Етикет Humor

…Малко след полунощ бай Иван се облече и излезе на двора. Огледа се и видя, че прозорците на околните къщи не светят. Тогава той тихо отиде до сайванта, взе кофата и лопатата, а после се насочи към купчината чакъл в най-отдалечения край на двора…

Тя се появи в ранната пролет; снегът се стопи, локвите постепенно изчезнаха и в средата на улицата зейна огромна дупка – около метър в диаметър и дълбока колкото да счупиш полуоска. И хората чупеха - е, не всеки ден, но се случваше. Макар и в края на града, улицата бе сравнително натоварена и не беше рядкост някой забързан шофьор да не успее да реагира и да завърши пътуването си преждевременно. Жертви, слава богу, нямаше – но псувни и проклятия колкото искаш.

Естествено, информираха общината и получиха дежурния отговор – „при първа възможност…” Но мина половин година и тази възможност така и не се появи. Тогава живеещите на улицата се обадиха на една телевизия.

Екипът дойде още на следващия ден и снима дупката в различни ракурси, взе интервю от дядо Пеньо, пи едно кафе с кмета и си отиде – а вечерта дупката я показаха в централните новини, като небрежно споменаха по колко хора загиват у нас заради подобно нехайство на съответните власти… и с това всичко свърши.

„Три кофи с чакъл му е майката”- обясняваше бай Иван на събралите се наоколо съседи – „Няма да стане като асфалт, но поне няма да си трошим колите. Аз имам малко на двора, ще го сипя и – готово. А после ще чакаме общината да довърши.”
„Много има да чакаш” – обясни му Богдан, бившият старшина – „Реши ли се проблемът – макар и временно – и очите им няма да видиш тук. Мене ако питате, дайте даже малко да я разширим - да събира поне предницата на джип.”
„Като в „Кадилакът на Долан” – обади се внучето му – „Да влезе вътре някой бандюга и ние да го заровим.”
„Не” – поклати глава Богдан – „Но докато някой по-важен не изпищи, никой няма да си мръдне пръста.”
„А като асфалтират улицата, може и градинки да направят. С пейки – да си почиваме и да общуваме” – намеси се Йордановица – „Никакво пипане на дупката”.
Гласуваха – глас народен, глас божи.

Междувременно от телевизията дойдоха пак. Репортерът умело изглеждаше разгневен:
„Уважаеми зрители, ето ние вече втори път обръщаме внимание…” – а зад него дупката зееше зловещо.

Репортажът имаше успех и няколко вестника отчетоха изоставането си от темата. Ето защо ден два след това техни екипи обиколиха живеещите наоколо и прилежно описаха – кой откога познава дупката, колко пъти е падал в нея, в Европа така ли правят и изобщо – май е време за нови избори. Един фотограф се опита да очертае дупката с бяла боя, за да изпъкнела на снимката, но не му разрешиха – колкото повече счупени полуоски, толкова повече слава. Който има очи, да гледа.

Третият репортаж по телевизията бе направо яростен – мотото му бе „У нас дупките изядоха хората” и напомняше, че с този кмет… Е, вярно – докато дойде, екипът попадна в десетина други дупки, но … редакционна политика, какво да го правиш – не всеки е за критикуване. А тук, в покрайнините…

…И накрая бай Иван не издържа – донесе три кофи чакъл, изсипа ги в дупката и ги подравни с лопатата. Не стана като ново, но катастрофите престанаха.
Но редакторът хареса третия репортаж и настоя за четвърти – на този кмет още едно малко бутване му трябвало… И екипът замина отново на обекта.

Беше късен следобед, а калта бе замазала чакъла и дупката изобщо не се виждаше. Объркани, репортерите започнаха да звънят на околните врати. Хората наизскачаха, видяха какво се е случило и започнаха да псуват и да търсят лопати. Но екипът бързаше и тогава първо Богдан, а после и другите се наведоха и почнаха с ръце да изгребват чакъла, докато накрая дупката блесна отново в цялото си великолепие. Лиснаха й една кофа с вода и снимките и интервютата започнаха.

Репортажът отново се хареса на зрителите и те поклатиха глави – абе, тези нашите управници няма ли да се размърдат най-после…
И по принцип бяха прави – бай Иван не се числеше на щат в общината. Той го направи просто така - да не катастрофират колите… Аматьор.

Друго си е да правиш репортаж след репортаж и изобщо…

- Ало, господин началник! Сержант Петров от КАТ на телефона. Извинявайте че така, след полунощ, но казахте при извънредна ситуация да звъним направо на вас…
- Да бе, но то при вас на всяко дежурство все по нещо извънредно се случва… Казвайте!
- Ами тук при нас има една мечка и…
- Къде – в патрулната кола?
- Не, не – под дървото.
- Какво дърво?
- На което сме се качили с колегата Иванов. Мечката е долу, гледа към нас и ръмжи лошо.
- И откъде се взе този звяр?
- Ами седяхме си ние с колегата Иванов в патрулката и си слушахме радиото и радара. После изведнъж по шосето се зададе нещо тъмно и голямо. „Този е без фарове – извика колегата и изскочи навън – Сега ударихме кьоравото”. Обаче се оказа мечка.
– Каква мечка?
- Една такава голяма, кафява…
- Има си хас да е била металик! Кафява ще е, естествено. И вие какво направихте?
- Ами Иванов бързо се качи на най-близкото дърво и й извика да се маха. Тя обаче не го послуша и дойде при мен – радарът тъкмо писукаше и може да я е привлякъл. Тогава аз също се качих на дървото, за да видя добре ли е колегата.
- А нямате ли оръжие? Стреляйте във въздуха!
- Да, че после мечката да се ядоса и да ни такова…изяде. А пушка нямаме.
- Каква пушка, мечките са защитени от закона. То затова няма смисъл да викаме и ловната дружинка де. Пък и то там – кметът, заместниците му, цветът на местния бизнес – един случаен човек няма. Не можем да рискуваме.
- Ами онези, Защитниците? Дето събират мечките и ги карат в Белица?
- Тях може. Обадете ми се след половин час, ще видя какво мога да направя.. И в никакъв случай не слизайте от дървото!
- А, няма, няма…

- Ало, господин началник? Сержант Петров се обажда, оня с мечката. Има ли някакъв шанс?
- А, да бе… Виж сега – говорих с хората и те казаха, че прибирали само танцуващи мечки. Вашата танцува ли?
- В момента не.
- По принцип, питам. Я й изпей нещо и провери.
- Какво да пея?
- Е, някоя чалга там. „Нашата полиция ни пази” недей, че вземе наистина да ви изяде. „Я елате пиленца при батко”… или меченца там… И се обади да докладваш.

- Ало, господин началник? Петров с мечката е. Не танцува.
- Ама изобщо?
- Да – само ръмжи и ни гледа още по-лошо.
- А така… Ами сега? А, сетих се – ще се обадя на бай Асан. Помните ли го? Дето го пазехте, докато купуваше на изборите гласове за нашите. Да я прибере и да я научи да танцува и после – в Белица. Вие засега стойте на дървото, когато бай Асан свърши и Защитниците я приберат, ще ви се обадя да слезете.
- Ама…
- Няма „ама”! Вече имам двама пострадали от скъсано въже, докато се опитвали да изтеглят с патрулката закъсал тир, един полузадушен от прах при спор с водач „този пожарогасител посмъртно няма да проработи”, сега и изядени от мечка…Не, стойте си там на клоните и ми се обадете като дойде бай Асан.

- Ало, господин началник… Сержант Петров е на телефона. Бай Асан дойде и мечката се махна от дървото. След малко слизаме, но…
- Какво пък сега?
- Ами бай Асан и мечката са облекли нашите жилетки, той маха с палката на всички минаващи коли, а тя им показва едно парче картон, на което пише:”Сега ще се ядем ли или ще почерпиш?” – и им взема по двадесет лева. Така като гледам, бая пара са събрали вече.
- Е, хайде, една вечер ще го преживеете. Нали отървахте кожата?
- Да бе, господин началник – но колата да ни върнат поне…Че до града далече да се прибираме пеша. Пък и другите мечки като чуят за далаверата – знаете колко бързо се разпространяват новините в гората – веднага ще дотичат.

А ние дори и пушка нямаме...

Мургавото семейство се качи в трамвая на втората спирка; жената носеше нещо увито в мръсно одеяло (предполагаше се, че е дете) и веднага започна да проси, а мъжът се облегна встрани.
– Дай бате, колкото можеш, че сме гладни като сирийски бежанци – обикаляше тя от човек на човек, а мъжът тръгна след нея – Детето цяла седмица не е яло нищо.

И хората даваха, макар че виждаха същата картина всеки ден. Дори тези, които пътуваха постоянно, бързо пресметнаха, че това ”дете” явно не е яло повече от месец и сигурно има забележително здрав организъм, за да издържи толкова. Но само свиваха рамене и даваха, сякаш да се извинят пред тази жена, че те имат, а тя – не. Отдавна бяха спрели да се замислят защо се е получило така.
И в този момент се чу ясен глас:
- Моля, вашите билети за проверка! Да, да, вашият и на мъжа ви.

Контрольорката беше жена на средна възраст, от тези, които не бият, а просто искат да свършат работата, за която получават заплата. Но това не промени реакцията на пътуващите:
– Как не ви е срам бе – изкрещя една пенсионерка с яркооранжева коса от втората седалка – Жената няма какво да яде, вие и искате пари за билет! Искайте от онези със сините буркани!
– Вместо да подгонят ония, дето окрадоха милионите, тръгнали да събират стотинки от нас – подкрепи я мъж с огромни мустаци – Я да оставите момичето на мира!
Мургавият въздъхна:
- Ех, бате, добре че не са се свършили свестните хора…
- Не ви е срам – продължи мустакатият – Да гоните хората! Аз да съм един премиер – щях да ви събера всички контрольори на едно място – да чукате камъни и да видите как се изкарва хляба.
- И да четат „Андрешко” – обади се един младеж с очила – Вечна творба.
- Ти пък какво…? – започна мъжът, но контрольорката го прекъсна.
- Тук не търсим милиони, за това си има други хора. Ние проверяваме билетите. В маршрутка можеш ли да се возиш без пари? Или в такси?
- Е, да, но те са частни – обясни мъжът – А това тук е държавно. Бълха я ухапала държавата за едно левче. А онези, които окрадоха….

Междувременно автобусът спря и мургавото семейство слезе. Контрольорката въздъхна и седна на една свободна седалка. Мъжът обаче не можеше да се успокои.
- Ами ти бе, момче – какво го спомена оня Андрешко?
- Просто така – сви рамене младежът с очилата – Между другото, циганинът ви открадна портмонето.
– Какво…? Ами ти що мълча бе?
- Не е моя работа да ви пазя вещите. Нито пък чантата на жената пред вас.
- Олеле, пенсията ми! – изпищя оранжевокосата – Ами сега как ще изкарам месеца?
- Сеирджия! Ако те хвана за врата… Ама и тези бе – кой ги пуска в автобусите? Спи полицията, пият кафе по цял ден… Аз, ако бях един премиер – такива крадци щях да ги беся направо по уличните стълбове!
- Много пари ли бяха? – съчувствено се обади една млада жена.
- Почти двадесет лева… Но то няма значение – как така ще бръкнеш и ще вземеш чуждото? Арабите ръце режат за такива работи.
- Поне ще нахранят детето – иронично се обади младежът.
- С моите пари ли бе? Или с пенсията на госпожата?
- Ами те други доходи нямат – напомни му младежът.
- И какво ме интересува мен какво имат? Ей, да ги пипна само… Ама не – няма ред в тая държава.
- Такива изобщо не бива да ги пускат в трамваите – подкрепи го жената с оранжевата коса – Но то у нас къде ли има ред, та и тук…
- В провинцията, ако си без билет, директно те свалят от автобуса – обясни младежът – И няма просяци в обществения транспорт.
- Ами да – пипат здраво хората. То и тук трябва да е така, но нали ги знаеш нашите…. Управници!

…А малко встрани от нея контрольорката разтриваше подутите си от умора крака и направи нещо, което отдавна не си бе позволявала в работно време – усмихна се.

Беше малко след полунощ; луната посребряваше петната сняг между дърветата, а Ахмед бягаше, стиснал в ръце малката си дъщеря. До него задъхана тичаше жена му, а зад тях се чуваше воят на вълците. Ахмед чувстваше, че тук някъде ще е краят и в този момент видя къщата на горския. Последните метри изминаха почти с пълзене, а сивите сенки на вече надвисваха над тях.

Бай Пенчо, горският, стреля два пъти във въздуха, а после им помогна да влязат. Къщата беше бедна, само с една стая – и той им постла на пода до печката. Когато малко се поуспокоиха, той им сипа по една бобена чорба – само това имаше – и след като хапнаха, те заспаха.

На сутринта бай Пенчо стана по-рано, издои козата и направи попара – и когато гостите станаха, той им сипа да закусят. После им обясни как да стигнат до селото.
- Каква село? – учуди се Ахмед на развален български език – А вълци, дето искат да ядат нас?
- Ама то денем няма… Добре, ще ви придружа.
- Абе и тука сме добре – призна Ахмед – Обаче ти да взема да ни осигури малко по-човешки условия да живее. Една стая за нас, една за малката… Нали ти европеец?
- Да, но … аз самият живея така. Общината няма пари и…
- За теб може да няма, но ние бежанци. Има право на достойни условия. В краен случай ти може излезе на палатка, а ние тука сместим в къща.

Бай Пенчо се замисли. Преди две години синът му отиде да живее в града – и никой не го питаше има ли къде да живее, какво ще работи… Свиваше се по мазетата и оцеляваше. А на тези тук – добри жилищни условия, работа, медицинско обслужване (без да са платили и един лев), а Ахмед спомена нещо и за училище на роден език за дъщеря му…

И бай Пенчо отиде да говори с кмета. „Вярно, потвърди оня, имаме международни ангажименти. Има празни къщи в селото, но щом се чувстват дискриминирани – какво да направим? Остави ги там и ела ти да живееш тук.”
„А гората?”
„Абе гората няма да избяга. Важното е международния ни имидж да не пострада, другото е лесно.”

В това време на вратата почука селският полицай. Водеше Ахмед.
- Гусин кмете, фанах го тоя да краде от хоремага.
- Ами като не ми предлага подходящ работа… - сви рамене арабинът – Наркопласьор или нещо по-така…
- Имаме свободни места в свинефермата…
- Е, аз мюсюлманин… Пък и то мръсно и тежко. Случайно не търси заместник-кмет?

Не търсеха. Затова пък му предложиха да организират акция в селото – кой каквото даде. Запазени дрехи, някоя съдина… Ахмед поклати глава – помощите в пари, ако обичате. И вземете да прокарате един свестен път до къщата на горския, че утре като си купя кола…

Впоследствие се наложи селото да плаща и на психиатър, понеже Ахмед всяка нощ сънувал как го гонят вълците и аха да го хванат… След това го пратиха на почивка с цялото му семейство – да се съвземел след цялата тази гонитба. Накрая му обявиха персонална помощ, пет пъти по-висока от пенсиите на бабите в селото. Впрочем – на жена му също.
И хората - тези диви, нецивилизовани българи, останали встрани от европейските ценности – започнаха да мърморят. Някои дори споменаха, че последният вълк около селото бил убит преди десетина години и сега в гората освен чакали друго нямало.

Психиатърът не можа да излекува страха на Ахмед от вълците, та накрая семейството бе пратено да живее в града, в тристаен апартамент. Тук те – кой знае защо – започнаха да изучават интензивно френски и английски. Ахмед дори си направи профил във Фейсбук, където разказваше за ужасите от среднощната гонитба, а накрая скромно указваше сметка за дарения. И хората даряваха, понеже малцина знаеха имало ли е вълци или не, точно Ахмед ли са гонили те или някой друг и т.н. И после въздъхваха с чувство за изпълнен дълг.

...А бай Генчо се върна в горската си къща, но сега чуе ли нещо, приличащо на вой на вълци, залоства здраво вратата.

Страх го е да не дойдат пак европейските ценности.

Наскоро прочетох информация, че индийска фирма щяла да строи кравеферма и млекозавод в Македония, най-големите в Европа. А защо не у нас? Ами понеже сме членове на ЕС и съответните чиновници никога няма да позволят в България да заработи подобно нещо, което ще им бъде сериозен конкурент. Дето викаха навремето – честито ви еврочленство и т.н.

Та – идват оня ден индийците и викат: „Да прощаваш, Тимуре, ама нямаше как… Вярно, у вас една четвърт от населението са ни исторически братовчеди, не биваше така, но какво можехме да направим? Щеше да се окаже, че нашите крави отделяли някакви по-специални газове, които разрушавали озоновия слой и – отидоха ни добичетата при първите ви блокове на АЕЦ Козлодуй. Тури му пепел и кажи с какво можем да компенсираме?”

Викам им – ами направете един сериал за нас тогава. Нещо такова, по-боливудско. Обаче ми дайте да прочета сценария предварително, че нали знаете: „Европа – дело тонкое”, както викаше един филмов герой. То май не беше за Европа де, но все пак.
Седмица по-късно сценарият пристигна. Предавам го по-долу в общи черти, като пропускам най-лиричните моменти:

В една малка балканска страна хората си играят на парламент и избори, въпреки че реално управляват злите ражди, наречени „олигарси”. Раждите пък се отчитат пред някакъв тайствен генерал, който вечер преди лягане им препрочита досиетата. Народът обаче не знае това и се радва, че е свободен. (десет минути песни и танци)

Един ден недотам младата и красива депутатка Маяне заявява от парламентарната трибуна на бившия премиер, че управлявал като слон в стъкларски магазин. Той жестоко се обижда и веднага реагира – а защо като в стъкларски магазин, а не в пиано бар например? (за слона няма претенции). Маяне, чиято партия е наследник на най-висшата каста, любезно му обяснява – понеже не се казва пиЯно бар и не става дума само за пиене. Той на свой ред я нарича „свещена крава” на политиката, но поради дефект на микрофона първата дума не се чува, жената обидено пита тя сега добиче ли е или какво – и двете най големи партии се скарват, поне за пред хората. (десет минути тъжна музика и още по-мрачни танци).

Президентът, който в последните месеци се опитва да разбере кой се опитва да му изкупи офшорката, излиза пред медиите с призив за обединение, започващ с думите: „Братя и сестри, ние сега цигански работи ли ще правим или какво…? – и след половинчасово изложение завършва: „Абе аз ако го пипна този тайнствен купувач, само на тайни ще ми стане.” После то традиция тегли една на националистите и почва да пее и танцува.

Президентът не знае, но вие като по-схватливи вече сте се досетили, че тайнственият купувач е точно лидерът на националистите, който продал някакви си принципи и сега се чуди къде вложи парите. Кой знае защо обаче, той пее частушки и танцува казачок.
Хората разбират, че няма кой да обеди нацията и се сещат за бившия главен махараджа, но оня само си обикаля горите и се прави на кълвач – чука по дърветата и пресмята нещо. Някой споменава за един друг, но се оказва, че той пък се бил оттеглил да медитира и да си брои парите (последното му отнема значително повече време). Търсят наследника му, но оня ги отрязва – докато не питам шефа, нищо не мога да направя…

Междувременно бившият премиер купува венец с надпис „Малко кофти се получи, съжалявам. Все пак толкова неща ни свързват…”, който смята да поднесе заедно с руския посланик пред изчистения за пореден път паметник на съветската армия. За миг той обаче той оставя венеца на банката на Маяне, тя се разплаква от щастие (мисли, че е за нея) и се хвърля на врата на „слона”, а той – като истински мъж – й прави предложение за брак. (целият парламент танцува и пее от щастие, а народът плаче – не е ясно защо)

На сватбата президентът и лидерът на националистите седят един до друг и когато първият неволно разлива чашата си, вижда на ръката на другия белег, какъвто има и самият той. Така президентът разбира, че баш-националистът е неговият брат-близнак, с когото са били разделени още като бебета. Двамата се прегръщат, целуват се и стават съдружници в офшорката, за която така и не става ясно съществува ли изобщо или…”

…Признах си честно пред индийците, че не мога да прогнозирам успеха на сериала. У нас специалисти по животните – дал Господ, но по изкуството….

Та – посъветвах ги да включат и малко крави, които също да пеят и да танцуват – пък каквото стане.

- Здравейте, приятели! Искам да ви поздравя за постоянството и да ви представя един наш нов член. Съгласно правилата ни, ще го наречем Минчо. Моля, Минчо – заповядайте на трибуната и споделете с нас кое ви накара да тръгнете по пагубния път на български депутат. Моля, не се притеснявайте – всички сме минали през това и ще ви разберем.

- Привет на всички! Ами аз … такова… постепенно. Отначало просто не ми се работеше и исках да стана някакъв синдикален лидер, но то там да се уредиш – по-трудно отколкото в националния отбор по футбол. Затова напуснах университета и тръгнах да лепя предизборни плакати.
- Кажете, Минчо – изпитвахте страст към определена партия и програмата й – или просто…?
- Не, никакви предпочитания – който ме вземе. Беше ми все тая дали ще седя отляво или отдясно в парламента, важното беше да съм там. Вероятно нямам воля, признавам си го.
- Не се притеснявайте, Минчо – всички сме го изживели някога... И така, лепяхте плакати, после започнахте да агитирате бабите в квартала и постепенно…
- А, не. Когато залепих десетият плакат, тате каза „стига толкова партийна дейност”, продаде два трактора и плати на когото трябва. Попаднах в листите и ме избраха.
- Минчо, ние всички ти съчувстваме – тук присъстващите задружно кимнаха- Но все пак – не се ли опита да се бориш с…?
- Опитвах, как да не съм? И на заседания спрях да ходя, и в парламентарния бюфет не обядвах повече… Но като мине някой наоколо и спомене за коктейл в посолство… или да прескочим до Брюксел…и аз…не мога да се преборя със себе си. И почвам да лобирам, да лобирам…
- Приятели – нека приветстваме желанието на Минчо да се пребори с порока си и да го подкрепим с ръкопляскания!
- Браво, Минчо! – разнесе се от всички страни – Не се отказвай! То както е тръгнало – и без това скоро ще паднете от власт.
- Благодаря ви, приятели – макар че тате има още десет трактора и пак ще иска да плати… Но този път ще бъда твърд – никакъв депутат! В краен случай – посланик… Благодаря ви за подкрепата.

- Така… А сега предлагам „Спаска” да ни разкаже за напредъка си от последната ни сбирка. Успя ли да се измъкнеш от онази парламентарна комисия и Бордовете?
Очите на жената бяха пълни със сълзи и тя дори леко подсмръкна.
- Ами, разкарах я онази мутра, спонсорът ми. Беше тежко – той го удари на чувства - как ме бил прибрал от магистралата, как отделял от залъка си за първите ми дози кокаин… Но накрая ме разбра и се разделихме като приятели.
- Браво, Спаске, радваме се за теб – изреваха останалите – Ти имаш воля!
- Абе воля имам, но порше – вече не. Оня си го взе и ми спря издръжката.
- Нищо, Спаске – важното е, че си преодоляла пристрастеността. Ето, ние планираме да създадем комуна, подобна на тези за наркозависимите. Няколко бараки на върха на планината, малък шивашки цех…
- Но аз съм свикнала да нося Версаче…
- Именно – ще си ги шиеш сама. Кеф ти Версаче, кеф ти Армани… Важното е да си възвърнеш вътрешната свобода.
И с това предлагам да завършим за днес. Следващият път колегата – нека го наречем условно Гунчо – ще ни разкаже за трудното си детство в семейство на потомствени политици и как – докато другите деца са ритали топка – е бил принуден всеки ден по сто пъти да повтаря пред огледалото „вие само гласувайте за нас, а ние после ще ви оправим”. Както и да дели последната си филия черен хляб (намазана с черен хайвер) с циганчетата, за да може след години да купува от тях гласове с отстъпка… Но това – следващия път, а сега нека си кажем „довиждане” и утре в парламента да се държим, все едно, че не се познаваме.

… Да – не е лесно човек да се пребори с пороците си, но с взаимна подкрепа… Пък и кой знае – накрая на ония може да им дойде акълът в главата и да не ни изберат.

Но като гледам от колко време се събираме – малко нещо не ми се вярва.

Премиерът на България Асан Тарикатски викна на секретарката си да не допуска никой да го безпокои, облегна се назад на стола си и се замисли. Тези дни щяха да се навършат сто дни от началото на управлението му и той разбираше, че трябва да излезе с някакъв отчет пред електората.

И макар че коалицията „Романия” (да не се бърка с Румъния, онова е държава) бе спечелила изборите с 80% от гласовете, напрежението между отделните й крила – калайджии, коритари и т.н. – оставаше. Трябваше да се отчетат успехи.

Веднага отхвърли икономиката – изборите бяха спечелени с лозунга за максимална социалност и по тази причина сега никой не работеше – всички живееха само от помощи от САЩ, Русия и Китай. В началото, докато ЕС бе ръководен от хора с европейски имена, той също пращаше по нещо, но постепенно нещата се промениха, френският президент Кудафар Маламие се договори нещо с канцлера на Германия Ахмет Юрдекоглу, британският премиер Раджа Синкх ги подкрепи и – край на авантата. Е, имаше там някакви средства за интегриране на българското малцинство, но те редовно изчезваха веднага след превеждането им в наша банка – съгласно утвърдения партиен принцип „лява ръка - десен джоб”. Така че Тарикатски въздъхна и се отказа да говори за икономиката.

Външната политика и националната сигурност? Да, тук нещата вървяха добре. Е, вярно, изгониха ни от НАТО, след като три американски изтребителя бяха откраднати и предадени за старо желязо (в случая – алуминий, който е дари по-скъп), но… Кой да те нападне? В Румъния управляваше цар Нягулеску, потомствен цигански монарх, в Сърбия мургавият Шабан Мамедович – все далечна рода. Ако избухнеше международен сериозен конфликт, всички грабваха колове и камъни и за два часа го уреждаха. Само гръцкият премиер Мангалакис не искаше да си признае истинския произход и твърдеше, че бил пряк потомък на Леонид от филма „300”, но ако човек го поканеше на една мастика… С външната политика всичко беше наред.

Културата? Според Тарикатски, тук министърът му – професор Мишо Шамаров, се справяше повече от добре. Всъщност те го включиха в кабинета само за да не ги обвинят в етническа дискриминация – само цигани и нито един българин – но човекът възроди изкуството и уреди да бъдат поставени две рап-опери, едната по негово собствено либрето. Отделно – авангардната постановка на „Кармен” със Софи Маринова в главната роля – колко се молиха от Миланската скала да им гостува, но Шамаров отсече – не, само в Столипиново, сред народа. Който иска, да заповяда. Колко му е да хванеш самолета от Италия, за да чуеш Азис в арията на тореадора. Такова нещо се преживява само веднъж в живота…

В момента се снимаше и сериалът „Много степени на сивото на бялата котка и черния котарак”, разказващ за трудния житейски път на малката Айше, която останала сираче и впоследствие принудена да проституира на магистралата, накрая става еврокомисар и член на три Борда на директорите. На определени места вместо смях – както в миналото – тук имаше записан плач, за да бъдат подсещани зрителите да извадят кърпичките.

Мислеше да спомене и за намаляването на престъпността, но това си беше основно заслуга на Върховното мешере и той реши, че може да се приеме като намеса в работата на съдебната власт. Ето защо предпочете селското стопанство – то вярно, че такова отдавна нямаше, но пък починът „във всеки двор – казан за ракия-менте” бе превърнал страната в главна туристическа дестинация в света и вече се изучаваше в Харвард като пример за иновативност.

Абе – добре си управляваха… Лежане и помощи – какво му трябва повече на човек? Само една малко петно помрачаваше общата светла картина – евроинтеграцията на българите нещо не вървеше. Бягаха в Англия, Франция или Скандинавските страни и се опитваха да работят, четяха книги, искаха да слушат класическа музика. Засега Европа се отнасяше с търпимост към подобни остатъци от варварското минало, но напоследък все по-ясно се чуваха гласове, че подобни неща влияят отрицателно на местното население и то вече не гледало с такъв кеф сапунени сериали и спортно-интелектуалното шоу „Разбиване”.

„Ша ме прощаваш, брато – бе споделил посланикът на Дания преди дни – Ама да вземете да си ги приберете. Иначе – няма Ченген.” И извинително се ухили със златните си зъби.

Тарикатски отново въздъхна – ех, да можеше да построи по една стена около българските гета… Но разбираше, че Европа още не е дорасла за това.

Все пак, още бе само 2040-та година…

Човек и добре да живее, накрая един ден попада в болница. Точно това се случи с Кольо Колев и когато разбра, че му предстои сложна операция, останал сам в стаята, той започна да преосмисля живота си. Така го завари мъжът с бялата престилка.

- Оклюмали сме нещо, а? – започна със здрав болничен хумор мъжът – Я стига. След седмица ще си готов за операция и ако избереш нашия екип… На доктор Иванов, имам предвид. Гарантирам ти, че ще спечелим.
- Не се и съмнявам – въздъхна Колев - Доколкото знам, Касата плаща този вид операции много добре.
- Не бе, ти нашето го остави… Ще спечелим битката с болестта, искам да кажа. Не е като да не се е случвало.
- А защо да се оперирам точно при Иванов? Той нали не е специалист точно по това заболяване?
- Абе то тук никой не е, обаче шефът има златни ръце. Оперира вече четиридесет години, не е като хлапетата на Стефанов, които още не знаят къде ти е черния дроб и къде – белия… Или куклите на Петрова, дето ги е страх да не си олющят маникюра.
Колев леко потрепери и си призна:
- Аз мислех в София, понеже там…
- Аха, в София… А местният патриотизъм? Ако огладнееш, в столицата ли ще отидеш да си купиш хляб? Пък и там я някой ти обърне внимание, я не – а тук на ръце ще те носим до операционната, дето се вика. Ти само избери нас, а ние… Хайде, обещай да помислиш.

Колев обеща и мъжът излезе. Две минути по-късно в стаята се вмъкна бодър младеж.

- Заминаха ли си пенсионерите?

Колев го погледна изумено.

- На Иванов човека бе… Събрали са се в неговия екип все едни шейсетгодишни, треперят им ръцете и един шев не могат да направят като хората. Да не говорим как веднъж Иванов си изтърва очилата на пода и после довършва по уреди. Току-виж забравили от какво всъщност те оперират… Е, вярно, то в епикризата пише, стига обаче да помнят къде са я сложили.
- А вие сте млади, енергични, знаете къде е черния дроб и…
- Това хората на Иванов са ти го казали! То да не сбърка веднъж човек, после цяла година ще го приказват. Знаем, дори преди всяка операция си преговаряме. А екипът на Петрова и това не прави.
- И те ли са пенсионери?
- Не, там са само жени… Ама нали знаеш – оперират, а същевременно мислят какво ще сготвят вечерта, дали дъщерята е простряла прането… И човек се раздвоява. Особено пък анестезиоложката им е една… Чувал ли си приказката за Спящата красавица? Е, оттук тръгна… Половината санитари се изредиха да я целуват, докато се събуди. Виж, ти избери нас и после нямаш грижа – гарантирам ти, че ще спечелим…

После мъжът се огледа:
- А, ето я и агентката на Петрова… Хайде, аз тръгвам, а ти помни за целувките – санитарите ни са все едни мустакати – ще боде...

- Здравейте – усмихна се момичето – Предполагам, че вече сте избрали да ви оперира Петрова. Мога само да ви поздравя с правилното решение.
- Не, аз още не съм…
- А какъв друг вариант имате? Иванов, дето миналият месец погрешка взел чуждо внуче от детската градина? Или Стефанов, който наскоро по време на операция звъня на професора си да го пита къде бил апандиситът на човека?
… А ние сме един сплотен колектив – дори след неуспешна операция ходим заедно да изпием по сто грама за бог да прости пациента. Онова заведение отсреща виждаш ли го? Без нас досега отдавна да е фалирало. Хайде, нека спечелим заедно…?

...

- Нищо не разбирам – въздъхна управителят на болницата – Фасадата боядисахме, нова табела сложихме, асансьорите оправихме – и пак бягат пустите му пациенти! И то точно тези, за които Касата плаща най-добре. Като рекли – София, та София… Да вземем да платим за малко реклама ли – и аз вече не знам…

А в същото време колата с Колев вече бе стигнала Околовръстното на столицата.

Абе така ще е – като няма реклама…