Етикет Humor

Да ви е сладко!

Веднага след като бяха обявени резултатитe от референдума, Иван Олигархски се почеса по главата и дълбоко се замисли - от следващите избори гласуването ставаше задължително. Това явно налагаше промяна на стратегията; той погледна към празните червени куфарчета в гардероба и си помисли - човек не бива да забравя откъде е тръгнал, но трябва и да е в крак с времето. После се обади в известната агенция "Ъглополовяща" и поръча проучване на нагласите на народа.

Пондьо Пондев, собственикът на "Ъглополовяща", реши да не усложнява нещата. Обърна се към жена си и я попита:

"Ти гласува ли последния път, ма?"

"Тц! - отговори съпругата му. - Нали искате да плюскате? Цял ден съм готвила, какви избори?"

За да бъде максимално обективен, Пондьо искаше да пита и децата си, но те бяха някъде на купон. Ето защо той изпрати на Олигархски анализ, според който 47.86% от българските избиратели не са гласували, понеже са били до готварската печка - и сметка за 20 000 лв. Това, социологията, е тънка работа.

Иван Олигархски прочете анализа, нареди да преведат парите, а после извика един, на когото всички викаха Шеф Панчев, и му нареди да създаде партия с подходящите атрибути и насоченост, за да бъде обран и този вот. Като чу за колко зелено става дума, Шефът козирува и заяви, че на него други подправки не му трябвали.

Така се роди партия "Черпак".

Много хора веднага я припознаха; девизът "Гювеч за всички" ги спечели завинаги. Даже галено се наричаха един друг "черпаклии". Много позабравени лица изведнъж почувстваха колко огладнели са за слава и предложиха услугите си за депутати. Шефът обеща да помисли.

Междувременно по утвърдената у нас рецепта бе създадена и младежка секция "Близалка", като името ясно показваше какъв път за кариера стои пред тях. Даже веднъж на една среща със студенти Шеф Панчев бе попитан - а какво ще стане с нас, след като завършим? И лидерът честно отговори - ще ми ядете ушите, а после обясни какви свински уши умеел да прави - пръстите си да оближеш.

По-възрастните черпаклии членуваха в своята секция "Бански старец", малцинствата - в "Курбан чорба", а домакините, заради които започна всичко - в "Загори тенджера". Кварталните отговорнички ги събираха веднъж месечно - да си разменят по някоя и друга рецепта и да се оплачат от мъжете си.

Естествено, партия "Черпак" беше лява, ето защо поиска членство в ПЕС. Като чуха, че кандидатите искат здраво да захапят кокала, ПЕС-овете веднага ги признаха за братя и ги приеха. Лично господин Станишев ги прегърна и на ушенце им сподели, че и той, и всичките му колеги дълбоко в душата си били истински черпаклии.

На изборите "Черпак" спечели със смазващо мнозинство - оказа се, че всички избиратели искали точно на баницата мекото и на работата лекото. А когато след обявяването на резултатите в студиото на телевизията Пондьо Пондев изрази известни опасения за бъдещето на страната ("А сега каква каша забъркахме"), баба Пена, депутат от Горно Нанадолнище, профилактично го цапна с тигана по главата и го предупреди да си гледа в канчето и да не наднича на другите в тенджерата - пардон, в стратегията.

Е, впоследствие се оказа, че за да сготвиш нещо, се искали продукти. И тук съвсем случайно новоизбраното правителство реши да възложи доставянето им на господин Олигархски - по цени, определени от самия него. За целта бяха взети съответните заеми - десетина милиарда, нищо работа. Важното е на народа да му е сладко.

Обаче най-много намазаха феновете на ЦСКА - просто не беше възможно отбор с прозвището "чорбарите" да не стане любимец на властта. Затова им опростиха всички дългове и ги оставиха да се обединяват с когото си искат; говори се, че в момента търсели къща в Банкя за Меси. Сигурно е вярно - друго си е с очите си да видиш тренировка на "бистришките тигри". Къде ти в Испания такова нещо...

Наскоро обаче премиерът Шеф Панчев изрази известни опасения за бъдещето на политическата ни система - като видели успехите на неговата партия, останалите политици обявили, че всъщност и те били черпаклии, но досега се срамували да си го признаят. Това заличавало идентичността на неговата партия и изобщо май много станали опитващите се да се наредят около казана. Затова щяла да бъде създадена парламентарна комисия, която да изясни кой е истински черпаклия и кой само са прави на такъв.

Така де - в политиката професионализмът е над всичко останало.

Пепеляшка

(Политкоректна детска приказка)

И така, мили деца - живял някога един ром. Той се прехранвал със събиране на вторични и първични суровини, предимно нощем. С него живеела и малката му дъщеря, която имала алергия към водата и сапуна и затова всички я наричали Пепеляшка.

Ромът имал и съпруга, но тя работела на някаква магистрала във Франция - нещо по пътната маркировка или каквото обикновено работят там нашите хора. Изглежда се е справяла добре, понеже често пращала пари; една нощ обаче задрямал турски тираджия я блъснал и ромът останал вдовец.

Тогава той бързо си направил сметката - парите от суровините едва стигали за ракия, а за хляб не оставало. От друга страна - това дете ще порасне, ще поиска да учи в Кеймбридж, а с какво? И ромът се оженил повторно за една вдовица с две деца, която умеела добре да моли минаващите за помощ и да прибира забравени вещи и пари от джобовете им.

Мащехата от самото начало намразила Пепеляшка, понеже момичето умеело да чете и можело да смята до сто. Ето защо новата му майка не го вземала със себе си да го учи на занаят, а го оставяла по цел ден вкъщи да пази прасето. Пепеляшка много страдала, понеже прасето също имало алергия към водата и миришело доста специфично.

А махалата се управлявала от цар Спиро. Един ден той извикал сина си принц Наско и му рекъл: "Абе, я се виж какъв дангалак си станал? Шестнайсет навърши вече и още не си женен. Стар ерген ли ще оставаш?" А после наредил да се организира чалга парти, за да може синът му да си избере булка.

Като чули за партито, децата на мащехата много се зарадвали и веднага облекли новите си рокли и почнали да се мажат с червило и белило. Е, дъщерята малко се сепнала и попитала: Батко, ами ти къде? Но братът й обяснил за европейските ценности и че не се знае принцът от кой бряг е. Длъжен бил поне да опита. После се качили на семейния голф и заминали.

А Пепеляшка останала вкъщи разплакана - едно, че ще изтърве принца и друго, понеже се носел слух, че на партито ще пее Софи Маринова. В този миг в къщата влязла нейната кръстница, която гледала на кафе и на ръка, много познавала бъдещето и дори си падала малко магьосница. Като чула за проблема, тя сритала прасето да не й пречи, а после пратила Пепеляшка да откъсне една тиква от двора на българите отсреща, но да внимава да не я видят. Когато момичето се върнало, кръстницата докоснала с вълшебното си цигаре тиквата и тя се превърнала в двайсетгодишно БМВ, много тунинговано. После докоснала прасето и то се превърнало в дебела мутра, а остатъците от кал по него - в прекрасни цветни татуировки. След това обяснила: "И да внимаваш да не се заблееш някъде, понеже магията важи само до полунощ. Ако объркаш нещо, на връщане ще яздиш прасето." И й пожелала късмет.

Пепеляшка отишла точно в разгара на партито, когато принц Наско вече бил малко отегчен и нервно обяснявал на баща си: "Ама тате, то и в зоопарка няма толкова маймуни на едно място... Не ги ща. Дай да прескочим до Индия да видим някоя принцеса там..." - И изведнъж замлъкнал, понеже видял Пепеляшка. Влюбил се веднага до уши, а главата му се замаяла като от двеста грама уиски менте. Веднага отишъл при нея и започнал интелектуален разговор - а ти гледала ли си "Бяла котка, черен котарак", а можеш ли да четеш, а как намираш бати Гойко в амплоато на вожд...? Все такива едни сложни неща, но Пепеляшка не се смутила, а директно го попитала какво мисли за Паулу Коелю? (У тях тоалетната била на двора, баща й не искал да дава пари за специална хартия и ползвали вестници, та момичето оттам го знаело.) Принцът останал с отворена уста - откъде тази красавица знае името на добермана му? И решил, че това е Съдбата.

Само че в този миг Пепеляшка зърнала мобилния му телефон, разбрала, че закъснява и понеже не й се яздело прасе, хукнала към къщи. Но в бързината загубила едната си маратонка.

...Принцът вехнел от любов, вечер слагал маратонката под възглавницата си, а сутрин палел мерцедеса и обикалял махалата с охраната си. Спирали пред всяка барака и карали обитателите й да мерят.

(Сега някой ще се заяде - ама нали принцът си говорел с Пепеляшка, защо просто не погледнел, а разнасял някаква маратонка? Обяснявам - така е по-фолклорно, пък и не забравяйте алергията - кой ще тръгне да се мие ей така, ако няма парти? И всички момичета изглеждали еднакви.)

Накрая обаче принцът случайно чул грухтене, което му напомнило звука от мотора на старо БМВ, влязъл и... намерил любовта си. А когато по-големият брат се разплакал от завист, Наско го успокоил и му казал, че има и принцове с друга ориентация. Важното е човек да вярва и да се надява.

Принцът и Пепеляшка се оженили и им се народили много ромчета - за радост на махалата и за яд на българите отсреща, които само за осигурителната си система мислят.

И което е по-лошо, хич не вярват в приказки.

Дневниците на обикновените хора – 9

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ СЪРБИН

Днес станах, изкъпах се и ома'ах една сръбска плескавица. После отидох на работа, понеже тука е така - ако този месец не работиш, другия няма пари за плескавица. Европа не дава помощи и безвъзмездни заеми, понеже сме малко русофили и не можем да танцуваме сиртаки.

На работа шефът вика: "Сретане, ще идеш до България да ми свършиш една работа.То тука, в службата, и с тебе и без тебе - все тая."

Питам го - каква работа? А той ми отговаря: "Ще купиш лекарства за тъщата, че е болна от рак. А в София правят едно чудно лекарство - цял свят ходи да купува от тях. Вземай колата и бягай".

Викам му: "Абе, шефе, ама то си е прост чесън бе! Да ида на село да набера, защо чак в чужбина?" Обаче той клати глава и обяснява: "Точно затова! Тъщата малко вампир пада, ако вземе да се излекува, пак ще ми пие кръвчицата. А така може да се уплаши от чесъна и да се върне на село.. Бягай, бягай".

Ами отидох. Гледам, българите пак ремонтират ония магистрали, дето ги завършиха преди две години. Значи - правят магистрала хората, карат една година по нея и после - нова. Ово е стандарт!

Купих лекарството и после отидох да видя българския пазар. Жалка работа, ви казвам! Всичко дребно, дребно... А у нас, след като американците хвърлиха бомбите с урана - ела да видиш. Доматите са като тикви, корнишоните - като тиквички... А кучето ми Марко, дето ходи да души където са падали бомбите, стана сто кила и се катери по дърветата да лови щъркели. Всички комшии му викат Крали Марко.

На връщане карам си по пътя и току от един храст изскача полицай. Скрил се значи като американски стелт. Да, ама ние навремето един свалихме, понеже не знаехме, че бил невидим. Викам му: "Абе, брато, що седиш цял ден в храстите, да не би коремът ти нещо..?" А той ми отговаря: "А, нищо ми няма, само коленете малко ме болят от толкова клечане..." Е, дадох му малко пари да си купи клековица - братя сме все пак, нищо че навремето бяха с американците. Нека сега да ги болят коленете и да ядат дребни домати.

После още един ме спря, ама като ми видя документите, извади телефона и вика на някого: "Шефке, Сретан е дошъл, бързо кажи на премиера да се крие!"

И след това две полицейски коли ме водиха чак до границата, ама караха малко надалече, понеже чесънът на лекарството много миришеше.

Та така си живеем, но нещо ме тревожи - на шефа тъща му се разболя, като почна да яде от едрите домати. Та не зная - да бягам ли в Българско, или да изчакам още малко...?

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ТУРЧИН

Днес станах навреме за първата молитва; пожелах си здраве, успех в бизнеса и "Галатасарай" да бие довечера. Изглежда, аллах ме чу, понеже накрая промърмори: "Абе, казах ви аз да купите Бербатов и да сте рахат, ама вие все на мен разчитате..."

Качих се на колата и отидох на работа. Понеже съм малко началник, овиках подчинените си и после седнах да пия едно кафе - кеф. Даже не кеф, ами направо пашалък. Маратонките ни "Майки" се харчат като топъл хляб, ако не бяха китайските конкуренти с техния "Абибас" - да сме завладели пазара досега - но и така бива.

Всъщност родът ми е от България. Нашите се изселили навремето от там, понеже започнали едни лоши работи. Само че като пораснах, тати беше посъбрал малко пари и ме прати да уча в историческата ни родина. Арканите ми, дето са родени тук, отидоха в САЩ и Германия, а аз - в София. Те се научиха да правят бизнес, аз - да правя пари. Те имат качество и престиж, аз - печалба. Абе, стара лисица е тати, знае къде да ме прати.

На обяд излизам да хапна един кебап и гледам - полицаите ми пишат глоба за неправилно паркиране. Оформиха я, подписах се, а после те се заеха със следващата кола - а тя на кмета. На него автоматично му дадоха максималния размер - кмет е, всички го гледат. В връзка с това се сетих за моето следване в България и как бях попитал местните си колеги - а при тях как е? "При нас, ако кметът паркира на непозволено място, просто махат забранителния знак - обясниха те - журналисти, "Фейсбук", ще вземе някой да снима..." Абе, не сме дорасли в Турция за европейските мурафети, усещам го аз. Затова не ни приемат в ЕС.

А може и да не е само затова - като гледам, нашите политици едни такива... Мижави. Комшиите по-окумуш - избрали си все едни бабаити да ги управляват - да ти е кеф, като се съберат главите на ЕС, да посочиш екрана на телевизора и да викнеш - ей го нашия, як е като катър и цяла Европа прави на маймуни! А ние...

Но пък ЕС стана малко като хотел, който предлага на всеки социално слаб "ол инклузив". То лошо няма, гладни са хората, но ако непрекъснато просто даваш, "гладните" ще стават все повече и никаква ограда няма да ги спре. А аз на такъв хотел ортак не искам да ставам.

Това го научих после, не в България.

Часът на кучето

Часът на кучето - времето на здрача, когато слънцето вече е залязло, но не е настъпила пълна тъмнина и човек не може да различи куче от вълк.

Селото беше малко и разположено високо в планината; създадено бе толкова отдавна, че никой вече не помнеше точно кога. Но изглежда е било доста преди по морето да почнат да идват чужденците и на местните да се гледа като на хора "втора ръка", понеже се казваше Българско.

Хората работеха малките си нивички и гледаха животни - но както споменах, наблизо бе гората. А там имаше вълци.

Хората знаеха, че вълците няма да се поколебаят да изядат добитъка им, а може би и тях самите. Затова отглеждаха кучета. Хранеха ги редовно и постепенно кучетата ставаха все по-големи и по-силни. Когато се случеше гладна година, хората спестяваха от своята храна и тази на децата си, но за кучетата винаги имаше достатъчно. Ако някой се усъмнеше дали наистина я заслужават, посочваха му гората и той навеждаше глава.

Всъщност никой не помнеше кога за последен път вълк е нападал добитъка, но кучетата често нощем лаеха яростно и селяните си казваха - аха, онези пак искат да ни изядат. И в селото се носеха разкази - един през друг по-страшни - какво се случва с онзи, който попадне сред вълците.

А после един ден вълците слязоха в селото - бяха много и добре охранени. Разходиха се навсякъде, поклатиха глави и... си тръгнаха. Накрая само един от тях отбеляза, че всъщност тук е по-зле, отколкото при тях в гората.

Селяните изтърколиха една бъчва с вино на мегдана и три дни пиха от радост, че са се отървали от вълците; а също така, че вече няма смисъл да хранят толкова добре кучетата. Животът се очертаваше просто като приказка.

Но когато изтрезняха, се оказа, че са във властта на кучетата; те бяха поели властта в селото и започнаха да налагат своите правила. "Никакви вълчи закони повече - обявиха те, - само свобода и демокрация. Но... тези земи и стада, дето сме ви ги пазили толкова време безплатно - за единия къшей хляб, дето се вика, - вече ще са наши. Обаче никой няма да ви пречи да ги обработвате и дори ще ви даваме някаква част от изкараното."

"Тези са луди - решиха селяните - Като вземем по една сопа..."

Но не взеха. Още на следващия ден из селото почнаха да се разхождат едни охранени песове с дебели позлатени каишки на вратовете и да хапят непослушните. И селяните само свиха рамене, изпсуваха и се подчиниха. Някои дори казаха, че може би така е по-добре - ето, виж вълците как добре си живеят в гората, защо и тук да не стане така?

Но те забравяха най-важното - вълците цял живот намират плячка сами и ако не успеят, стоят гладни. А кучетата бяха свикнали някой друг да ги храни и това бе първото, което внушаваха на малките си веднага след раждането - ние толкова години сме ги пазили, заслужаваме... И децата кимаха в знак на съгласие.

Впрочем, когато кученцата поотраснаха, родителите им ги пращаха в гората - да си поживеят на свобода и да понаучат това-онова. Понеже нали след време и те трябва да станат ортаци на вълците.

Понеже не смееха да вземат сопите, селяните постепенно стигнаха до убеждението, че не всички кучета са толкова лоши - да, хората на Шаро може и да не ни пускат на нивите ни, но тези на Мурджо... Помните ли колко добре си живеехме, когато Мурджовци ни пазеха? И забравяха, че вече никой няма интерес да ги охранява.

После кучетата се разбиха на по-малки глутници и привидно воюваха помежду си, но никога - на страната на хората. Просто не им беше в природата.

И тогава селяните се разделиха на две - едните твърдяха, че за всичко са виновни вълците. Макар че само си стоели в гората, те давали лош пример на кучетата и това било причината за всички нещастия. Ако дойдели ловците от съседното село с големите си оръжия да избият вълците, всичко щяло да стане какво преди. Но то май и там кучетата взели властта и също пращали малките си кученца... Просто лаели повече към гората, за да не забравят селяните колко лоши са вълците.

Другите пък твърдяха обратното - ако вълците дойдат да изядат кучетата, най-накрая ще заживеем щастливо. И забравяха, че не горските хищници са довели тази напаст в селото - не, хората сами си ги бяха изгледали и отхранили. Пък и вълците все по-малко имаха желание да се месят в хорските работи - сега те се бяха обединили в някаква суперглутница и не можеха да се разберат помежду си как да делят плячката. Един викаше - който я е уловил, той ще вземе повече, друг му опонираше - първо трябва да нахраним старите и болните, а младите ще си хванат нова плячка... изобщо, пълен хаос.

...А хората си работят нивиците, вървят в дъжд и пек след стадата и накрая дават всичко на кучетата. Те го вземат и им връщат една част, но внимават да не е прекалено много, понеже на пълен стомах човек го домързява и не работи добре. Пък и може да си помисли, че е равен на кучетата, а това не е така. Те толкова време чакаха да дойде техният час и... дочакаха.

В гората часът на кучето идва и си отива бързо - в Българско той никога не свършва.

Дневниците на обикновените хора – 8

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ИСПАНЕЦ

Днес станах както обикновено, хапнах малко чурос с горещ шоколад и отидох на работа.

Специалист съм по инженеринг в просперираща компания. Преди пет години ми възложиха да организирам построяването на нов канал за отпадните води на завода ни в края на голям град. Обаче то - докато създадем концепция, докато изясним собствеността на земята, през която ще преминава, после дълги битки с бюрокрацията за всяко разрешително... Когато започнахме строежа, градът вече беше се разраснал, заводът бе заобиколен от жилищни квартали и се наложи да го затворим. Но никой не нареди да се откажем от канала - у нас се планира с години напред и после нищо не се променя. Така че сега го копаем, а като стане готов, ще го засипем. Важното е да има повече работни места.

До обед обиколих бъдещото трасе, за да се убедя, че някой междувременно не е построил нещо ново върху него; после обаче дойде време за сиеста. Ето защо си казах "маняна" и отидох да си почина.

("Маняна" буквално означава утре, но в по-широк смисъл трябва да се разбира като "абе, все някога ще стане, ако е писано". Арабите имат аналогичен термин - "иншаллах", но техния не е толкова конкретен.)

В къщи се опънах на канапето под климатика и се заслушах в звука на чалгата, идващ от съседния апартамент. Там живее бивш български мафиот и изпитва носталгия по родината. Разбирам го - тъкмо провесил поредния бизнесмен от моста - и властта се сменила. Дошъл спецотрядът, изтеглили жертвата (която се оказала спонсор на новите управници), накарали комшията да й се извини, а после строго го предупредили: изчезвай по-бързо някъде надалеч, че от другата седмица - нали се сещаш? Нещо като играта на "жмичка", но полицаите първо броят до милион (или колкото ти се откъсне от сърцето), а едва след това почват да търсят.

После се зачудих къде да отида довечера - на мач или на корида? То и футболът ни не е лош, но борбата с бикове е нещо уникално. Само им покажи червеното знаме и гледай какво става. Впрочем, за целта отглеждаме специална порода антисъветски бикове; хранят ги с това, което е ял редовият руснак по времето на Сталин и гледачите им четат Солженицин. Много ефикасно е - след първите две-три хиляди страници те почват да рият с крака земята и не можеш да ги удържиш - гледачите, имам предвид. Биковете са по-уравновесени и докато не им размахаш съветското знаме и не запееш "Интернационала", търпят. После обаче...

Да, ще отида на корида - интересно ми е кой ще победи. Изобщо ние, испанците, сме любознателна нация и сме открили много неща - само дето сърбите ни псуват още заради Колумб...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ЧУКЧА

Днес намерил вестник в гората - явно, геолог оставил моя да чете. За какво друго може да ползва вестник там?

Моя прочел - у нас всичко много добре, хора живеят весело и богато. Преди година давали по трийсет хиляди рубли за телевизор, сега - по шейсет. Значи, има повече пари...

Даже видял във вестник портрет на велик шаман Путин.

Наша яранга много горда - преди време ние убили мечка. Голяма, страшна мечка, дето искала да изяде цял свят. Обаче като дошла тук, ние събрали всички и убили. Има-няма седемдесет години оттогава.

Е, аз лично не убивал мечка, но мой дядо участвал и аз много горд за него. Аз внук на герой. Аз иска всички да уважават мене, понеже мой дядо помагал да убият мечка.

Идват тука геолози, учени, туристи и викат: "Абе, чукча, защо живеете толкова бедно бе? Само елените са по-зле от вас." А чукча се усмихва хитро и пита: "А кой убил голяма страшна мечка, а?" Те малко спорят, че имало и други ловци, но накрая млъкват.

След ден-два си тръгват и с тях заминават някои от жените ни, понеже им писнало тук и искали да живеят нормално и да къпят всеки ден. Глупав жена - не умее да цени героизма.

...Вярно, тука студено и няма какво да яде. Вярно, тука пие много водка и не чете вестник, освен ако геолог остави. Вярно - не знае какво има оттатък тундра, а иска да види. Но главно - има голяма пушка и може да убие мечка, ако пак дойде.

И всички страхува от нас...

Дневниците на обикновените хора – 7

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ КАНАДЕЦ

Днес станах по-рано, за да имам достатъчно време да пробия тунел в снега до улицата. Вали вече цял месец и преспите стигат до прозорците на втория етаж. Всичко е една бяла равнина, по която койотите карат ски и вият отчаяно. То и на мен ми се иска да завия понякога, но прекалено обичам страната си и гордостта не ми позволява.

А има с какво да се гордее човек - например, играем добре хокей. Освен това от всички страни граничим със САЩ - нещо, което друга страна досега не е успяла да постигне. При това сме особено социална държава, а и играем добре... впрочем, това вече го казах.

Снежните преспи доста ме депресират, а още по-лошо е, че жена ми я няма - на конференция е в Куба. Тя навремето беше държавен служител, но я съкратиха и тогава стана феминистка. Тоест тя и преди си беше такава по убеждение, но сега се е отворила платена длъжност в партията и жена ми я зае. И за да не си загуби работата, реши да спре да мие чиниите в къщи, да пере и даже да готви. Можело да дойде някой случайно и да я види и после - как да обясниш на другарките защо слугуваш на някаква шовинистична свиня? (Това било само заради приетата им терминология, иначе тя си ми вика "Били") Та затова сега аз върша цялата работа в къщи, а жена ми чете Симон Бовоар. Малко нагорно ми идва, понеже трябва да шетам вечер, след като се върна от офиса, но няма как - само с една заплата не се живее, а жена ми на друго място не я искат.

Впрочем, преди две години феминистките се обединиха със социалистките, после към тях се присъединиха и комунистките - и изобщо всеки, на когото не му се бачка, а иска да живее добре. Но понеже са нови в политиката, през три месеца ходят на обучение в чужбина. И все в Куба - там имало един Ернесто, дето му бил много дълъг... стажът в партията и умеел да работи с хората. Сигурно е вярно, понеже жена ми всеки път се връща с тен и нощем въздиша насън: "Ернесто, дай това да го повторим пак, че материята нещо ми убягва...". Абе - жени. Няма да отиде като мен за риба - ами все мисли за доброто на другите. Е, не че съм против социалната ангажираност, но на всяко тримесечие да блъскаш път до Куба - мисля, че е малко прекалено.

Впрочем, като споменах рибата - време е да си купя нова лодка. Старата вече не е престижна и приятелите ме гледат леко подигравателно. В други страни хората си демонстрират статуса чрез колите, ние тук - чрез лодките. Друго си е някое чудовище с турбодвигател и климатроник... жалко, че няма как да й сложа лети джанти.

Обаче лодките не са толкова евтини и се налага да теглиш заем от банката. И тук аз имам проблем - лоша кредитна история. Оказва се, че не съм вземал заем досега, което ме поставя в категорията на безперспективните. Те търсели клиенти с много заеми, за предпочитане към няколко банки едновременно - това означавало, че имаш склонност да харчиш и цял живот ще работиш за тях. А скръндза като мен, която само спестявала, не била интересна.

Звъннах на жена ми в Куба и й се оплаках. Тя веднага ми влезе в положението и обеща веднага щом се върне, да ми оправи кредитната история. Само да съм прокопаел тунел до улицата, за да мога да изкарам пикапа, понеже в друга кола покупките нямало да се съберат.

Е, аз това и правя в момента...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ КУБИНЕЦ

Днес станах с мъка и дойдох на себе си едва след третото кафе. Каква нощ! Като ме награбиха онези дъртите канадки - феминистки ли бяха, нимфоминистки ли - не помня, обаче не ме оставиха цяла нощ: "Ернесто, я пак ми покажи как установихте доминация на пролетариата - ама така, по-революционно..." Малко след полунощ другарят ми Рамон падна в неравната борба, а аз - добре че се сетих да угася лампата - та взеха по-трудно да ме намират в тъмното, понеже съм черен. Тогава разбрах какво значи да си истински революционер и се възхитих на мъжеството на другаря Фидел - аз тук с пет-шест жени едва се оправям, а той - с цяла нация. Как после няма да ти треперят ръцете?

Иначе всичко е добре - утре ще дават талоните за месо и тоалетна хартия, вдруги ден - за хляб. Освен това получавам и братска помощ от канадските другарки, така че - живее се. Мисля да поработя още пет-шест години в хотела, а после, ако имам късмет - да вляза в Партията. Казват, че там, ако си активен - бързо се правела кариера. А аз съм, питайте ако искате канадките.

Видях тези дни един другар от Източна Европа - дойде с любовницата си във Варадеро, попече се, срещна се с този-онзи и си замина. Обмяна на революционен опит, така да се каже. Като гледам - това и аз го мога. Пък и ако си изсветля косата, както съм малко черничък - много добре ще изглеждам на митингите. Тогава може и в Москва да ме поканят, те там обичат екзотичните лидери.

Само едно ме притеснява - другарят Раул нещо взе да затопля отношенията със САЩ. То иначе не е лошо, де, но ако тръгнат насам и американските феминистки - няма да устискам. Все пак ние сме от младото поколение и нямаме закалката на едновремешните революционери...

Но пък щом е за доброто на хората - поне ще опитаме.

Дневниците на обикновените хора – 6

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ХОЛАНДЕЦ

Днес станах малко по-рано, слязох в кухнята и си приготвих закуска - хляб, масло и шоколадови пръчици. После сложих кафето и изведнъж усетих едва доловима миризма на дим. Изкачих се бързо обратно по стълбите и нахлух в стаята на сина ми Йохан.

Заварих го на балкона да пуши цигари С ТЮТЮН, а е само на петнадесет! Искаше ми се да му завъртя един шамар, но у нас не е прието - можело да му се увреди какво беше там - неукрепналата детска психика или акъл, не помня точно. Но знам със сигурност, че после идва полицията и аз отивам на едно добре укрепено място... Затова просто изхвърлих цигарите му, а когато момчето се разплака, му дадох от моята марихуана. Отначало той не искаше - щели да научат приятелите му и да му викат "женчо", но после запали и се успокои. Аз също, понеже според нашите лекари марихуаната е напълно безвредна, за разлика от тютюна.

После си поговорихме като мъже - обясних му, че не бива да пуши, понеже това ще му попречи на футбола. Йохан ме слушаше внимателно, а после изведнъж се сети, че закъснявал за училище. "Какво училище бе - разсмях се аз, - да си чул през последните двадесет години да сме продали някой учен? Не, нали? Но виж, футболисти..." Но понеже настояваше, пуснах го да върви, като му напомних след часовете да се поупражнява още малко в биенето на дузпи.

Отидох в министерството, където работя като експерт по ликвидиране на природните бедствия, и там заварих да ме чака българска делегация. Имали проблем хората - много им се късали стените на язовирите - и изведнъж някой от тях прочел за нашето момче Петер, което с пръстчето си запушило дигата и спасило страната. Всички подскочили от радост, че най-после са намерили решение на проблемите си, метнали се на самолета и - ето ги.

"Вие само ни кажете с кой пръст се прави - примоли ми се ръководителят на делегацията. - С този ли?"

Въздъхнах. Не, отговарям им - този пръст става само да го показвате на вашите управляващи - и то желателно по време на избори.

Хората оклюмаха, та се наложи да ги почерпя с малко марихуана - да се ободрят. После ги посъветвах да играят повече футбол и се разделихме като приятели.

Така де - да сте чули България да е продала някой учен? Но виж, футболисти...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ СЕВЕРНОКОРЕЕЦ

Днес се събудих навреме и отпочинал; онези псета, дето виеха по цяла нощ, ги няма вече. Някои смятат, че това е благодарение на грижите на нашата Партия за хората, но аз знам истината - комшията от другия вход скоро ще жени дъщеря си и отсега мисли за банкета след сватбата.

Не закусих, понеже няма какво. Вместо това известно време се себеосъзнавах и креативирах, както пише в най-великата теория на света - чучхе. Намигнах на портрета на Ким Ир Сен на стената и тъкмо да тръгна за работа, когато усетих мирис на цигарен дим. Бързо се втурнах към задната тераса и заварих сина ми да пуши АМЕРИКАНСКИ цигари. Завъртях му бързо два шамара, докато му обяснявах, че по този начин той подпомага икономиката на империалистите и това до нищо добро няма да го доведе. После му обещах да довършим разговора вечерта.

Аз работя в едно от хилядите предприятия за чайници, разположени дълбоко под земята. Няма как - у нас се пие много чай и едва насмогваме. Единствено в ширпотреба се правят някакви ракети, но както ни обясниха - против градушка. Само не знам защо ме карат да ги конструирам с десет хиляди километра обсег, но вероятно е просто превантивно.

Колегата ми ме попита дали не искам в неделя да отидем за риба. Аз му отговорих с жест на недоумение и той веднага се сети - у нас риболовът във вътрешността на страната от години е забранен. Причината е проста - отива някой да си изкопае малко червеи, задълбава повече и току се оказва в нашия офис. А тук навсякъде са разхвърляни секретни чертежи на чайници, така че... няма как. Човека го разстрелват и народът ни губи един работник. Затова е забранено и кладенци да копаеш.

След работа бързах да се прибера, понеже като централен филм по телевизията щяха да дават "Том и Джери". Знам, че е американски, но на нас ни обясниха, че Том символизирал агресивните Съединени щати, а Джери - свободолюбивия корейски дух. Дори се говори, че после нашите щели да купят и друг сериал - "Ну, погоди". Не го зная какъв е, но партийният секретар ще ни каже кой какво символизира и за кого да викаме.

Вечерта се върнах вкъщи и заварих сина си със смъкнати гащи, а коланът - до него. Очевидно осъзнаваше, че е виновен пред пролетариата и заслужава сурово наказание. Но днес аз бях щастлив - според партийния секретар напоследък американският долар поскъпва спрямо рублата по-бавно от очакваното.

Ето защо само потупах сина си по рамото и го попитах какъв иска да стане, като порасне. "Футболист" - отговори ми той. - И щял да вкара много голове на империалистите.

Замислих се - абе, опасно си е. Ще вземе да попадне в националния, ще отиде на някоя световно, ще пропусне дузпа - и ето ти ги пет години затвор. Те у нас за жълт картон дават по една година условно, та какво остава... Затова му казах - я по-добре стани военен. Докато не ни е нападнало НАТО - само ще маршируваш, ще козируваш и ще викаш "Слава на Ким!" А ако ни нападнат, пак няма дълго да се мъчиш - като ги знам тези нашите чайници колко са качествени...