Начало:
Веско вдига уморено глава и се изправя. Бавно пресича стаята и застава до прозореца. Полунощ е и навън звездите ярко блестят на фона на тъмното небе.
Веско разтрива очите, понеже има да учи още два часа. После ще поспи и утре – отново. Трябва да се подготви за приемния изпит за университета, понеже е решил да стане инженер. Остават му още само две седмици и той знае, че те ще минат по същия начин – учене, учене и пак учене.
Приятелите му са на море и не мислят да кандидатстват. Веско тайно им завижда за гаджетата и дискотеките, но той смята, че някога ще дойде и неговият ред. Какво ли не се говори за студентския живот…
Навън е 1978 година и България се готви да изпрати човек в космоса. В онези времена е по-лесно да излезеш в орбита, отколкото да посетиш Париж например, но всички смятат, че това е нормално. Пък и в Париж, както е известно, всички спят под мостовете.
Пет години след началото:
Веско вдига уморено глава и се изправя. На масичката по средата на стаята е разпънат голям чертеж и той не вижда как ще го довърши до сутринта. Но в момента очите го болят прекалено силно и той излиза на балкона, за да погледа звездите.
Полунощ е и по улицата долу се задава шумна компания. Веско присвива очи и познава приятелите си – онези, от училище, които не поискаха да кандидатстват с него. Те са весели и спират под балкона му.
После му обясняват, че отиват у еди-кого си и Веско може да дойде с тях. От учене никой не е прокопсал, най-много да сложи очила. А в събота щели да ходят на вилата на….
Веско тъжно благодари и свива рамене – иска, но няма как. Ако не предаде чертежа утре, доцентът ще се заяде и няма да му завери семестъра. И толкова труд за нищо.
Има и друга причина. Веско разполага с двадесет лева месечно – десет му дават родителите му, десет получава от университета, „от Тодор Живков“. Ако бабите и дядовците добавят нещо, стават тридесет. Стипендия не получава. С такава сума е трудно да се мисли за компании и гаджета.
А приятелите му са работници – стругари, шлосери, има и един мотокарист. Получават по двеста и петдесет лева и понеже още живеят при родителите си, всичко отива за фонда „и аз съм човек“. Веско тайно им завижда малко, но се надява, че и той един ден….
Десет години след началото:
Веско хвърля чантата си в коридора и отива в стаята си. Излиза на балкона, пали цигара и се заглежда в звездите.
Днес денят е бил особено тежък – усвояване на нов детайл, проблеми с инструменталната екипировка…Работниците от първата смяна са си заминали, дошла е втората, а Веско, който е конструктор-технолог, е стоял до полунощ, за да се убеди, че накрая всичко е наред. Това извънредно време не му се плаща, а се покрива от едни ефимерни „премии“, които винаги са малък процент от очакваното. А и се разпределят не на база реално отработено време, а по лична преценка на началника. Веско обаче нито му е роднина, нито се познават от много години, така че…
Обаче той е почти щастлив – сега получава заплата 180 лева – точно със сто по-малко от приятелите си, които постепенно повишават разряда си.
Но във въздуха се носи нещо особено, някакво усещане за промяна, което Веско не може да опише, но се надява да е за добро. Впрочем, не само той.
Петнадесет години след началото:
Веско излиза на балкона и вдишва жадно вечерния въздух. Навън звездите блестят малко насмешливо – каква я мислехте, а тя каква стана… Той сяда на пластмасовото столче, понеже краката едва го държат.
Сега Веско е супервайзор във фирмата на бившия им партиен секретар – същият, който им повтаряше, че капитализмът отмирал. На други места може би, но в собствената му фирма никак даже. Работи се по дванадесет часа на ден, ако възразиш – вън. Обаче навън – глад и студ, а и никакви други възможности.
Веско е пряк началник на приятелите си от средното училище и получава двадесет лева повече от тях. В страната обаче се вихри инфлация и това ги прави еднакво бедни.
Веско разбира, че едва ли скоро някой ще има нужда от конструктор-технолози. Затова започва да учи английски и компютър, а също и да гледа как действат началниците, които сега са наричани мениджъри. С изненада открива, че почти нищо от това, което е учил в университета, не е пригодно в управлението на хора, но решава, че това е поради спецификата на образователната система. Грешка, която ще извършат стотици хиляди след него.
Веско кани приятелите си на курсове по английски и компютър, убеждава ги, че скоро без образование ще са за никъде, но среща само насмешки – аз, докато имам тези двете ръце….
Двадесет години след началото:
Веско пуши на балкона и гледа звездите. Уморен е и е ядосан – допреди час ожесточено са спорили със собственика как трябва да се развива фирмата. Накрая бившият партиен секретар не издържа и напомня чии са парите. Веско пък споменава, че добри мениджъри се търсят навсякъде и за тази заплата…
Сега той получава 500 лв., а работниците му – неговите бивши приятели – наполовина. Те обаче си остават близки, още повече, че работа все още няма, а Веско определя заплати, бонуси и – няма как. Изведнъж всички се сещат, че всъщност той бил най-умният в класа, те знаели, че от него ще стане човек… и други такива. Но едва когато мениджърът излезе от стаята, приятелите му почват да си говорят за лични неща.
Двадесет и пет години след началото:
Веско излиза на балкона и гледа как трепкат звездите. Чуди се дали това е оптичен ефект или просто очите му са много уморени. Все пак, да си оперативен мениджър в завода на известна чуждестранна групировка…
Но поне си струва – сега Веско получава заплата 2500 лв. (все пак, заводът не е в София), почти пет пъти повече от приятелите си. Те обаче дълго са му звънили да ги вземе на работа при себе си – заплатите се получават навреме, има бонуси, транспортът е безплатен… Разбира се, когато в края на деня той сяда в служебната си кола, а бившите му съученици – в автобуса, те го гледат някак особено. Но никой не споделя нищо – наоколо е пълно с интриганти, а мениджърът може да те изхвърли на минутата. Така че по-добре да си налягаме парцалите до довечера, докато седнем пред компютъра.
А Веско гледа звездите и си преповтаря всички проблеми и решения от деня. Освен всичко друго, налага се да говори почти само на английски…. И когато си ляга, той – както винаги – се моли да не го събудят през нощта повече от един път.
Тридесет години след началото:
Веско излиза на балкона с чаша уиски в ръка. Полунощ е и навън ярко блестят звездите. Той поглежда към прозореца към лаптопа си. Там е информацията, която утре трябва да докладва на Общото събрание на акционерите и той е спокоен – всичко се развива добре. Дори си е позволил да отвори един форум, в който…
Там дискутират размера на заплатите и той неволно се сеща за своята – 6000 лв. плюс бонуси, плюс.. какво ли не още. Осем пъти повече от тези на приятелите му, които още работят в същата фирма. Е, някои все твърдят, че са неоценени и другаде биха им дали… но не напускат.
И във форума Веско среща един от своите работници, негов бивш съученик. Човекът е искрен във вопъла си:
– Не се ли раждаме всички равни? Не идваме ли на този свят еднакво голи? Възможно ли е някой да е осем пъти по-талантлив от другия, че да получава толкова много?
И нямаме ли всички по едно гърло, което иска да яде – защо за един да има пържоли, а за друг – боб и леща? Не се ли прибираме еднакво уморени от работа?
И после следват разсъждения за това колко несправедлив е светът.
Веско поклаща глава, отпива от уискито си и си мисли – е, ако се беше научил да правиш и друго на компютъра, освен да чатиш… А после забелязва, че единият от постовете е пуснат в работно време и решава утре да поговори сериозно с човека – макар че това не е точно работа на заместник-директора, все пак – бивши съученици са и се чувства донякъде задължен. След това отново се връща към доклада за акционерите.
А навън звездите все така ярко блестят.
From –