Етикет хумор

Човек и добре да живее, накрая един ден попада в болница. Точно това се случи с Кольо Колев и когато разбра, че му предстои сложна операция, останал сам в стаята, той започна да преосмисля живота си. Така го завари мъжът с бялата престилка.

- Оклюмали сме нещо, а? – започна със здрав болничен хумор мъжът – Я стига. След седмица ще си готов за операция и ако избереш нашия екип… На доктор Иванов, имам предвид. Гарантирам ти, че ще спечелим.
- Не се и съмнявам – въздъхна Колев - Доколкото знам, Касата плаща този вид операции много добре.
- Не бе, ти нашето го остави… Ще спечелим битката с болестта, искам да кажа. Не е като да не се е случвало.
- А защо да се оперирам точно при Иванов? Той нали не е специалист точно по това заболяване?
- Абе то тук никой не е, обаче шефът има златни ръце. Оперира вече четиридесет години, не е като хлапетата на Стефанов, които още не знаят къде ти е черния дроб и къде – белия… Или куклите на Петрова, дето ги е страх да не си олющят маникюра.
Колев леко потрепери и си призна:
- Аз мислех в София, понеже там…
- Аха, в София… А местният патриотизъм? Ако огладнееш, в столицата ли ще отидеш да си купиш хляб? Пък и там я някой ти обърне внимание, я не – а тук на ръце ще те носим до операционната, дето се вика. Ти само избери нас, а ние… Хайде, обещай да помислиш.

Колев обеща и мъжът излезе. Две минути по-късно в стаята се вмъкна бодър младеж.

- Заминаха ли си пенсионерите?

Колев го погледна изумено.

- На Иванов човека бе… Събрали са се в неговия екип все едни шейсетгодишни, треперят им ръцете и един шев не могат да направят като хората. Да не говорим как веднъж Иванов си изтърва очилата на пода и после довършва по уреди. Току-виж забравили от какво всъщност те оперират… Е, вярно, то в епикризата пише, стига обаче да помнят къде са я сложили.
- А вие сте млади, енергични, знаете къде е черния дроб и…
- Това хората на Иванов са ти го казали! То да не сбърка веднъж човек, после цяла година ще го приказват. Знаем, дори преди всяка операция си преговаряме. А екипът на Петрова и това не прави.
- И те ли са пенсионери?
- Не, там са само жени… Ама нали знаеш – оперират, а същевременно мислят какво ще сготвят вечерта, дали дъщерята е простряла прането… И човек се раздвоява. Особено пък анестезиоложката им е една… Чувал ли си приказката за Спящата красавица? Е, оттук тръгна… Половината санитари се изредиха да я целуват, докато се събуди. Виж, ти избери нас и после нямаш грижа – гарантирам ти, че ще спечелим…

После мъжът се огледа:
- А, ето я и агентката на Петрова… Хайде, аз тръгвам, а ти помни за целувките – санитарите ни са все едни мустакати – ще боде...

- Здравейте – усмихна се момичето – Предполагам, че вече сте избрали да ви оперира Петрова. Мога само да ви поздравя с правилното решение.
- Не, аз още не съм…
- А какъв друг вариант имате? Иванов, дето миналият месец погрешка взел чуждо внуче от детската градина? Или Стефанов, който наскоро по време на операция звъня на професора си да го пита къде бил апандиситът на човека?
… А ние сме един сплотен колектив – дори след неуспешна операция ходим заедно да изпием по сто грама за бог да прости пациента. Онова заведение отсреща виждаш ли го? Без нас досега отдавна да е фалирало. Хайде, нека спечелим заедно…?

...

- Нищо не разбирам – въздъхна управителят на болницата – Фасадата боядисахме, нова табела сложихме, асансьорите оправихме – и пак бягат пустите му пациенти! И то точно тези, за които Касата плаща най-добре. Като рекли – София, та София… Да вземем да платим за малко реклама ли – и аз вече не знам…

А в същото време колата с Колев вече бе стигнала Околовръстното на столицата.

Абе така ще е – като няма реклама…

- Ало, господин началник! Сержант Петров от КАТ на телефона. Извинявайте че така, след полунощ, но казахте при извънредна ситуация да звъним направо на вас…
- Да, времената сега са сложни. Докладвайте!
- На половин километър от нашия пост господин кметът блъсна с колата си един кон, преди около десет минути.
- И как е той сега?
- Ами… предният му крак е навехнат и копитото го боли.
- За кмета питам.
- А, той е добре. В момента се съвзема от стреса.
- Оградете мястото с полицейска лента и не пускайте никого. Дръжте ме в течение на нещата.

- Ало, господин началник. Сержант Петров на телефона. Дойдоха репортери и искат да вземат интервю от…
- И дума да не става! Ако трябва, скрийте кмета в патрулната кола.
- А, той отдавна си замина… Искат да вземат интервю от коня.
- Не им разрешавайте! Кой знае какви ще ги наприказва това добиче. Вижте там, обяснете им, че конят е в стрес и просто няма начин – ако защитниците на животните научат, ще ни излезе лошо име в Европа. Намекнете им обаче, че леко е миришел на алкохол…
- Ама после кметът може да ни съди… макар че наистина миришеше.
- Какъв кмет бе! Конят е миришел… на какво беше там… а, да - на „Уайт хорс”.
- Ама, господин началник – как така? Ще ни се смеят.
- А да ви се доплаче? Кой го знае къде е ходил този кон до среднощ и с кого е пил… Ако е бил трезвен, какво е правел на платното без светлоотразителна жилетка?
- Той не беше на пътя, а вързан за едно дърво. Но господин кметът не успял да вземе завоя и… Добре, добре – миришеше. Отиваме да кажем на журналистите.

- Ало, господин началник? Пак е сержант Петров. Дойдоха защитниците на животните и питат конят има ли адвокат. Какво да им отговоря?
- Ами… това е предварително разследване, той все още не е обвиняем. Но ще му назначим служебен, естествено, може ли…
- Защитниците предупреждават, че ако утре се появи материал, в който конят се посочва за виновник за катастрофата без категорични доказателства, щели да ни съдят. И щели да докарат всички магарета от околните села и да блокират общината.
- Голяма работа – то зер вътре не са… Не, не, това не беше за вас. Значи, кажете на Защитниците, че в момента Спешна ветеринарна помощ полага висококвалифицирани грижи за нашия по-малък брат Дорчо… или както му е там името.
- Но то никой не полага нищо. В момента Защитниците дават интервюта на журналистите, но после ще дойдат по-наблизо и ще видят, че…
- Кой патрулира с теб?
- Сержант Иванов.
- Ето – Иванов ще бъде ветеринар. Да прегледа там коня, да му направи изкуствено дишане, да му премери кръвното… Нали имате комплект за първа помощ в колата?
- Апарат за кръвно нямаме.
- Абе кой ще ти забележи в тъмното. Увийте му там един парцал около крака и помпете.
- Слушам, ще помпим.
- Хайде – давайте и продължавай да ме държиш в течение.

- Господин началник! Журналистите и Защитниците си заминаха, а конят се изправи и се разхожда наоколо. Обаче малко куца.
- Заминали си значи… Обаче утре пак ще дойдат за интервю и кой знае какви ще ги наприказва този кон – а скоро идват избори. Абе, я провери – наистина ли всички са си заминали?
- Тъй вярно - проверих, господин началник. Няма никого.
- Ами я вземете тогава и го застреляйте този кон. Уж при опит за бягство или нещо такова. Или пък ти си си проверявал оръжието и случайно…
- Слушам – проверявал съм си пистолета и…
- Обаче внимавай, че е много тъмно и да не стане някоя грешка. Абе я най-добре накарай сержант Иванов да залегне - за всеки случай. И се обади да кажеш какво е станало.

- Ало, господин началник… Появи се проблем. В момента конят ме е прегърнал, плаче и иска да почерпи. Предлага ми сто лева.

Какво ще кажете - да ги взема, а…?

Точно преди три дни дебнех в тревата зад кочината на кмета; ние, селските полицаи, понякога решаваме проблеми, за които колегите в града хал хабер си нямат – и по-добре за тях.

Нали наскоро се смени властта, съставиха ново правителство и ето - вече втори път някой боядисва прасето на кмета в червено. То какво е виновно животното, че господин Делиев все иска да е с тези, които в момента са на власт и си върти като циганин-калайджия онова, дето иначе служи за сядане – ама на. А прасето загуби апетит – мисли, че боята е кръв и се стресира. И кметът нареди – Гунчо, залягаш тука и докато не разбереш кой е авторът на тази политическа провокация – няма мърдане. Лежах цяла вечер, докато накрая се получи заповед, че ме командироват в столицата. Станах, поотупах се, взех си сбогом с прасето, мама сложи в чантата баница и варена кокошка – и на сутринта се качих на автобуса да помагам на борбата с някакви безредици пред парламента.

Отначало нас, селските момчета, ни строиха отделно и имахме кратка политическа подготовка – обяснено ни бе, че срещу нас протестират едни богати и задоволени отвсякъде хора, които не само че не знаят какво точно искат, ами и нагло твърдят, че заплатите ни идвали точно от техните данъци, та… Просто да знаем с кого си имаме работа.

После ни построиха във верига – щит до щит, точно като онези спартанци от филма, само дето бяхме доста повече от триста. Стиснах палката и тъкмо да извикам нещо героично, тълпата тръгна срещу нас. И в първия ред имаше едно момиче, което държеше в ръцете си букет орхидеи.

То букет – хубаво, но… Учили сме ги в школата тези работи, помним какво стана с Раджив Ганди. Ще даде букета на премиера, а после – бум! – и служебно правителство. Та се понапрегнах малко.

Но момичето се усмихна и ми подаде орхидеите. Колегите наоколо за миг се стъписаха, а после командирът изръмжа: „Гунчо, не се поддавай на провокации! – и момичето бе изблъскано обратно назад.

А пък си беше хубава – което си е право, право си е. Е, приличаше малко на студентка – ако я опънеш да копае цял ден в градината или да дои кравите, може и да почне да се оплаква след някой и друг месец. Обаче в очите й имаше нещо, което никога не съм виждал у нашите момичета на село, дори и в тези, които умеят да копаят. Но тя потъна в множеството и всичко свърши.

На следващата вечер протестиращите блокираха парламента. Този път нямаше време за политическа подготовка и командирът просто резюмира: „Ако цапнете някого, гледайте да не е пред камерите” – с което инструктажът бе изчерпан.

В един момент ми се стори, че отново зърнах момичето от предишната вечер и то пак носеше орхидеи. Само че в същия момент ни наредиха на отидем до входа на Народното събрание, където започвала някаква много специална спасителна операция.

(Не че ми е работа де, но по същото време в един рудник няколко миньори копаеха с последни сили, за да спасят живота на колегите си. Никой не отиде да им помогне, понеже тук стотици здрави мъже спасяваха едни други, на които им свършила бирата в бюфета … Трагедия по нашенски.)

Решиха да качат народните представители в един автобус и да ги изведат с него – луда работа. Абе вие някога виждали ли сте депутат да се вози в автобус? Аз не, обаче ги качиха, а после пуснаха отпред пилотна кола на жандармерията – сякаш возеха особено опасни престъпници. Макар че, ако се замисли човек… Та – направиха депутатите една обиколка за овации, както навремето бай Асан с мечката си на панаирите – и се прибраха. А ние ги пазехме от любовта на хората, понеже народът като обикне, иска взаимност. И което е най-лошото – изобщо не пита в настроение ли си днес за любов или не. Та вдигнахме още по-високо щитовете и така - цяла нощ. Почнах да си спомням с носталгия за прасето на кмета.

…За колегите от града не знам, но ние сме на график – два дни пазиш пред кочината или се правиш на спартанец, два дни почивка. И ето - ползвам си я днес. Софийските колеги споменаха, че тази вечер имало „нощ на музеите” и любезно ми дадоха адреса на някакъв „Сън Сити”, но аз само благодарих учтиво. После се прибрах в хотела, облякох цивилните дрехи и… се върнах на площада. По пътя купих два килограма домати и една кора яйца – просто така, ако се наложи да изразя гражданска позиция. Понеже да ви кажа честно – и на нас на село взе вече да ни писва от боядисани в червено прасета. Впрочем, цветът май няма значение – мени се след всеки избори, но прасетата ги ядат все едни и същи хора, а ние само гледаме и се облизваме.

Стори ми се, че виждам момичето в тълпата – и тя пак носи букет с орхидеи.
И те отново са за мен.

Всичко започна с това, че в централния офис на банка „Бедна България” нахлу Професорът с бандата си. Един от хората му отвори уста да извика: „Това е обир, всички на земята!”, но шефът не обичаше екстремалните методи – и затова обясни на присъстващите, че всъщност всичко се прави за тяхно добро, а после ги подкани да извадят парите. Някой попита не може ли с ваучери за бедни, но Професорът поклати глава и обясни, че той самият е привърженик не на плоския, а на прогресивния подход – от всеки ще се вземе толкова, колкото човекът има. А най-много ще бъде експроприирано от банката, която не е дори обща и ни дава заеми с тайната мисъл да ни ограби. Това предизвика възторг сред присъстващите (главно работници и пенсионери) и те започнаха да аплодират. Професорът скромно се поклони и нареди на хората си да почнат да пълнят парите в чували.

Обирът си вървеше спокойно, както е прието у нас – и само някакво младо касиерче, очевидно гледало много американски филми, натисна паник-бутона. Десет минути по-късно банката бе обградена от Отряда за борба с тероризма, а командирът му извади мегафона и се провикна:
- Обградени сте и нямате полезен ход! Излезте един по един с вдигнати ръце!

Професорът се усмихна – в Европа, може би… Но тук е България и хората са други. И наистина, от тълпата сеирджии, които се бяха събрали отвън на безопасно разстояние, се разнесоха викове:
- Ама чакайте сега, защо така… Кой знае – може пък човекът да иска да я стабилизира банката? Той си има план, дайте му поне сто дни да го изпълни.
- Какви сто дни бе? – извика изумен командирът на отряда – Този и съучастниците му за два часа ще оберат всичко до шушка. Не е като да не са го правили.
- Е, и какво като я оберат? – възразиха същите сеирджии – Ние пари там нямаме. А той, като обере богатите, може и да ни подхвърли по нещо.
- Ще ви дам по пет лева – чу се отвътре гласът на Професора.

Множеството отвън зааплодира. Веднага бе написан лозунг : „Не е сега моментът да спираме обирджиите, това ще доведе страната до нестабилност” – и го развяха високо.
Командирът на отряда отново вдигна мегафона:
- Предлагам ти поне да пуснеш заложниците, а после ще преговаряме.
Този път Професорът се разсмя от сърце:
- Какви заложници бе… Няма проблем – пускам ги веднага да си ходят. Обаче те не искат.
- Не искаме – потвърдиха гласове отвътре – Тук ни обещават помощи и безплатни декодери за телевизията, само да сме с Професора. А ако излезем, ще ни накарат да работим.

Като чу последното, тълпата отвън потръпна – ДА РАБОТЯТ! Някои дори се опитаха да пробият полицейските заграждения и да влязат в банката, а други веднага започнаха подписка в подкрепа на Професора и хуманната му политика. И защо не - пет лева са си пет бири, откъдето и да го погледнеш.

- Аз обаче имам заповед на щурмувам - обясни командирът на отряда – Не че съм против народа (тук той огледа стотината души около себе си), обаче иначе Европа ще ни спре средствата…
- Ще ги спрем, ще ги спрем – потвърдиха един французин и един немец, застанали малко встрани –Това да не са ви партизанските години, да грабите мандрите…?
- Ние мандри не нападаме – чу се глас от банката – Пък и защо – нали са наши? То ако се замислиш – и банките също, но тази нещо сме я пропуснали.
- Извинетесебе! – ревна тълпата към двамата чужденци, те свиха рамене и си тръгнаха.

- Предлагам да ни оставите да си тръгнем със… заема – обади се пак Професорът – Обещавам да се обадя на едни приятели да не ви вдигат пенсионната възраст.
- Наистина ли?- зарадва се командирът на отряда – И ще почерпите? Ами то тогава… да ви пусна… лошо няма – цял ден висим тук и пречим на трудовия народ да се разхожда.
- Ще почерпим – обеща Професорът – Само по-бързо, че стана привечер и лумпените ще почнат да излизат от работа и да се събират наоколо. Писна ми и ако не беше за доброто на Родината…
И командосите си тръгнаха, а тълпата започна да се разотива.

Пък и защо да стоят – какво можеш да си кажеш с хора, които РАБОТЯТ?

„Мили чичко депутат,
Много те моля да престанеш да наричаш по телевизията родителите ми „лумпени”, понеже всяка вечер участвали в протести. Татко е инженер, а мама – лекарка – и никога не са пили повече от две бири, за разлика от баба и дядо. Така че и „пияна сган” не са. Надявам се да се извиниш.
П.С. Другата седмица имам рожден ден.
Поздрави, Иванчо от трети „Б” клас на училище „Баязид Светкавицата” (бивше „Васил Левски”) в Младост 3”.

„Скъпи Иванчо,
Ти си още много малък и не ги разбираш тези работи. За „пиянството на един народ” чувал ли си? Не, понеже то се учи в горните класове. Кажи на баща си да си гледа там чертежите и да не се меси в голямата политика. А майка ти да мери кръвното на хората и да чака заплатата й да стане пет хиляди лева – планирали сме го за следващото столетие.
Поздрави, Балкон Тутев – депутат
П.С. Баба ти и дядо ти какво пият? А, да, без малко да забравя – ти какъв подарък искаш за рождения си ден?”

„Чичко Балкон,
Попитах татко и той ми обясни, че не политиката, а наглостта ви е голяма. А мама допълни, че точно вие вдигате кръвното на хората повече от двадесет години и вече сте били клиничен случай.
Баба и дядо пият ракия от обед, а после ходят на митинг пред НДК да защитават правителството. Поздрави,….
П.С. Ако може, един автомат Калашников?”

„Иванчо, баба ти и дядо ти са много умни хора, да ги поздравиш специално от мен. Предай им, че ще им вдигнем пенсиите с по три лева, заслужили са си го.
А на баща си кажи, че ние планираме да възродим Белене и там ще има нужда от много инженери. Впрочем – и от лекарки. Поздрави,…
П.С. Нямах предвид АЕЦ-а.
П.П.С. Искаш шмайзер, за да си играеш на партизани? Браво.”

„Чичко Балкон,
Татко каза, че в древния Рим имало роби-кучета – завързвали ги в двора и те лаели, ако някой се опитал да влезе при господаря. Според него, ти си бил точно такъв. А мама го поправи и каза, че по-скоро си обикновен помияр.
Чичко Балкон, аз обичам кучетата и ако искаш, ще ти пратя една кутия „Педигрипал” – имам събрани малко пари от закуски. И каишка против бълхи ще ти купя, само недей повече да лаеш, понеже приятелите на тате казаха, че накрая щели да те наритат. Страхувам се, че много ще боли. Иванчо,…
П.С. Не да си играя, искам истински автомат.”

„Слушай, моето момче! Нас са ни ритали и пак ще ни ритат – и от това ние само ставаме по-силни, както казва другарят Ницше. Ако паднем от власт, ще отида някъде посланик. Къде беше споменал баща ти, че търсели хора – в Рим? Бива.
П.С. Предупреди баба си и дядо си да скрият ракията – временно минаваме в нелегалност. А истинските автомати сме ги запазили за себе си – ако се наложи пак да хванем гората.”

„Чичко Балкон,
Днес ракията на баба и дядо свърши, те изтрезняха и не отидоха да подкрепят правителството. Молят те да ги извиниш. А на мен мама и татко ми обещаха да ме вземат довечера със себе си – да съм видел политическите динозаври, малко преди да измрат. Исках да занеса нещо да ги нахраня, но във филма „Джурасик парк” не показаха какво ядат динозаврите. Затова тате пак купи един килограм домати и две кори яйца, както всички останали.”

„Иванчо, келеш такъв! Набий си го в тъпата кратуна – ние сме законно избрани от народа и само олигарсите могат да ни свалят от власт. Ясно ли е?”

„Да, ясно е. Обаче ако имах един автомат….”

Лумпен - човек извън своята класа и обичайната си работа; бедняк, скитник, дрипльо.(Тълк.речник.)

Седяхме си значи вечерта в кръчмата на Ченко Чеха, пиехме бира и гледахме телевизия. До новините вече бяхме обсъдили криминалната хроника на селото – кой набил жена си, кой заклал кравата – и вече бяхме готови да минем към политиката.

И тази вечер, както почти всеки ден напоследък, започнаха с новините за някакви протести. Какъв им е точно проблемът на софиянци – изкупните цени на доматите ли са ниски или липсват резервни части за комбайните, така и не разбрахме – телевизорът е стар и звукът му е доста гъгнещ. Но по едно време ясно чухме, че тая държава отдавна вече я управлявали лумпените. Това ни заинтригува – винаги бяхме мислели, че в правителството седят все висшисти или поне полувисшисти, едни умни такива, а то какво се оказва? Понеже ясно - ние отсега нататък висшисти няма да станем, но лумпени – защо пък не? Да си топнем и ние гагите в казана на властта, както се казва. Но се появи малък проблем.

Никой в селото не знаеше какво е лумпен и как се става такъв. Ето защо изпихме още по няколко бири и накрая решихме да пратим някого в тая пуста столица – да разбере и после да ни научи. Теглихме жребий и се падна на мен.

На сутринта се качих на автобуса за града, а жената вече бе обиколила комшийките да се похвали, че мъжът й щял да става лумпен и после да управлява България. Всички въздишали със завист и тайно се надявали и техните мъже бързо да се превърнат в лумпени, когато се върна.

В града отидох на ЖП гарата и сигурно съм изглеждал малко напрегнат - сериозна работа е това, не е като да ставаш висшист. Един полицай ме спря и ми провери документите, а после ме попита къде отивам. Обясних – в София, да ставам лумпен. Сержантът остана с отворена уста, а после малко сковано ми пожела успех. Май започна да завижда този народ, ей…

В столицата слязох от влака и взех такси. Реших, че е време да почвам търсенето, пък и исках да се подмажа на шофьора – да не ме излъже със сметката – и попитах:
– Байно, да прощаваш, ама ти май си лумпен, а?

Е, би ме малко човекът с манивелата, сигурно от скромност. Ама и аз какъв съм загубен – както му гледам аграрната физиономия на този – как може такъв да е лумпен? Най-много да е висшист, но чак да управлява България...

Наближих центъра и гледам – заграждение и около него едни такива яки полицаи. Че и умни изглеждаха, викам си – като нищо може да са лумпени. Попитах ги внимателно, а те обясниха, че освен мен друг лумпен не виждали наоколо и извадиха палките… Абе, разбирам – искаха да отговорят на комплимента с комплимент, но и думите са достатъчни. Добре, че изведнъж отнякъде се появи телевизионен екип, та успях да се измъкна в суматохата. В този миг покрай мен мина голяма група яки момчета, предвождани от белокос мъж. Всички се дърпаха от пътя им и затова реших – тия няма начин да не са лумпени. Попитах ги, а те поклатиха глави и ме помолиха сам да си отговоря на въпроса. Докато се отдалечаваха, чух един да пита:
– Що не го млатна тоя, бе брато?
– Па знам ли? Оная репортерка зад него приличаше като да е от некоя западна медия, да не ме глоби шефът после? – сви рамене друг.

Пред парламента беше пълно с млади хора – едни интелигентни такива, направо приличаха на висшисти. Тук реших да почна малко по-отдалече и внимателно попитах - къде в София мога да намеря истински лумпени?
– Ей ги там, заседават отсреща – кимна едно момче към парламента – А за какво са ти?

Признах си всичко – че на село всички искаме да станем като тях и после да управляваме държавата. Момчето се разсмя, после ме почерпи една бира и обясни, че това било просто пропаганда и лумпените скоро не само нямало да управляват когото и да било, ами и съвсем щели да изчезнат. А после сподели с мен къде е истината.

…Седим си вечерта в кръчмата на Ченко Чеха – безработни, бедни и със скъсани дрехи. Хора сякаш извън времето на Европа – и мечтаем нещо изведнъж да се промени и ние да почнем да управляваме страната. Момчето ми обясни точно какви трябва да станем.

Другата седмица пак ще ходя до столицата – да проверя какво означава думата „олигарх”.

Уважаеми пораснали деца! Във връзка с редица оплаквания, че в нашата рубрика „Лека нощ, електорат” ви разказваме само изтъркани приказки – как утре ще сме щели да станем „Швейцария на Балканите”, как от другия месец минималната заплата се увеличавала на 1000 евро, а пенсиите – на 500, екипът на сценаристите ни се събра и подготви специален сценарий, съдържащ повече хорър. Моля зрителите с по-слаби сърца да не гледат.

…В края на юни 2013 година хунта начело с генерал Августин Пенчев (наричан тайно зад гърба му „Аугусто Пиночет”) извърши държавен преврат. По предварително споразумение с протестиращите в този ден улиците бяха празни и танковете стигнаха безпрепятствено до Народното събрание и Министерския съвет. Президентът се опита да се качи на най-близкия от тях и да се направи на Елцин, но един старшина бързо го свали и му обеща при втори опит да го прати в карцера.

В Министерския съвет пееха „Партизан за бой се стяга”, а в Народното събрание - „Ний сговорна сме дружина, ще крадеме до амина”. Впрочем, в парламента една от големите партии предвидливо липсваше, уж поради протест.

Когато танковете изстреляха първите снаряди обаче, и на двете места преминаха на стария хит на НЛО „Малей, страх”, примесено с откъслечни „вай, вай”. Междувременно един заблуден танк се оказа пред Телевизията и оттам побързаха да поздравят новата власт.

Генерал Пенчев обяви пред народа, че ще работи по утвърдена технология и предупреди БФС, че за около месец смята да ползва някои стадиони. От УЕФА отначало помрънкаха, но когато генералът обясни, че всъщност това е форма на борба с корупцията, приеха да отложим малко първенството.

Технологията на генерала изискваше първо да бъдат разстреляни фанатичните комунисти, социалисти и изобщо – убедените „леви”. Ето защо участниците в хунтата наредиха картечниците, но после изведнъж се сепнаха – оказа се, че в страната няма истински леви! Генералът нареди да доведат някои от ръководителите на съответната партия, но се получи голям конфуз – когато бе питан доколко е ляв, съответният политик почваше да се смее и показваше влоговете си в чуждестранни банки. Други говореха за бизнеса си, в който те не били наемни работници, а по-скоро – точно обратното… А когато един полковник попита поредния задържан – „Е, добре де, но вие нали сте за социално равенство?”, човекът така се обиди, че искаше сам да се хвърли срещу дулата на картечниците.

Същото се повтори и с политици от други партии, които уж също доскоро… онова там, за справедливостта и равенството. Единият дори искаше да си покаже летящата чиния, но се оказа, че тя няма да успее да кацне на стадиона. А медийната империя на друг борец за народно добруване веднага започна да бълва материали за новата власт, всички до един започващи с „машалла!”.

„Е, няма как – въздъхна Августин Пенчев – Ще разстрелваме олигарси тогава.” Но се оказа, че у нас и такива нямало – редица банкери вече бяха прехвърлили собствеността си на неграмотни цигани и сега обикаляха улиците с велосипеди – понеже, нали, бензинът много скъп… Изведнъж бе установено, че страната е пълна с изоставена и никому ненужна собственост – хотели, казина – и дори две планини. Бизнесмени започнаха спешно да залагат поршета срещу експресен кредит от сто лева и не го връщаха после.

Виж, корупционерите не успяха да се скрият толкова бързо – няколко митничари и катаджии бяха докарани в закрити камиони през нощта, на сутринта попитани „е, сега ще се разстрелваме ли или ще почерпите?”, но картечарите не изчакаха отговора. Обаче дотам – когато дойде ред на здравеопазването и съдебната система, генералът тъжно погледна стотината сандъка с патрони и въздъхна – за кого по-напред? Та се наложи да отсекат съответния брой пръчки и да ги потопят във вода – поне да им хвърлят по един бой, колкото да не е без хич.

…След около месец хунтата осъзна, че всъщност няма срещу кого повече да се бори и реши да бъдат проведени избори за Велико народно събрание - като за целта организира кръгла маса с основните политически сили. Когато лидерите им седнаха с охкане (пръчките!), Августин Пенчев делово обясни, че всичко било направено за доброто на Родината. „Ама поне да се беше извинил бе!” – изпъшка един от присъстващите, но срещнал суровия поглед на генерала, се сви и дори за миг му се прииска да се скрие под масата…

Това беше всичко, вече пораснали деца! Но вие не се плашете – България е член на НАТО и ЕС и подобно нещо в действителност никога не би могло да се случи. Ето защо ние пожелаваме „лека нощ” на вас и на всички онези, които може да са се познали в нашата приказка.

Това наистина е напълно случайно, уверяваме ви.

До: „Трошан Първи Инженеринг Къмпани”
На вниманието на: Специалиста по човешки ресурси г-ца Калинкова

Уважаема госпожице Калинкова,

С настоящото писмо още веднъж бих желал да Ви благодаря за проведеното днес следобед интервю за позицията „Пазач на склад за строителни материали”. Отново подчертавам, че то остави неизгладими впечатления в мен и дори сега, в полунощ, все още ми е трудно да заспя от вълнение.

Ако позволите да споделя, изумен бях как млада госпожица на Вашата възраст (не бих Ви дал повече от 25 години, пряко сили 26) може да задава толкова оригинални и със скрит смисъл въпроси. Признавам си, че веднага след интервюто си ги записах по памет и възнамерявам в близките няколко години всеки ден да мисля върху тях.

„Защо сте си сменяли толкова често работата?” – Вероятно много от хората, които заедно с мен кандидатстват за същата позиция, си мислят, че това е един изключително тъп въпрос – все едно да те попитат защо цял живот не пазаруваш от един и същи магазин. Аз обаче, благодарение на вродената си интелигентност, веднага прозрях под привидния идиотизъм един дълбок смисъл и човешка загриженост. Всъщност Вие искахте да ми намекнете, че е време да спра да се лутам в живота и да определя приоритетите си, нали? И ми се стори, че в думите Ви усетих лек, едва доловим намек за онази вярност към фирмата, за онова самурайското, което за съжаление липсва у нас, българите – и което направи Япония велика икономическа сила. Може би имаше и някакво доброжелателно предупреждение, някаква искрена загриженост – един вид, както досега си си сменял работата, утре може да смениш и жена си, а за едно прекрасно семейство това е… незаслужено. Поне ми се иска да е било така, докато аз Ви обяснявах за неизплатените заплати, Вие промълвихте едно „уф!”, но не съм напълно сигурен как трябва да го тълкувам.

Но следващият Ви въпрос не остави никакво съмнение – „Готови ли сте да работите извънредно, без за това да ви се плати допълнително? По изключение, разбира се.” Тук Вие искате да разберете дали аз съм трудолюбив човек, готов да помогне на хората/фирмата в беда. Тоест, дали имам добро сърце и голяма Душа? Отговорът е едно категорично – да! Щом трябва, значи трябва. За мен винаги е било приоритет хора като господин Трошан да реализират планираните от тях печалби, а ние – какво толкова, че сме поработили няколко часа безплатно? А особено пък ако е в събота или неделя – лежиш си иначе в къщи на дивана, пиеш бира и гледаш мач. Обездвижаване, а то е основен бич на съвремието ни. А и от бирата се получава коремче. Друго си е да поработиш, при това без пари – така в организма се отделят разни полезни хормони и те държат във форма. А и за какво са ми повече пари – нали веднага ще ги похарча? По-добре те да останат в г-н Трошан, за да може той с тях да създаде още работни места и да направи нещо социално отговорно – да построи някоя чешмичка или да сложи две пейки в парка например. Тук бих желал да споделя, че докато чакахме заедно пред вратата на кабинета Ви, един от другите кандидати спомена, че нещо не му харесвал фактът, че обявата за работа е пусната в два часа след полунощ, но не е той човекът, който да Ви казва кога да си пускате обявите, нали? Има плаващо работно време и разни други такива работи, какво му разбира на него гагата от организация на подбор на персонала…?

Но да се върнем на въпросите. „Екипен играч ли сте?” Тук трябва да си призная, че отначало малко се обърках – понеже, нали – аз за пазач ли кандидатствам или за футболист? Но сега, като помислих час-два, разбрах, че Вие сте намеквали за нещо съвсем друго. Сериозният Ви професионален и житейски опит несъмнено Ви е дал възможност веднага да усетите, че под привидно общителната си обвивка аз всъщност съм един дълбоко самотен и неразбран от обществото и близките си човек. Ето, аз имам една мечта, както беше казал оня афроамериканец Мартин Лутър Кинг – искам стана дипломат. Може в Париж, може в Лондон, в краен случай – в ЮАР, не помня коя им беше столицата. Но като нямам вуйчо политик… Всички търсят някакви измислени поводи, за да ме разколебаят – само със завършено СПТУ не можело, искало се владеене на езици и поне малко на компютър, а една присъда, макар и условна, по-скоро пречела… Е, как да играеш в екип с такива хора? И подобно неразбиране ме депресира, откъсва ме от колектива, прави ме аутсайдер… Но не и ако вие ме назначите! Обещавам още първия ден да донеса вечерта на работа три литра гроздова и така да сплотя екипа, че… Направо ще им стана като брат.

„Креативен ли сте? Обичате ли иновациите?” Е, до днес тези думи не ги знаех, защо да лъжа. Но когато се прибрах в къщи, накарах сина да провери в Гугъл и сега вече да отговоря – да креативен съм. Да, обичам и умея да създавам. Да, вече три деца съм креативирал, макар и едното да прилича малко на комшията. И беседка си направих на село, и терасата остъклих. Така че с креативността – никакъв проблем.
Виж, с иновативността, там малко… В Гугъл пишеше, че това означавало да опиташ нещо принципно ново. Да, ама жената не иска бе! Колко я увещавах – не ще и не ще. Иначе всяка седмица пробвам различна марка бира, но дали това ме прави по-иновативен – Вие преценете. И поговорете с жената – ако това е задължително условие да ме назначите, да се прежали веднъж. Така де…

„Кое е любимото ви животно – тигър или слон?” – Тук отначало, поради неопитността ми, отначало си помислих, че ми се подигравате. Все пак не кандидатствам за укротител в цирка, нали? Пък и ако трябва да съм честен, любимото ми животно е печено прасенце, с лимон в устата. Но после се замислих и сега смятам, че всъщност Вие сте искали да попитате – като тигър ли ще разкъсате конкурентите на фирмата или ще ги смачкате като слон? И двете, госпожице Калинкова, и двете. А най-много мразя крокодилите – това е верният отговор, нали? Затова никога няма да завлека фирмата на дъното.

Абе, трудно е за страничен човек като мен веднага да оцени това, което правите за него по време на интервюто, затова се налага да пиша това писмо. Ето, например – моментът, когато Ви се обадиха по телефона и половин час обсъждахте с гаджето си къде ще ходите довечера. Някой може да го помисли за непрофесионализъм, но аз сега разбирам, че вие просто сте ми дали така необходима пауза – да релаксирам, да събера мислите си, да се организирам… Най-искрено Ви благодаря.

Предполагам, ще запазите това писмо и ще си спомните за мен в подходящия момент, когато почнете да хвърляте документите на другите кандидати в кошчето. А освен това вероятно ще го покажете на колегите си от фирмата и от гилдията – да видят как горещо Ви благодарят хората за професионализма. Какво пък – аз нямам нищо против. Вие само ме назначете, пък после ако искайте - и в рамка си го сложете и си го окачете на стената. Нека следващите кандидати веднага разбират на кого са попаднали.

И накрая искам дебело да подчертая, че не споделям разпространеният предразсъдък, че всъщност на Вас за такива интервюта Ви се плащало и че никой не благодарял със специално писмо на управителя на болницата, че доктор Иванов му е премерил кръвното. Както впрочем и на самия доктор Иванов.

Това са клевети на неодобрени за дадена позиция хора – както например и твърдението, че често ЧР-те просто се опиянявали от малкото власт, която им е дадена – да отхвърлят един кадърен кандидат - и като повечето комплексари изпитвали невероятно удоволствие някой писмено да ги ласкае колко са велики. Но – както казах – това са долни клевети.

С най-дълбоко уважение и признателност за проведеното интервю,
Кирчо Пиперков

P.S. Ако стане работата, аз няма да забравя да почерпя де.
К.

В понеделник приеха закона окончателно, във вторник „ЦСКА” и „Левски” обявиха обединението си с „Нефтохимик” (понеже имал хубав стадион) и заминаха да тренират в Бургас, в сряда ултрасите се биха кой коя трибуна да заеме на новото място… и общественото внимание бе отклонено. Включително и това на определени служби за охрана, които с изумление установиха в четвъртък сутринта, че някой е направил пристройка от дъски и ламарина от едната страна на Народното събрание.

Две полицейски коли спряха до нея и извлякоха отвътре сънения бай Асан, а също и многобройната му сополива челяд. Но докато униформените го питаха дали случайно не е луд, а той им тикаше в лицето Държавен вестник, наоколо се събраха още стотина мургави братовчеди и скоро над тълпата можеше да се чуе само едно изречение: „Единствено жилище му е, какво като е незаконно? Вече може.”

Дойдоха репортери и дори представители на БХК – и пред тях бай Асан обясни, че се е сбъднала най-съкровената му мечта – да си плаща редовно тока. Досега в махалата не можело, нямало партида, но вече… Хората от БХК се просълзиха пред камерите, а нашият човек помоли да го захранят със стотина кабела едновременно – много ги обичал.

Не че беше толкова лош човекът – е, вярно, понякога пускаше песните на Софи Маринова малко по-силно, но пък и част от народните представители веднага наостряха уши – кръвта вода не става. Дори когато през есента Айшето клекна пред дома си да вари лютеница, доста от депутатите донесоха по една филия хляб да им намажела – напомняло им за родното село и изобщо… Айшето мажеше и дори гледаше на ръка и предсказваше бъдещето, докато накрая й забраниха – в резултат на казаното от нея политическото пространство изведнъж се оказа силно прекроено.

Макар че от сградата на парламента пуснаха специален маркуч и раздадоха корита, скоро бе установено, че къпането в суровия софийски климат било опасно за несвикналите на подобно изпитание организми на пришълците, та след месец в парламентарната зала винаги знаеха от коя посока духа вятърът. За сметка на това силно се подобри имиджът ни пред Европа; щом поредният защитник на правата на малцинствата дойдеше да порицае лично депутатите, децата на Асан го посрещаха усмихнато, снимаха се с него и му свиваха часовника. Е, то при европейските заплати един часовник не е голям масраф, но скоро посещенията престанаха, а в съответните комисии бе отчетено, че България най-после…

Най-големият син на Асан дори веднъж седна на тротоара пред Народното събрание – комшии сме, нали, какво толкова – и се опита да организира игра на „тука има, тука нема”, но един заслужил депутат (с пет мандата зад гърба си) го плесна по врата и му обясни – за нас, момче, винаги е имало и ще има…

А когато дъщерята на комшията навърши тринадесет години и й стана време за женене, от ръководството на парламента проявиха разбиране – за три дни районът бе отцепен, на площада отпред сложиха дървени маси и пейки, а пет коли на „Спешна помощ” дежуреха наблизо – ако на циганска сватба накрая не заиграят ножовете, значи ракията е била малко. Едновременно с това населението от околните квартали бе предупредено да стиска зъби и по възможност да не получава инфаркт, предвид на утежнената обстановка и липсата на ресурс. Но няма как – нали казват – понякога комшията е по-ценен и от брата…

Понеже беше на удобно място, жилището на бай Асан скоро се превърна в лоби бар на известните организации „Евророма”, „Евромилан”, „Евроювентус” и т.н. – и скоро бе трудно да се прецени къде спират повече черни мерцедеси – пред главния вход или пред този на Асан. Особено преди избори мястото за паркиране не стига, заемат всичко наоколо и депутатите вървят доста пеша. Но точно тогава пък смее ли някой да се обади?

…И като стана дума за мерцедесите, та се сетих – сега същите хора са решили да доразвият идеята си в нов закон – ако колата ти е единствена, дори и да е незаконно придобита – няма проблем. После ще се обсъжда вероятно същото и за дипломата за висше образование – купена, но само една – е, сега ще се дискриминираме ли? Ами държавната администрация да остане без хора…?

Някой може да каже, че всичко това са измислици и в центъра на София не може да се построи цигански коптор. Вероятно е така, но пък навсякъде другаде – няма проблем.

Въпросът ми е – а защо?