Седя в кръчмата, пия мастика и се чудя – да чакам ли още писмо от шефа – или да се присламча към бежанците и полека, полека – към Германия?
… Имах си аз работа – пасях биволите на Кольо Ятака, дето всичко в селото е негово. Преди Десети ноември той все разправяше как носил кебапчета и баници на партизаните, че и дамаджана с боза даже (понеже те алкохол не пиели, били аскети). Така ли е било – не зная – но стана председател на стопанството. После обаче времената се смениха и Кольо взе да разказва как носил тайно пица на гладуващите в „Града на истината“, а Иван Костов със сълзи на очи го молел за още малко кетчуп или горчица. Изглежда е било вярно, понеже после се завъртяха едни заменки, едни приватизации – и всичката техника на стопанството отиде у Кольови, земята на двадесет километра около селото се оказа негова, а той самият кмет.
След това пък научихме, че той пращал и колети в Мадрид – къде варена кокошчица, къде малко домашно сиренце – та благодарение на това царят не умрял от глад…
Обаче водачът на стадото – един як бивол на име Сергей – се напъха в гьола и три часа не иска да излезе. Мисля си – ще вземе да хване някоя пневмония този и после лекарствата му ще ги удържат от моята заплата. И викам – Серго, стига си киснал във водата като някакъв хидроинженер, излизай вече! Само за това, че си до шия в калта, никой няма да ти даде милиони!
Обаче ме чули, разказали на когото трябва и за хатъра на коалиционния партньор бай Кольо ме изгони.
А на село работа – никаква. И нали знаете – когато човек не може и патките да пасе, обикновено се захваща с политика.
Основаха една нова партия – „Граждани за европейско развитие на България“. Отидох в пощата, завъртях един телефон в града и питам – а селяни приемате ли? Няма проблем, отговориха ми – ти да не мислиш, че ние сме парижани? Но така сме го кръстили, че е по-престижно. Идвай!
Отидох, записах се, клех се пред портрета на някакво оперено момче, че споделям какви беше там ценности и после се върнах на село да агитирам за изборите. Не е лека работа, да ви кажа, но нали трябва да се яде?
Ходих от къща на къща и разлайвах кучетата, а едно даже ме ухапа, сигурно съм му миришел прекалено европейски. Но хората ме изслушваха, кимаха и се съгласяваха с мен, че от това няма накъде по-зле и обещаваха да гласуват за нас (впоследствие се оказа, че има, но тогава те още не знаеха). Е, вярно – биха ме, но само два пъти – и то все заклети комунисти. Обаче нашите спечелиха, бай Кольо веднага прекръсти водача на стадото биволи „Бойко“ (як бил като него, а рогата му все към Европа сочели) и разказа как навремето носил вода на лидера ни да гаси пожарите – и го оставиха да си кметува. За мен обаче от града дойде изрично нареждане – да му се намери работа на човека – и по-лека, че след толкова тичане по изборите – изморил се е.
Кани ме при себе си кметът и вика – Пенчо, абе имаме тука един проект за развитие на малките и средните тъпанари, защо не го оглавиш? Европа дава парите, а ти само ще си седиш на бюрото и ще получаваш заплата.
Усъмних се дали съм достатъчно компетентен, но бай Кольо ме успокои – а-а, разбираш ги ти тези работи, от теб в селото по-голям тъпанар няма. Съгласих се и приех.
Дадоха ми стая и компютър с инсталирани игри на него и ме оставиха да работя. Обаче – компютърът ми десктоп, а на колегите – лаптопи. Икономисвали средства и затова.
Да, но вечер колегите затварят лаптопа и си тръгват да в къщи да си доиграят (пардон – да си доработят) там – а аз не мога. Трябва да чакам до следващия ден да разбера умрял ли е онзи дракон, или се налага да го гръмна пак. Отделно – друго си е да минеш през село с лаптопа, да видят всички какъв началник си.
Сто пъти го молих бай Кольо – не ще. Тогава написах писмо на лидера ни, онова опереното момче, и попитах – за разни магистрали давате милиони на километър, а хиляда лева за лаптоп на Пенчо, дето го ухапа кучето за партията – няма? Той още не ми е отговорил, но то сега и неговите грижи не са малко – строи народът и всички на него чакат да пререже лентата.
И затова вечер след работа отивам в кръчмата, пия мастика и се чудя – да го чакам ли още този лаптоп, или да тръгвам към Германия? Така де, то сигурно и на Меркел й трябват хора да ходят да агитират по селата.
Само да науча езика и съм готов.
Read More: