– Здравейте, приятели! Искам да ви поздравя за постоянството и да ви представя един наш нов член. Съгласно правилата ни, ще го наречем Минчо. Моля, Минчо – заповядайте на трибуната и споделете с нас кое ви накара да тръгнете по пагубния път на български депутат. Моля, не се притеснявайте – всички сме минали през това и ще ви разберем.
– Привет на всички! Ами аз … такова… постепенно. Отначало просто не ми се работеше и исках да стана някакъв синдикален лидер, но то там да се уредиш – по-трудно отколкото в националния отбор по футбол. Затова напуснах университета и тръгнах да лепя предизборни плакати.
– Кажете, Минчо – изпитвахте страст към определена партия и програмата й – или просто…?
– Не, никакви предпочитания – който ме вземе. Беше ми все тая дали ще седя отляво или отдясно в парламента, важното беше да съм там. Вероятно нямам воля, признавам си го.
– Не се притеснявайте, Минчо – всички сме го изживели някога… И така, лепяхте плакати, после започнахте да агитирате бабите в квартала и постепенно…
– А, не. Когато залепих десетият плакат, тате каза „стига толкова партийна дейност”, продаде два трактора и плати на когото трябва. Попаднах в листите и ме избраха.
– Минчо, ние всички ти съчувстваме – тук присъстващите задружно кимнаха- Но все пак – не се ли опита да се бориш с…?
– Опитвах, как да не съм? И на заседания спрях да ходя, и в парламентарния бюфет не обядвах повече… Но като мине някой наоколо и спомене за коктейл в посолство… или да прескочим до Брюксел…и аз…не мога да се преборя със себе си. И почвам да лобирам, да лобирам…
– Приятели – нека приветстваме желанието на Минчо да се пребори с порока си и да го подкрепим с ръкопляскания!
– Браво, Минчо! – разнесе се от всички страни – Не се отказвай! То както е тръгнало – и без това скоро ще паднете от власт.
– Благодаря ви, приятели – макар че тате има още десет трактора и пак ще иска да плати… Но този път ще бъда твърд – никакъв депутат! В краен случай – посланик… Благодаря ви за подкрепата.
– Така… А сега предлагам „Спаска” да ни разкаже за напредъка си от последната ни сбирка. Успя ли да се измъкнеш от онази парламентарна комисия и Бордовете?
Очите на жената бяха пълни със сълзи и тя дори леко подсмръкна.
– Ами, разкарах я онази мутра, спонсорът ми. Беше тежко – той го удари на чувства – как ме бил прибрал от магистралата, как отделял от залъка си за първите ми дози кокаин… Но накрая ме разбра и се разделихме като приятели.
– Браво, Спаске, радваме се за теб – изреваха останалите – Ти имаш воля!
– Абе воля имам, но порше – вече не. Оня си го взе и ми спря издръжката.
– Нищо, Спаске – важното е, че си преодоляла пристрастеността. Ето, ние планираме да създадем комуна, подобна на тези за наркозависимите. Няколко бараки на върха на планината, малък шивашки цех…
– Но аз съм свикнала да нося Версаче…
– Именно – ще си ги шиеш сама. Кеф ти Версаче, кеф ти Армани… Важното е да си възвърнеш вътрешната свобода.
И с това предлагам да завършим за днес. Следващият път колегата – нека го наречем условно Гунчо – ще ни разкаже за трудното си детство в семейство на потомствени политици и как – докато другите деца са ритали топка – е бил принуден всеки ден по сто пъти да повтаря пред огледалото „вие само гласувайте за нас, а ние после ще ви оправим”. Както и да дели последната си филия черен хляб (намазана с черен хайвер) с циганчетата, за да може след години да купува от тях гласове с отстъпка… Но това – следващия път, а сега нека си кажем „довиждане” и утре в парламента да се държим, все едно, че не се познаваме.
… Да – не е лесно човек да се пребори с пороците си, но с взаимна подкрепа… Пък и кой знае – накрая на ония може да им дойде акълът в главата и да не ни изберат.
Но като гледам от колко време се събираме – малко нещо не ми се вярва.
Link –