Етикет хумор

Суперагент Джони Уокър лежеше на земята, заобиколен от няколко душмани със зловещи лица. Точно срещу него двама оператори нагласяха камерата и осветлението, а малко по-встрани брадясал мъж точеше огромен касапски нож.
В този момент телефонът на суперагента иззвъня. Той го извади от джоба си.
- Да бе, шефе, да – в Афганистан съм... Да, убих оня талибански водач… Не, не успях да избягам, не… Да, ще ме колят, да… Пред камерата естествено – как иначе?... Какво? В Украйна? Ама те няма да ме пуснат просто така… От кого да предам поздрави? А, от спонсора… Добре, ей сега.
- Вижте, момчета – започна уморено Джони Уокър – Налага се да ме освободите веднага. Трябва да отида на едно място да занеса ценностите на цивилизацията, свободата и изобщо… ще тръгвам.
- Ама дай първо да те заколим – проплака лидерът на групата – Знаеш ли колко струва да си запазиш място в новините на СNN? Да не говорим колко грим си сложихме, за да изглеждаме по-свирепи. Дай да ти резнем главата, а после върви където искаш…
- Глупости говориш – справедливо отбеляза суперагентът и почна да си събира багажа – Я бързо намерете една кола, че да не се оплача и да ви спрат после парите…

.. Самолетът се снижи и Джони скочи. Докато се носеше към земята, той успя да забележи главния площад на града и двата митинга в краищата му. Знамената над тях бяха различни.
Той се приземи, зарови парашута и се отправи към площада.

Участниците в по-близкия митинг твърдяха, че искали да се присъединят към Русия. Суперагентът се смеси с тях, раздаде по една бутилка водка на хората около себе си и в резултат на рязко повишилата му се популярност бе избутан на трибуната. Тук той се покашля и с невинен глас попита събралите се - помнят ли другаря Сталин? Понеже ако тогава за един виц срещу лидера са пращали в Сибир, сега за коментари в интернет направо ще разстрелват, а за един свален торент... Някой се обади, че вярно - за торенти съдят, но не в Русия. Джони ги заплаши, че до края на живота си ще ядат яйца от нещастни кокошки и ще си пият водката с криви краставици, но и това нямаше особен ефект. Тогава суперагентът извади последния коз:
- А вие знаете ли, че в Русия гей-парадите са забранени? Ще ви се прииска да излезете, да покажете на всички истинската си същност, обаче...
- Ти за какво намекваш бе? – изреваха мъжете около него, смъкнаха го от трибуната и дълго го биха.

...Когато отново дойде на себе си, Джони Уокър със залитане прекоси площада и се присъедини към другия митинг. Тези искаха да бъдат част от Западната цивилизация и той реши, че тук поне ще бъде лесно. Отново раздаде бутилки и пак се оказа на трибуната.
- Искам да ви поздравя за правилния избор! – възкликна суперагентът – Сега вие ще можете да се докоснете до неща, за които досега само сте чували. Ето – той посочи една жена на средна възраст – вие например можете да отидете в Италия. Денем ще миете подове, а вечер ще обикаляте галериите и ще се наслаждавате на...
Жената отговори, че била счетоводител и не искала да мие подове.
- Е, може и чинии тогава – съгласи се Джони – А съпругът ви коли. Така той със собствените си ръце ще докосва ферарита и ламборгинита, за което вероятно е мечтал цял живот.
Тълпата изведнъж притихна и почна да го гледа някак странно, но Джони не забеляза това и продължи:
- А дъщеря ви, която сигурно отдавна е искала да срещне чужденец, може да стане проститутка и да общува на воля с...
Този път го биха дори малко повече.

...Когато тълпата се разотиде, суперагентът бавно се изправи, отвори единствената оцеляла бутилка водка и се замисли за тежката съдба на цивилизатора.
Но в този момент телефонът му иззвъня и той се почувства готов за нови подвизи.

Пенко и Генко бяха двама братовчеди от китното селце Горно Нанадолнище. Когато у нас започна Голямата промяна, първият от тях замина да търси Сполуката в Америка, а вторият остана да я чака у нас, понеже неговата партия му бе обещала да я докара скоро.

Мина време, хората измислиха Скайп и братовчедите започнаха да се чуват чат – пат. Веднъж Пенко май беше попрекалил с уискито, понеже накрая подхвърли – „Ако имаш път насам, обади се…” - и след две седмици Генко позвъни на вратата му. Пътувайки така, от Горно към Долно Нанадолнище, решил да се отбие и да донесе малко кайсиева ракия.

Пенко искаше да му покаже Града на ангелите и къщата на Терминатора, но Генко поклати глава – да дойде в Калифорния и да не отиде за риба – може ли такова нещо? И двамата наеха лодка, а вечерта Генко окачи рибата на балкона – да станела на чирози, а после – отваряш бирата и… С това почнаха и проблемите им.

… Сержант Джоунс беше мъж на средна възраст с уморени очи. Докато им обясняваше, че има оплакване от семейство Гомес от долния етаж, той непрекъснато свиваше рамене – нищо лично, разбирате – но хората си сушели разни работи на терасата и миризмата на рибата…
- Ама тези мексиканци приготвят там канабис, а това според американските закони… - опита се да отбележи Пенко.
- Абе може и да е наркотик, може и да не е – отново сви рамене сержантът – Но не можем просто така да притесняваме с проверки латиноамериканците. Все пак, имат известни права като малцинство и… Сто долара глоба и утре рибата да я няма. Това да тук не ви е България, а?

Когато сержантът си тръгна, Генко извади тигана, но тук домакинът му изведнъж възрази – а аз права нямам ли? Щом на село съм си сушил риба, мога и тук. Нека си виси!

…Второто оплакване дойде от индийското семейство отляво. Според сержант Джоунс хората се притеснявали да не тръгне някоя зараза от чирозите, а техните организми, не били свикнали в родината им на подобни неща. А освен това те разфасовали аюрведични лекарства в къщи и една муха, дошла от чирозите… С две думи – още сто долара глоба.
- Ама то да правиш лекарства в къщи не е много редно… - започна Пенко, но сержантът го прекъсна и го посъветва да помисли за добър адвокат. После обясни, че имало някои национални особености, които трябвало да се уважават и изобщо – първата глоба още не била платена. Те май си мислели, че тук е България, а?

…Трети бяха цветнокожите, живеещи отдясно. Те имаха син, останал инвалид след опит да обере кварталния магазин в момент, когато две полицейски коли били паркирани наблизо. Та – миризмата на рибата напомняла на момчето дъха на съблекалнята на баскетболния отбор, то страдало и… Сержантът дойде пак.
- Тая риба почва да мирише на затвор – строго предупреди той – Получавате още сто долара глоба, а утре ще дойде общинска комисия и мисля, че нищо добро не ви очаква.
Все пак, тук не ви е България или как беше там…

И наистина – на следващия ден няколко добре облечени мъже и жени поискаха да узнаят - докога мистър Пенко ще се подиграва с най-демократичната страна в света и ще изпитва търпението й? И ако толкова му се е прияла сушена риба, защо просто не си купи, а умирисва целия квартал? Знае ли той, че скоро предстоят избори и общината не може в такъв момент да си затваря очите пред подобни издевателства?
И тук Генко, който още от сутринта беше обърнал две уискита, не издържа.

- Превеждай бе, брат’чет… Значи така – у нас в България има много вероизповедания, което говори за едно многообразие и взаимно преплитане на … какво беше там. Та – ние с брат’чеда сме последователи на сектата на свидетелите на Нептун – и нашата религия ни задължава да държим на балкона си прясна риба да се суши. Това символизира … разни работи, дето и цял ден да ви ги обяснявам, пак няма да ме разберете. Хайде сега да се разберем – вие уважавате ли религиозните права на малцинствата или не?
Уважаваха и още как – членовете на комисията се извиняваха поне половин час и после бързо си заминаха. От радост братовчедите поканиха комшиите, купиха бира и свалиха чирозите.

А глобите бяха отменени и в този случай сержантът се оказа напълно прав – това тук наистина не беше България..

Минко почти не се колеба какво да подари на жена си за рождения й ден; всякакви глезотии тип козметика отпаднаха още на първо четене и той се върна в къщи с прахосмукачка „Хала” под мишница. Включиха я и съпругата бе подканена да направи тест-драйв, но минута по-късно прахосмукачката се издигна на около метър височина и остана там, а лампичките й яростно святкаха. Котаракът Васко се предположи, че това е космически кораб, с който Алф идва за него, скочи на клавиатурата на компютъра и без да иска, поръча няколко опаковки „Виагра” – или поне Минко впоследствие твърдеше така. А нашият човек взе прахосмукачката под мишница и се върна в магазина, а оттам го пратиха направо при производителя.

Посрещна го младо момиче, което отговаряше за връзките с клиентите. Когато Минко обясни, че не иска холът му да прилича на декор от „Междузвездни войни”, служителката кимна разбиращо и го заведе при главния конструктор.
Той се оказа весел младеж, който чертаеше нещо на компютъра, а в ъгъла стоеше раница с консерви и чисти резервни гащи.
- Прахосмукачката ми, такова - започна несмело Минко – Лети и святка, пък то…
- Абе не е нормално – съгласи се младежът – Не сме го предвиждали. Да смуче като хала - да, но да лети… Не помня. Елате в понеделник и ще проверим техническата документация.
- А не може ли сега, и така съм вече тук…?
- Не може. Днес съм дежурен по глада.
- Моля?
- Вижте, ние сме много социално отговорна фирма и искаме да спасим човечеството от глада. Ето защо нашият отдел работи само в понеделник, а през останалото време дежурим – младежът кимна към раницата – Чуе ли се за глад някъде по света, ние веднага сме там.
- В селото на родителите ми доста хора не си дояждат – опита се да помогне Минко.
- В България не работим - ББС не идват да снимат, затова. Но ако имате някой братовчед в Зимбабве и той огладнее… Но почти съм сигурен, че чертежите ми са в ред. Я проверете при технолозите…?

Минко го послуша, но резултат – никакъв. Технолозите готвеха редица мероприятия за предстоящият Български Великден, който за разлика от немския и френския такива бил под патронажа на… Та вече втори месец служителите от отдела седяха с панички пред църквите и вече бяха събрали сума, равна на стойността на пропуснатата контрабанда от местната митница за пет минути.
Главният технолог включи прахосмукачката, с искрена гордост проследи полета й и обясни, че те нищо не били променяли в проекта. Може би колегите от снабдяването?

Хората от снабдяването садяха дръвчета пред фирмата, а мениджърът им зидаше чешмичка и тайно мечтаеше да вгради в нея сянката на главната счетоводителка, която му бе орязала бюджета. Тук на Минко отново бе обяснено колко социално отговорна е фирмата и как, ако не са те, населението на квартала ще умре от жажда.
Докато изписваше името на собственика над чучура, мениджърът внезапно се сети, че веднъж били доставили от Китай малко по-мощни двигатели, но пък били много на сметка, та… Но Минко вече не го слушаше, а отиде направо при управителя.

Човекът го посрещна изненадващо добре, почерпи го кафе и му обясни за социалната отговорност на фирмата. Тук нашият човек не издържа и в прав текст попита – добре де, може всички тези неща да са полезни, но не е ли за предпочитане вместо да храните африканците, да организирате Български Трифон Зарезан и да садите дървета, просто да си гледате работата както трябва и да произвеждате качествени неща? Така не е ли по-добре за обществото?
Може би, кимна управителят, може би. Но пък е по-трудно, изискват се професионализъм и разни други неща, а да садиш дръвчета не е необходим много акъл. Нито пък да събираш пари от хората, а имиджът бил съвсем друг и…
Но все пак нареди да сменят турбината, прахосмукачката спря да лети и котаракът се успокои.

Само в душата на Минко остана неясното усещане, че за пореден път го правят на глупак, но… надяваше се с времето да му мине.
Или най-после да свикне.

Когато за десети пореден път главният металург на „Джапан стийл енд джилязо” влезе на заседанието на Борда на директорите с наведена глава, всички разбраха, че нямат друг изход и трябва да изпратят професионалист, който да разкрие тайната на българските оранжеви гвоздеи.

Безкрайните опити в японските лаборатории не бяха дали никакъв резултат и светът продължаваше да бъде заливан от произведените в малката балканска страна гвоздеи с цвят на добре узрял портокал. Ще речете – а защо един гвоздей трябва да е оранжев? – и ще издадете невежеството си. Обяснявам – понеже се ползват навсякъде. Представете си например един японец – тръгва си от работа и пълни джобовете с гвоздеи, за да си ремонтира на аванта къщата. Да, обаче на следващия ден оттам минава босът му (или специално упълномощено лице), вижда оранжевите главички и Кирохито му показват портала на завода. Същото е и в САЩ, Западна Европа, скандинавските страни и т.н. – краде народът и не си играе. И за да го предотвратят, хората купуваха български оранжеви гвоздеи.

В „Джапан стийл енд джилязо” нямаха особен избор – работата можеше да бъде свършена единствено от Насакото Яката, потомък по майчина линия на род на известни самураи, а по бащина – на нинджи. Доскоро той работеше за специалните служби, но след като от най-добре охранявания склад изчезнаха три сандъка с български гвоздеи, следствието намери кални следи от обувки по фасадата и супер агент Яката набързо бе пенсиониран.

Намериха го на покрива на къщата му, а до него лежаха чук и сандък, пълен с нещо оранжево. Той слезе, изслуша ги с мълчаливо достойнство, а после кимна: „Знам я България, как да не я знам – нали преди пет години ходих да разбера какво вино пие Котоошу, че е толкова силен. Дотогава можех да ходя само по стените, но след три пахарки мелнишко тръгнах и по тавана. Оранжеви, викате…?”

След три дни Насакото Яката седеше пред кабинета на специалиста по човешки ресурси на „Бай Ганьо инженеринг”, като според легендата бе беден безработен китаец. Специалистът го посрещна според най-модерните и иновативни подходи в бранша:
- Работа ли търсиш, бе джигатаец? Влачите ми се тук всякакви, ама то за тези заплати… Добре, утре почваш като общ работник в склада.

Там Насакото бе посрещнат от супервайзора, който му обясни, че тук имали канбан (не барабан!) - от лявата врата идва продукцията от цеховете, през дясната излиза за клиентите. Яката се опита да обясни, че това не е канбан, а ФИФО, но бе предупреден да си затваря устата и да внимава какви ги плещи пред мениджъра, който идвал един път месечно тук и бил много горд от създаденото. И агентът се отказа да спори, понеже в този момент от цеха пристигнаха първите гвоздеи.
Всички до един бяха металносиви.

– Уф! – възкликна супервайзорът – Карат, а никой не пита има ли място. Джиги, я се качи на мотокара и премести онези палети там.
– Ама те чували скъсани… - опита се да възрази Насакото.
– Скъсани са я - нали от толкова години почти ежедневно ги местим. То ако бяха здрави, сам щях да се оправя.
Японецът повдигна първия палет и сякаш адът влезе в склада – изведнъж всичко стана оранжево – дори няколко врабчета, случайно влезли да се стоплят.
Когато прахът се послегна, супервайзорът свали маската и обясни:
- Викам му аз на мениджъра да го изхвърлим този оловен миниум – токсичен е и никъде повече не се използва, ама той не и не – водел се по документи, кой щял да го плаща… Хайде, ти продължавай, а аз ще дойда след час-два…

…„Джапан стийл енд джилязо” платиха щедро за информацията, но се оказа, че едно е да знаеш, а съвсем друго – да го направиш. Първият им супервайзор видя на какво прилича склада след първото местене на чувалите, седна тихо в ъгъла и си направи харакири. Вторият директно получи инфаркт, а когато накрая се сетиха да назначат български гастарбайтер – самоуби се мениджърът. Тогава монтираха специална роботизирана система – да разпръсква миниума – но гвоздеите излизаха на петна и покритието падаше. Дали имаше нещо специфично в българските условия – Насакото Яката бе отбелязал в доклада си, че покривът на склада течал на три места и ставало силно течение от счупените прозорци – така и не се разбра. И накрая се отказаха.

А България остана пълен монополист за този така важен продукт – поне докато не се промени нещо в мисленето ни. Тоест – за много дълго.

…Малко след полунощ бай Иван се облече и излезе на двора. Огледа се и видя, че прозорците на околните къщи не светят. Тогава той тихо отиде до сайванта, взе кофата и лопатата, а после се насочи към купчината чакъл в най-отдалечения край на двора…

Тя се появи в ранната пролет; снегът се стопи, локвите постепенно изчезнаха и в средата на улицата зейна огромна дупка – около метър в диаметър и дълбока колкото да счупиш полуоска. И хората чупеха - е, не всеки ден, но се случваше. Макар и в края на града, улицата бе сравнително натоварена и не беше рядкост някой забързан шофьор да не успее да реагира и да завърши пътуването си преждевременно. Жертви, слава богу, нямаше – но псувни и проклятия колкото искаш.

Естествено, информираха общината и получиха дежурния отговор – „при първа възможност…” Но мина половин година и тази възможност така и не се появи. Тогава живеещите на улицата се обадиха на една телевизия.

Екипът дойде още на следващия ден и снима дупката в различни ракурси, взе интервю от дядо Пеньо, пи едно кафе с кмета и си отиде – а вечерта дупката я показаха в централните новини, като небрежно споменаха по колко хора загиват у нас заради подобно нехайство на съответните власти… и с това всичко свърши.

„Три кофи с чакъл му е майката”- обясняваше бай Иван на събралите се наоколо съседи – „Няма да стане като асфалт, но поне няма да си трошим колите. Аз имам малко на двора, ще го сипя и – готово. А после ще чакаме общината да довърши.”
„Много има да чакаш” – обясни му Богдан, бившият старшина – „Реши ли се проблемът – макар и временно – и очите им няма да видиш тук. Мене ако питате, дайте даже малко да я разширим - да събира поне предницата на джип.”
„Като в „Кадилакът на Долан” – обади се внучето му – „Да влезе вътре някой бандюга и ние да го заровим.”
„Не” – поклати глава Богдан – „Но докато някой по-важен не изпищи, никой няма да си мръдне пръста.”
„А като асфалтират улицата, може и градинки да направят. С пейки – да си почиваме и да общуваме” – намеси се Йордановица – „Никакво пипане на дупката”.
Гласуваха – глас народен, глас божи.

Междувременно от телевизията дойдоха пак. Репортерът умело изглеждаше разгневен:
„Уважаеми зрители, ето ние вече втори път обръщаме внимание…” – а зад него дупката зееше зловещо.

Репортажът имаше успех и няколко вестника отчетоха изоставането си от темата. Ето защо ден два след това техни екипи обиколиха живеещите наоколо и прилежно описаха – кой откога познава дупката, колко пъти е падал в нея, в Европа така ли правят и изобщо – май е време за нови избори. Един фотограф се опита да очертае дупката с бяла боя, за да изпъкнела на снимката, но не му разрешиха – колкото повече счупени полуоски, толкова повече слава. Който има очи, да гледа.

Третият репортаж по телевизията бе направо яростен – мотото му бе „У нас дупките изядоха хората” и напомняше, че с този кмет… Е, вярно – докато дойде, екипът попадна в десетина други дупки, но … редакционна политика, какво да го правиш – не всеки е за критикуване. А тук, в покрайнините…

…И накрая бай Иван не издържа – донесе три кофи чакъл, изсипа ги в дупката и ги подравни с лопатата. Не стана като ново, но катастрофите престанаха.
Но редакторът хареса третия репортаж и настоя за четвърти – на този кмет още едно малко бутване му трябвало… И екипът замина отново на обекта.

Беше късен следобед, а калта бе замазала чакъла и дупката изобщо не се виждаше. Объркани, репортерите започнаха да звънят на околните врати. Хората наизскачаха, видяха какво се е случило и започнаха да псуват и да търсят лопати. Но екипът бързаше и тогава първо Богдан, а после и другите се наведоха и почнаха с ръце да изгребват чакъла, докато накрая дупката блесна отново в цялото си великолепие. Лиснаха й една кофа с вода и снимките и интервютата започнаха.

Репортажът отново се хареса на зрителите и те поклатиха глави – абе, тези нашите управници няма ли да се размърдат най-после…
И по принцип бяха прави – бай Иван не се числеше на щат в общината. Той го направи просто така - да не катастрофират колите… Аматьор.

Друго си е да правиш репортаж след репортаж и изобщо…

- Ало, господин началник! Сержант Петров от КАТ на телефона. Извинявайте че така, след полунощ, но казахте при извънредна ситуация да звъним направо на вас…
- Да бе, но то при вас на всяко дежурство все по нещо извънредно се случва… Казвайте!
- Ами тук при нас има една мечка и…
- Къде – в патрулната кола?
- Не, не – под дървото.
- Какво дърво?
- На което сме се качили с колегата Иванов. Мечката е долу, гледа към нас и ръмжи лошо.
- И откъде се взе този звяр?
- Ами седяхме си ние с колегата Иванов в патрулката и си слушахме радиото и радара. После изведнъж по шосето се зададе нещо тъмно и голямо. „Този е без фарове – извика колегата и изскочи навън – Сега ударихме кьоравото”. Обаче се оказа мечка.
– Каква мечка?
- Една такава голяма, кафява…
- Има си хас да е била металик! Кафява ще е, естествено. И вие какво направихте?
- Ами Иванов бързо се качи на най-близкото дърво и й извика да се маха. Тя обаче не го послуша и дойде при мен – радарът тъкмо писукаше и може да я е привлякъл. Тогава аз също се качих на дървото, за да видя добре ли е колегата.
- А нямате ли оръжие? Стреляйте във въздуха!
- Да, че после мечката да се ядоса и да ни такова…изяде. А пушка нямаме.
- Каква пушка, мечките са защитени от закона. То затова няма смисъл да викаме и ловната дружинка де. Пък и то там – кметът, заместниците му, цветът на местния бизнес – един случаен човек няма. Не можем да рискуваме.
- Ами онези, Защитниците? Дето събират мечките и ги карат в Белица?
- Тях може. Обадете ми се след половин час, ще видя какво мога да направя.. И в никакъв случай не слизайте от дървото!
- А, няма, няма…

- Ало, господин началник? Сержант Петров се обажда, оня с мечката. Има ли някакъв шанс?
- А, да бе… Виж сега – говорих с хората и те казаха, че прибирали само танцуващи мечки. Вашата танцува ли?
- В момента не.
- По принцип, питам. Я й изпей нещо и провери.
- Какво да пея?
- Е, някоя чалга там. „Нашата полиция ни пази” недей, че вземе наистина да ви изяде. „Я елате пиленца при батко”… или меченца там… И се обади да докладваш.

- Ало, господин началник? Петров с мечката е. Не танцува.
- Ама изобщо?
- Да – само ръмжи и ни гледа още по-лошо.
- А така… Ами сега? А, сетих се – ще се обадя на бай Асан. Помните ли го? Дето го пазехте, докато купуваше на изборите гласове за нашите. Да я прибере и да я научи да танцува и после – в Белица. Вие засега стойте на дървото, когато бай Асан свърши и Защитниците я приберат, ще ви се обадя да слезете.
- Ама…
- Няма „ама”! Вече имам двама пострадали от скъсано въже, докато се опитвали да изтеглят с патрулката закъсал тир, един полузадушен от прах при спор с водач „този пожарогасител посмъртно няма да проработи”, сега и изядени от мечка…Не, стойте си там на клоните и ми се обадете като дойде бай Асан.

- Ало, господин началник… Сержант Петров е на телефона. Бай Асан дойде и мечката се махна от дървото. След малко слизаме, но…
- Какво пък сега?
- Ами бай Асан и мечката са облекли нашите жилетки, той маха с палката на всички минаващи коли, а тя им показва едно парче картон, на което пише:”Сега ще се ядем ли или ще почерпиш?” – и им взема по двадесет лева. Така като гледам, бая пара са събрали вече.
- Е, хайде, една вечер ще го преживеете. Нали отървахте кожата?
- Да бе, господин началник – но колата да ни върнат поне…Че до града далече да се прибираме пеша. Пък и другите мечки като чуят за далаверата – знаете колко бързо се разпространяват новините в гората – веднага ще дотичат.

А ние дори и пушка нямаме...

Беше малко след полунощ; луната посребряваше петната сняг между дърветата, а Ахмед бягаше, стиснал в ръце малката си дъщеря. До него задъхана тичаше жена му, а зад тях се чуваше воят на вълците. Ахмед чувстваше, че тук някъде ще е краят и в този момент видя къщата на горския. Последните метри изминаха почти с пълзене, а сивите сенки на вече надвисваха над тях.

Бай Пенчо, горският, стреля два пъти във въздуха, а после им помогна да влязат. Къщата беше бедна, само с една стая – и той им постла на пода до печката. Когато малко се поуспокоиха, той им сипа по една бобена чорба – само това имаше – и след като хапнаха, те заспаха.

На сутринта бай Пенчо стана по-рано, издои козата и направи попара – и когато гостите станаха, той им сипа да закусят. После им обясни как да стигнат до селото.
- Каква село? – учуди се Ахмед на развален български език – А вълци, дето искат да ядат нас?
- Ама то денем няма… Добре, ще ви придружа.
- Абе и тука сме добре – призна Ахмед – Обаче ти да взема да ни осигури малко по-човешки условия да живее. Една стая за нас, една за малката… Нали ти европеец?
- Да, но … аз самият живея така. Общината няма пари и…
- За теб може да няма, но ние бежанци. Има право на достойни условия. В краен случай ти може излезе на палатка, а ние тука сместим в къща.

Бай Пенчо се замисли. Преди две години синът му отиде да живее в града – и никой не го питаше има ли къде да живее, какво ще работи… Свиваше се по мазетата и оцеляваше. А на тези тук – добри жилищни условия, работа, медицинско обслужване (без да са платили и един лев), а Ахмед спомена нещо и за училище на роден език за дъщеря му…

И бай Пенчо отиде да говори с кмета. „Вярно, потвърди оня, имаме международни ангажименти. Има празни къщи в селото, но щом се чувстват дискриминирани – какво да направим? Остави ги там и ела ти да живееш тук.”
„А гората?”
„Абе гората няма да избяга. Важното е международния ни имидж да не пострада, другото е лесно.”

В това време на вратата почука селският полицай. Водеше Ахмед.
- Гусин кмете, фанах го тоя да краде от хоремага.
- Ами като не ми предлага подходящ работа… - сви рамене арабинът – Наркопласьор или нещо по-така…
- Имаме свободни места в свинефермата…
- Е, аз мюсюлманин… Пък и то мръсно и тежко. Случайно не търси заместник-кмет?

Не търсеха. Затова пък му предложиха да организират акция в селото – кой каквото даде. Запазени дрехи, някоя съдина… Ахмед поклати глава – помощите в пари, ако обичате. И вземете да прокарате един свестен път до къщата на горския, че утре като си купя кола…

Впоследствие се наложи селото да плаща и на психиатър, понеже Ахмед всяка нощ сънувал как го гонят вълците и аха да го хванат… След това го пратиха на почивка с цялото му семейство – да се съвземел след цялата тази гонитба. Накрая му обявиха персонална помощ, пет пъти по-висока от пенсиите на бабите в селото. Впрочем – на жена му също.
И хората - тези диви, нецивилизовани българи, останали встрани от европейските ценности – започнаха да мърморят. Някои дори споменаха, че последният вълк около селото бил убит преди десетина години и сега в гората освен чакали друго нямало.

Психиатърът не можа да излекува страха на Ахмед от вълците, та накрая семейството бе пратено да живее в града, в тристаен апартамент. Тук те – кой знае защо – започнаха да изучават интензивно френски и английски. Ахмед дори си направи профил във Фейсбук, където разказваше за ужасите от среднощната гонитба, а накрая скромно указваше сметка за дарения. И хората даряваха, понеже малцина знаеха имало ли е вълци или не, точно Ахмед ли са гонили те или някой друг и т.н. И после въздъхваха с чувство за изпълнен дълг.

...А бай Генчо се върна в горската си къща, но сега чуе ли нещо, приличащо на вой на вълци, залоства здраво вратата.

Страх го е да не дойдат пак европейските ценности.

Наскоро прочетох информация, че индийска фирма щяла да строи кравеферма и млекозавод в Македония, най-големите в Европа. А защо не у нас? Ами понеже сме членове на ЕС и съответните чиновници никога няма да позволят в България да заработи подобно нещо, което ще им бъде сериозен конкурент. Дето викаха навремето – честито ви еврочленство и т.н.

Та – идват оня ден индийците и викат: „Да прощаваш, Тимуре, ама нямаше как… Вярно, у вас една четвърт от населението са ни исторически братовчеди, не биваше така, но какво можехме да направим? Щеше да се окаже, че нашите крави отделяли някакви по-специални газове, които разрушавали озоновия слой и – отидоха ни добичетата при първите ви блокове на АЕЦ Козлодуй. Тури му пепел и кажи с какво можем да компенсираме?”

Викам им – ами направете един сериал за нас тогава. Нещо такова, по-боливудско. Обаче ми дайте да прочета сценария предварително, че нали знаете: „Европа – дело тонкое”, както викаше един филмов герой. То май не беше за Европа де, но все пак.
Седмица по-късно сценарият пристигна. Предавам го по-долу в общи черти, като пропускам най-лиричните моменти:

В една малка балканска страна хората си играят на парламент и избори, въпреки че реално управляват злите ражди, наречени „олигарси”. Раждите пък се отчитат пред някакъв тайствен генерал, който вечер преди лягане им препрочита досиетата. Народът обаче не знае това и се радва, че е свободен. (десет минути песни и танци)

Един ден недотам младата и красива депутатка Маяне заявява от парламентарната трибуна на бившия премиер, че управлявал като слон в стъкларски магазин. Той жестоко се обижда и веднага реагира – а защо като в стъкларски магазин, а не в пиано бар например? (за слона няма претенции). Маяне, чиято партия е наследник на най-висшата каста, любезно му обяснява – понеже не се казва пиЯно бар и не става дума само за пиене. Той на свой ред я нарича „свещена крава” на политиката, но поради дефект на микрофона първата дума не се чува, жената обидено пита тя сега добиче ли е или какво – и двете най големи партии се скарват, поне за пред хората. (десет минути тъжна музика и още по-мрачни танци).

Президентът, който в последните месеци се опитва да разбере кой се опитва да му изкупи офшорката, излиза пред медиите с призив за обединение, започващ с думите: „Братя и сестри, ние сега цигански работи ли ще правим или какво…? – и след половинчасово изложение завършва: „Абе аз ако го пипна този тайнствен купувач, само на тайни ще ми стане.” После то традиция тегли една на националистите и почва да пее и танцува.

Президентът не знае, но вие като по-схватливи вече сте се досетили, че тайнственият купувач е точно лидерът на националистите, който продал някакви си принципи и сега се чуди къде вложи парите. Кой знае защо обаче, той пее частушки и танцува казачок.
Хората разбират, че няма кой да обеди нацията и се сещат за бившия главен махараджа, но оня само си обикаля горите и се прави на кълвач – чука по дърветата и пресмята нещо. Някой споменава за един друг, но се оказва, че той пък се бил оттеглил да медитира и да си брои парите (последното му отнема значително повече време). Търсят наследника му, но оня ги отрязва – докато не питам шефа, нищо не мога да направя…

Междувременно бившият премиер купува венец с надпис „Малко кофти се получи, съжалявам. Все пак толкова неща ни свързват…”, който смята да поднесе заедно с руския посланик пред изчистения за пореден път паметник на съветската армия. За миг той обаче той оставя венеца на банката на Маяне, тя се разплаква от щастие (мисли, че е за нея) и се хвърля на врата на „слона”, а той – като истински мъж – й прави предложение за брак. (целият парламент танцува и пее от щастие, а народът плаче – не е ясно защо)

На сватбата президентът и лидерът на националистите седят един до друг и когато първият неволно разлива чашата си, вижда на ръката на другия белег, какъвто има и самият той. Така президентът разбира, че баш-националистът е неговият брат-близнак, с когото са били разделени още като бебета. Двамата се прегръщат, целуват се и стават съдружници в офшорката, за която така и не става ясно съществува ли изобщо или…”

…Признах си честно пред индийците, че не мога да прогнозирам успеха на сериала. У нас специалисти по животните – дал Господ, но по изкуството….

Та – посъветвах ги да включат и малко крави, които също да пеят и да танцуват – пък каквото стане.

- Здравейте, приятели! Искам да ви поздравя за постоянството и да ви представя един наш нов член. Съгласно правилата ни, ще го наречем Минчо. Моля, Минчо – заповядайте на трибуната и споделете с нас кое ви накара да тръгнете по пагубния път на български депутат. Моля, не се притеснявайте – всички сме минали през това и ще ви разберем.

- Привет на всички! Ами аз … такова… постепенно. Отначало просто не ми се работеше и исках да стана някакъв синдикален лидер, но то там да се уредиш – по-трудно отколкото в националния отбор по футбол. Затова напуснах университета и тръгнах да лепя предизборни плакати.
- Кажете, Минчо – изпитвахте страст към определена партия и програмата й – или просто…?
- Не, никакви предпочитания – който ме вземе. Беше ми все тая дали ще седя отляво или отдясно в парламента, важното беше да съм там. Вероятно нямам воля, признавам си го.
- Не се притеснявайте, Минчо – всички сме го изживели някога... И така, лепяхте плакати, после започнахте да агитирате бабите в квартала и постепенно…
- А, не. Когато залепих десетият плакат, тате каза „стига толкова партийна дейност”, продаде два трактора и плати на когото трябва. Попаднах в листите и ме избраха.
- Минчо, ние всички ти съчувстваме – тук присъстващите задружно кимнаха- Но все пак – не се ли опита да се бориш с…?
- Опитвах, как да не съм? И на заседания спрях да ходя, и в парламентарния бюфет не обядвах повече… Но като мине някой наоколо и спомене за коктейл в посолство… или да прескочим до Брюксел…и аз…не мога да се преборя със себе си. И почвам да лобирам, да лобирам…
- Приятели – нека приветстваме желанието на Минчо да се пребори с порока си и да го подкрепим с ръкопляскания!
- Браво, Минчо! – разнесе се от всички страни – Не се отказвай! То както е тръгнало – и без това скоро ще паднете от власт.
- Благодаря ви, приятели – макар че тате има още десет трактора и пак ще иска да плати… Но този път ще бъда твърд – никакъв депутат! В краен случай – посланик… Благодаря ви за подкрепата.

- Така… А сега предлагам „Спаска” да ни разкаже за напредъка си от последната ни сбирка. Успя ли да се измъкнеш от онази парламентарна комисия и Бордовете?
Очите на жената бяха пълни със сълзи и тя дори леко подсмръкна.
- Ами, разкарах я онази мутра, спонсорът ми. Беше тежко – той го удари на чувства - как ме бил прибрал от магистралата, как отделял от залъка си за първите ми дози кокаин… Но накрая ме разбра и се разделихме като приятели.
- Браво, Спаске, радваме се за теб – изреваха останалите – Ти имаш воля!
- Абе воля имам, но порше – вече не. Оня си го взе и ми спря издръжката.
- Нищо, Спаске – важното е, че си преодоляла пристрастеността. Ето, ние планираме да създадем комуна, подобна на тези за наркозависимите. Няколко бараки на върха на планината, малък шивашки цех…
- Но аз съм свикнала да нося Версаче…
- Именно – ще си ги шиеш сама. Кеф ти Версаче, кеф ти Армани… Важното е да си възвърнеш вътрешната свобода.
И с това предлагам да завършим за днес. Следващият път колегата – нека го наречем условно Гунчо – ще ни разкаже за трудното си детство в семейство на потомствени политици и как – докато другите деца са ритали топка – е бил принуден всеки ден по сто пъти да повтаря пред огледалото „вие само гласувайте за нас, а ние после ще ви оправим”. Както и да дели последната си филия черен хляб (намазана с черен хайвер) с циганчетата, за да може след години да купува от тях гласове с отстъпка… Но това – следващия път, а сега нека си кажем „довиждане” и утре в парламента да се държим, все едно, че не се познаваме.

… Да – не е лесно човек да се пребори с пороците си, но с взаимна подкрепа… Пък и кой знае – накрая на ония може да им дойде акълът в главата и да не ни изберат.

Но като гледам от колко време се събираме – малко нещо не ми се вярва.

Премиерът на България Асан Тарикатски викна на секретарката си да не допуска никой да го безпокои, облегна се назад на стола си и се замисли. Тези дни щяха да се навършат сто дни от началото на управлението му и той разбираше, че трябва да излезе с някакъв отчет пред електората.

И макар че коалицията „Романия” (да не се бърка с Румъния, онова е държава) бе спечелила изборите с 80% от гласовете, напрежението между отделните й крила – калайджии, коритари и т.н. – оставаше. Трябваше да се отчетат успехи.

Веднага отхвърли икономиката – изборите бяха спечелени с лозунга за максимална социалност и по тази причина сега никой не работеше – всички живееха само от помощи от САЩ, Русия и Китай. В началото, докато ЕС бе ръководен от хора с европейски имена, той също пращаше по нещо, но постепенно нещата се промениха, френският президент Кудафар Маламие се договори нещо с канцлера на Германия Ахмет Юрдекоглу, британският премиер Раджа Синкх ги подкрепи и – край на авантата. Е, имаше там някакви средства за интегриране на българското малцинство, но те редовно изчезваха веднага след превеждането им в наша банка – съгласно утвърдения партиен принцип „лява ръка - десен джоб”. Така че Тарикатски въздъхна и се отказа да говори за икономиката.

Външната политика и националната сигурност? Да, тук нещата вървяха добре. Е, вярно, изгониха ни от НАТО, след като три американски изтребителя бяха откраднати и предадени за старо желязо (в случая – алуминий, който е дари по-скъп), но… Кой да те нападне? В Румъния управляваше цар Нягулеску, потомствен цигански монарх, в Сърбия мургавият Шабан Мамедович – все далечна рода. Ако избухнеше международен сериозен конфликт, всички грабваха колове и камъни и за два часа го уреждаха. Само гръцкият премиер Мангалакис не искаше да си признае истинския произход и твърдеше, че бил пряк потомък на Леонид от филма „300”, но ако човек го поканеше на една мастика… С външната политика всичко беше наред.

Културата? Според Тарикатски, тук министърът му – професор Мишо Шамаров, се справяше повече от добре. Всъщност те го включиха в кабинета само за да не ги обвинят в етническа дискриминация – само цигани и нито един българин – но човекът възроди изкуството и уреди да бъдат поставени две рап-опери, едната по негово собствено либрето. Отделно – авангардната постановка на „Кармен” със Софи Маринова в главната роля – колко се молиха от Миланската скала да им гостува, но Шамаров отсече – не, само в Столипиново, сред народа. Който иска, да заповяда. Колко му е да хванеш самолета от Италия, за да чуеш Азис в арията на тореадора. Такова нещо се преживява само веднъж в живота…

В момента се снимаше и сериалът „Много степени на сивото на бялата котка и черния котарак”, разказващ за трудния житейски път на малката Айше, която останала сираче и впоследствие принудена да проституира на магистралата, накрая става еврокомисар и член на три Борда на директорите. На определени места вместо смях – както в миналото – тук имаше записан плач, за да бъдат подсещани зрителите да извадят кърпичките.

Мислеше да спомене и за намаляването на престъпността, но това си беше основно заслуга на Върховното мешере и той реши, че може да се приеме като намеса в работата на съдебната власт. Ето защо предпочете селското стопанство – то вярно, че такова отдавна нямаше, но пък починът „във всеки двор – казан за ракия-менте” бе превърнал страната в главна туристическа дестинация в света и вече се изучаваше в Харвард като пример за иновативност.

Абе – добре си управляваха… Лежане и помощи – какво му трябва повече на човек? Само една малко петно помрачаваше общата светла картина – евроинтеграцията на българите нещо не вървеше. Бягаха в Англия, Франция или Скандинавските страни и се опитваха да работят, четяха книги, искаха да слушат класическа музика. Засега Европа се отнасяше с търпимост към подобни остатъци от варварското минало, но напоследък все по-ясно се чуваха гласове, че подобни неща влияят отрицателно на местното население и то вече не гледало с такъв кеф сапунени сериали и спортно-интелектуалното шоу „Разбиване”.

„Ша ме прощаваш, брато – бе споделил посланикът на Дания преди дни – Ама да вземете да си ги приберете. Иначе – няма Ченген.” И извинително се ухили със златните си зъби.

Тарикатски отново въздъхна – ех, да можеше да построи по една стена около българските гета… Но разбираше, че Европа още не е дорасла за това.

Все пак, още бе само 2040-та година…