да е военен - не е работа. По себе си знам. Обаче си сипах още една бира и почнах да разтривам крака си - болката се усилваше.

...Всъщност, докато бях командос, не са ме ранявали - това е официалната версия, за да не задават хората излишни въпроси. А истината е малко по-различна - един далечен роднина на жена ми от старата ни родина Русия беше дошъл на гости. И той, като мен, служител на култа, само че православен. И като пийнахме малко повече, почнахме да спорим чия религия е по-велика (това си е професионално заболяване, малко като футболните фенове).

Колегата вика - той като се помолел, водата на вино ставала - затова ходел все със зачервен нос - грехота било да се изхвърля резултатът от чудото. Аз пък му обяснявам - като заговоря - и зверовете ме слушат и искат да приемат юдаизма. Обаче колегата взе да се смее, аз се ядосах и го заведох в зоопарка. Там има един огромен мечок в клетка и аз предложих на руснака да стои и гледа как звярът се превръща в истински евреин.

Обаче сега кракът все още ме боли...

Май тогава не трябваше да почвам точно с обрязването?

Дневниците на обикновените хора – 10

Дневникът на обикновения арабин

Тази сутрин се събудих малко по-рано от обикновеното. Помолих се за здраве, щастие, късмет и тази година в Израел лятото да е по-горещо от обикновеното, а после хапнах една арабска питка и пих чай.

Днес е особен ден - моята Латифа, слънцето на душата ми, нежното цвете на пустинята, има рожден ден.

Бях поканил приятелите си още преди седмица; много приятни хора, макар и малко непълноценни. У нас, както и в околните страни, има два вида араби - едните са наследници на древна култура, измислили арабските цифри, шахмата и дюнер-кебапа, за което цял свят им е благодарен. Другите са пустинни плъхове, които само крадат и разрушават културните ценности, създадени от първите. Разликата между двете групи не е в образованието или религиозното течение , към което принадлежат - не, всичко е далеч по-елементарно. Просто едните вече са успели да открият нефт, а другите - още не са. Щом го направят, ще станат част от световното културно наследство, но дотогава да си кротуват и да си налягат диш-дашите.

Към обед се обади синът ми. Честити рождения ден на Латифа и уж между другото спомена, че били му се сменили житейските приоритети. Аз го бях пратил да учи "Нефтодобив и нефтопреработка" в Норвегия, обаче той срещнал едно момиче от нашите и тя го убедила, че службата на Аллах е преди всичко. И моят Ахмед, ишакът му с ишак, я послушал и сега искал да става терорист. Щял да се бие за Ислямска държава, а когато ислямът победял по цялото земно кълбо, искал да се оттегли от армията и да стане шеф на ФИФА, понеже имало голяма далавера. И накрая пита - тате, благославяш ли ме и навит ли си да ми го купиш това момиче за съпруга?

Просто момче, на майка си се е метнал. Е, вярно, смел е като мен, но иначе няма за две пари акъл. Виках навремето аз да не го пускаме да играе толкова дълго на слънце, но кой да ме слуша? Та му рекох - ами сине, като си решил да си трошиш главата, защо чака до края на трети курс? Що пара отиде на вятъра. Пък и като толкова ти се мре, ела си в къщи - ей го къде е Израел, ще отидеш, ще взривиш нещо, ще те гръмнат хората както си му е редът, а ние с майка ти ще се гордеем с теб. И извинявай, ама за такава снаха пари не давам. Не ми трябват екстремистки в къщи, аз Аллах и оттук мога да си го уважавам.

(Пък да го питаш - за какво му е да се жени толкова млад? Аз навремето учих в България, понеже татко се пишеше малко марксист и обещаваше да построи тук социализъм - хората били бедни, непокварени то западните ценности, пък и наоколо вече било пустиня, та...Отидох там и след месец вече умеех да казвам: "Момиче, идваш мене, дава долар" с лек шопски акцент. А понеже носех и няколко кашона с дънки, скоро станах по-популярен, отколкото е сега Джъстин Бийбър. Поживях си там десетина години и даже исках да остана още, но един ден тате падна от камилата и се преби, мястото му зае вуйчо, а той много обичаше Кока Кола и американски цигари ("Камел", естествено) и промени външнополитическия курс на племето, а мен ме изгониха от университета. Обаче и сега имам фланелка с надпис "Изберете българското", но я обличам само когато жена ми не е наоколо.)

...Приятелите дойдоха, с жена ми ги сложихме около масата и празненството започна. Ядохме, пихме и - ако някой ви каже, че арабите са мързеливи, да не му вярвате - танцувахме с часове.

Така де, не всеки ден камилата ти навършва три години, нали?

Да ви е сладко!

Веднага след като бяха обявени резултатитe от референдума, Иван Олигархски се почеса по главата и дълбоко се замисли - от следващите избори гласуването ставаше задължително. Това явно налагаше промяна на стратегията; той погледна към празните червени куфарчета в гардероба и си помисли - човек не бива да забравя откъде е тръгнал, но трябва и да е в крак с времето. После се обади в известната агенция "Ъглополовяща" и поръча проучване на нагласите на народа.

Пондьо Пондев, собственикът на "Ъглополовяща", реши да не усложнява нещата. Обърна се към жена си и я попита:

"Ти гласува ли последния път, ма?"

"Тц! - отговори съпругата му. - Нали искате да плюскате? Цял ден съм готвила, какви избори?"

За да бъде максимално обективен, Пондьо искаше да пита и децата си, но те бяха някъде на купон. Ето защо той изпрати на Олигархски анализ, според който 47.86% от българските избиратели не са гласували, понеже са били до готварската печка - и сметка за 20 000 лв. Това, социологията, е тънка работа.

Иван Олигархски прочете анализа, нареди да преведат парите, а после извика един, на когото всички викаха Шеф Панчев, и му нареди да създаде партия с подходящите атрибути и насоченост, за да бъде обран и този вот. Като чу за колко зелено става дума, Шефът козирува и заяви, че на него други подправки не му трябвали.

Така се роди партия "Черпак".

Много хора веднага я припознаха; девизът "Гювеч за всички" ги спечели завинаги. Даже галено се наричаха един друг "черпаклии". Много позабравени лица изведнъж почувстваха колко огладнели са за слава и предложиха услугите си за депутати. Шефът обеща да помисли.

Междувременно по утвърдената у нас рецепта бе създадена и младежка секция "Близалка", като името ясно показваше какъв път за кариера стои пред тях. Даже веднъж на една среща със студенти Шеф Панчев бе попитан - а какво ще стане с нас, след като завършим? И лидерът честно отговори - ще ми ядете ушите, а после обясни какви свински уши умеел да прави - пръстите си да оближеш.

По-възрастните черпаклии членуваха в своята секция "Бански старец", малцинствата - в "Курбан чорба", а домакините, заради които започна всичко - в "Загори тенджера". Кварталните отговорнички ги събираха веднъж месечно - да си разменят по някоя и друга рецепта и да се оплачат от мъжете си.

Естествено, партия "Черпак" беше лява, ето защо поиска членство в ПЕС. Като чуха, че кандидатите искат здраво да захапят кокала, ПЕС-овете веднага ги признаха за братя и ги приеха. Лично господин Станишев ги прегърна и на ушенце им сподели, че и той, и всичките му колеги дълбоко в душата си били истински черпаклии.

На изборите "Черпак" спечели със смазващо мнозинство - оказа се, че всички избиратели искали точно на баницата мекото и на работата лекото. А когато след обявяването на резултатите в студиото на телевизията Пондьо Пондев изрази известни опасения за бъдещето на страната ("А сега каква каша забъркахме"), баба Пена, депутат от Горно Нанадолнище, профилактично го цапна с тигана по главата и го предупреди да си гледа в канчето и да не наднича на другите в тенджерата - пардон, в стратегията.

Е, впоследствие се оказа, че за да сготвиш нещо, се искали продукти. И тук съвсем случайно новоизбраното правителство реши да възложи доставянето им на господин Олигархски - по цени, определени от самия него. За целта бяха взети съответните заеми - десетина милиарда, нищо работа. Важното е на народа да му е сладко.

Обаче най-много намазаха феновете на ЦСКА - просто не беше възможно отбор с прозвището "чорбарите" да не стане любимец на властта. Затова им опростиха всички дългове и ги оставиха да се обединяват с когото си искат; говори се, че в момента търсели къща в Банкя за Меси. Сигурно е вярно - друго си е с очите си да видиш тренировка на "бистришките тигри". Къде ти в Испания такова нещо...

Наскоро обаче премиерът Шеф Панчев изрази известни опасения за бъдещето на политическата ни система - като видели успехите на неговата партия, останалите политици обявили, че всъщност и те били черпаклии, но досега се срамували да си го признаят. Това заличавало идентичността на неговата партия и изобщо май много станали опитващите се да се наредят около казана. Затова щяла да бъде създадена парламентарна комисия, която да изясни кой е истински черпаклия и кой само са прави на такъв.

Така де - в политиката професионализмът е над всичко останало.

Пепеляшка

(Политкоректна детска приказка)

И така, мили деца - живял някога един ром. Той се прехранвал със събиране на вторични и първични суровини, предимно нощем. С него живеела и малката му дъщеря, която имала алергия към водата и сапуна и затова всички я наричали Пепеляшка.

Ромът имал и съпруга, но тя работела на някаква магистрала във Франция - нещо по пътната маркировка или каквото обикновено работят там нашите хора. Изглежда се е справяла добре, понеже често пращала пари; една нощ обаче задрямал турски тираджия я блъснал и ромът останал вдовец.

Тогава той бързо си направил сметката - парите от суровините едва стигали за ракия, а за хляб не оставало. От друга страна - това дете ще порасне, ще поиска да учи в Кеймбридж, а с какво? И ромът се оженил повторно за една вдовица с две деца, която умеела добре да моли минаващите за помощ и да прибира забравени вещи и пари от джобовете им.

Мащехата от самото начало намразила Пепеляшка, понеже момичето умеело да чете и можело да смята до сто. Ето защо новата му майка не го вземала със себе си да го учи на занаят, а го оставяла по цел ден вкъщи да пази прасето. Пепеляшка много страдала, понеже прасето също имало алергия към водата и миришело доста специфично.

А махалата се управлявала от цар Спиро. Един ден той извикал сина си принц Наско и му рекъл: "Абе, я се виж какъв дангалак си станал? Шестнайсет навърши вече и още не си женен. Стар ерген ли ще оставаш?" А после наредил да се организира чалга парти, за да може синът му да си избере булка.

Като чули за партито, децата на мащехата много се зарадвали и веднага облекли новите си рокли и почнали да се мажат с червило и белило. Е, дъщерята малко се сепнала и попитала: Батко, ами ти къде? Но братът й обяснил за европейските ценности и че не се знае принцът от кой бряг е. Длъжен бил поне да опита. После се качили на семейния голф и заминали.

А Пепеляшка останала вкъщи разплакана - едно, че ще изтърве принца и друго, понеже се носел слух, че на партито ще пее Софи Маринова. В този миг в къщата влязла нейната кръстница, която гледала на кафе и на ръка, много познавала бъдещето и дори си падала малко магьосница. Като чула за проблема, тя сритала прасето да не й пречи, а после пратила Пепеляшка да откъсне една тиква от двора на българите отсреща, но да внимава да не я видят. Когато момичето се върнало, кръстницата докоснала с вълшебното си цигаре тиквата и тя се превърнала в двайсетгодишно БМВ, много тунинговано. После докоснала прасето и то се превърнало в дебела мутра, а остатъците от кал по него - в прекрасни цветни татуировки. След това обяснила: "И да внимаваш да не се заблееш някъде, понеже магията важи само до полунощ. Ако объркаш нещо, на връщане ще яздиш прасето." И й пожелала късмет.

Пепеляшка отишла точно в разгара на партито, когато принц Наско вече бил малко отегчен и нервно обяснявал на баща си: "Ама тате, то и в зоопарка няма толкова маймуни на едно място... Не ги ща. Дай да прескочим до Индия да видим някоя принцеса там..." - И изведнъж замлъкнал, понеже видял Пепеляшка. Влюбил се веднага до уши, а главата му се замаяла като от двеста грама уиски менте. Веднага отишъл при нея и започнал интелектуален разговор - а ти гледала ли си "Бяла котка, черен котарак", а можеш ли да четеш, а как намираш бати Гойко в амплоато на вожд...? Все такива едни сложни неща, но Пепеляшка не се смутила, а директно го попитала какво мисли за Паулу Коелю? (У тях тоалетната била на двора, баща й не искал да дава пари за специална хартия и ползвали вестници, та момичето оттам го знаело.) Принцът останал с отворена уста - откъде тази красавица знае името на добермана му? И решил, че това е Съдбата.

Само че в този миг Пепеляшка зърнала мобилния му телефон, разбрала, че закъснява и понеже не й се яздело прасе, хукнала към къщи. Но в бързината загубила едната си маратонка.

...Принцът вехнел от любов, вечер слагал маратонката под възглавницата си, а сутрин палел мерцедеса и обикалял махалата с охраната си. Спирали пред всяка барака и карали обитателите й да мерят.

(Сега някой ще се заяде - ама нали принцът си говорел с Пепеляшка, защо просто не погледнел, а разнасял някаква маратонка? Обяснявам - така е по-фолклорно, пък и не забравяйте алергията - кой ще тръгне да се мие ей така, ако няма парти? И всички момичета изглеждали еднакви.)

Накрая обаче принцът случайно чул грухтене, което му напомнило звука от мотора на старо БМВ, влязъл и... намерил любовта си. А когато по-големият брат се разплакал от завист, Наско го успокоил и му казал, че има и принцове с друга ориентация. Важното е човек да вярва и да се надява.

Принцът и Пепеляшка се оженили и им се народили много ромчета - за радост на махалата и за яд на българите отсреща, които само за осигурителната си система мислят.

И което е по-лошо, хич не вярват в приказки.