Етикет Humor

Бяла врана

Всъщност изобщо не става дума за птица, а за един съвсем обикновен научен сътрудник; купи човекът апартамента под нас, нанесе се и скоро у мен се породи усещането за бъдещи неприятности.
Излизам на балкона и гледам – новият комшия си паркирал колата пред блока. Обаче – поставил я точно по средата на клетката, не стърчи и не пречи на никого. Че и я измил на всичкото отгоре. И какво излиза – понеже ние бързаме и не се занимаваме с наука, сме мърлячи – така ли? Мен бирата ме чака в къщи, а аз ще седна сега да пресмятам – преча ли на някого да излезе или не? Ако се наложи, да свири с клаксона, да събуди целия квартал – хора сме, днес аз ще те блокирам, утре – ти мен. На когото не му харесва, да ходи на платен паркинг. Но ми стана едно такова …. чоглаво.
А след седмица новият идва и вика: „Комшу, много мръсен входът бе, дай да съберем пари и да наемем чистачка.“ Да де, обаче това са си пет лева на месец – както и да го погледнеш, една кутия цигари. И ако научните сътрудници вземат по няколко хиляди на месец и се чудят за какво да ги харчат, а с таксито изкарвам… абе, колкото и да изкарвам, няма да дам. Какво му е толкова мръсно на стълбището – само прах, кал и някой и друг фас, понеже сутрин аз си палвам една на излизане и докато сляза до долу от петия етаж, изпушвам я и хвърлям угарката под пощенските кутии. Понеже в колата е забранено, шефът не дава, а и аз съм човек и имам права.
Отначало си мислехме – ще му мине, не е живял между нормални хора, ще свикне. Даже се опитахме да го приобщим - каня го да гледаме мача заедно, той извинително ми се усмихва – следял някаква поредица по „Енимал планет“. Абе, аланкоолу, какво ще й гледаш на тая телевизия – крокодилите ли ще вкарат гол, а? Хайде, да беше там „Биг брадър“, разбирам – поне ще научиш някоя нова псувня. Обаче да гледаш цяла вечер бръмбарите?
Ние, българите, сме търпелив народ и затова всички във входа дълго се примирявахме с положението. Особняк бил човекът – ами добре. Не желаел да си оставя цял ден боклука пред вратата на стълбището, а го носел веднага до варела – негова си работа. Не искал да хвърля от балкона кокали на блоковото куче – от нас да мине, не може всеки да има благородна душа. Не му се слушала чалга до сутринта, понеже имал навика нощем да спи – ами негова си работа, макар че то от сън спомени няма.
Но в един момент научният сътрудник започна да се меси и в нашия начин на живот и положението стана взривоопасно. Понеже ние, българите, сме свободолюбив народ и най-мразим някой да ни дава акъл, особено пък ако е и по-умен от нас.
…Вечер, когато по телевизията не дават мачове, основното ни развлечение е да излезем на балкона и да гледаме как се карат бабите. Аз лично му викам „войната на флората и фауната“. А всъщност баба Иваница е заградила градинката пред блока и си е посяла там това-онова – доматки, краставици, някоя и друга тиква… такива неща. Малка й е пенсията на жената да пътува всяка седмица до село и си гледа зеленчуците тук.
А баба Йорданица има в мазето си кокошки. Е, не са щастливи колкото европейските, понеже мазето е малко, а и до половината е пълно с дърва за зимата, но това е положението. Яйчица, омлетчета, а и петелът ни буди сутрин. Обаче гадинките само спят там, а през деня баба Йорданица ги пуска пред блока да се разхождат и да кълват червейчета. Кокошките обаче предпочитат да влязат в градинката на баба Иваница, понеже там менюто е по-богато. Вследствие на това двете баби всеки ден се карат, за всеобща радост и развлечение. А новият комшия отишъл да им обяснява, че така не можело, тук било град, щял да пусне жалба до общината…. И го направи, за да ни лиши от основното ни удоволствие.
Питахме го – защо се месиш, петелът ли ти каца на колата или кокошките ти кълват гумите – а той свива рамене и говори за някакъв си ред. Зер то някъде в страната има ред, че и у нас. Наложи се да го предупредим малко по-строго да пази неутралитет.
И мислех, че ни е послушал, обаче преди седмица – пак. Този път пострадах лично.
Насреща, зад градинката на баба Иваница, има детска площадка. И да вземат от общината да сложат едни нови пейки – ама страшна работа, ти казвам – шарени, лъскави, грабват ти окото от километър. Идеята била да сядат на тях майките, докато децата им играят в пясъка. Обаче знам ги аз тези майки – едната ще забрави да си изгаси цигарата, другата ще разлее кафето – и след месец от пейките няма да остане нищо. А аз имам една къща на село – на главният път е, а няма пейка пред нея. Дето се вика – да мине някой стар човек и да поиска да почине, няма къде. А тези тук едни шарени…
…Призори тъкмо бях изкопал пейката и я товарех на голфа – и някой ме бута по рамото. Абе тези научни сътрудници нощем не спят ли? И като се почна една – бай Киро, стар човек си, не те ли е срам… Значи, като съм стар, да нямам пейка? Пък и общината бълха я ухапала – ще сложи нова. Ако не утре, на следващите избори обезателно ще сложи. А това хлапе тук иска да съм я върнел на мястото й, иначе щял да вика полицията… Как се живее в един вход с подобен човек?
И гумите на колата му рязахме, и доноси пускахме, и събрание да го изселим правихме – всичко напразно. Добре че накрая той замина със семейството си на някаква специализация в чужбина – казват задълго - и си отдъхнахме.

…Понеже ние, българите, сме толерантен народ, но започне ли някой да ни обижда и да ни нарича „крадци“ – не се знае какво можем да направим.

Гошко гледа към луната

(А сега нека чуем и другата гледна точка спрямо предишната статия. Кой крив, кой прав, решавайте сами.)
Начало:

Полунощ е. Гошко излиза от палатката, поема дълбоко въздух и по пясъка се отправя към морето. Над него блести пълна луна.

За миг Гошко се сеща, че след няколко месеца го чака казарма и се намръщва; но после решава, че трябва просто да ги изживее пълноценно. Училището най-после е свършило и едва ли някога ще се повтори. Това го изпълва с оптимизъм.

Гошко нагазва в топлата вода, а после се потапя целият. След задухата в палатката водата приятно гали кожата и той се отпуска в нея.

Е, в палатката не е особено удобно – няма тоалетна, душовете са три за целия къмпинг, но няма как – за да намериш място в хотел, трябва да си „от лъв нагоре“. Един от приятелите му успя, но само за ден; после дойдоха чужденците и момчето се върна при тях в къмпинга.

Но пък на плажа е пълно с мацки и бирата е евтина – макар че и мацките нещо захитряха и гледат – имаш ли кола, дънките ти оригинални ли са, или производство на „Вела Пискова“ – Русе, но все пак е търпимо. Особено при мисълта, че някои сега седят в задушните стаи (климатиците ще се появят доста по-късно) и се готвят за приемни изпити. Ето, Веско например. И като се замисли човек – за какво? Е, ще се подписва с „инж.“ пред фамилията си, но само за това струва ли си?

Луната блести на небето, 1978 година е и Гошко усеща, че скоро и ние ще изпратим наш човек към нея. Е, или поне в орбита. Може в Париж и да не отидем, но българин ще полети в космоса, а това е най-важното. В Париж какво да правиш – да спиш под мостовете ли?

Пет години след началото:

Вече е почти полунощ и келнерите започват да прибират покривките от масите в лятната градина. Гошко и приятелите му шумно стават и пеша тръгват към къщи.

Бира с пържени картофки – какво му трябва повече на човек? Димо споменава, че в събота вилата им е свободна и ако искат…

Гошко е почти щастлив. Вярно, утре е на работа и вероятно ще му се спи, но… карай да върви. Ако бригадирът почне много да се заяжда, все ще намери да се скрие някъде от него. Всъщност, трябва да прескочи и до опаковъчния цех – казват, била постъпила някаква страхотна мацка…

Пътят им минава покрай блока на Веско, те поглеждат нагоре и го виждат да пуши на балкона. Следват няколко шеги тип „от учене никой не е прокопсал“, а после приятелят им се прибира в стаята.

Гошко харесва живота си – важното е да изкараш някак до края на работното време и после – прави каквото си искаш. То не че и в работно време не играеха карти например, но все трябва да внимаваш да не те види някой началник; нищо няма да ти направи, но ще ти мърмори половин час. Но това е поносимо и той намига на пълната луна.

Десет години след началото:

Гошко излиза на балкона и се заглежда в луната. Почти полунощ е, мачовете по телевизията вече са свършили, бирата е изпита. Вчера бригадирът му спомена, че го е включил в списъка за изпит за нов разряд, така че вероятно скоро ще му вдигнат заплатата. Мислено си отбелязва да намери малко долари, да купи бутилка уиски от „Кореком“ и да я занесе на бригадира като израз на благодарност. Гошко е млад, но знае как стават нещата и е сигурен, че ще попадне и в следващия списък за повишение…

Има само един проблем и той малко го притеснява; преди две седмици го извика партийният секретар и му спомена, че мястото на такива съзнателни млади хора е в редовете на БКП. Естествено, после вече като партиен член, Гошко ще изкара вечерни курсове (т.нар. „рабфак“) и ще му ги признаят за приемен изпит в университета. После ще запише задочно и един ден…

Гошко учтиво, но решително отказва – все още не му се учи, искал да се посвети изцяло на работата си, вероятно по-късно…не върви да кажеш, че просто те мързи. Но за членството не смее направо да каже „не“, а му се иска. Знае, че това едва ли ще му донесе някакви облаги, но пък допълнителни задължения – колкото щеш. Моли за месец да помисли.

Но има усещането, че във въздуха се носи някакъв особен мирис на промяна и скоро нещо важно ще се случи. Надява се да е за добро.

Петнадесет години след началото:

Гошко върви към къщи и му се иска да завие срещу луната. Уморен е като куче и едва се държи на краката си. Уж редовна смяна, а работиха почти до полунощ – и допълнителните часове едва ли ще бъдат платени.

Той вече два пъти е говорил с прекия си началник – все пак, съученици са от средното училище и минават за приятели. Веско обаче само свива рамене и сочи с глава към собственика – оня същия партиен секретар, който навремето така искаше да приобщи Гошко към пролетарските ценности.

„Мръсни комунисти – въздъхва нашият човек – Ограбиха всичко, а сега ние ще им работим за жълти стотинки“.

Луната го гледа насмешливо и сякаш иска да му каже, че тези „комунисти“ не са дошли с танкове, някой ги е избрал и им е дал възможността да го ограбят напълно законно, но Гошко не иска да я чуе. Той знае, че е жертва и това му стига.

А на всичко отгоре сега Веско получава малко повече от него. Обикаля по цял ден цеха, пише нещо и само дава нареждания – а другите теглят каиша. Обаче инфлацията е такава, че колкото и да получаваш, ако не го похарчих веднага – изгаря.

В почивките, докато пушат, Веско го убеждава, че трябва да учи езици, компютър, а защо не и…, с което му напомня за някогашните приказки на партийния секретар. И този път Гошко е учтив, но твърд – за кога, той не е учил навремето, че сега ли…?

Двадесет години след началото:

Някакво неясно притеснение измъчва Гошко през целият ден и едва в полунощ той се сеща какво – утре неговият съученик Веско има рожден ден. „Малей, как щях да забравя – и после, като стане дума за съкращение…“ Да си играеш с благоволението на мениджъра не е препоръчително, особено в тези гладни времена. Дори си мисли как по-деликатно да му подари едно агне за Гергьовден – но не директно, а така, уж между другото. Например, счупило си крака и… Как ще го счупи, поправя се той, те в кошарата да не играят футбол, трябва да се измисли нещо друго. Но за утре – задължително подарък. И да не забрави да спомене колко умен е бил навремето, как всички са искали да бъдат като него, но поради ограничените им умствени възможности…мениджърът ги обича тези приказки. И дано не се сети как никой не го искаше в отбора си по баскетбол, понеже зубрачите не умеят да скачат.

Обаче взема два пъти повече от Гошко и затова когато влезе в съблекалнята, всички започват да говорят само за работа. Личните неща не се споделят с хора от … другата страна на бариерата. Веско е надзирателят, тъмничарят – кажи го както искаш, но той им изсмуква потта.

Ех, ако навремето го бяха били малко повече…

Двадесет и пет години по-късно:

Гошко работи нощна смяна и през прозореца вижда пълната луна. Някои – като мениджърът им например, вероятно отдавна спят в меките си легла, а той…. Но пък за сметка на това Веско взема в пъти повече от него – нищо, че си седи по цял ден под климатика и пие кафе.

Напоследък дори почна да издевателства – раздаде специални чек-листи, всеки да отбелязва почистил ли си е работното място преди тръгване. Уж собствениците от чужбина го искали, но Гошко знае – съученикът му просто се натяга да си вдигне бонуса. То човек в къщи не чисти всеки ден, та тук ли? Но Гошко само кима и взема листа, понеже вече е преминал четирийсетте и да търси нова работа на тези години… А и чужденците плащат редовно – малко, но навреме. Малко в сравнение с това, което плащат у тях, не в сравнение с другите български фирми. Но нашите предприемачи са отскоро, сега събират капитал, на родния бизнес трябва да му се помага (освен на мръсните комунисти, естествено) – а чужденците имат пари. Обаче са скръндзи и колониалисти.

Гошко вече не знае кое е по-лошо – да работиш за бивш комунист или за настоящ колониалист – и единият, и другият ти вадят душата. Виж, навремето беше друго…

Машината започва да произвежда брак, Гошко я спира и вика механика. Той обаче е младо момче и не вижда, че е въпрос на проста настройка. Започва да се притеснява и Гошко великодушно му дава спасителна идея: „Я звънни на мениджъра да каже какво да правим…“ – и се усмихва.

Така де – няколко пъти повече пари и ще спи, докато ние работим?

Тридесет години по-късно:

Гошко вече два часа седи пред компютъра. В любимия си форум е и там има много нещастни и неоправдани, също като него пренебрегнати от късмета в живота. Ето – някои печелят от тотото, други от лотария, а той трябва по цял ден да превива гръб за жълти стотинки…

Постепенно Гошко става център на внимание, понеже казва неща, които всеки от останалите би искал да чуе. Това го кара да се чувства почти като духовен учител на масите. И той излива душата си:


- Не се ли раждаме всички равни? Не идваме ли на този свят еднакво голи? Възможно ли е някой да е осем пъти по-талантлив от другия, че да получава толкова много?
И нямаме ли всички по едно гърло, което иска да яде – защо за един да има пържоли, а за друг – боб и леща? Не се ли прибираме еднакво уморени от работа?


Останалите го засипват с плюсчета на одобрение.

Това го прави щастлив и той за миг забравя за неплатените сметки, за заема към банката, за това, че децата му все по-рядко слушат съветите му… В момента той е гуруто на форума и това е най-важното.

И не знае, че и бившият му съученик Веско понякога посещава същия форум. Заместник-директорът само чете и не взема отношение – ще го разкъсат. Но забелязва, че един от постовете на Гошко е в работно време. И решава утре да си поговори със съученика си, понеже и без това не са му останали много приятели, а дружбата от училище изглежда вечна.

А навън луната продължава да се усмихва насмешливо.

Веско гледа към звездите

Начало:

Веско вдига уморено глава и се изправя. Бавно пресича стаята и застава до прозореца. Полунощ е и навън звездите ярко блестят на фона на тъмното небе.

Веско разтрива очите, понеже има да учи още два часа. После ще поспи и утре – отново. Трябва да се подготви за приемния изпит за университета, понеже е решил да стане инженер. Остават му още само две седмици и той знае, че те ще минат по същия начин – учене, учене и пак учене.

Приятелите му са на море и не мислят да кандидатстват. Веско тайно им завижда за гаджетата и дискотеките, но той смята, че някога ще дойде и неговият ред. Какво ли не се говори за студентския живот…

Навън е 1978 година и България се готви да изпрати човек в космоса. В онези времена е по-лесно да излезеш в орбита, отколкото да посетиш Париж например, но всички смятат, че това е нормално. Пък и в Париж, както е известно, всички спят под мостовете.

Пет години след началото:

Веско вдига уморено глава и се изправя. На масичката по средата на стаята е разпънат голям чертеж и той не вижда как ще го довърши до сутринта. Но в момента очите го болят прекалено силно и той излиза на балкона, за да погледа звездите.

Полунощ е и по улицата долу се задава шумна компания. Веско присвива очи и познава приятелите си – онези, от училище, които не поискаха да кандидатстват с него. Те са весели и спират под балкона му.

После му обясняват, че отиват у еди-кого си и Веско може да дойде с тях. От учене никой не е прокопсал, най-много да сложи очила. А в събота щели да ходят на вилата на….

Веско тъжно благодари и свива рамене – иска, но няма как. Ако не предаде чертежа утре, доцентът ще се заяде и няма да му завери семестъра. И толкова труд за нищо.

Има и друга причина. Веско разполага с двадесет лева месечно – десет му дават родителите му, десет получава от университета, „от Тодор Живков“. Ако бабите и дядовците добавят нещо, стават тридесет. Стипендия не получава. С такава сума е трудно да се мисли за компании и гаджета.

А приятелите му са работници – стругари, шлосери, има и един мотокарист. Получават по двеста и петдесет лева и понеже още живеят при родителите си, всичко отива за фонда „и аз съм човек“. Веско тайно им завижда малко, но се надява, че и той един ден….

Десет години след началото:

Веско хвърля чантата си в коридора и отива в стаята си. Излиза на балкона, пали цигара и се заглежда в звездите.

Днес денят е бил особено тежък – усвояване на нов детайл, проблеми с инструменталната екипировка…Работниците от първата смяна са си заминали, дошла е втората, а Веско, който е конструктор-технолог, е стоял до полунощ, за да се убеди, че накрая всичко е наред. Това извънредно време не му се плаща, а се покрива от едни ефимерни „премии“, които винаги са малък процент от очакваното. А и се разпределят не на база реално отработено време, а по лична преценка на началника. Веско обаче нито му е роднина, нито се познават от много години, така че…

Обаче той е почти щастлив – сега получава заплата 180 лева – точно със сто по-малко от приятелите си, които постепенно повишават разряда си.

Но във въздуха се носи нещо особено, някакво усещане за промяна, което Веско не може да опише, но се надява да е за добро. Впрочем, не само той.

Петнадесет години след началото:

Веско излиза на балкона и вдишва жадно вечерния въздух. Навън звездите блестят малко насмешливо – каква я мислехте, а тя каква стана… Той сяда на пластмасовото столче, понеже краката едва го държат.

Сега Веско е супервайзор във фирмата на бившия им партиен секретар – същият, който им повтаряше, че капитализмът отмирал. На други места може би, но в собствената му фирма никак даже. Работи се по дванадесет часа на ден, ако възразиш – вън. Обаче навън - глад и студ, а и никакви други възможности.

Веско е пряк началник на приятелите си от средното училище и получава двадесет лева повече от тях. В страната обаче се вихри инфлация и това ги прави еднакво бедни.

Веско разбира, че едва ли скоро някой ще има нужда от конструктор-технолози. Затова започва да учи английски и компютър, а също и да гледа как действат началниците, които сега са наричани мениджъри. С изненада открива, че почти нищо от това, което е учил в университета, не е пригодно в управлението на хора, но решава, че това е поради спецификата на образователната система. Грешка, която ще извършат стотици хиляди след него.

Веско кани приятелите си на курсове по английски и компютър, убеждава ги, че скоро без образование ще са за никъде, но среща само насмешки – аз, докато имам тези двете ръце….

Двадесет години след началото:

Веско пуши на балкона и гледа звездите. Уморен е и е ядосан – допреди час ожесточено са спорили със собственика как трябва да се развива фирмата. Накрая бившият партиен секретар не издържа и напомня чии са парите. Веско пък споменава, че добри мениджъри се търсят навсякъде и за тази заплата…

Сега той получава 500 лв., а работниците му – неговите бивши приятели – наполовина. Те обаче си остават близки, още повече, че работа все още няма, а Веско определя заплати, бонуси и – няма как. Изведнъж всички се сещат, че всъщност той бил най-умният в класа, те знаели, че от него ще стане човек… и други такива. Но едва когато мениджърът излезе от стаята, приятелите му почват да си говорят за лични неща.

Двадесет и пет години след началото:

Веско излиза на балкона и гледа как трепкат звездите. Чуди се дали това е оптичен ефект или просто очите му са много уморени. Все пак, да си оперативен мениджър в завода на известна чуждестранна групировка…

Но поне си струва – сега Веско получава заплата 2500 лв. (все пак, заводът не е в София), почти пет пъти повече от приятелите си. Те обаче дълго са му звънили да ги вземе на работа при себе си – заплатите се получават навреме, има бонуси, транспортът е безплатен… Разбира се, когато в края на деня той сяда в служебната си кола, а бившите му съученици – в автобуса, те го гледат някак особено. Но никой не споделя нищо – наоколо е пълно с интриганти, а мениджърът може да те изхвърли на минутата. Така че по-добре да си налягаме парцалите до довечера, докато седнем пред компютъра.

А Веско гледа звездите и си преповтаря всички проблеми и решения от деня. Освен всичко друго, налага се да говори почти само на английски…. И когато си ляга, той – както винаги – се моли да не го събудят през нощта повече от един път.

Тридесет години след началото:

Веско излиза на балкона с чаша уиски в ръка. Полунощ е и навън ярко блестят звездите. Той поглежда към прозореца към лаптопа си. Там е информацията, която утре трябва да докладва на Общото събрание на акционерите и той е спокоен – всичко се развива добре. Дори си е позволил да отвори един форум, в който…

Там дискутират размера на заплатите и той неволно се сеща за своята – 6000 лв. плюс бонуси, плюс.. какво ли не още. Осем пъти повече от тези на приятелите му, които още работят в същата фирма. Е, някои все твърдят, че са неоценени и другаде биха им дали… но не напускат.

И във форума Веско среща един от своите работници, негов бивш съученик. Човекът е искрен във вопъла си:

- Не се ли раждаме всички равни? Не идваме ли на този свят еднакво голи? Възможно ли е някой да е осем пъти по-талантлив от другия, че да получава толкова много?
И нямаме ли всички по едно гърло, което иска да яде – защо за един да има пържоли, а за друг – боб и леща? Не се ли прибираме еднакво уморени от работа?

И после следват разсъждения за това колко несправедлив е светът.

Веско поклаща глава, отпива от уискито си и си мисли – е, ако се беше научил да правиш и друго на компютъра, освен да чатиш… А после забелязва, че единият от постовете е пуснат в работно време и решава утре да поговори сериозно с човека – макар че това не е точно работа на заместник-директора, все пак – бивши съученици са и се чувства донякъде задължен. След това отново се връща към доклада за акционерите.

А навън звездите все така ярко блестят.

Нашата полиция ни пази…

След като успя да превъзпита магарето си и то осъзна необходимостта от общественополезен труд, бившият депутат Минчев често можеше да бъде видян да кара гордо каручката си по селските улици. Управляваше я прав, за да прилича на Ахил, а бабите се обръщаха след него и това подхранваше самочувствието му.

Един ден обаче на Минчев му се наложи да отиде до града, за да вземе някаква справка от пенсионното. Понеже вече беше обикновен гражданин, трябваше да чака по опашки почти цял ден и затова привечер той предпочете да преспи в градския си апартамент. Когато обаче на следващия ден се върна на село, завари черешата в двора си обрана.

Тук случаят не е като с Тунгуския метеорит - да гадаеш извънземни ли са били, или е някакво неизвестно досега природно явление. Всички знаеха, че дръвчетата по дворовете биват обирани от местните цигани.

Минчев не беше расист и никога не бе мразил по-мургавите ни съграждани, напротив - преди всички избори ходеше в махалата да се снима с някой неокъпан сополанко и после обещаваше помощи, работа и достоен живот. И ако някоя от радостно кимащите около него електорални единици се качеше на автобуса за Белгия, обикновено получаваше обещаното. Останалите тук чакаха до следващите избори, където Минчев отново...

Така че той не отричаше, че хората са бедни и трудно преживяват. Признаваше (дълбоко в себе си), че и никой не се е загрижил особено за тях. В тази ситуация кражбата можеше да бъде разбрана и дори простена, но защо точно НЕГОВАТА череша? Тоест Минчев разсъждаваше като всеки редови български политик - престъпността не е кой знае какъв проблем, стига той самият да не е нейна жертва. Понеже от приказки за хуманност и декларациите на БХК компот не можеш да си свариш, нали...? Трябват череши.

След дълги дискусии със селските експерти Минчев си купи куче. Беше едро, с бяло петно зад ухото - според продавача, точно дедите на тези кучета са изяли някога лъвовете по нашите земи и сега можем да ги видим само на герба. Минчев кръсти кучето Кубрат (това беше преди мача на нашия с Кличко) и му направи колиба от сандък. После, осигурил си вече надеждна охрана, успокоен легна да спи.

...През нощта двама цигани прескочиха оградата като истински нинджи, а още трима навън осигуряваха логистична подкрепа. Кубрат скочи, съвсем неполиткоректно подгони крадците и дори успя да ухапе единия. Може би истинските нинджи понасят стоически болката, но този беше менте и орева селото, че звярът щял да го изяде. Минчев се събуди, извика кучето и го нахрани извънредно - нещо като бонус.

На следващата вечер циганите докараха мечка, понеже според Нешънъл джиографик чанел (в махалата всички гледаха основно него) кучетата се страхували много от мечките. Тази обаче беше отглеждана със специалната цел да бъде продадена на природозащитниците от Белица и тежеше не повече от 50 килограма с мокра козина. Кубрат скочи, почеса се по бялото петно и се втурна към неканените гости. Циганите едва успяха да се качат в москвича, като мечката изпревари останалите. Минчев бе особено доволен и даде на кучето месо.

Та третата нощ не дойде никой - екипът, отговарящ за прибирането на реколтата, бе направил оценка на риска и решил, че при толкова много градини в селото няма смисъл да си подлагаш на опасност здравето и живота в район, пълен с чудовища като Джурасик парк. За това най-много настояваше мечката.

Мина седмица, после още една. Никой не посягаше на имота и Минчев се замисли - абе, защо го храня аз толкова много това куче, заприличало е на сумист... Я пак на попара, пък ако се отличи нещо, ще помислим пак и ще обещаем нещо.

Кубрат се опита да хитрува и да симулира активност, лаейки по уличните лампи, но номерът не мина. Минчев беше от стара коза яре и макар че се надяваше другите да вярват в празни приказки, той самият не го правеше никога. И кучето постепенно се втали.

...А после веднъж на Минчев пак му се наложи да отиде до пенсионното. Уверен в надеждната охрана, която бе оставил в сандъка на двора, той дори и не се опита да се прибере същия ден. Дори вътрешно малко съчувстваше на циганите, които евентуално биха се опитали да посегнат на имота му, но... няма как. Да крадеш от Минчев и да крадеш от държавата са две коренно различни неща - първото не се прощава никога, второто - зависи на кого си човек. Така че Кубрат имаше всички пълномощия да се бори с престъпността.

На следващия ден Минчев намери и втората си череша обрана. Кубрат гледаше извинително, а пред колибата му се търкаляха няколко кокала. Очевидно крадците навреме бяха осъзнали, че има проблем и трябва да почерпят. А в този случай силите на реда са просто безсилни...

Минчев поклати глава и си помисли, че на следващия ден пак трябва да отиде в града и да купи камери.

Иначе с тази корупция в обществото ни има риск и догодина да не яде компот.

Прасета

- - Е, не може така! – за трети път възкликна Гошко и обра трохите от банката.
- - Не може – съгласи се Тошко – Не е колегиално някакси… Пък и малко обидно ми стана.
- - И защо точно „прасета“? Можеше просто да спомене, че не сме достатъчно джентълмени.. или де да знам какво. Обаче не е за първи път и мисля, че е време да реагираме.
- - Да – съгласи се Гошко – Но как?
... Всъщност двамата бяха братовчеди, от Горно нанадолнище. Когато дядо им Иван продаде зърното, сложи парите на масата и ги извика. После обясни, че тази държава скоро нямало да се оправи и било време те лично да се намесят. Така Гошко и Тошко станаха депутати от две уж конкурентни партии.
Както си му е редът, купиха си по един костюм „Армани“ от „Пиротска“ и по една вратовръзка „Гучи“ пак оттам, добавиха лачени обувки и тъмни очила и съвсем заприличаха на стажант-мафиоти. За да е пълна картината, накрая целунаха пръстените на съответните партийни босове и се заклеха да гласуват както им се нареди.
После обаче парламентарните лидери на групите им ги привикаха насаме и обясниха – вие сега, понеже сте новобранци, ще натискате копчетата вместо старите кучета, докато онези се подкрепят в бюфета. Щом се почеша по лявото ухо – гласувате „за“, ако е по лявото – „не“, а ако изобщо не се почеша, въздържате се. Ето, тук съм ви го нарисувал, дръжте схемата пред себе си да не объркате нещо.
И те гласуваха послушно, но когато дадоха почивка и братовчедите се втурнаха към бюфета, откриха жестоката житейска истина – депутатските кюфтета бяха свършили. И понеже това се повтори няколко пъти, накрая те решиха да си носят храна от вкъщи. Така де – разгърнеш вестника на банката, сложиш на него малко сланинка, хлебец, лучец, че ако има и чесън… Хем здравословно, хем по-евтино. При това те бяха възпитани хора и ако някой ги загледаше по-продължително, предлагаха и на него.
И така цели две седмици, докато накрая една възрастна госпожа от опозицията ги нарече „прасета“. Да беше го казала от трибуната – как да е, щяха да поискат право на реплика и да обяснят защо запада българското селско стопанство – понеже разни префърцунени дами маат само суши и пици, а сланинката така си седи в качетата… Но не би – госпожата само изсъска обидата и я я чу половината зала, я не. В такива ситуации освен да й отговориш да ги гледа работата, нищо друго не можеш да направиш, затова и те постъпиха точно така. Но горчилката в душите им остана.
Разбирам да бяха донесли една паница с боб да си кусат поред от нея – не е удобно някакси, може да изпръскаш някого, но в случая какво – хапваха си сланинката с лучеца, свиваха вестника на топка и го хвърляха в кошчето, даже после си пръскаха устата с някакъв спрей, от който наоколо замирисваше на току-що окосена ливада… Обаче като е решил човек да се заяжда, не можеш да го спреш.
И тогава Гошко го измисли – обади се на дядо им Иван и попита дали е вярно, че свинята на село скоро се е опрасила. Получил потвърждение, взе един от парламентарните мерцедеси и бързо докара няколко малки прасета. После извади четка и боя и написа номера на гърбовете им.
- - Уха, бате! – възкликна Тошко – Като ги пуснем да се гонят в парламента, ще стане направо като формула едно. Може ли това по-тъмничкото да е Хамилтън?
Успяха да внесат прасетата незабелязано и да ги пуснат в залата точно когато се гласуваха поправки в закона за животновъдството. В това имаше дълбок символизъм, но колегите им не го забелязаха – всички скочиха, жените почнаха да пищят, а председателката изгони братовчедите от залата. Те напуснаха удовлетворени, че обидилата ги госпожа пищеше най-силно – и се отправиха към близката кръчма.
…Седмица по-късно Народното събрание все още не работеше – ловяха прасетата. Накрая братовчедите бяха извикани при председателстващите и им бе обяснено, че до момента са заловени прасета с номера 1, 2 и 4. Трети номер обаче не може да бъде открит никъде и затова – в името на мира и спокойствието в държавата, която освен това се нуждае от работещ парламент - да бъдат така добри да си го намерят. Позволява им се да викат „гъци-гъци“ или както там е прието в селото им и това няма да бъде отразено в медиите.
- - А ще ни обиждат ли пак? – попита Гошко.
С доста колебания им бе обещано, че – не, но все пак ако може да си постилат на банката някоя покривка с шевици, понеже така, на вестника… И тогава Тошко разкри демоничния план:
- - Ама то няма номер три бе – разсмя се той – Нарочно ги надписах така, да видя ще се сети ли някой. Нали уж тук са събрани най-….?

…Така че ако някога се усъмните в интелекта на депутатите ни, не бързайте с квалификациите. Зависи за какво става дума.

Со кротце, со благо…

Както ви информирахме в една от предишните статии – „За пчелите и хората“ - бившият депутат господин Минчев не яде мед, понеже не успя да очовечи достатъчно пчелите си. Той обаче прие това като временен неуспех и реши да си купи магаре.
Не че имаше кой знае къде да ходи, но на село да имаш магарешка каручка е все едно в града да караш джип. Престижно, а и мацките се обръщат постоянно след теб. Е, около къщата на господин Минчев живееха предимно „мацки“ в пенсионна възраст, но пак беше приятно.
Каручката я имаше като наследство от баща си, а в петък отиде на хайван-пазара в съседното село и доведе Марко. Избра добичето така, като някога персонала си, когато беше директор на държавен завод – да е с работническо-селски произход, да не е осъждано, да няма роднини зад граница и да вярва на обещанията на Нашите. Последното нямаше как да бъде проверено, но за другите неща продавачът гарантира. Други изисквания – да не го мързи например или да не се инати прекалено – господин Минчев не постави, понеже дори и да се появеше подобно нещо, той вярваше в силата на убеждението и личния пример.
Марко беше сив, с дълги уши и крайно немотивиран да работи – абе, направо калпазанин. Когато осъзна това, господин Минчев усети приятен сърбеж в ръцете и отново се почувства в силата си.
Два дни по-късно в обора над яслата висеше лозунг – „Да достигнем и надминем всички магарета в селото“ (елементът „ние“ бе включен, за да усети Марко подкрепата на ръководството), а на отсрещната стена – „Нито ден без магария“. Господин Минчев ги огледа доволно, запали цигара и зачака нещата да се оправят.
Марко обаче си хапваше от сеното и лежеше под лозунга, без да проявява каквото и да било желание да тегли каручката. От това имиджът на господин Минчев силно страдаше, никой не се обръщаше след него и това го правеше нещастен. И понеже цял живот го бяха учили, че не е възможно някой просто да е мързеливец, той започна да търси други обяснения. Отначало дори се усъмни дали това не е разлагащото влияние на Запада, но магарето му нито слушаше радио, нито гледаше телевизор, нито общуваше с американски магарета… Ето защо той въздъхна – пустата му демокрация отучи даже хайванчетата да работят – само лежат и чакат да спечелят нещо от тотото. После обаче господин Минчев осъзна, че може би не е справедлив към едно отрудено същество и предположи, че Марко просто е болен.
В селото имаше ветеринарен лекар, който някога работеше в града. Веднъж обаче бе поканен да извърши операция по смяна на пола на ротвайлера на един паркетен лъв; операцията се оказа неуспешна и кучето смени не пола, а сексуалната си ориентация и започна да задиря стопанина си. „Лъвът“ се оплака на едни мутри и доктор Попчев спешно се премести да живее на село, където – както твърдеше самият той – климатът бил далеч по-здравословен.
Господин Минчев бе много неприятно изненадан да научи, че лечението на магаретата не се покрива от Здравната каса. Странна работа, помисли си той, бачка си добичето по цял ден, а когато се разболее, никаква помощ от държавата. Сподели възмущението си с ветеринарния, а оня му обясни, че вероятно магарето не си е плащало осигуровките, та затова. Как така, възрази Минчев – не ги е плащало, понеже е нямало пари. Други обаче са имали и са плащали и неговите – нали системата ни е солидарна? Значи, ако някой е малко по-тарикат (Минчев предпочете израза „ в неравностойно положение“), щом се разболее – и на салам, така ли? А Европа какво ще каже?
Доктор Попчев не знаеше, но обясни, че проблемът на Марко е чисто психологически и евентуалното лечение ще струва сто лева плюс консумативи, които в случая не били много скъпи. Минчев се замисли, а после се отдели насаме с магарето и проведе с него другарски разговор. На добичето бе обяснено, че не всички магарета могат да станат депутати, някой трябва и да опъва каиша. Това обаче е за общото благо и ако много се старае, господин Минчев тържествено му обещава да сложи снимката му с надпис „ударник“ на оградата. Спомена дори нещо за потупване по рамото, понеже той бил много социално отговорна личност и умеел да оцени усилията на персонала си.
Магарето поклати глава и легна да се отъркаля в прахта. Очевидно посланията трудно си пробиваха път до съзнанието му. И тогава Минчев се предаде, въздъхна, извади сто лева и зачака да види чудесата на съвременната медицина.
„Консумативите“ се оказаха една яка гьостерица, която ветеринарният развъртя като самурайски меч. Марко скочи, преосмисли веднага поведението си, а след третия удар сам хукна към каручката. Минчев поклати глава, но все пак прибра тоягата – платил я беше.

Пък и сега времената бяха други, по-„демократични“, та за всеки случай…

Пред камерата

Приятно ми е – Иванов, бивш сержант от КАТ. С някои от вас може и да сме се срещали и да ме помнят – един такъв симпатичен мъж на средна възраст, обикновено патрулирахме с колегата Петров.

Преди месец обаче започна поредната кампания за борба срещу корупцията. То каква корупция в КАТ, но нали трябва с нещо да залъжат електората? Аз например пари никога не съм искал. Е, случвало се е да спрем някого с износени гуми и в процеса на разговора да стане дума - дали човекът няма рожден ден тази седмица? А този месец? А тази година? Имал значи. Е, как да му развалиш на човека празника? Той черпи, ние го пускаме. Но понеже човек не може да носи торта или бонбони цяла година в колата, той ни дава парите, а ние си ги купуваме и ги консумираме за негово здраве. И всички доволни.

Обаче започнаха въпросната кампания и наредиха – ще проверявате само пред камери. При това – не една, а две патрулки ще спрете една до друга. И понеже е заповед – няма как, изпълняваме. Околовръстното заприлича на снимачна площадка на „Неудържимите – 4“, само Сталоун липсваше.

Гледаме – идва някакъв москвич, а левият му фар не свети. Аз махам с палката, единият колега наглася осветлението, другият – микрофоните, третият работи с камерата. Колата спира, от нея излиза някакъв дядо и дори ни се зарадва. Пита:
- - Момчета, вие от коя телевизия сте?
Обяснявам, че не сме от медиите, а осигуряваме контрол на автотранспорта, но дядото изобщо не ме чува, а оправя каскета си и почва:
- - Аз отдавна исках да ме дадат по телевизията, понеже повече не може така. По времето на приватизацията кметът обра цялата техника на селото, сега я дава под наем на кооперацията. Обаче – трактор на цената на изтребител, нали няма от кого друг да вземем? Управлява вече двадесет години, няма мандатност, няма нищо…
- - Вижте сега, господине – ние се занимаваме с други неща. Защо фарът ви не работи?
- - И цялата си рода е назначил в общината, мискининът му с мискинин… Ама все е на страната на управляващите, затова и никой не идва да провери. Вие сте първите, затова пишете – кметът на Горно Нанадолнище е много корумпиран и се казва…

Тук спряхме за малко камерите и пуснахме човека да си ходи. Не му светел единият фар, голяма работа. А този кмет е близък с нашия министър и изобщо…

После гледаме – идва беемве кабриолет. Ама много бързо идва, радарът запищя като приклещена коза. Екипът се наглася, аз махам с палката и колата – оставяйки дълги черни следи по асфалта – спира малко след нас. Кара я ослепителна блондинка. Когато ни вижда отблизо, тя изпищява:
- Олеле, ама недейте така, не ме снимайте разрошена! Момент – да се оправя малко, да се гримирам – кой знае колко хора ще го гледат този запис… А ти бе, сержантчето – я се премести малко по-наляво, че под този ъгъл профилът ми няма да излезе добре… И осветлението ви е много силно, ще ме състари…

Пет минути по-късно все пак успявам да взема думата:
- - Госпожице, карате с превишена скорост, мога ли да видя документите ви?
Момичето дълго рови из чантата си, накрая изважда мобилен телефон, набира номер и ми го подава. На екрана виждам снимката на един от най-големите ни началници, а после той ми обяснява, че не можело да спираме точно Беба, която бързала да му занесе някакво тефтерче, което – ако попаднело в грешните ръце – щяло да взриви обществото. Изобщо, цялата работа била направо бомба, но той със своите умения и опит още тази вечер щял да я обезвреди.

Пуснахме момичето и понеже вече стъмняваше, решихме да се прибираме – снимките нямаше да излязат ясни на слабо осветление. И за да не се разкарваме всички до районното, оставихме колегата с камерата направо пред дома му.

Какво си е играл синът му – не знам, но ден по-късно разговорът ми с големия шеф се появи в Utube, народът се смя много и искаше да качим и клип от обезвреждането, а ние подадохме рапорт за напускане „по собствено желание“.

Но не съжалявам – сега с колегата Петров работим за една телевизия – аз съм репортер, а той – оператор. Предаването ни се радва на голяма популярност, понеже интервюираме обикновените хора, на които иначе никой не би дал думата. А те имат да кажат доста интересни неща…

Снимаме и собствена продукция – сериалът „Белите фуражки“ , в който мъжествени неподкупни катаджии се борят с корупцията в страната. Жанрът е криминален, плавно преминаващ във фентъзи. Но песните се изпълняват от Веселин Маринов, така че не се съмняваме в успеха му.


Така е – понякога човек намира призванието си буквално на пътя….

За пчелите и за хората

На последните избори господин Минчев не успя да стане депутат – просто не го избраха. Уж всичко беше както винаги – и обещания да станем Монако на Балканите, и целувки в циганската махала, и концерт на Дръндулина преди деня за размисъл – обаче всичко всуе. Електоратът, който той винаги бе смятал за интелектуално равен на стадо овце, доказа това и на практика – без да иска, използва правото на преференциален вот и Минчев остана зад борда. При това – за пръв път в политическата си кариера.
Е, той беше човек на възраст и му се полагаше пенсия – но размерът й, знаете… Ако се вярваше на обещанията на самия Минчев, след стотина години всичко щеше да бъде наред, обаче в момента имаше още какво да се желае. От друга страна, нашият човек се смяташе за професионален политик, тоест – да организира личен бизнес или каквото и да било друго бе под достойнството му. Дори да открад…, искам да кажа – да приватизира нещо, просто го мързеше.
И тогава Минчев реши да отиде на село – имаше стара къща в подножието на Балкана, наследство от родителите му, с голям, ухаещ на билки двор и десетина кошера. „Там ще си живея – реши бившият депутат – ще пия прясно мляко и ще ям мед, докато онези хлапета в партията ни осъзнаят какво са изпуснали и дойдат да ме повикат.“ Според него, беше въпрос само на два-три месеца.
След няколко дни Минчев стоеше замислен пред един кошерите и усещаше, че тук нещо не е наред. Поне за него, социалният политик и бивш синдикалист, природата имаше нуждата да бъде научена на някои елементарни неща.
Например, пчелите имаха царица. Минчев беше умерен републиканец и никога не бе възразявал да посети Англия или Швеция, но в собствения му двор… И той си записа в тефтерчето – „да свалим царицата и да назначим парламент“. Впрочем – и да разделим пчелите на партии, да ги скараме и така да ги държим в подчинение по-лесно. Опитът му от миналото си казваше думата.
Но преди да се заеме с политиката, реши да подобри условията на труд – забелязал бе, че пчелите работят без почивни дни, определено повече от осем часа на ден. За един бивш синдикалист това бе недопустимо и той започна да запушва с парче картон отворите на кошерите в събота и неделя, а също и вечер след 18 часа. Искаше да определи и годишен отпуск, но се оказа, че гадинките просто не живеят толкова дълго.
В резултат на нововъведението част от пчелите умряха от задушаване, а други, които вечерта не успяха да се приберат, подивяха и се преселиха в близката гора.
Естествено, добивът на мед спадна и тогава Минчев видя очевидното решение – сложи до кошерите кофи със захарен сироп. Това го накара да се гордее със себе си – ако някоя пчела не може да лети надалеч или просто не е на кеф да се мъчи, да ползва сиропа. Той винаги бе предпочитал конкретната помощ за безработните вместо някакви си ефимерни усилия за осигуряване на работни места – електоратът му обичаше да получава, а не да заработва.
Скоро всички пчели се прехвърлиха на сиропа и никоя не искаше да лети по дърветата. Качеството на меда рязко се влоши, но гадинките изглеждаха щастливи, че са социално защитени.
Но дойде есента и една сутрин Минчев намери пред кошера мъртъв търтей. Това го шокира, понеже му напомни неговата собствена съдба. В края на краищата, не може всички да работят, някой трябва и да ръководи, да взема важни решения, да гласува… И търтеите изглеждаха идеални за това. Трябваше само да раздели пчелите по функции – „приемачки“, „събирачки“, „разузнавачки“ и т.н., да им направи партии и да сложи по няколко търтея начело. Изглеждаше лесно, при това липсваше една от най-неприятните групи от реалния живот – интелигенцията, която все не вярва на партийните указания и не иска да я правят на глупаци.
Но пчелите бяха свикнали да работят заедно и на Минчев му отне доста време да убеждава приемачките например, че събирачките по цял ден се шляят наоколо и нищо не събират, а разузнавачките работят в полза на една задокеанска велика сила – и че само под ръководството на един истински търтей нещата ще се оправят. После се зае със следващата група и т.н.
Пчелите обаче се оказаха упорите същества и все пак изхвърлиха търтеите. Тогава Минчев събра последните в отделен кошер, сложи му надпис „Съединението прави силата“ и почна да носи там мед от другите кошери. Е, имаше недоволни, които жилеха, но след малко обработка с пушек останалите пчели се примириха.
Един ден Минчев реши, че царицата вече е изиграла ролята си и я изгони, за да не се меси в коалициите на търтеите. Само че повечето от пчелите тръгнаха след нея и само най-умните останаха около кофите със захарен сироп. Е, или най-мързеливите, зависи как ще го погледнеш.
С две думи – господин Минчев не яде мед. Затова пък му остана моралното удовлетворение, че е направил всичко зависещо от него, за да подобри живота на пчелите си и да ги очовечи, така да се каже.

Нали на това бе посветил живота си?

Отношение или резултат?

В началото на тази статия бих желал да помоля читателите да отговорят на един елементарен въпрос – защо според вас се създава една фирма? Всеки, който не смята, че е за да донесе печалба на акционерите (като компенсация за риска, който са поели с финансирането й), спокойно може да не чете нататък. Допускам, че все ще се намери някой, който да ми цитира визии и мисии, но предвид на ширещата се у нас наивност – особено сред по-младото поколение – това донякъде е разбираемо. По-сериозните читатели обаче би трябвало да разбират кое е просто пиар и кое трябва да се възприема насериозно.
Това, че редовият български бизнесмен може да те накара да останеш някой и друг час извънредно – без заплащане естествено, или поне без увеличено заплащане – едва ли може да учуди някого. „Ако не изнесем договореното навреме, ще НИ глобят, затова ВИЕ трябва да компенсирате изоставането.“ А кой е сключвал договора, кой е избрал ненадеждни доставчици, понеже предложили по-ниска цена и отложено плащане, кой поема повече поръчки от капацитета на производството, „за да не изтърве клиент“? Само че българинът задава подобни въпроси само мислено и после че чуди, че го третирали като работно добиче.
Но все пак, нашите бизнесмени като цяло са първо поколение и е нормално да им липсва онова, което отличава английския джентълмен от бай Пешо Бакшиша. Освен това, родните предприемачи живеят само в настоящия момент – липсата на традиции, правила и дори закони ги прави несигурни за утрешния ден и всеки си казва – каквото изкарам днес, мое си е.
Утре може да гласуват някой нов данък и – отиде конят у ряката. Тоест, говорим за много див капитализъм.
Разбира се, това го знаем всички и едва ли си струва да откривам тук топлата вода. Целта на тази статия е друга – да покаже, че преднамерено манипулативното поведение изобщо не е български патент и че много от модерните мениджърски заклинания са всъщност част от него. Съжалявам, ако това убие нечии последни надежди, но просто светът е такъв.
Ще анализирам абсолютно реален пример от нашата действителност, без да цитирам имена. При това изобщо не става дума за изолиран случай.
Тук е построен завод на западноевропейска групировка. Няма да казвам каква е народността на собствениците, който е ходил малко повече по света, сам ще се сети - голяма, силно синдикална страна. Е, разбира се – синдикална ТАМ, не ТУК.
Компанията има своя фирмена култура, широко пропагандирана и изучавана от всеки новопостъпил. И крайъгълният камък в нея е – внимание: „Важни са не резултатите, а отношението“.
На пръв поглед, няма нищо странно – ако спазваш определени правила и имаш съзнателно отношение към работата си, няма начин да не постигнеш добри резултати. Важното е просто да вървиш по правилния път. При това правилата са изцяло в дух „колективизъм“ – помагай на колегите си, споделяй с тях проблемите си, ако началникът ти се отнася лошо с теб, обясни му, че не бива да прави така, ако те ударят по едната буза…. И за да не се заблудиш случайно, периодично ти се правят оценки точно по тези критерии, като те по никакъв начин не се отразяват на заплатата ти. Мисля, че по-наблюдателните вече са забелязали зародиша на едно малко комунистическо общество.
За съжаление обаче, резултатът е точно като в истинско комунистическо общество – най-кадърните един по един напускат, създава се атмосфера на интриги и доносничество, а впоследствие и на откровен авторитаризъм. Къде е грешката и защо така добре звучащата фирмена визия дава обратен резултат?
Много просто – понеже всъщност са важни резултатите. В камионите, които изпращаме на клиента, ние не товарим отношение, а резултат. Фирмените правила само трябва да държат човек в коловоза, но не и да определят пътя му. В същият този завод работят много и доста опитни производствени мениджъри. Те са дошли от различни места, понеже заплатите са добри. Но всеки от тях има по двадесетина години стаж и съответно – собствен стил на управление. Един е повече лидер, друг – не толкова, един иска да бъде демократичен, друг е по-авторитарен – и резултатите им могат да бъдат сравнени по абсолютно обективни показатели. След това може да се отчете кое работи тук и кое - не, а после да се внесат корекции. Тоест, системата да работи сама.
Но ако тя наистина работи сама – как ще се отрази това на самочувствието на чуждестранния директор и екипа му? Учили хората мениджмънт, дошли тук да покажат на туземците как се правят нещата – а то можело и без тях. А тогава за какво да им плащаме заплатите?
Затова те говорят за отношение. Оценката му е абсолютно субективна и се прави именно от чуждестранния екип. Е, ако си послушен и умееш „да информираш“, отношението ти към работата е правилно. Може да си пълен идиот, но се стараеш. Трябва отново и отново да ти се даде шанс за сметка на някого, който постига резултати, но … не се кланя. Тоест, не уважава фирмената култура.
Всъщност чуждестранният екип не е толкова луд и много добре знае какви глупости говори. Ако отношението беше основното, можем да вземем едно дете от улицата, да го накараме да тренира съвестно и после да имаме един нов Стоичков. На практика обаче ще получим един посредствен футболист, нищо повече.
Който твърди, че успехът бил 99% труд и 1% талант, меко казано, няма да постигне особени успехи в живота си. Талантът е фактор, който не бива да се пренебрегва. А също – уменията, които са придобити именно като се експериментира на ръба (а понякога и доста зад него) на правилата. Такива умения не се придобиват чрез следване на фирмените правила, понеже - ако всички следваха правилата - поне теоретично - кризи нямаше да настъпват. Но ние живеем в реалния живот.
„Ако колегата ти не знае, иди и го научи“ – нищо, че после той ще те обвини, че само си му пречил.
„Ако се нуждае от хора, дай му най-добрите от своя екип“ – и не се интересувай защо той е останал без хора. Вместо анализ на причините просто му дай ресурс, за да се окаже впоследствие, че неговите служители напускат примерно заради грубото му отношение към тях.
„Никога не обиждай хората, не им повишавай тон“ – но ако решиш, скъсай ги от незаконна работа и ако откажат, ги уволни. Но – с усмивка.
„Не влизай в конфликти с колегите си“ – дори да е очевидно, че сте конкуренти и един от вас ще се издигне. Тук подигравката е, че именно директорът с екипа си налага политиката „разделяй и владей“, но се прави на изненадан защо тиймбилдингите не могат да сплотят колектива.
И така – реалните умения на мениджърите и специалистите се пренебрегват в името на някакво виртуално отношение, което нито може да се измери, нито да се оцени обективно. Това дава пълното право на чужденеца да решава изцяло субективно кой му е симпатичен и кой – не.
При това в големите компании не се търсят впечатляващи резултати – достатъчно е леко и постоянно подобрение. Така че всъщност никой не се нуждае от истински таланти, а само вижда в тяхно лице смутители на спокойствието.
Естествено, някой ще ме обвини в черногледство и ще попита директно – а какви са резултатите на споменатия завод? Признавам – добри. Но не поради, а въпреки опитите за налагане на въпросната култура. Доказателство за това е, че „младите“ заводи на групировката в Източна Европа и Латинска Америка са печеливши, а „старите“ в Западна Европа – не, нищо че последните практикуват фирмената култура далеч по-дълго време. Тоест, нещата опират до съвсем други фактори – цена на работната сила, наличие на профсъюзи, данъчна система, спазване на законите (особено свързаните с екологията) и т.н.
За мен фирмена култура, която не е насочена към поощряването на таланта (както е например в Майкрософт) и която е тотално против индивидуализма, може да работи само в Япония. В Европа тя бързо се изражда в нещо като някогашния ни социалкомунизъм и започваме едно да мислим, друго да говорим и трето – да правим. Иначе няма как да си обясним защо някои фирми печелят награди за социална отговорност, а текучеството в тях е убийствено.
Та затова – почнат ли да ви убеждават как една фирма се грижи за служителите си – проверете как се отнася към талантите, към (относително) уникалните си специалисти и мениджъри.

Ако не го направите, очакват ви доста изненади.