Етикет хумор

...Уважаеми дами и господа, за момент ще прекъснем нашата предизборна дискусия на тема "Трай, коньо, за зелена трева" и ще включим нашия парламентарен репортер Мунчо, който иска да ни съобщи за извънредно събитие. Мунчо, в ефир си!

- Тук се случи голяма трагедия, драги телезрители! В тунела, в края на който не се вижда светлина вече двадесет и пет години, се получи верижна катастрофа - сблъскаха се интересите на повече от тридесет депутати. Ако се вслушате, сами може да чуете стоновете зад гърба ми...

- Мунчо, а има ли пострадали?

- Със сигурност! В момента представители на Комисията по етика са оградили мястото и не пускат никого, но видях да изкарват на носилки няколко човека. Единият пъшкаше много силно и повтаряше: "Господи, да изпусна толкова пари!"

- Да, очевидно е било страшно... А какви интереси са се сблъскали, как точно е станало?

- По първоначални непотвърдени данни, най-напред е бил някакъв малък служебен интерес на някаква партийка. Влизайки в тунела обаче, той явно е забелязал нещо нередно и се опитал рязко да спре. В този момент върху него е връхлетял голям партиен интерес, ударил се е в малкия, завъртял се е и препречил пътя. Веднага след това един след друг върху тях са се нанизали няколко десетки лични интереси от различен вид.

- А знае ли се какво е накарало първия интерес да спре така внезапно?

- Не, в момента специалистите изясняват. Версиите са две - или е имало някаква мъгла в обещанията, или обратното - медийното затъмнение рязко се е вдигнало. Предстои експертиза.

- А възможно ли е просто отделните интереси да са се движели прекалено устремено?

- Е, знаете как е у нас... Възможно е, естествено, но никой няма да си признае. Още повече, че на такива места не се слагат камери, пък и осветлението е слабо - по разбираеми причини.

- Мунчо, моля те - опитай се да вземеш интервю от някой очевидец, а ние междувременно ще се върнем в студиото. И така, господа - какво мислите за поредната трагедия в нашия парламент?

- Ами аз... Според мен за всичко са виновни младите. Нямат още елементарни умения, а искат да изпреварят по-опитните си колеги. Мисля, че не е лошо да ги задължим през първата година да носят знак "Млад депутат". Един вид като го видиш, да намалиш малко сумата на комисионната.

- Не съм съгласен, колега! Аз мисля, че по-рискови са възрастните депутати. Не искам да обиждам никого - и ние ще станем такива, ако има кой да ни избира дотогава, но съгласете се - ръцете му треперят, не може да върви, дето се вика, не помни какво е ял на закуска, но седи там, на банката в парламента - сакън да не изпусне кокала. И особено в условията на влошена видимост, когато бързите рефлекси са особено важни... Не, трябва да въведем правило - всички депутати в пенсионна възраст веднъж годишно да минават на контролен преглед и да се проверява помнят ли си номерата на сметките в Швейцария наизуст. Ако не - съжалявам. Нека си коват законите там, но да не се месят в основното движение. Не съм ли прав?

- Абе и двамата сте малко крайни. Какво ще кажат Европа и задокеанските ни приятели? Дискриминация по възраст - един може да взема пари под масата, друг не. Всички народни избраници са равни и всеки има право не само на служебен, но и на личен интерес. Но за да се намали риска от подобни произшествия, предлагам да поставим допълнително ограничение - да намалим сумата на разрешените комисионни от 80 на 70 хиляди евро. Мисля, че подобно решение е справедливо спрямо всички.

- Господа, извинете, но включваме отново нашия парламентарен репортер. Мунчо, кой е твоят събеседник?

- До мен е депутатът Иванов, който е бил в центъра на сблъсъка. Господин Иванов, вярно ли е, че сте се юркали като луди?

- Не, естествено! Движехме се полека, както винаги - и дори непрекъснато се оглеждахме. Обаче в един момент замириса на нещо - на далавера ли, на пари ли - не можах да определя. Но ми се стори, че пътят е настлан с някакви зелени хартийки - опитах се да спра, но не успях. Колегите споделят същото. Обаче беше страшно - за пръв път виждам толкова интереси, наблъскани на едно място. Дано да няма жертви.

- Колежке, това е от нас. Сега мястото бързо се разчиства, за да не останат следи от произшествието, които да предизвикат нови сблъсъци или - не дай, боже - намеса на прокуратурата.

- Благодаря ти, Мунчо. Е, господа - докога ще я караме така? Дадохме толкова пари за камери в избирателните секции да прекратим купуването на депутатски места, а мине се не мине седмица - и Главният прокурор иска имунитета на някого. Кой ще ни пусне такива в Шенген? И там вземат комисиони хората, но любезно, културно, дават си път един на друг, никой не ти бибипка зад гърба - "какво зяпаш бе, вземай парите и бягай". А ние?

Събеседниците й мълчаха, понеже всеки осъзнаваше, колко много има да учим още от Европа.

Но се надяваха да наваксаме бързо.

7:00 - Събуждане, измиване на очите и обличане (Заб.: Да стана по-рано, за да не грабне пак брат ми служебния костюм.)

7:30 - Закуска на двора под черешата - хляб и шпеков салам. До мен да има отворен вестник, за да видят хората колко съм умен. За всеки случай вестникът да е без картинки на голи мацки.

8:00 - Обиколка из махалата. Погалване на няколко чаавета по главичките. Обещание да ги изучим и да станат професори. (Заб. Да си пазя ролекса, да не стане като миналата седмица.)

9:00 - Среща с избирателите в кръчмата. Черпене на всички по една малка мастика менте и раздаване на контрабандни цигари. Обещаване да вдигнем помощите.

9:30 - Приемане на заявления за включване в частното ни енерго. По случай изборите - двадесет процента отстъпка от цената на електромера.

10:00 - Тържествено откриване на есенната незаконна сеч в гората. Ромки в пъстри носии, рязане на лента. Бой на горския, за да е хаирлия годината.

12:00 - Обяд в селската кръчма - кебапчета и бира, за да видят хората, че кандидатът им не е случаен човек. Отново раздаване на контрабандни цигари.

13:00 - Среща с младежта и връчване на купени шофьорски книжки. Авторали с палене на гуми около кметството.

14:30 - Тържествено монтиране на нови пет тонколони в махалата, за да може всички в селото да празнуват заедно с нас. (Заб.: Да се обадя на военните, понеже предишния път, като ги усилихме докрай, хората помислили, че ни нападат руски изтребители. Пак добре, че нямаше какво да вдигнем във въздуха, че иначе - стана тя...)

15:30 - Бой на журналисти. По възможност - не по главите, понеже там им е слабото място и се сърдят. Евентуално чупене на камери.

16:00 - Гостуване в полицията. Изтъкване, че "за кокошка (пардон - за журналист) няма прошка, за милиони няма закони". Обяснение, че онези сами са се набили в навалицата.

17:00 - Интервю пред медиите. Да се спомене, че "аз не съм такова момче", а също и за оня грък, дето орел пуснал костенурка на главата му. Вероятно раните на журналистите са получени по същия начин. (Заб.: Ако има камери, да се покаже пред тях костенурката - тя стои под едно корито на двора.) Обясняване защо имам десет присъди - за всичко са виновни политическите ни противници, понеже оставят вещи без надзор, а и бягат прекалено бавно, когато ги гоня. Обещание да не правя повече така.

17:30 - Прегръдка и снимка с адвокатката ни от БХК пред множеството. Тя да говори там за какви беше ценности, а аз да кимам с глава и да въздишам тежко.

18:00 - Накрая пред медиите - покъртителната история на Минка, разказана от самата нея - как я подмамили да отиде в чужбина да мие чинии, но вместо да я продадат в някой публичен дом, наистина я пратили в един ресторант да чисти съдовете. Рев на цялата рода за излъганото момиче.

19:00 - Среща с екипа ми. Последно предупреждение към Санди Водката да се прекръсти на Санди Рома, иначе да отива в "Атака". Ние държим на нашите си ценности.

20:00 - Участие в журито на конкурса "Мис Бубамара" 2015. Да си нося бяла котка и черен котарак. Отново по едно менте за всички в кръчмата. Публично обещание, че на мястото на съборените незаконни къщи ще построим небостъргач с подземен паркинг, пардон - конюшня. Естествено - с общински средства и в него ще настаним цялата махала. Също така - обещание, че ще купим нова мечка на Киро, понеже старата я взели в Белица. Да се подчертае, че и за в бъдеще ще се грижим за препитанието на хората.

21:30 - Малко бой между отделните кланове, за да поддържат форма. Да ми нагласят една маса да се крия под нея.

23:00 - Накрая - викане на Спешна помощ да превърже пострадалите. Ако не дойдат до десет минути - бой и на тях.

После - музика и танци в махалата до зори. Да се усилят новите колони докрай, за да разберат всички, че сме голяма работа. Ако дойдат полицаи - пак бой, но първо да им се вземат пищовите, да не стане някой сакатлък.

Междувременно да говоря с комшията да ожени дъщеря си - на четиринадесет години е вече и до следващите избори ще презрее съвсем. А така - от сватбата - направо пред урните. Ние ще поемем масрафа на човека, а младите ще ги пратим за една седмица на морето - то сега там има намаление, тъкмо да спестим някой лев от партийната каса.

... И най-важното, да не забравя да кажа да напишат на няколко места в селото предизборния ни лозунг - преписахме го от една стара монета, но и сега е актуален:

"Боже, пази България!"

Седя в кръчмата, пия мастика и се чудя - да чакам ли още писмо от шефа - или да се присламча към бежанците и полека, полека - към Германия?

... Имах си аз работа - пасях биволите на Кольо Ятака, дето всичко в селото е негово. Преди Десети ноември той все разправяше как носил кебапчета и баници на партизаните, че и дамаджана с боза даже (понеже те алкохол не пиели, били аскети). Така ли е било - не зная - но стана председател на стопанството. После обаче времената се смениха и Кольо взе да разказва как носил тайно пица на гладуващите в "Града на истината", а Иван Костов със сълзи на очи го молел за още малко кетчуп или горчица. Изглежда е било вярно, понеже после се завъртяха едни заменки, едни приватизации - и всичката техника на стопанството отиде у Кольови, земята на двадесет километра около селото се оказа негова, а той самият кмет.

След това пък научихме, че той пращал и колети в Мадрид - къде варена кокошчица, къде малко домашно сиренце - та благодарение на това царят не умрял от глад...

Обаче водачът на стадото - един як бивол на име Сергей - се напъха в гьола и три часа не иска да излезе. Мисля си - ще вземе да хване някоя пневмония този и после лекарствата му ще ги удържат от моята заплата. И викам - Серго, стига си киснал във водата като някакъв хидроинженер, излизай вече! Само за това, че си до шия в калта, никой няма да ти даде милиони!

Обаче ме чули, разказали на когото трябва и за хатъра на коалиционния партньор бай Кольо ме изгони.

А на село работа - никаква. И нали знаете - когато човек не може и патките да пасе, обикновено се захваща с политика.

Основаха една нова партия - "Граждани за европейско развитие на България". Отидох в пощата, завъртях един телефон в града и питам - а селяни приемате ли? Няма проблем, отговориха ми - ти да не мислиш, че ние сме парижани? Но така сме го кръстили, че е по-престижно. Идвай!

Отидох, записах се, клех се пред портрета на някакво оперено момче, че споделям какви беше там ценности и после се върнах на село да агитирам за изборите. Не е лека работа, да ви кажа, но нали трябва да се яде?

Ходих от къща на къща и разлайвах кучетата, а едно даже ме ухапа, сигурно съм му миришел прекалено европейски. Но хората ме изслушваха, кимаха и се съгласяваха с мен, че от това няма накъде по-зле и обещаваха да гласуват за нас (впоследствие се оказа, че има, но тогава те още не знаеха). Е, вярно - биха ме, но само два пъти - и то все заклети комунисти. Обаче нашите спечелиха, бай Кольо веднага прекръсти водача на стадото биволи "Бойко" (як бил като него, а рогата му все към Европа сочели) и разказа как навремето носил вода на лидера ни да гаси пожарите - и го оставиха да си кметува. За мен обаче от града дойде изрично нареждане - да му се намери работа на човека - и по-лека, че след толкова тичане по изборите - изморил се е.

Кани ме при себе си кметът и вика - Пенчо, абе имаме тука един проект за развитие на малките и средните тъпанари, защо не го оглавиш? Европа дава парите, а ти само ще си седиш на бюрото и ще получаваш заплата.

Усъмних се дали съм достатъчно компетентен, но бай Кольо ме успокои - а-а, разбираш ги ти тези работи, от теб в селото по-голям тъпанар няма. Съгласих се и приех.

Дадоха ми стая и компютър с инсталирани игри на него и ме оставиха да работя. Обаче - компютърът ми десктоп, а на колегите - лаптопи. Икономисвали средства и затова.

Да, но вечер колегите затварят лаптопа и си тръгват да в къщи да си доиграят (пардон - да си доработят) там - а аз не мога. Трябва да чакам до следващия ден да разбера умрял ли е онзи дракон, или се налага да го гръмна пак. Отделно - друго си е да минеш през село с лаптопа, да видят всички какъв началник си.

Сто пъти го молих бай Кольо - не ще. Тогава написах писмо на лидера ни, онова опереното момче, и попитах - за разни магистрали давате милиони на километър, а хиляда лева за лаптоп на Пенчо, дето го ухапа кучето за партията - няма? Той още не ми е отговорил, но то сега и неговите грижи не са малко - строи народът и всички на него чакат да пререже лентата.

И затова вечер след работа отивам в кръчмата, пия мастика и се чудя - да го чакам ли още този лаптоп, или да тръгвам към Германия? Така де, то сигурно и на Меркел й трябват хора да ходят да агитират по селата.

Само да науча езика и съм готов.

Source:  Десет години по-късно

- ...Значи за Британия пишете - да се взривят два влака и да се разоре тревата на "Олд Трафорд". Впрочем, да се преместят и стрелките на Биг Бен половин час назад, за да им се смеят туристите - шефът на ИД отпи малко шербет и се облегна назад. - Коя е следващата държава в списъка?

- България. Обаче те още не са ни бомбардирали.

- Не са, понеже нямат самолети. Обаче като си ремонтират онези шестте МИГ-а, като им сложат по една ракета... Аллах да ни е на помощ. Значи, на тях ще им отвлечем премиера и ще поискаме десет милиона долара откуп.

- Че то за него никой и десет лева няма да даде...

- Ще дадат, ще дадат - те си го обичат, пък и той е символ на културата и интелигентността на нацията им. А освен това ако нещо се случи с него, ще изпаднат в перманентна правителствена криза. Кажи на групата на Ахмед да се готви. Кой е следващият в списъка...?

Месец по-късно всичко бе готово. Планът за отвличането беше прост като непресукан конец - групата на Ахмед ще замени хората от правителствения авиоотряд и ще отклони "Фалкон"-а към Сирия, а там премиерът и екипът му ще карат на фурми и пилаф, докато откупът бъде платен.

Понеже хората на Ахмед бяха доста мургавички, той специално ходи на Бачковския манастир и купи от циганите два буркана от прословутото белило, с което от всяко Айше става Анджелина Джоли. Човекът, който му го продаде, твърдеше, че веднъж погрешка вместо дъщерята намазал мечката и после му я взели за рекламата на "Кока-Кола".

Хората от екипа се намазаха няколко пъти с белилото и заприличаха на анемични зомбита (то не че има други де, но станаха почти тебеширено бели). Хасан си купи адаптиран наръчник по летене.

Екипът от авиоотряда пиеше кафето си на летището, когато в стаята влезе Ахмед, маскиран като калинка от министерството.

- Шефът ме праща да ви кажа, че се отказва да лети до Разград да открива новите тоалетни на "Лудогорец Арена". Имал нещо проблем с простатата и го било страх да не се изложи. Каза, че вие сте свободни, а аз сега ще се обадя и на Андреа Бочели да отменя концерта.

Екипът радостно хукна навън, а хората на Ахмед безпрепятствено се качиха във "Фалкон"-а. Малко по-късно пристигна и премиерът със свитата си. Седнаха по местата, Хасан сложи на коленете си наръчника и самолетът излетя така, че в Москва един генерал погледна данните от сателита и промърмори:

- Мискините му с мискини - и тези са взели "Раптори" от американците, а се правят на братушки...

Премиерът направо потъна в креслото и се обърна към мъжа до него:

- Цецо, да кажеш на Румито да сложат малко камери тука, гледай го как кара този! Да ги вържат за балони и да снимат - който излита с повече от петдесет километра в час - книжката на трупчета. В чертите на града сме още, ще вземе да изскочи някой на пътя ни...

В този момент Ахмед обяви на всички, че са отвлечени. Премиерът обаче не се впечатли особено, каза му да се разбере с големите началници и се загледа през прозореца. В същото време единият двигател на самолета спря.

- Абе, някой провери ли дали самолетът е зареден с гориво? - провикна се Ахмед.

Екипът му поклати глави - не, но вероятно такава е била волята на Аллаха. Междувременно спря и вторият двигател.

Насочи носа надолу и кацай - изкрещя Ахмед на Хасан. - Там има някакво шосе.

- Олеле, магистралата ми! - скочи премиерът, но видял дулото на автомата, седна обратно. - Добре де, където две асфалтирания, там и три.

Самолетът кацна на едно странично отклонение и Ахмед излъчи съобщение, че държи заложници и ако не... Контактът с похитителите пое същото онова "Руми", което, за да ги успокои и отвлече вниманието им, започна да разказва за новия си план за борбата с престъпността и трафика на хора. След като я послуша десетина минути, Ахмед вече бе готов да избие и заложниците, и другарите си, и да се самоубие накрая. Терористите рядко ходят на пресконференции и нямат необходимата закалка.

В същия момент обаче от близките храсти изскочиха стотина нелегални емигранти и се загледаха напрегнато към самолета.

- Ама това е Ахмед, бе! - извика единият. - Дето ни запали къщите. Дръжте го!

Когато дойде полицията, Ахмед и екипът му отдавна вече бяха на едно друго място, където текат реки от мед и масло, а бреговете им са от пилаф.

...И така, благодарение на професионалните действия на нашите спецслужби - редеше монотонно Румито и показваше от коя страна да я снимат, за да бъде профилът й по-изразителен - правителството начело с премиера бе спасено и от утре ще продължи всеотдайната си работа за благото на народа, който го е избрал...

А народът пред телевизионните екрани въздъхна. Дали беше от облекчение или от нещо друго, така и не се разбра.

В неделя вечерта Пешо реши, че не си струва да живее повече.

...Два дни по-рано, малко преди края на работното време, собственикът на фирмата го извика и обясни, че световната финансова криза се завръщала, доларът падал, рублата - още повече, положението на финансовите пазари било международно и изобщо - от понеделник Пешо щял да работи по дванадесет часа вместо по осем. На наивния въпрос дали ще му се плаща извънреден труд, нашият човек получи отговор под формата на презрителен смях и въпрос - абе, това тук да не ти е Германия? Той не знае ли, че цената на тока за индустрията се повишава? (Тук собственикът се опита на не гледа към новото си порше на двора). Никакво доплащане, просто допълнителните часове ще се записват в една тетрадка и евентуално след две-три години, ако няма много работа, ще му дадат да си ги ползва. Ако не е съгласен - молбата за напускане и - през портала. И Пешо тъжно кимна.

...В събота дъщеря му се оплака - тате, батко пак ми е взел гримовете! Пешо се опита да поговори със сина си по мъжки, но не се получи - момчето директно го попита - той виждал ли е да поканят инженер в някое телевизионно шоу? А да почива на Хавайските острови? Затова - извинявай, тате, но предпочитам да съм гей. Не се сърди - стандартът е друг. И почна да си оправя очната линия.

Пешо излезе разтреперан и се сблъска с дъщеря си - бързала, понеже гаджето й я чакало. Пак ли някой келеш, попита той, но момичето го успокои - приятелят й бил сериозен човек, контролирал пласмента на наркотици в целия квартал и дори се говорело, че скоро ще се издигне още повече. Пешо само сви рамене.

А следобед случайно погледна телефона на жена си и видя, че комшията им е записан там като Киро Големия. Отначало Пешо се зачуди - за какво жена му ще звъни на човек, с когото живеят врата до врата, а освен това е по-нисък от мъжа й поне с два пръста? Какво му е голямото? После обаче се сети и реши да умре.

...В понеделник сутринта Пешо не отиде на работа, а се запъти към близката жп линия. Там той легна на релсите и затвори очи. След десетина минути чу шума на идващ влак...

Влакът спря на петдесет метра от него, а машинистът излезе и започна да споменава майката на някого, който пак бил откраднал нафтата. После забеляза Пешо и му каза да не се прави на Ана Каренина, понеже сега локомотивите имали скара отпред и най- много да му счупят нещо. После изрази надежда това да е главата, понеже не му се лежало в затвора заради разни идиоти. Пешо стана, извини се, изтупа дрехите си и се прибра в къщи.

...Два часа по-късно той бе стигнал до моста в края на града. Височината му беше около двадесет метра - повече от достатъчно. В момента обаче двадесетина работници правеха ремонт и не му позволиха да мине.

Искам да се самоубия - обясни Пешо - Аз така, набързо...

Да - и после три дни полиция, медии, разследване... А вече сме закъснели със сроковете и то точно преди изборите. Я си върви в къщи и след месец пак ела. Тогава можеш да скачаш колкото ти душа иска, но в момента - няма как. Хайде, изчезвай, докато не сме те почнали с лопатите...

...Привечер Пешо запали голфа и отиде в близката гора. Извади от багажника въже и малко бидонче, на което да стъпи. После се качи на най-близкото дърво, върза примката и нагласи бидончето. Когато въжето вече беше на шията му, дървото изведнъж се разтресе - двама цигани сечаха дънера. Те обясниха на нашия човек, че пречи на бизнеса и ако толкова му се беси - да отиде в гората отсреща. Тук обаче всичко трябва да е отсечено, натоварено и изнесено до сутринта. После циганите го свалиха от клона, удариха му по един шамар за освестяване и го изгониха.

...Вбесен и отчаян, на връщане Пешо реши да мине по близката магистрала, като влезе в платното срещу движението. Толкова искаше да умре, че му беше все едно, че могат да загинат и невинни хора.

Никой не загина - колите само примигваха и се дърпаха от пътя му, но за сметка на това няколко автомобила го изпревариха в тъмното. От последния дори се показа една рошава глава и се провикна: "Абе, винкел, какво се влачиш със сто километра в час, това да не ти е някоя алея в парка"? Пешо поклати глава и се прибра в къщи.

На следващия ден обаче на врата му се появи малка пъпчица - точно там, където се беше трило въжето. Той отиде на лекар и му дадоха някакъв крем - да се маже три пъти дневно. Пъпката обаче се увеличи. Тогава личният му лекар го прати на хирург.

- А, няма страшно, ще резнем малко и - готово. Не много дълбоко - само колкото плаща Здравната каса, нито милиметър повече. Ти не се страхувай - сега имаме едни нови китайски упойки - нищо няма да усетиш. Пък и екипът ми е от едни млади момчета (старите всички заминаха на работа в чужбина) - огън са, режат, шият и окото им не мигва. Хайде, утре ще те оперираме...

Та така. В сряда на Пешо ще му струваме четиридесет дни.

Преди всичко, необходимо ви е агне. За да се получи истинският, неповторим вкус на депутатско ястие, много важен е произходът на животното - необходимо е поне три поколения назад родителите му да са били примерни овце - редовно доени, стригани и да не са блеели прекалено много. Желателно е от самото си раждане агнето да е гледало с обожание овчаря и да е било твърдо убедено, че само с гега могат да се оправят нещата. Изключително важно е то да бъде купено с държавни пари, иначе няма да е по депутатски.

Преди да се заколи животното, задължително е да му се обясни, че това не е каприз на овчаря или гостите му, а - така иска Европа, налага се за благото на всички, бъдещите поколения ще оценят жеста и т.н. По този начин се сваля стреса на агнето и после месото му става по-вкусно.

Междувременно се изкопава яма - метър на метър на метър. Важното е да е някъде в гора - реституирана, но все още неизсечена. Хубавите депутатски неща се правят на сянка, скрити от погледите на електоралните единици. Тяхната роля е само да копаят, като задължително им се плаща по сто лева на човек от бюджета. Те на свой ред връщат половината от парите на седящите наоколо гладни депутати под формата на комисионна - иначе за следващото агне ще повикат други.

После в ямата се наклажда огън. Според специалисти-кулинари, той трябва да е от дъбови дървета, сечени в гора, където навремето е имало партизани - казват, че там имало някакъв особен дух, който се вселявал в хората и след две-три поколения им помагал да станат депутати. Но понеже подобни гори вече са кът, става и такава, в която са снимали "На всеки километър" например.

Огънят трябва периодично да се ръчка от депутат, сменил поне три парламентарни групи. Тук много важно е отрано да се усеща накъде ще духне вятърът и да се предприемат съответните действия. Иначе жаравата няма да се получи равномерна.

Когато тя е готова, върху нея се настила слой орехова шума. Не много дебело - примерно, както асфалт на нова магистрала. Да издържи там докато опечем агнето, после вече няма значение. Пък и важно е да се пестят листата, не се знае кога пак някой ще прати "еколозите" да вдигат шум.

Върху шумата слагате агнето, после отново шума, а след това отново се наемат същите хора, които копаха - сега да засипят. Схемата на плащане и делене на парите е същата.

После агнето се пече - няколко часа, примерно колкото един разгорещен парламентарен контрол. Понеже то е в земята и наоколо всички следи са заличени, за разнообразие се канят медии и пред тях се симулират спорове и конфликти. Когато обаче някой заблуден млад журналист зададе основния въпрос - а къде е агнето? - всички свиват рамене - ами няма го, изчезна като парите на КТБ. Затова се създава комисия за разследване, обещава се агнето да бъде намерено на всяка цена и върнато на народа в опечен вид, наказва се овчаря за недостатъчна бдителност. После депутатите черпят медиите по една студена вода от близкото кладенче и ги изпращат да си ходят по живо - по здраво.

След това агнето се изкопава (по същата схема с изпълнителите) и апетитната миризма привлича някои НПО - та.Те я улавят почват да обикалят наоколо и да вият жално. Традицията е да им се подхвърли по някое кокалче, но не прекалено много - да си знаят мястото и да не прекаляват. Те са малко като овчарските кучета - ако ги прехраниш, спират да лаят.

Агнето се дели по депутатски - тези, които са на власт в момента, вземат най-апетитните хапки. Опозицията чака и се облизва, но и за нея има достатъчно. Все пак - агнето е държавно, а те всички заедно работят ден и нощ за благото на тази нещастна страна, така че...

Но такава е традицията, а вие вашето агне си го делете както си искате, в частния сектор нещата са малко по-различни. Но ако държите да ядете оригинално агне по депутатски, предварително трябва да си разпределите ролите - този път Иван и Петър ще са управляващите, Стоян и Гошо ще са опозиция, а Димо и Кольо ще са малки партийки с големи претенции, които все търсят да се присламчат към някого. Следващия път ще си смените местата - впрочем, то и в парламента е така. И вероятно ще се наложи сами да си копаете ямата и да я засипвате - подобно отклонение от оригиналната рецепта се допуска, понеже на вас никой не ви е гласувал доверие да защитавате интересите му. Затова си пригответе лопати.

Някой по-заядливо настроен вероятно ще каже, че това било рецепта за агне по хайдушки. Не споря - така е.

Но нали все за айдуци става дума?

- Тате - обажда се синът ми - Ще ми помогнеш ли по литература?

Кимам разсеяно, понеже в момента не ми е до това. Мисля си, че е време да варим компоти.

...Миналата година извадихме късмет - в селото си купи къща някакъв баровец. Казваха, че бил в бизнеса с „белия прах" - сигурно търгува с пудра захар. Та той ремонтира къщата, вдигна дувари до небето, опъна отгоре бодлива тел, пусна по нея ток и сложи видеокамери. А на следващата сутрин си замина с охраната си.

До вечерта вече шест къщи се бяхме вързали за неговата ограда. Аз дори преправих казана за варене на компоти - беше на дърва, но сега му сложих три нагревателя от бойлери. Понеже нали - едно варене - осем лева. Днес осем, утре осем... А оня бълха го ухапала.

Но се намесиха едни от някакъв Хелзинкски комитет, обвиниха човека в дискриминация, казаха, че бил построил концлагер - и баровецът спря тока по оградата, а ние пак трябваше да плащаме на Енергото. Що не си гледат хокея тия, не мога да разбера.

Обаче комшията Киро вика - ей я къде е Гърция, там - плащаш си за настаняване в къмпинга и после всичко без пари - ток, пералня, че даже и колата си може да измиеш безплатно. Само трябва да си поръчаш поне една бира.

Киро е братовчед на жената и след много кандърми се съгласи да ми даде за два дни караваната си, ако после му помогна да нареже дървата. Закачихме я за ладата, сложихме вътре казана,буркани, капачки, захар, три щафети салам, два хляба и малко домати от градината, две бири от литър и половина, батерии за касетофона, облякохме новите дрехи и - на почивка в Гърция. Понеже у нас казват било мръсно, шумно, пък и за всичко пари искали. А там можело да минеш и по-тънко.

В Гърция купихме прасковите за компотите, че даже и половин литър зехтин - вярно, че е по-евтино. Обаче цигарите им - леле-мале. Добре че си бях взел един стек контрабанда.

В къмпинга ни посрещнаха добре - любезни са хората, уважават си туристите. Настанихме се, окъпахме се в морето, а аз поръчах една гръцка бира (няма как, задължително е). Разделихме си я с жената и децата, а после минахме на нашата си. Обаче - вярно, там едно чисто, красиво - но пък тихо, скучно, чуваш само шума от вълните. А ние нали сме тръгнали на почивка, да си правим кефа? Пуснах касетофона - хем да ми се отпусне душата, хем и чужденците наоколо да научат кой е Азис. И те скоро взеха да се усмихват хората и да клатят глави, а французите до нас даже споменаха някакви „житани". Само един немец дойде и взе нещо да ломоти, че сме му пречели на почивката. Абе бегай оттука, викам му - че както ви мразят гърците, а съм се оплакал, а са те изгонили от къмпинга. Накрая оня махна с ръка и си отиде, а аз си сипах една ракия.

После накладохме малък огън на плажа и жената опече салама на жаравата. Много вкусно стана, само дето няколко каравани се преместиха на другия край на къмпинга. По едно време дойде собственикът и вика - абе, ей там има страшна таверна, защо не хапнете в нея? Понеже, виждаш ли, дразнели сме другите почиващи.

Ами да си купят и те салам бе! В таверната все евро искат, а ние сме бедни хора. На когото не му харесва, да ходи в хотелите.

На другия ден се включихме в мрежата на къмпинга и сварихме компотите. Аз ги пазех,а жената изпра всичко - вярно, без пари е. Чужденците около нас само клатеха глави и идваха да се снимат на фона на казана. Нищо де, нека и те да научат нещо от нас.

Децата пък цял ден не излязоха от морето - бях им надул една вътрешна гума от трактора вместо дюшек и те скачаха от нея. След половин час останаха сами във водата, а чужденците се смееха от брега и пак снимаха. Накрая измих ладата толкова старателно, че покривът на две места протече. Събрахме всичко и си тръгнахме, а всички радостно ни махаха...

- Имам да пиша есе за „Бай Ганьо" - повтаря синът ми. - Да разкрия какъв бил и защо.

Кимам и почвам да диктувам:

- Бай Ганьо е представител на дребната буржоазия, който в стремежа си за бързо забогатяване не се съобразява с общоприетите морални норми и се държи като хитрец, скъперник, използвач или както му викаме сега - селски тарикат. Той е символ на едно отдавна отминало време, което - за щастие - никога няма да се повтори...

Синът ми бързо записва, но понеже е с гръб към мен, не виждам лицето му.

Може би така е по-добре.

- Ало, зоополицията ли е?

- Да, слушаме ви.

- Вие ли защитавате животните?

- Да. Да не би някой да ви е обидил?

- Не, но имам проблем. Обаче не съм животно, де.

- А да, извинявайте - отскоро създадоха отдела и ни прехвърлиха тук, та още не сме свикнали. Кажете какъв е проблемът?

- Ами вижте - аз живея на втория етаж в държавно жилище. Наскоро обаче общината засели над мен едни цигани.

- Роми.

- Да бе - роми, коняци, както кажете. Та - направили си те една колиба в центъра на града до кметството и почнали да си перат чергите в градския фонтан. И понеже не могат просто така да ги изгонят, намериха им жилище в апартамента над мен. Обаче те имат кон.

- Какъв кон?

- Един кафяв, Дорчо се казва. Държат го на терасата, а сутрин го разхождат.

- Е да, така трябва - за конете това е много важно. Вас обаче какво точно ви притеснява - че конят може да се спъне по стълбите и да си счупи крака?

- Не, те си го разхождат в апартамента. Обаче много тропа, а понякога и цвили.

- Е, браво. Щом цвили, значи му е хубаво. Няма причина да се намесваме.

- Да, обаче на мен не ми е добре.

- Защо? Конят не цвили през нощта, нали? Не си пуска силно музика? Не кани други коне на купон? Само се разхожда извън часовете за почивка. Какво точно ви притеснява?

- Ами много силно тропа.

- Е, ще тропа - кон е това. Опитайте се да не му обръщате внимание. Просто се отпуснете и си представете, че сте отново на село, лежите на тревата, до вас овцете кротко пасат, а конят пристъпва от крак на крак...

- Да, но аз съм роден в София.

- Вероятно затова сте толкова нервен. Няма страшно, ще свикнете. Поставете се на мястото на съседите си - ако си оставят коня на паркинга пред блока, някой може да го открадне и да го направи на салам. Просто не му обръщайте внимание - той ще ходи, ще ходи и накрая ще се измори. Вие просто през това време стойте в другата стая, понеже знаете, че съвременните панели не са много здрави - да не вземе да падне върху вас.

- Да, но когато конят почне да тропа, мечката се събужда и почва да реве.

- Каква мечка?

- И тя е кафява, казва се Минка. Тя спи в кухнята и трополенето я дразни.

- Добре, записвам - нехуманно отношение към мечка, не я оставят да се наспи. Ще проверим, разбира се. Впрочем, а тя какво прави там?

- Ами с нея комшията си изкарва хляба - разхожда я из града и я кара да пада като Роналдо за дузпа и да танцува като току-що избрана омбудсманка. Даже я е изрусил малко.

- Записах - подигравка с животното. Това наистина е сериозно, може да му се увреди психиката и да почне да пише законопроекти. Впрочем, нея разхождат ли я?

- Рядко, понеже никой не иска да плаща за асансьор, а мечката после я мързи да се качва пеша до третия етаж.

- Да, не е хуманно. Хайде за пенсионерите как да е, но да мъчат така животното... Ще проверим.

- Вижте, аз обаче искам да попитам - ако някой желае да отглежда животно вкъщи, не се ли иска съгласие на съседите? Понеже четох в интернет...

- Не, това важи само за кучета. Коне и мечки може, ако е част от етническата ти култура. Вие се благодарете, че над вас не се е заселил някой индиец например, че тези калпави стълби слон със сигурност няма да издържат. А вие тук за някакво пони...

- Не е пони бе, голям кон е. И като изреве мечката, той препуска към терасата, а на мен таванът ми се огъва.

- Е, това вече не добре. Така и конят може да получи стрес. Ще говорим със собственика да му купи антифон. Записах си.

- Добре, а аз?

- Какво вие?

- Как да живея в този зверилник? Мечката реве, конят препуска, кучетата навън почват да лаят... Не се издържа вече. Аз нямам ли някакви права?

- Е имате, как да нямате... Може да отидете в кръчмата да изпиете една бира например. Или да постоите в градинката пред блока, докато животните се изморят и заспят.

- Да, но и аз съм човек и...

- Точно тук ви е проблемът! Човек сте и затова не можем да направим нищо. Ако бяхте бездомно куче... или кон... или мечка... Щяхме да ви защитим. Ако ви набият например, социалните мрежи щяха да гръмнат, а ние да се намесим незабавно. Дето се вика - магаре да бяхте, пак можехме да помогнем. Но човек... сам разбирате, няма как.

- И аз сега какво да правя?

- Ами... като кого казахте, че танцувала мечката...? А да, сетих се. Ами обадете й се на госпожата и чакайте. Но честно казано, не разчитайте особено - Европа не е много склонна да отпуска пари за хората у нас. По-добре се опитайте постепенно да се превърнете в магаре или прасе - а после пак се обадете.

Тогава вече ще е съвсем друга работа.