В една свежа софийска утрин румънският посланик бе помолен да дойде на обяд в Бояна. Там на порция прясна мамалига (шегувам се бе!) премиерът на България искал спешно да разговаря с него.
Посланикът бе леко учуден, но понеже това му беше работата, се яви навреме. Премиерът го посрещна сърдечно, ръкуваха се и седнаха на масата. После хапнаха по една салата с ракия (българска, понеже румънската е калпава) и посланикът дипломатично реши да изясни целта на срещата:
– Вижте сега, ако пак ще обсъждаме да копаем ли тунел под Дунава, не съм подготвен. Много пръст е това, пък и може погрешка да кривнем нанякъде – не сме къртици в края на краищата. И най-вече – доста пари ще трябват. Ако уредите някакво еврофинансиране, може пак да говорим, но за момента…
Премиерът на България доволно се ухили.
– Не, не е за тунела – отказахме се. Впрочем – и дето искахме да правим казино на оня остров срещу Русе – също отпада за момента. За друго съм те повикал.
– Слушам…?
– Абе я пий първо още една ракия… А така. Сега седни по-удобно да стола, да не вземеш да паднеш и да стане после дипломатически скандал. Добре. Сега слушай – какво ще кажеш да ви обявим война?
Посланикът беше седнал удобно и не падна. Обаче пое дълбоко въздух и почна търпеливо да си изяснява ситуацията:
– Каква война, като нямате самолети?
– Е, изтребители нямаме, но можем да преоборудваме няколко селскостопански, дето пръскаме нивите с тях. Ще сложим по няколко пиратки вместо ракети, ти не се тревожи.
– Обаче Дунав мост няма да издържи танковете, а и ще блокираме тировете. И като наизлязат шофьорите с манивелите… Много е рисковано.
– Е, нали построихме още един мост?
– Да, но той е в такова състояние, че и танк не може да мине по него. Как ще воюваме?
– Ами не знам, може да раздадем на войниците по две кратунки и като Райчо Николов навремето…
– Да – и половината да хванат пневмония, после трябва да ги лекуваме… Пък и ще заприлича на състезание по водна топка. Обаче може ли все пак да попитам – а защо искате да воюваме? Не го тълкувайте като прекалено любопитство, но нещо трябва да обясним на обществото, все пак не сме Украйна…
– Глей ся – ухили се премиерът. – Точно тук е далаверата. Започваме война, която ще продължи точно един месец. Обаче няма да се бием.
– А какво – само ще се псуваме по медиите? Няма да мине – ще дойдат CNN, Евронюз, все трябва да покажем нещо…
– Ами! Ще свалим уж погрешка един празен самолет над Тутракан и никой няма да посмее да долети. Обаче, от друга страна, ще бъдем в състояние на война. Чаткаш ли?
– Не, извинете.
– Как „не“ бе! Ще ни отпаднат договореностите с ЕС. Искаш да разстреляш някого за корупция – няма проблем, военно положение. Пък и за други престъпления може.
– Уха!
– Ядат ти се яйца от нещастни кокошки със салата от криви краставици – ами добре, война е. Ще разтикаме всичко от складовете, а фотоволтаиците ще пострадат непоправимо от бомбардировките (предлагам всеки да си взриви своите). А после, като подпишем примирие, ще искаме пари за възстановяване на разрушената инфраструктура и за каквото друго се сетим.
– Много добре звучи. Обаче като научат шефовете от НАТО? Не трябва ли да ги предупредим, че сме във война, все пак? И ако дойдат да ни умиротворяват?
– Няма, няма – те сега са заети с Русия. Докато изяснят какво става, ние ще сме свършили. Обаче никому нито дума, понеже и други ще искат да се включат в далаверата.
– Няма, няма… Обаче ще осигурите хуманитарен коридор до морето за нашите туристи, нали?
– Естествено, то иначе – отиде ни бюджетът. Даже, ако пленим някого – директно го караме в хотелите на преференциална цена, ол инклузив.
– Е, не е честно, тогава ние ще загубим войната.
– Няма бе, ще теглим жребий. Хайде, ти поговори с вашите и ми звънни…
Два часа по-късно телефонът на премиера иззвъня, но не бяха румънците. Вместо това се чу бодър глас:
– Калимера, кириос Борисов! Абе чухме, че искате да воювате с някого и после щяло да има компенсации. А нали знаете – нашите народи имат славни традиции в това отношение, та…
…Пък и хуманитарния коридор до морето сме го приготвили вече.
See original –