ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ЯПОНЕЦ
Днес се събудих както обикновено, измих се и седнах да закусвам. Ядох българско кисело мляко, за да бъда силен като Котоошу, с добавен техен пчелен прашец, за да стана умен като премиера им Бойко Борисов. Всъщност аз не съм контактувал с него лично, но видях в Мрежата често да го наричат „Буда“ – значи е мъдрец.
Извадих тойотата от гаража и тръгнах за работа. Аз работя в същата фирма и у нас е така – служител си на „Тойота“, движиш се само с тойота, трудиш се в „Хонда“, караш само хонда, работиш във фирма за ролкови кънки… е, там вече не знам. Но във верността към компанията има нещо самурайско и това е въпрос на чест.
След около десет километра пътен полицай ме спря. Посочи ми към десния мигач – крушката беше изгоряла. Реших, като отида в завода, да проверя в моята смяна ли е монтирана тази крушка и ако да, да си направя харакири.
В десет часа имахме одит по 5S. Това е едно от малкото неща, за които европейците си признават, че са заимствали от нас. Дори се хвалят един на друг кой бил по-напреднал, но мнозина даже не знаят какво точно означава. Ако трябва да бъда прям по самурайски – това си е обикновено подреждане, за да не се спъваш непрекъснато в кабели и да викаш „Тоширо, къде ми е гаечният ключ, бе?“.
Одиторът намери една отвертка на пода и ме предупреди да остана половин час след работа, за да обсъдим моята съзнателност. Поисках на момента да си направя харакири, но после размислих и реших, че е по-добре да остана още половин час и да набия с чук чучелото на одитора.
Като споменах чукане, та се сетих – онази досадна птица пак почна да се обажда. При нас всяка година идват специалисти по феншуй, пренареждат машините така, че злите духове да се спъват в тях и тихо да ругаят – а накрая садят дървета в цеха. Последният път едното се случи точно до моя струг: от една страна, приятно – сенчица, листата шумят, закачам си чантата на някой клон…обаче от друга – появи се проблем. На дървото се засели някакъв загубен кълвач и сега чука по цял ден и ми нарушава работния ритъм.
Исках да донеса тихомълком една котка, тя да се скрие като нинджа в клоните и да реши проблема, но междувременно ръководството на фирмата осинови кълвача и сега ни го дават непрекъснато за пример – ние сме работели само по осем часа, а той – почти непрекъснато. Дори идваха някакви известни теоретици на мениджмънта от цял свят и сега те – вдъхновени от усърдието на птицата – създават новата концепция за управление на персонала – „Как да им го начукаме най-добре“.
Вечерта гледах малко манга, а после превключих на спортния канал. Даваха сумо – турнир за Купата на императора – и Котоошу отново спечели срещата. Реших от утре да увелича киселото мляко.
Жалко че не дадоха оня, как беше – Будата, – за да знам какво да правя с пчелния прашец…
ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ФРАНЦУЗИН
Днес се събудих до нова мацка; опитах се да си спомня как се казва, но не успях. Завих я внимателно, станах, изкъпах се и седнах да закусвам. Хапнах набързо едни жабешки бутчета от микровълновата, изпих чаша бордо и тръгнах за работа.
По пътя усетих, че предницата на реното нещо трополи. Отдавна ми се искаше да го сменя с нещо немско или японско, но тогава кой ще купува френските коли? А те, както е всеизвестно, са най-добрите в света.
На работа първия половин час се ръкувахме един с друг, а после още толкова време се питахме „как си“. Вярно, че малко се забавихме с пускането на машините, но поддържането на добър колектив е най-важното.
След това започнах работа, но пет минути по-късно едно свредло се счупи. Супервайзърът дотича веднага и ме нарече „пейзан“ – свредлото струвало петстотин евро, а аз съм пуснал машината с прекалено висока скорост. Обясних му, че свредлото е боклук. Накрая се разбрахме на обяд да пием бутилка бордо и да изясним проблема.
Отидох до склада да получа нов инструмент, но той не работеше – имали събрание на синдиката. В нашия завод синдикатите са общо четири и всеки от тях веднъж седмично прави за половин ден събрание. Ето защо спрях машината и почнах да почиствам – напоследък всички са луднали по онова японското 5S, проверяват ни всеки ден.
На обяд изпихме със супервайзъра не една, а две бутилки. Аз си признах грешката със скоростта на машината, той се извини за „пейзана“, а после се съгласихме, че френските свредла са най-добрите в света.
Обедът отне три часа и когато се върнах, складът вече работеше. За сметка на това обаче започваше събранието на моя синдикат, така че угасих окончателно машината и отидох там.
Вечерта се прибрах и намерих в пощенската си кутия фиш за глоба – оказа се, че при ограничение 90 км/ч аз съм карал с 92. Отначало ми стана малко мъчно за стоте евро, но после започна да ме обзема заслужена гордост – все пак френските камери по пътищата са най-точните в света.
Пуснах телевизора и чух българския посланик да обяснява, че в нашата съдебна система имало някакви гнили круши или нещо подобно. Поклатих глава – уважавам българите, понеже носят много на пиене, но все пак ние сме независима държава и…
После излязох да хапна някъде навън и ако имам късмет, да забия някое гадже. Струва ли си да отбелязвам, че френските мацки са…?
View the original here: