Етикет Humor

Преди десетина години попаднах на една среща на бизнесмени, мениджъри и предприемачи, на тема… Всъщност вече не помня темата, но във въздуха вече се носеше едва доловимото благоухание на т.нар. „предприсъединителни фондове” и изобщо – ясно беше, че членството ни в Европейския Съюз е само въпрос на време и всеки се боеше колегата му да не откъсне по-голямо парче от очакваната баница. С две думи – обсъждахме проблемите си и как ще я караме за в бъдеще.

Предварително се бях хванал на бас с колегата, седящ до мен, че от петото изказване нататък ще се говори само за това колко трудно е да се намери у нас читав персонал за малко пари (това, със законовите пречки и връщането на ДСС не е за вътрешна употреба) – и загубих. Всъщност водещият откри с няколко встъпителни изречения, а после на трибуната излезе едно младо момче. Някой прошепна, че родителите му имали шивашка фирма, а той се изживявал като генерален мениджър. Не помня името му, но понеже физически много приличаше на Делян Пеевски, ще го наричам така.

Та – Делян застана пред всички и заяви, че иска да сподели с нас случка, която го разтърсила до дъното на душата му. Колегата до мен предположи, че сигурно са му одраскали джипа, но и той не позна. Оказа се далеч по-страшно.

Седял си значи Делян в офиса, пиел си кафето и разсъждавал върху перспективите за далечно бъдещо развитие на фирмата (впоследствие проверих и се оказа, че те работят само на ишлеме. Какво означава „развитие” при това положение не ми е съвсем ясно).
И – седял си човекът - и то не защото родителите му не го допускали поради некадърност до оперативната дейност, а понеже подобни неща били под нивото на интелекта му. И тъкмо стигнал до извода, че ако намерят няколко нови партньори с по-добри условия всичко изведнъж ще стане ОК, на вратата се почукало.
Влязла свита жена на средна възраст и попитала тук ли търсят шивачки. Делян кимнал важно и тъкмо се канел да сподели каква чест е да работиш за „Тегел Ънлимитед”, жената изведнъж го прекъснала:

„Извинете, а вие колко пари давате?” След което Делян, естествено, я изгонил.

Всъщност това беше голямата драма в душата му – не че е изхвърлил на улицата една беззащитна жена, а че – видите ли – тя се интересувала само от пари! Не го питала за мисията на фирмата, за мястото й на пазара, за перспективите на развитие (за съжаление, просто цитирам) – а направо – колко? За чест на родния бизнес трябва да призная, че дори тези видели всичко стари пирати тук не издържаха и от залата се чу поне от три места ясно думата „идиот”, а останалото бяха просто викове да се маха от трибуната. Момчето обаче взе нещата още по-насериозно, започна да ни обяснява, че те всъщност били един екип и… Тук вече „идиот”-ите станаха повече, някой дори го посъветва първо да й подари акции, а после да очаква някой да се интересува от финансовото състояние на фирмата и т.н. – изобщо, стана малко грозна работа, та с колегата се преместихме в бара и там доизкарахме срещата.

Както вероятно вече се досещате, настоящата статия ще бъде посветена на заплатата като мотивиращ (и недотам) фактор и на какво можем да повлияем с размера й. Естествено, всичко е разгледано от едностранчивата позиция на ръководителя. Другата гледна точка оставям на представителите на синдикатите – ако им остане свободно време от денонощното защитаване на собств… пардон, на нашите интереси.

И така – всички заплати можем да разделим на три групи – отговарящи на пазарните условия в съответния регион, по- ниски от него – и по-високи. Дебело подчертавам - пазара на труда в конкретния регион – понеже не е рядкост механик в Луковит или Нова Загора да ви каже –„е, че то за тези пари работи една чистачка в министерство в София…”. Ами добре, иди да чистиш министерства в столицата тогава. Само че първо провери колко точно плащат, каква е цената на една квартира, какво означава да плащаш консумативите на две жилища, транспорт, проблемът с откъсването от семейството и т.н. А ако примерът е с АЕЦ „Козлодуй” или „Лукойл”, трябва да намериш и съответните хора, които да те препоръчат. Така че сделката се сключва съобразно местните условия.

1/ Заплати под средните пазарни за дадения регион:

Естествено, тук е най-големият кошмар. Понеже говорим за пазар на труда, ясно е, че най-евтино е най-ниското качество. Боклукът, който никой не иска да вземе. При това говорим не за хората като такива – някои от тях може да са ангели, други със сигурност не са – а за стойността им на пазара на труда. Тя например не зависи от това дали си социално ангажиран или дали обичаш животните. Важно е само какво умееш да правиш.

Аз като мениджър винаги съм бил против много ниските заплати. Когато сутрин, ставайки от леглото, човек се чуди струва ли си да отиде на работа или не, няма как да постигнеш чудеса. Имаш убийствено текучество, понеже хората, които работят за теб, нямат никакъв друг избор. Появи ли се той – реален или мним – те веднага напускат. Когато започнат сезонни работи или се чуе, че пазарът на труда в Холандия например „се отворил”, ти изведнъж оставаш без хора.

Друг проблем е, че ти не можеш да ползваш парите като дисциплиниращ фактор. Когато всеки си мисли: „ако ме изгонят, кого ще сложат на моето място?” и това наистина е така, за качество и дума не може да става, за ред в производството – също, за спазване на работното време – трудна работа. Нещо повече – озлоблението на хората се излива именно върху преките им началници, съчетано с невероятно подмазване пред „шефа” – и фирмата се тресе от такива интриги, че ум да ти зайде. Подобни фирми – реално „гаражни”, дори да разполагат с огромни цехове и офиси – успяват да агонизират в течение на десетки години, но винаги накрая стигат до фалит – освен ако не ги купи малко по-умен собственик.

А защо „по-умен”? Ще го илюстрирам с една проста сметка, базирана на средните данни у нас. Само ще уточня, че за „по-ниска от средната пазарна” заплата аз говоря при разлика от минус 20%. И така:

В магазина виждаме бутилка кетчуп за 1,20лв. Тогава можем да приемем, че реалната му себестойност е около 1,00 лв. (за България 20% печалба е много добро постижение, ако не си монополист). Средно преките разходи за труд в производството (ако то е добре организирано) у нас се колебаят в рамките на 6-10% и зависят от необходимостта от квалифициран труд. Да вариш кетчуп не е като да правиш отговорни заварки на открито, затова вземаме долната граница.

Тоест, ние се колебаем дали да даваме средна или ниска заплата. За въпросната бутилка кетчуп това са примерно 20% от шестте стотинки за пряк труд, в случая – една стотинка на бутилка. Една стотинка!

Вярно, в масовото производство и това не е малко. Хлебарите и пивоварите знаят. Пък и пряка и пълна себестойност не е едно и също. Но все пак?

Около един процент от пряката себестойност или два процента от крайната цена – и за теб работят нормални хора, а не алкохолици, гонени отвсякъде или такива, които не могат да си напишат правилно името. Още два процента от крайната цена и ти може да събереш във фирмата си всичко най-качествено от региона (и не само), но ще стигнем и дотам.

Добре де, а струва ли си този един процент печалба, за да имаш във фирмата си кошмарна атмосфера. Според мен не, но според много други – да, и още как. Понеже:
- Собствениците на много „гаражни”фирми не вярват, че може да бъде далеч по-добре. Е, някои от тях са ходили в чужбина и са видели как е във Фолксваген Груп например, но после те въздишат: „Да, ама то там е друга работа, а у нас…” И какво му е „другото”? В България има фирми, доставчици на Фолксваген Груп и работещи по неговите стандарти без рекламации. Там работниците и мениджърите са българи, само директорът и собствениците не са. Което пък насочва къде да търсим проблема.
- Повечето подобни фирми перманентно се намират на границата на оцеляване и непрекъснато търсят свободни средства (оттам и плачът за нисколихвени кредити за малкия и среден бизнес). А заплатите (с осигуровките) на една такава фирма са си (примерно) тридесет хиляди лева, клиентите бавят плащанията и изобщо – всеки спестен лев си е спестен лев. Парите за заплати са съвсем реална сума, която „боде очите” на шефа. За сметка на това често в производството се правят такива преразходи, че ако дори само половината бъдат спестени… но защо? Всеки мениджър в подобна фирма го е правил няколкократно, получавал е потупване по рамото – и толкова. Пък и неговата заплата е определена съобразно общия принцип…
- Колкото и да отричат публично, много от нашите бизнесмени искат да имат в предприятието си точно това – страх, силно интригантска среда, взаимно подливане на вода… Това ги кара да се чувстват почти като Господ – макар че те предпочитат да го наричат „държане на ръка на пулса на нещата”. Демек, когато всеки бърза да натопи пред тях колегата си, всичко е под контрол. Но нека не забравяме, че говорим за хора (понякога) дори без висше образование, по стечение на обстоятелствата успели да приватизират някое предприятие. Повече от тях управляват бивши РМД-та.
- Отделен случай са фирмите, работещи на ишлеме. Там разходите за труд са (примерно) 80% (понякога и повече). Ясно е, че каквото се спести от заплати, това ще е печалбата. И се отива на едно непрекъснато надлъгване, каране на работници от села, разположени на 30-40 км от фирмата, безкрайни глоби и т.н. Но това е спецификата на този бизнес.
(Никога няма да забравя куриозният случай с един гръцки бизнесмен, разказан ми от самия него, който ползвал като подизпълнител на ишлеме китайска фирма. Всичко вървяло много добре, докато веднъж гъркът решил да посети партньора си.
Човекът намерил само един сбутан офис – и толкова. След дълги увъртания китаецът признал, че на свой ред намерил подизпълнител в Афганистан, който всъщност вършел истинската работа. Категорично обаче отказал да даде адреса, така че гъркът не успял да провери дали на свой ред и афганистанецът не е включил някого във веригата. Пък и там било опасно да се ходи, призна гъркът и отпи от узото – но виждаш ли, Тимуре, как се глобализира светът…)

2/Заплати, адекватни на пазара на труда за конкретния регион

Това е най-разпространеният случай. Не че и тук няма оплаквания, но хората мърморят, обаче не напускат. Това ти позволява да изградиш постоянен екип и да го поддържаш. Не зная защо, но на много места в България се е формирало тотално погрешното убеждение, че обучението не струва почти нищо. Предполагам, това е някаква специфична наша иновативност, до която нещастниците от западната част на континента все още не са достигнали и поради свещена простота обучават един мениджър поне половин година, преди да му възложат каквито и да било отговорности. За сметка на това, когато ги получи, човекът много добре знае къде се намира, какво се очаква от него и как да го постигне. Ние обаче очевидно се раждаме вече научени.

Та – ниските заплати караха виртуалната ни фирма да прилича на пациент, на когото непрекъснато режат по някой пръст, а после му присаждат нов. Нормалните заплати премахват поне тази лудост. Има една особеност обаче, която трябва на всяка цена да бъде спомената – ти може да плащаш не средни, а най-високите работнически заплати в региона и хората ти пак да напускат. Правилно – условията на труд. Ако те надхвърлят нормалните физически възможности на човека, никакви пари не помагат. Така че не само заплащането е единственият фактор.

(Ако някой се съмнява, че не всичко може да се плати, предлагам му да облече скафандър и да види с очите си как се чистят с пясък танкери отвътре – преживяването е незабравимо. Ръкохватката на самия пясъкоструен апарат жаргонно се нарича „ръката на мъртвеца” – в коментарите мога да обясня защо.)

Едва при адекватно на пазара на труда заплащане ние можем да се опитаме да прилагаме системи за управление на качеството или подобряване организацията на труда. Тук имаме първите наченки на мислене, при което служителят идентифицира собствените си интереси с тези на фирмата – а без това всичко е губене време. Но – имаме ли пряка зависимост между качеството на труда и заплащането? Тоест – ако непрекъснато повишаваме заплатите, със същото темпо ли ще се увеличава производителността?

Не, естествено. За пряко заетите в производството заплатите са мотиватор отново в рамките на 20% (примерно). След това ефект няма или по-скоро обратен – служителят решава, че някой нещо му е длъжен и ако не го получи, губи желание за работа. Ето защо ако в даден регион механиците получават примерно по 700 лв. чисто, безсмислено е вие да им плащате повече от 850 лв. Това са законите на пазара. Изключение правят само специалисти и мениджъри с пазарна стойност, която не може да се докаже – няма с кого да ги сравниш в региона – но и там действа подобен механизъм.

Тоест – няма абсолютно никакъв смисъл да плащаш на пряко зает в производството повече от 20 % над пазарните нива. Ако той извърши трудов подвиг, вече говорим за бонуси.
Нека уточним нещо очевидно – заплата е гарантирана и се дава за отговорностите на позицията, бонусите – не са и се дават за постигане на определени, предварително определени показатели. Петдесет лева „за Коледа” не са бонус, а подаяние.

Има един важен момент, който умишлено пренебрегнах в раздела за „ниските”заплати. И така, за какво се дава заплатата – за отговорностите на позицията или за качествата на човека, който я заема? Въпросът изобщо не е прост и съм чувал какви ли не мнения, особено от хора, които са прочели определени книги, но никога не са управлявали някого.

Моето лично становище е – плаща се за позицията. Героите от частта ми за „ниските” заплати определено не са съгласни с мен – ама как така – бай Стоян е стругар от двадесет години, а Стоянчо – от три, единият може - ехе, а другият… Ами тогава се правят разценки или се оформят позиции „стругар” и „старши-стругар” или „експерт-стругар”. Но докато Стоянчо вярва, че отговорностите му са еднакви с тези на бай Стоян, винаги ще се чувства излъган, ще завижда на колегата си и ще се чуди за какво да го натопи. Впрочем, това вече го минахме в първата част.

Тоест – заплата се дава, за да покриеш отговорностите на позицията. Ако не можеш – благодарим ти за усилията, но… Ако можеш, нищо друго няма значение. Иван и Петър ръководят два еднакви цеха и постигат еднакви резултати. Не е логично да плащаме повече на Иван само защото е началник-цех от по-дълго време – или ако го правим, да не е много.
А ако цехът на Петър работи добре, а на Иван много добре – има си бонуси. Освен всичко друго, не се знае дали ролите няма да се разменят, а заплата трудно се намалява (само чрез неувеличаването й в резултат на инфлацията).

Както вероятно някои са забелязали, тук повтарям изводите от една друга моя статия – „Кой ми открадна правилата?” . Тоест – колкото повече една фирма работи с ясни и писани правила, толкова по-конкурентособна е тя. Някой може да си помисли, че откривам топлата вода, но в поне две трети от българските компании правилата са само на хартия или изобщо липсват.

Дано не се е създало впечатление, че е достатъчно човек да поддържа адекватни на местния пазар заплати и всичко ще е наред. Не, за съжаление – класически пример са държавните фирми. Заплатата кара човек да дойде на работа и да изпълнява определени нареждания – но ще има ли такива и доколко те ще са уместни – зависи от хората на върха на фирмената йерархия. За повечето от тях важи обаче следващият раздел, затова тук ще споменем само, че с просто „адекватни” заплати са наемат просто адекватни мениджъри, т.е. – работяги. Не очаквайте от тях креативност, иновативност или нещо от този род – ако го притежаваха, нямаше да работят за вас. Това е нивото на „златната” среда.

3/Заплати, надхвърлящи с повече от 20 % нивото на пазара

Тук тези 20% са много условни. Често се случва да дойде чужда инвеститор и да предложи над 100% повече от пазарните нива. За себе си човекът е прав – в завода му в Западна Европа това е минимална заплата, а тук има само десетина мениджъри… Инвестицията си струва. Дори ако поиска, събира мениджърския елит на страната в бранша – но това пък крие други опасности – най-вече, безкрайните спорове кой е по-велик.

Интересното е, че този подход се прилага само към мениджмънта и специалистите – на останалите се предлагат само адекватни заплати. Логиката е, че ръководителите трябва да създадат организацията и да я поддържат, а останалите просто да обслужват машините. Един добре организиран завод може да понесе спокойно 3-4 % месечно „обезкръвяване” и това да не се отрази на резултатите му. Но в такава фирма никой от работниците няма да каже „ние ви изкарваме заплатите”, понеже ще го уволнят на секундата.

В интерес на истината, някои собственици у нас започнаха с много високи заплати за целия персонал. Вярно, тук се намесиха и някои други фактори – роднинство например – но все пак. Постепенно обаче стана ясно, че заплати над пазарните нива могат да се плащат само на уникални служители, а сред изпълнителите няма такива. Там има само повече или по-малко умеещи.

Има и друго, което едва сега някои разбират – ако сбърка, работник може да предизвика брак примерно за 1000 лева (при това обикновено поправим). Един неадекватен мениджър може да докара фирмата почти до фалит, стига позицията му да го позволява. Ето защо е важно мениджърът да е доволен, спокоен и т.н. – тук аналогията с пилота на самолета и стюардесата е почти пълна.

Но има и наистина талантливи хора. Те променят нещата около себе си и генерират значителни печалби за фирмата. Какво да им плащаме на тях?
Бонуси, разбира се. Още не са измислени длъжности „талант”, „гений” и т.н. Човекът покрива очакваните от него отговорности и си получава заплата за позицията. За всичко друго – бонус, за който останалите да не знаят. Изобщо, аз поддържам малко еретичната теза, че не е необходимо заплатите да са фирмена тайна – и обратното – бонусите трябва да бъдат най-добре пазената. Това е лично мнение, не ангажирам никого с него.

Но и тук подчертавам – ако един мениджър работи добре за 4000 лв. месечно и вие му увеличите заплатата един път и половина, той няма да започне работи още по-добре – напротив, ще се помисли за незаменим и ще капризничи. Ето защо над пазарната стойност – само бонуси за постигнати конкретни цели.

Разбира се, със заплати над пазарните нива се постига още една цел – почти няма риск конкуренцията да примами ключов служител. Ако не говорим ?

Уважаеми пораснали деца! Във връзка с редица оплаквания, че в нашата рубрика „Лека нощ, електорат” ви разказваме само изтъркани приказки – как утре ще сме щели да станем „Швейцария на Балканите”, как от другия месец минималната заплата се увеличавала на 1000 евро, а пенсиите – на 500, екипът на сценаристите ни се събра и подготви специален сценарий, съдържащ повече хорър. Моля зрителите с по-слаби сърца да не гледат.

…В края на юни 2013 година хунта начело с генерал Августин Пенчев (наричан тайно зад гърба му „Аугусто Пиночет”) извърши държавен преврат. По предварително споразумение с протестиращите в този ден улиците бяха празни и танковете стигнаха безпрепятствено до Народното събрание и Министерския съвет. Президентът се опита да се качи на най-близкия от тях и да се направи на Елцин, но един старшина бързо го свали и му обеща при втори опит да го прати в карцера.

В Министерския съвет пееха „Партизан за бой се стяга”, а в Народното събрание - „Ний сговорна сме дружина, ще крадеме до амина”. Впрочем, в парламента една от големите партии предвидливо липсваше, уж поради протест.

Когато танковете изстреляха първите снаряди обаче, и на двете места преминаха на стария хит на НЛО „Малей, страх”, примесено с откъслечни „вай, вай”. Междувременно един заблуден танк се оказа пред Телевизията и оттам побързаха да поздравят новата власт.

Генерал Пенчев обяви пред народа, че ще работи по утвърдена технология и предупреди БФС, че за около месец смята да ползва някои стадиони. От УЕФА отначало помрънкаха, но когато генералът обясни, че всъщност това е форма на борба с корупцията, приеха да отложим малко първенството.

Технологията на генерала изискваше първо да бъдат разстреляни фанатичните комунисти, социалисти и изобщо – убедените „леви”. Ето защо участниците в хунтата наредиха картечниците, но после изведнъж се сепнаха – оказа се, че в страната няма истински леви! Генералът нареди да доведат някои от ръководителите на съответната партия, но се получи голям конфуз – когато бе питан доколко е ляв, съответният политик почваше да се смее и показваше влоговете си в чуждестранни банки. Други говореха за бизнеса си, в който те не били наемни работници, а по-скоро – точно обратното… А когато един полковник попита поредния задържан – „Е, добре де, но вие нали сте за социално равенство?”, човекът така се обиди, че искаше сам да се хвърли срещу дулата на картечниците.

Същото се повтори и с политици от други партии, които уж също доскоро… онова там, за справедливостта и равенството. Единият дори искаше да си покаже летящата чиния, но се оказа, че тя няма да успее да кацне на стадиона. А медийната империя на друг борец за народно добруване веднага започна да бълва материали за новата власт, всички до един започващи с „машалла!”.

„Е, няма как – въздъхна Августин Пенчев – Ще разстрелваме олигарси тогава.” Но се оказа, че у нас и такива нямало – редица банкери вече бяха прехвърлили собствеността си на неграмотни цигани и сега обикаляха улиците с велосипеди – понеже, нали, бензинът много скъп… Изведнъж бе установено, че страната е пълна с изоставена и никому ненужна собственост – хотели, казина – и дори две планини. Бизнесмени започнаха спешно да залагат поршета срещу експресен кредит от сто лева и не го връщаха после.

Виж, корупционерите не успяха да се скрият толкова бързо – няколко митничари и катаджии бяха докарани в закрити камиони през нощта, на сутринта попитани „е, сега ще се разстрелваме ли или ще почерпите?”, но картечарите не изчакаха отговора. Обаче дотам – когато дойде ред на здравеопазването и съдебната система, генералът тъжно погледна стотината сандъка с патрони и въздъхна – за кого по-напред? Та се наложи да отсекат съответния брой пръчки и да ги потопят във вода – поне да им хвърлят по един бой, колкото да не е без хич.

…След около месец хунтата осъзна, че всъщност няма срещу кого повече да се бори и реши да бъдат проведени избори за Велико народно събрание - като за целта организира кръгла маса с основните политически сили. Когато лидерите им седнаха с охкане (пръчките!), Августин Пенчев делово обясни, че всичко било направено за доброто на Родината. „Ама поне да се беше извинил бе!” – изпъшка един от присъстващите, но срещнал суровия поглед на генерала, се сви и дори за миг му се прииска да се скрие под масата…

Това беше всичко, вече пораснали деца! Но вие не се плашете – България е член на НАТО и ЕС и подобно нещо в действителност никога не би могло да се случи. Ето защо ние пожелаваме „лека нощ” на вас и на всички онези, които може да са се познали в нашата приказка.

Това наистина е напълно случайно, уверяваме ви.

До: „Трошан Първи Инженеринг Къмпани”
На вниманието на: Специалиста по човешки ресурси г-ца Калинкова

Уважаема госпожице Калинкова,

С настоящото писмо още веднъж бих желал да Ви благодаря за проведеното днес следобед интервю за позицията „Пазач на склад за строителни материали”. Отново подчертавам, че то остави неизгладими впечатления в мен и дори сега, в полунощ, все още ми е трудно да заспя от вълнение.

Ако позволите да споделя, изумен бях как млада госпожица на Вашата възраст (не бих Ви дал повече от 25 години, пряко сили 26) може да задава толкова оригинални и със скрит смисъл въпроси. Признавам си, че веднага след интервюто си ги записах по памет и възнамерявам в близките няколко години всеки ден да мисля върху тях.

„Защо сте си сменяли толкова често работата?” – Вероятно много от хората, които заедно с мен кандидатстват за същата позиция, си мислят, че това е един изключително тъп въпрос – все едно да те попитат защо цял живот не пазаруваш от един и същи магазин. Аз обаче, благодарение на вродената си интелигентност, веднага прозрях под привидния идиотизъм един дълбок смисъл и човешка загриженост. Всъщност Вие искахте да ми намекнете, че е време да спра да се лутам в живота и да определя приоритетите си, нали? И ми се стори, че в думите Ви усетих лек, едва доловим намек за онази вярност към фирмата, за онова самурайското, което за съжаление липсва у нас, българите – и което направи Япония велика икономическа сила. Може би имаше и някакво доброжелателно предупреждение, някаква искрена загриженост – един вид, както досега си си сменял работата, утре може да смениш и жена си, а за едно прекрасно семейство това е… незаслужено. Поне ми се иска да е било така, докато аз Ви обяснявах за неизплатените заплати, Вие промълвихте едно „уф!”, но не съм напълно сигурен как трябва да го тълкувам.

Но следващият Ви въпрос не остави никакво съмнение – „Готови ли сте да работите извънредно, без за това да ви се плати допълнително? По изключение, разбира се.” Тук Вие искате да разберете дали аз съм трудолюбив човек, готов да помогне на хората/фирмата в беда. Тоест, дали имам добро сърце и голяма Душа? Отговорът е едно категорично – да! Щом трябва, значи трябва. За мен винаги е било приоритет хора като господин Трошан да реализират планираните от тях печалби, а ние – какво толкова, че сме поработили няколко часа безплатно? А особено пък ако е в събота или неделя – лежиш си иначе в къщи на дивана, пиеш бира и гледаш мач. Обездвижаване, а то е основен бич на съвремието ни. А и от бирата се получава коремче. Друго си е да поработиш, при това без пари – така в организма се отделят разни полезни хормони и те държат във форма. А и за какво са ми повече пари – нали веднага ще ги похарча? По-добре те да останат в г-н Трошан, за да може той с тях да създаде още работни места и да направи нещо социално отговорно – да построи някоя чешмичка или да сложи две пейки в парка например. Тук бих желал да споделя, че докато чакахме заедно пред вратата на кабинета Ви, един от другите кандидати спомена, че нещо не му харесвал фактът, че обявата за работа е пусната в два часа след полунощ, но не е той човекът, който да Ви казва кога да си пускате обявите, нали? Има плаващо работно време и разни други такива работи, какво му разбира на него гагата от организация на подбор на персонала…?

Но да се върнем на въпросите. „Екипен играч ли сте?” Тук трябва да си призная, че отначало малко се обърках – понеже, нали – аз за пазач ли кандидатствам или за футболист? Но сега, като помислих час-два, разбрах, че Вие сте намеквали за нещо съвсем друго. Сериозният Ви професионален и житейски опит несъмнено Ви е дал възможност веднага да усетите, че под привидно общителната си обвивка аз всъщност съм един дълбоко самотен и неразбран от обществото и близките си човек. Ето, аз имам една мечта, както беше казал оня афроамериканец Мартин Лутър Кинг – искам стана дипломат. Може в Париж, може в Лондон, в краен случай – в ЮАР, не помня коя им беше столицата. Но като нямам вуйчо политик… Всички търсят някакви измислени поводи, за да ме разколебаят – само със завършено СПТУ не можело, искало се владеене на езици и поне малко на компютър, а една присъда, макар и условна, по-скоро пречела… Е, как да играеш в екип с такива хора? И подобно неразбиране ме депресира, откъсва ме от колектива, прави ме аутсайдер… Но не и ако вие ме назначите! Обещавам още първия ден да донеса вечерта на работа три литра гроздова и така да сплотя екипа, че… Направо ще им стана като брат.

„Креативен ли сте? Обичате ли иновациите?” Е, до днес тези думи не ги знаех, защо да лъжа. Но когато се прибрах в къщи, накарах сина да провери в Гугъл и сега вече да отговоря – да креативен съм. Да, обичам и умея да създавам. Да, вече три деца съм креативирал, макар и едното да прилича малко на комшията. И беседка си направих на село, и терасата остъклих. Така че с креативността – никакъв проблем.
Виж, с иновативността, там малко… В Гугъл пишеше, че това означавало да опиташ нещо принципно ново. Да, ама жената не иска бе! Колко я увещавах – не ще и не ще. Иначе всяка седмица пробвам различна марка бира, но дали това ме прави по-иновативен – Вие преценете. И поговорете с жената – ако това е задължително условие да ме назначите, да се прежали веднъж. Така де…

„Кое е любимото ви животно – тигър или слон?” – Тук отначало, поради неопитността ми, отначало си помислих, че ми се подигравате. Все пак не кандидатствам за укротител в цирка, нали? Пък и ако трябва да съм честен, любимото ми животно е печено прасенце, с лимон в устата. Но после се замислих и сега смятам, че всъщност Вие сте искали да попитате – като тигър ли ще разкъсате конкурентите на фирмата или ще ги смачкате като слон? И двете, госпожице Калинкова, и двете. А най-много мразя крокодилите – това е верният отговор, нали? Затова никога няма да завлека фирмата на дъното.

Абе, трудно е за страничен човек като мен веднага да оцени това, което правите за него по време на интервюто, затова се налага да пиша това писмо. Ето, например – моментът, когато Ви се обадиха по телефона и половин час обсъждахте с гаджето си къде ще ходите довечера. Някой може да го помисли за непрофесионализъм, но аз сега разбирам, че вие просто сте ми дали така необходима пауза – да релаксирам, да събера мислите си, да се организирам… Най-искрено Ви благодаря.

Предполагам, ще запазите това писмо и ще си спомните за мен в подходящия момент, когато почнете да хвърляте документите на другите кандидати в кошчето. А освен това вероятно ще го покажете на колегите си от фирмата и от гилдията – да видят как горещо Ви благодарят хората за професионализма. Какво пък – аз нямам нищо против. Вие само ме назначете, пък после ако искайте - и в рамка си го сложете и си го окачете на стената. Нека следващите кандидати веднага разбират на кого са попаднали.

И накрая искам дебело да подчертая, че не споделям разпространеният предразсъдък, че всъщност на Вас за такива интервюта Ви се плащало и че никой не благодарял със специално писмо на управителя на болницата, че доктор Иванов му е премерил кръвното. Както впрочем и на самия доктор Иванов.

Това са клевети на неодобрени за дадена позиция хора – както например и твърдението, че често ЧР-те просто се опиянявали от малкото власт, която им е дадена – да отхвърлят един кадърен кандидат - и като повечето комплексари изпитвали невероятно удоволствие някой писмено да ги ласкае колко са велики. Но – както казах – това са долни клевети.

С най-дълбоко уважение и признателност за проведеното интервю,
Кирчо Пиперков

P.S. Ако стане работата, аз няма да забравя да почерпя де.
К.

В понеделник приеха закона окончателно, във вторник „ЦСКА” и „Левски” обявиха обединението си с „Нефтохимик” (понеже имал хубав стадион) и заминаха да тренират в Бургас, в сряда ултрасите се биха кой коя трибуна да заеме на новото място… и общественото внимание бе отклонено. Включително и това на определени служби за охрана, които с изумление установиха в четвъртък сутринта, че някой е направил пристройка от дъски и ламарина от едната страна на Народното събрание.

Две полицейски коли спряха до нея и извлякоха отвътре сънения бай Асан, а също и многобройната му сополива челяд. Но докато униформените го питаха дали случайно не е луд, а той им тикаше в лицето Държавен вестник, наоколо се събраха още стотина мургави братовчеди и скоро над тълпата можеше да се чуе само едно изречение: „Единствено жилище му е, какво като е незаконно? Вече може.”

Дойдоха репортери и дори представители на БХК – и пред тях бай Асан обясни, че се е сбъднала най-съкровената му мечта – да си плаща редовно тока. Досега в махалата не можело, нямало партида, но вече… Хората от БХК се просълзиха пред камерите, а нашият човек помоли да го захранят със стотина кабела едновременно – много ги обичал.

Не че беше толкова лош човекът – е, вярно, понякога пускаше песните на Софи Маринова малко по-силно, но пък и част от народните представители веднага наостряха уши – кръвта вода не става. Дори когато през есента Айшето клекна пред дома си да вари лютеница, доста от депутатите донесоха по една филия хляб да им намажела – напомняло им за родното село и изобщо… Айшето мажеше и дори гледаше на ръка и предсказваше бъдещето, докато накрая й забраниха – в резултат на казаното от нея политическото пространство изведнъж се оказа силно прекроено.

Макар че от сградата на парламента пуснаха специален маркуч и раздадоха корита, скоро бе установено, че къпането в суровия софийски климат било опасно за несвикналите на подобно изпитание организми на пришълците, та след месец в парламентарната зала винаги знаеха от коя посока духа вятърът. За сметка на това силно се подобри имиджът ни пред Европа; щом поредният защитник на правата на малцинствата дойдеше да порицае лично депутатите, децата на Асан го посрещаха усмихнато, снимаха се с него и му свиваха часовника. Е, то при европейските заплати един часовник не е голям масраф, но скоро посещенията престанаха, а в съответните комисии бе отчетено, че България най-после…

Най-големият син на Асан дори веднъж седна на тротоара пред Народното събрание – комшии сме, нали, какво толкова – и се опита да организира игра на „тука има, тука нема”, но един заслужил депутат (с пет мандата зад гърба си) го плесна по врата и му обясни – за нас, момче, винаги е имало и ще има…

А когато дъщерята на комшията навърши тринадесет години и й стана време за женене, от ръководството на парламента проявиха разбиране – за три дни районът бе отцепен, на площада отпред сложиха дървени маси и пейки, а пет коли на „Спешна помощ” дежуреха наблизо – ако на циганска сватба накрая не заиграят ножовете, значи ракията е била малко. Едновременно с това населението от околните квартали бе предупредено да стиска зъби и по възможност да не получава инфаркт, предвид на утежнената обстановка и липсата на ресурс. Но няма как – нали казват – понякога комшията е по-ценен и от брата…

Понеже беше на удобно място, жилището на бай Асан скоро се превърна в лоби бар на известните организации „Евророма”, „Евромилан”, „Евроювентус” и т.н. – и скоро бе трудно да се прецени къде спират повече черни мерцедеси – пред главния вход или пред този на Асан. Особено преди избори мястото за паркиране не стига, заемат всичко наоколо и депутатите вървят доста пеша. Но точно тогава пък смее ли някой да се обади?

…И като стана дума за мерцедесите, та се сетих – сега същите хора са решили да доразвият идеята си в нов закон – ако колата ти е единствена, дори и да е незаконно придобита – няма проблем. После ще се обсъжда вероятно същото и за дипломата за висше образование – купена, но само една – е, сега ще се дискриминираме ли? Ами държавната администрация да остане без хора…?

Някой може да каже, че всичко това са измислици и в центъра на София не може да се построи цигански коптор. Вероятно е така, но пък навсякъде другаде – няма проблем.

Въпросът ми е – а защо?

Гледам какво става в парламента напоследък и нещо не мога да схвана идеята – казва някой си, че отишъл там да се бори с някого (то не че е световно първенство или олимпиада, но човекът така твърди) и уж го бута с едната ръка, а с другата здраво го подпира, за да не му паднело мнозинството. Е, според мен там би трябвало да се работи заедно за България, а не всички да се правят на пехливани, но – кой ме пита?

…Лидерът седеше на парламентарната банка и четеше книжка с приказки. Все пак, често му се налагаше да общува с електората и трябваше непрекъснато да попълва репертоара си. А и тази се случи романтична, от любимите му.

Веднъж много богат младеж и бедна девойка се влюбили един в друг.
- Обичам те – шепнела тя.
- Обичам те – повтарял той – Но родителите ни никога няма да ни разрешат да се оженим.
- И какво значение има? – не разбирала девойката – Аз съм готова да ти се отдам и просто така, без формалности. Искам само да бъдем заедно.
- А, не бива! – подскочил момъкът – Църквата, общественото мнение…
- Но ние никога няма да получим одобрението им! – разплакало се момичето – Май ни остава само да умрем заедно?
- Май да – мрачно въздъхнал момъкът и двамата застанали на края на една висока скала.
- Прегърни ме – помолила девойката – Знам, че няма друг изход, но ме е страх.
- Няма проблем – отговорил момъкът, прегърнал я, а после внимателно я бутнал в пропастта.
Но той самият не скочил, а се върнал в къщи, впоследствие се оженил за друга девойка и живял щастливо до смъртта си…

„Това май не е подходящо за електората – помисли си Лидерът – Вярно - има го моментът, че трябва да ме обичат до гроб, нищо че околните смятат това за недотам редно (то пък на тях какво им влиза в работата?), има го и това със смелият мъж, който те прегръща, когато стоиш на ръба на кризата, присъства и най-важното – каква ти там неформална любов? Ти първо пусни бюлетината, пък после ми говори за чувства! Само дето краят нещо…Я чакай! То имало продължение от другата страна на листа, я да видим какво е станало после?

…Някогашният младеж и девойката се срещнали отново на Божия съд. Бог попитал сурово:
- С кого почваме?
- Дамите са с предимство – обяснил младежът, който никак не се натискал да е пръв, когато ставало дума за съдене.
Бог кимнал и почнал:
- Значи, ти си искала да се отдадеш на любовта си към този момък, пренебрегвайки мнението на околните и най-важното – законите на църквата, т.е. – моята воля?
- Да, аз го обичах и му вярвах…
- Аха! И затова бе готова на най-големия грях – самоубийството? В ада! А ти, бе юнак?
- Аз какво… За мен твоите воля и правила са над всичко, аз заради теб и на убийство съм готов, пък и тя така и така искаше да умре…
И бог решил – прав е човекът, мястото му е в рая…

„Така е по-добре, но май няма да го разберат – поклати глава Лидерът – Важни са две неща – първо, както казахме – да се пусне моята бюлетина. И второ – Господ да е доволен. То вярно – истински бог може и да няма, но – Европа, Великите сили, групировки разни – все някой казва какво трябва да се направи. Значи – той трябва да е доволен - и точка! Така се постига вечен политически живот и се заслужава място в рая. Другото – разни неформални обещания там, програми някакви – си е жив грях, направо незаконна любов.
Пък и електоратът все сам се мъчи да се набута във финансовата пропаст – е, добре де обичаме се – но аз да не съм идиот да скачам с него? Любов, любов, но чак пък толкова…?
Но приказката все пак става – ако се бутне тук – там малко…”

И Лидерът извади червения молив и почна да редактира.

Един ден се случи така, че Кума Лиса я подгониха.

За нея поне това бе голяма изненада – уж знаеше две и двеста, цял чувал с хитрини имаше, пък и беше проглушила ушите на всички как била прокарала нови пътеки в гората – като дойдат ловците, да се бяга по-лесно. Дори преди няколко месеца бе поканила една своя белгийска братовчедка, която обясняваше на всяко срещнато животно колко им завиждат в Европа за тяхната Кума Лиса – ех, ако и там си имали някоя такава… ама на. Кумчо Вълчо се опита да обясни на „белгийката”, че нещо напоследък коремът му много свири от глад, но бе посъветван да се разхожда по-често по новите пътеки и да гледа по-оптимистично на нещата.

… Обаче стана една патаклама в гората, почнаха едни спорове кой кого харесвал и кого не – а Кума Лиса така се беше наконтила, че пак хвана на доста животни окото – обаче накрая я подгониха. И сега тя се криеше в една дупка, а отвън клечаха три кучета – червено, зелено и едно с бяла глава – абе, направо като националния флаг. Та – седяха си те отвън и канеха Кумицата да излезе, за да й кажели нещо – но тя упорито се преструваше, че не ги чува. Знаеше, че в нашата гора обикновено е така – седмица-две се лае, а после – всичко по старому. И сега тя се бе скрила надълбоко и анализираше ситуацията, както и защо се стигна до нея.

– Краченца, краченца, вие какво правихте напоследък? – попита Кума Лиса.
– Носихме те насам – нататък из гората да обясняваш на всеки колко добре си живее – отговориха краченцата – Целите сме в рани, тези новите пътеки нещо…
– Друго? – усмихна се доволно Кумицата.
– Ами накрая доста се поозорихме, докато стигнем до дупката преди кучетата. Нали уж някакъв имунитет там, а те направо искаха да ти скъсат кожухчето…?
„Чак пък толкова” – помисли си Кума Лиса, но, естествено, не можеше да споделя тайни на горската политика с краката си. Затова им обеща едни маратонки „Найки” – веднага щом настъпят по-добри времена.

Навън обаче кучетата яростно лаеха и Кумицата заподозря, че може да са дошли репортери. Затова се изтегна на другата страна и пак започна:
– Оченца, оченца – а вие какво правихте напоследък?
– Гледахме как се държат животните - отговориха те – Кой те подкрепя, а кой само се ослушва и чака да дойдат кучетата…
– Ох на кака сладките! - зарадва се Кума Лиса – Кака ще им купи очила „Армани” да ги скрие засега, пък после, като му дойде времето – пак да гледате…

Навън кучета се преструваха, че приятелски делят един кокъл, но ръмженето им непрекъснато се усилваше. Кума Лиса реши, че не е сега моментът да се показва и продължи:
– Ушички, ушички – а вие какво правехте тези дни?
Ушичките пламнаха от заслужена гордост.
- Слушахме – и каквото трябва, и каквото не трябва. Те някои животни заплашваха по едно време да ни откъснат, но ние не се уплашихме.
„Абе то сега кой ли не слухти в гората – мислено въздъхна Кума Лиса – Ето, аз оня ден споделих с комшийката, че е времe да сменим пазача на курника – много бдителен е станал нещо – и веднага цялата гора научи. Че и ме обвиниха в кадруване в кооперацията, но – както и да е. Обаче трябва да ги окуража, понеже без те да слухтят направо съм за никъде. ”
И ушичките получиха обещание за нов MP3 плейър със стерео слушалки – само да продължават да следят кой какво казва и срещу кого.

…А после Кума Лиса се замисли – каква стана тя – всички се старали, а сега аз си седя тук в дупката и не смея да си покажа носа навън. Защо така?
И се сети разбира се – а после започна с най-сладкия си глас:
– А ти, опашчице – какво правеше напоследък, докато си мерехме рейтинга с кучетата?

(Трябва да уточним, че Кумицата имаше малко странна опашка – отначало стройна и почти плешива, а после плавно преминаваше в дебела и пухкава. Лисицата много се гордееше с тази комбинация, която до момента умееше да замита всякакви следи.)

- Аз се влачех отзад и дразнех кучетата – обясни опашката – Но мисля, че сега вече сме в безопасност и можем да обсъдим кой за какво става? Понеже някои не ми харесват и по-добре да ги отрежем и да ги хвърлим на кучетата…

Тук Кума Лиса много се ядоса и искаше да напомни кой е главата и кой решава, а също така – да подаде опашката навън, за да я разкъсат. Само че навреме се сети - захапе ли веднъж прокурорът, не се знае какво ще бъде извлечено на светло. Затова внимателно предупреди опашката да не прави повече така и пак се изтегна в дупката – да чака по-добри времена.

Те, горските жители, не помнят много дълго.

Телефонът на нощното шкафче до Георгиев иззвъня точно двадесет минути след полунощ. Оперативният мениджър протегна сънено ръка, отговори, а след още двадесет минути зеленият му пасат профуча през портала на фирмата.

Полицията и Бърза помощ вече бяха тук, а навсякъде наоколо се лутаха хора от нощната смяна, която на практика изобщо не работеше. При появяването на Георгиев мнозина се втурнаха към него, но той само махна с ръка и извика началника на смяната. Един полицай също застана до тях.
- Да отидем на място – глухо предложи Георгиев и кимна на подчинения си – Води!

Минаха през огромния химически цех, пълен с различни реактори, охлаждащи кули, оксидатори, пещи и друго специализирано оборудване. Между машините стотици тръби се сливаха и разделяха, преминавайки от един диаметър в друг. Георгиев и началник-смяната вървяха бързо, а след тях подтичваше полицаят, вдигнал пред лицето си ръка точно като рапортуващо пионерче – според него така би предпазил скъпото оборудване от повреда, ако то неочаквано влезе в съприкосновение с главата му – или обратното.
Накрая цехът свърши и тримата влязоха в огромно, абсолютно празно помещение. Тук таванът бе само на два метра височина, а приблизително по средата на пода на голямо разстояние един от друг се виждаха четири капака на люкове. Началник-смяната ги заведе до този вляво.

Георгиев клекна, а после посочи с ръка на полицая:
- Катинарът липсва… Как го намерихте? – обърна се той към подчинения си.
- Отворен.
- Кой го забеляза?
- Аз, при редовната проверка. После изтичах до портала – ключът трябва да стои там – и разбрах, че бай Тодор го е взел. После, естествено тръгнах да търся и самия бай Тодор, но…не го намерих никъде. Извиках няколко от момчетата и отворихме люка. Най- отгоре плуваше пластмасова каска – такава, каквато обикновено носи Тодор. Тогава се обадих на Бърза помощ и на вас.
- Какво има вътре? – попита полицаят.
- Това са подземни цистерни, четири на брой. Тази специално е пълна с концентрирана основа под висока температура. Друг изход няма, освен тръбите, отиващи към производството, но те са с малък диаметър. Веднъж в годината спираме производството, източваме всичко и през този люк влизат хора в защитно облекло да почистят.
- Значи, ако някой падне случайно, няма шанс да излезе? А ако му спуснат въже, да речем?
Георгиев поклати глава.

- При тази концентрация и температура основата ще разтвори напълно човешкото тяло за не повече от час. По точно няма да го разтвори, а ще го превърне в нещо като сапун и… добре, добре, извинете. Спирам. Исках само да кажа, че всякакви опити за спасяване след петата минута са напълно безсмислени. Затова и люковете са заключени с външни катинари винаги.
- Освен ако някой не реши да ги отвори, както в случая…?
- Забранено е. Нямам представа как пазачът е дал ключа на бай Тодор – има право да го предоставя само на началник-смяната и то само след мое изрично нареждане по телефона. Това е нарушение за уволнение.
- Е, нека проведем нашето разследване… Предполагам, че и от Инспекция по труда са вече тук. Значи, според вас нямаме нужда повече от Бърза помощ?
- Не, никаква. Сигурен съм, че долу вече няма и грам човешки остатък. Впрочем, извинете… но е така.
- А какво има в другите резервоари?
- Концентрирани киселини. Ако паднеш вътре - същата история. Но не виждам как човек би могъл да падне, дори и да отвори люка. Подът е абсолютно равен, няма в какво да се спънеш, нито на какво да се подхлъзнеш. Или някой трябва да те блъсне вътре, или да си решил да се самоубиваш.
- Ще видим, ще видим… Не пипайте повече нищо, ние ще оградим мястото. Може ли вече да се връщаме?
Георгиев кимна, като в същия момент осъзна, че трябва да докладва на Главния. За миг погледна изкушено към люка, но после пое дълбоко въздух и извади мобилния…

През следващите няколко дни фирмата силно напомняше Обреден дом за траурни процедури. Главният не говореше почти с никого, само при случай напомняше на Георгиев да откаже цигарите – ей-така, за всеки случай, ако резултатите от следствието намерели прекалено много пропуски в безопасността, а впоследствие съдът… Стефанов и Петрова недотам учтиво бяха помолени от Шефа да не правят необмислени забележки пред работниците, а най-добре изобщо да не излизат от стаите си.
Все пак накрая разследващите констатираха следното:
Малко преди полунощ бай Тодор – без да се обади на никого – отишъл до будката на пазача на портала. Издебнал го да отиде до тоалетната и взел ключа от люка на резервоар 1, без да се обади на никого. След това отишъл до самия резервоар, отключил катинара и отворил люка. После… после нищо – само една каска, плуваща върху тоновете гореща основа.
Оказа се, че бай Тодор, мъж на почти шестдесет години, на практика няма близки или роднини. Само някакъв племенник на бившата му жена, който живеел май в САЩ и който се оказа на практика невъзможно да бъде издирен.

Главният беше зад бюрото си, а около масата за оперативки седяха следователят, една жена от Инспекция по труда и тримата мениджъри – Георгиев, Стефанов и Петрова. От злополуката бе изминала точно една седмица.
– Мисля, че за момента не можем да направим нищо повече. Няма как да прекратим разследването официално, разбира се, но просто ще изчакаме законния срок.
– Защо не можете да приключите всичко още сега? – уморено попита Главният.
– Няма труп или поне свидетели на смъртта. Само една каска, каквито вероятно в завода има стотици. Строго погледнато, инцидент може и изобщо да не е имало.
– Но камерите, катинарът…
– Да, камерите. Колегата – следователят кимна към Георгиев – трябва да благославя деня, в който е решил да ги сложи.
– Аз му наредих – скромно поясни Главният.
– Както и да е – на записа ясно се вижда как Тодор Андреев издебва пазача да напусне будката, влиза и взема от бюрото ключа за люка. Впрочем, мисля че е редно за в бъдеще подобни важни неща да се съхраняват в сейф с набиране на комбинация от цифри.
– Дала съм вече предписание – намеси се жената от Инспекцията – както и да се напише подробна процедура кой от кого иска, кой одобрява и т.н. А също така - да проведе извънреден инструктаж на всички служители по въпроса.
– Добре, добре – следователят не обичаше да го прекъсват – Исках да кажа, че ние не виждаме противозаконно действие у когото и да било, освен у пострадалия. За съжаление, за мен остава пълна загадка защо му е било необходимо да отваря резервоара – и едва ли някога ще разберем. Никой от колегите му, с които разговаряхме, не го описа като склонен към самоубийство човек, но в тези нервни времена…
Той се изправи.
- Ако се появи нова информация, която би могла да касае случая, моля да бъда уведомен незабавно – следователят извади визитна картичка – Търсете Цветанов.
Жената от инспекцията също стана:
- Утре ще ви донеса официално предписанията. Нищо особено, стандартните в подобни случаи неща. Ще ги обсъдим. И извинявайте, но ми стана интересно – на идване паркирах под дървото на двора, а всички работници ме изгледаха някак странно…?
Петрова едва успя да преглътне смеха си.
- А, няма проблем – процеди през зъби Георгиев – Особено ако вятърът духа от подходящата посока.
- А ако е от друга?
- Ще получите безплатно боядисване и тониране. За съжаление – само частично.
Жената уплашено погледна през прозореца.
- Но до мен има спрян един зелен пасат…
- Миналият месец беше син – мрачно излъга Георгиев – Но ако вие имате предпочитание за цвета, ей-сега ще проверя производствената програма за седмицата.
- Не, не, тръгвам – и тя се спусна към вратата.
- Не ми стигат другите проблеми, че и под дървото ми ще спират… Шефе, да вземем ли да кръстим някое изделие на бай Тодор – или е рано още?
- Стига глупости – да се обърне човекът в гроба ли искаш? Образно казано де.
Не, засега ще изчакаме всичко да приключи, а после евентуално една мраморна плоча до портала…
И провери колко струва един надежден сейф.

(следва продължение)

В петък сутринта бай Ставри излезе на двора, огледа внимателно кое как расте, а после въздъхна и се прибра в къщи. Там преброи остатъка от пенсията, отново въздъхна, облече якето си и тръгна към автобусната спирка.
В селото нямаше агроаптека, та се налагаше да ходят в града.

След като пообиколи пазара, бай Ставри се насочи към главната си цел – малка постройка с нарисуван агонизиращ колорадски бръмбар на нея. Влезе и извади списъка.
Докато продавачът слагаше нещата едно след друго на тезгяха, бай Ставри се загледа към рафта насреща. Син камък, зелен камък, философски камък…Последното не му говореше нищо и той се обърна към продавача:
- Абе, това пък за какво е? С какви вредители се бори, искам да кажа?
Човекът сви рамене.
- Честно – и аз не знам. Минават постоянно разни дистрибутори, оставят какво ли не… Плащаме им го ако се продаде. Това специално го донесе един брадат, малко чалнат такъв – викат му Алхимика. Я да видим какво пише на листовката…?
Но листовка нямаше, а само надпис – „Промоционална цена – 2 лв.” Без сам да е в състояние да обясни защо, бай Ставри купи и трите налични опаковки.

Следобед всяко растение получи необходимия си цяр, а после бай Ставри седна под ореха, запали цигара и извади единия пакет с философски камък. Повъртя го известно време в ръце, като все още не можеше да си обясни защо даде цели шест лева за нещо напълно ненужно. После обаче забеляза надпис с много дребни букви:
„Начин на употреба: Съдържанието на пакета се размесва с пет литра вода и се пръска след залез слънце. Ефектът настъпва след 3-4 часа. Съхранявайте на сухо и безопасно място.”
„Да бе, ама да бяхте написали и кое се пръска…Нейсе, за тиквите не съм ползвал нищо, ще го пробвам това – може пък да им станат по-големи семките…?”

Бай Ставри изпълни точно указанията, напръска с препарата, извади ракията и седна да гледа новините. После имаше „Предизборна хроника” и докато всеки участник обясни как точно смята да оправи България и какъв ще е резултатът от това – масов наплив на японци и скандинавци, търсещи работа у нас – три часа минаха. Тогава бай Ставри реши да отиде до тоалетната на двора (напомням, че страната все още не беше оправена както трябва, та имаше малки битови неуредици), а на връщане щеше да хвърли и един поглед на тиквите.

Само че когато го направи, нашият човек веднага изтрезня, а кръвното му подскочи. После той се върна към къщата и угаси всички светлини.
Но дори и в полумрака ясно се виждаше златният блясък на тиквите.

…До изгрев слънце успя да прибере всичко в мазето. Дребните пренесе, а едрите търкаля една по една, като се опитваше да пресметне колко злато е това.
Оказа се – много. Около обед дойде инкасаторският автомобил на банката и когато натовариха всичко, той клекна с около педя. А привечер дойде един друг автомобил.
- Виж сега, дядо – започна водачът на яките момчета – На тебе повече злато не ти трябва. И така вече си мултимилионер, обаче ако нямаш здраве - за какво са ти толкова пари? И за да не се спънеш случайно нощеска, давай бързо другите два пакета …

- Всички веднага на земята! Не мърдайте, ще стреляме без предупреждение!
И бай Ставри с изумление видя как от черешата наскачаха командоси, други се бяха скрили между зелките, а водачът на отряда нервно махна дрехите на плашилото от себе си. Иззад курника изскочиха двама, които доскоро човек можеше да види през ден по телевизията.
- Е, поредната ювелирна респектираща акция, браво… - ухили се единият - Дядо, имаш едно избираемо място от нас, носи препарата да почерпиш…И да знаеш – голямо добро правиш на България!

Месец по-късно депутатът Ставри Ставрев слушаше оплакванията на партийния им лидер:
- Умен човек излезе ти, бай Ставри – напръска тиквите и спечели петдесет милиона. А аз – да слушам разни съветници – събрах актива ни и им поръсих главите. Златни щели да станат, само умни мисли да раждат… Грънци!
- Нищо ли не се промени?
- Не, само дето почнаха да философстват повече…Ами да – то нали си е философски камък? Обаче ако бях взел тикви, щяхме да изкараме едни сто милиона…

Слушай, ти си богат човек и няма какво да си губиш времето по цял ден в парламента. Потърси го този „Алхимик”, а?
Да направим едно добро… на България.