Човек и добре да живее, накрая един ден попада в болница. Точно това се случи с Кольо Колев и когато разбра, че му предстои сложна операция, останал сам в стаята, той започна да преосмисля живота си. Така го завари мъжът с бялата престилка.
– Оклюмали сме нещо, а? – започна със здрав болничен хумор мъжът – Я стига. След седмица ще си готов за операция и ако избереш нашия екип… На доктор Иванов, имам предвид. Гарантирам ти, че ще спечелим.
– Не се и съмнявам – въздъхна Колев – Доколкото знам, Касата плаща този вид операции много добре.
– Не бе, ти нашето го остави… Ще спечелим битката с болестта, искам да кажа. Не е като да не се е случвало.
– А защо да се оперирам точно при Иванов? Той нали не е специалист точно по това заболяване?
– Абе то тук никой не е, обаче шефът има златни ръце. Оперира вече четиридесет години, не е като хлапетата на Стефанов, които още не знаят къде ти е черния дроб и къде – белия… Или куклите на Петрова, дето ги е страх да не си олющят маникюра.
Колев леко потрепери и си призна:
– Аз мислех в София, понеже там…
– Аха, в София… А местният патриотизъм? Ако огладнееш, в столицата ли ще отидеш да си купиш хляб? Пък и там я някой ти обърне внимание, я не – а тук на ръце ще те носим до операционната, дето се вика. Ти само избери нас, а ние… Хайде, обещай да помислиш.
Колев обеща и мъжът излезе. Две минути по-късно в стаята се вмъкна бодър младеж.
– Заминаха ли си пенсионерите?
Колев го погледна изумено.
– На Иванов човека бе… Събрали са се в неговия екип все едни шейсетгодишни, треперят им ръцете и един шев не могат да направят като хората. Да не говорим как веднъж Иванов си изтърва очилата на пода и после довършва по уреди. Току-виж забравили от какво всъщност те оперират… Е, вярно, то в епикризата пише, стига обаче да помнят къде са я сложили.
– А вие сте млади, енергични, знаете къде е черния дроб и…
– Това хората на Иванов са ти го казали! То да не сбърка веднъж човек, после цяла година ще го приказват. Знаем, дори преди всяка операция си преговаряме. А екипът на Петрова и това не прави.
– И те ли са пенсионери?
– Не, там са само жени… Ама нали знаеш – оперират, а същевременно мислят какво ще сготвят вечерта, дали дъщерята е простряла прането… И човек се раздвоява. Особено пък анестезиоложката им е една… Чувал ли си приказката за Спящата красавица? Е, оттук тръгна… Половината санитари се изредиха да я целуват, докато се събуди. Виж, ти избери нас и после нямаш грижа – гарантирам ти, че ще спечелим…
После мъжът се огледа:
– А, ето я и агентката на Петрова… Хайде, аз тръгвам, а ти помни за целувките – санитарите ни са все едни мустакати – ще боде…
– Здравейте – усмихна се момичето – Предполагам, че вече сте избрали да ви оперира Петрова. Мога само да ви поздравя с правилното решение.
– Не, аз още не съм…
– А какъв друг вариант имате? Иванов, дето миналият месец погрешка взел чуждо внуче от детската градина? Или Стефанов, който наскоро по време на операция звъня на професора си да го пита къде бил апандиситът на човека?
… А ние сме един сплотен колектив – дори след неуспешна операция ходим заедно да изпием по сто грама за бог да прости пациента. Онова заведение отсреща виждаш ли го? Без нас досега отдавна да е фалирало. Хайде, нека спечелим заедно…?
…
– Нищо не разбирам – въздъхна управителят на болницата – Фасадата боядисахме, нова табела сложихме, асансьорите оправихме – и пак бягат пустите му пациенти! И то точно тези, за които Касата плаща най-добре. Като рекли – София, та София… Да вземем да платим за малко реклама ли – и аз вече не знам…
А в същото време колата с Колев вече бе стигнала Околовръстното на столицата.
Абе така ще е – като няма реклама…
Continue reading –