Етикет Humor

Пешо решава да умре

В неделя вечерта Пешо реши, че не си струва да живее повече.

...Два дни по-рано, малко преди края на работното време, собственикът на фирмата го извика и обясни, че световната финансова криза се завръщала, доларът падал, рублата - още повече, положението на финансовите пазари било международно и изобщо - от понеделник Пешо щял да работи по дванадесет часа вместо по осем. На наивния въпрос дали ще му се плаща извънреден труд, нашият човек получи отговор под формата на презрителен смях и въпрос - абе, това тук да не ти е Германия? Той не знае ли, че цената на тока за индустрията се повишава? (Тук собственикът се опита на не гледа към новото си порше на двора). Никакво доплащане, просто допълнителните часове ще се записват в една тетрадка и евентуално след две-три години, ако няма много работа, ще му дадат да си ги ползва. Ако не е съгласен - молбата за напускане и - през портала. И Пешо тъжно кимна.

...В събота дъщеря му се оплака - тате, батко пак ми е взел гримовете! Пешо се опита да поговори със сина си по мъжки, но не се получи - момчето директно го попита - той виждал ли е да поканят инженер в някое телевизионно шоу? А да почива на Хавайските острови? Затова - извинявай, тате, но предпочитам да съм гей. Не се сърди - стандартът е друг. И почна да си оправя очната линия.

Пешо излезе разтреперан и се сблъска с дъщеря си - бързала, понеже гаджето й я чакало. Пак ли някой келеш, попита той, но момичето го успокои - приятелят й бил сериозен човек, контролирал пласмента на наркотици в целия квартал и дори се говорело, че скоро ще се издигне още повече. Пешо само сви рамене.

А следобед случайно погледна телефона на жена си и видя, че комшията им е записан там като Киро Големия. Отначало Пешо се зачуди - за какво жена му ще звъни на човек, с когото живеят врата до врата, а освен това е по-нисък от мъжа й поне с два пръста? Какво му е голямото? После обаче се сети и реши да умре.

...В понеделник сутринта Пешо не отиде на работа, а се запъти към близката жп линия. Там той легна на релсите и затвори очи. След десетина минути чу шума на идващ влак...

Влакът спря на петдесет метра от него, а машинистът излезе и започна да споменава майката на някого, който пак бил откраднал нафтата. После забеляза Пешо и му каза да не се прави на Ана Каренина, понеже сега локомотивите имали скара отпред и най- много да му счупят нещо. После изрази надежда това да е главата, понеже не му се лежало в затвора заради разни идиоти. Пешо стана, извини се, изтупа дрехите си и се прибра в къщи.

...Два часа по-късно той бе стигнал до моста в края на града. Височината му беше около двадесет метра - повече от достатъчно. В момента обаче двадесетина работници правеха ремонт и не му позволиха да мине.

Искам да се самоубия - обясни Пешо - Аз така, набързо...

Да - и после три дни полиция, медии, разследване... А вече сме закъснели със сроковете и то точно преди изборите. Я си върви в къщи и след месец пак ела. Тогава можеш да скачаш колкото ти душа иска, но в момента - няма как. Хайде, изчезвай, докато не сме те почнали с лопатите...

...Привечер Пешо запали голфа и отиде в близката гора. Извади от багажника въже и малко бидонче, на което да стъпи. После се качи на най-близкото дърво, върза примката и нагласи бидончето. Когато въжето вече беше на шията му, дървото изведнъж се разтресе - двама цигани сечаха дънера. Те обясниха на нашия човек, че пречи на бизнеса и ако толкова му се беси - да отиде в гората отсреща. Тук обаче всичко трябва да е отсечено, натоварено и изнесено до сутринта. После циганите го свалиха от клона, удариха му по един шамар за освестяване и го изгониха.

...Вбесен и отчаян, на връщане Пешо реши да мине по близката магистрала, като влезе в платното срещу движението. Толкова искаше да умре, че му беше все едно, че могат да загинат и невинни хора.

Никой не загина - колите само примигваха и се дърпаха от пътя му, но за сметка на това няколко автомобила го изпревариха в тъмното. От последния дори се показа една рошава глава и се провикна: "Абе, винкел, какво се влачиш със сто километра в час, това да не ти е някоя алея в парка"? Пешо поклати глава и се прибра в къщи.

На следващия ден обаче на врата му се появи малка пъпчица - точно там, където се беше трило въжето. Той отиде на лекар и му дадоха някакъв крем - да се маже три пъти дневно. Пъпката обаче се увеличи. Тогава личният му лекар го прати на хирург.

- А, няма страшно, ще резнем малко и - готово. Не много дълбоко - само колкото плаща Здравната каса, нито милиметър повече. Ти не се страхувай - сега имаме едни нови китайски упойки - нищо няма да усетиш. Пък и екипът ми е от едни млади момчета (старите всички заминаха на работа в чужбина) - огън са, режат, шият и окото им не мигва. Хайде, утре ще те оперираме...

Та така. В сряда на Пешо ще му струваме четиридесет дни.

Докторът Иванов и осите

Тази история се случи преди доста години в Делиормана, където хората варят хубава кайсиева ракия и си я пият с мерак - и където сега „Барселона“ и „Манчестер Юнайтед“ се страхуват да отидат, за да не ги бие легендарният „Лудогорец“ (или поне доста емоционалните му фенове).

Но това е сега; а преди двадесет години в малкото селце Кушия (не го търсете на картата, името го измислих аз) дойде да живее лекар. Понеже до момента там имаше един много възрастен и полусляп фелдшер, който умееше май само да мери температура и кръвно налягане, а по-тежките случаи пращаше за баене при ходжата, хората искрено се зарадваха. И понеже бяха от едно определено малцинство, вдигнаха очи към небето, възкликнаха „машалла“ и дадоха на доктора хубава къща почти в центъра на селото – с двор и висока метална ограда. Имаше дори гараж.

Никой не разбра защо докторът бе решил да се засели именно тук – някои твърдяха, че заради чистия въздух, други – че сега да имаш много пациенти на село и да им продаваш лекарства било на далавера, трети споменаха, че „нашият“ лекар доскоро работел в болницата в областния град, но се скарал с шефа си и дълго го гонил по коридорите с една спринцовка, за да го убоде по онази част на тялото, на която обикновено се сяда… Къде беше истината, никой не разбра, но доктор Иванов пое здравната служба и скоро хората се убедиха, че човекът си разбира от работата. Даже започнаха да идват пациенти от съседните села.

Докторът приемаше в здравната служба до обед, а следобед правеше основно манипулации и гледаше някои спешни случаи. Имаше и сестра, разбира се, но основната работа вършеше самият той. Ако нещо надхвърляше възможностите му, старата уазка качваше пациента и го караше в болницата в града.

Така минаха три месеца; а после пациентите в здравната служба изведнъж започнаха да намаляват. Нормално е, ще кажете – като има адекватни медицински грижи, заболяванията се лекуват навреме и не се превръщат в хронични. Впрочем, така мислеше и доктор Иванов, докато не забеляза нещо много неприятно – пациентите в службата намаляваха, но се увеличаваха „спешните“ случаи вечер. При това повечето от тях не бяха изобщо спешни.

(Тук трябва да уточним – описваната история се случи в началото на 90-те, когато НЗОК тъкмо строеше първите си офиси. Така че проблемът не беше в това кой е осигурен и кой не.)

Всичко се оказа далеч по-просто – беше разгарът на лятото. Който е живял на село, знае – ден година храни. И естествено, ако нещата не са на умиране, много по-удобно да си свършиш всичко на нивата или в двора, да се погрижиш за животните, да направиш всичко друго, за което се сетиш – и после, вечерта, да отидеш на доктор или да заведеш някого там. Дето се вика – последен приоритет.

Да, удобно, но за селяните. За доктора, който не можеше да си изпие спокойно ракията и по пет пъти му прекъсваха вечерята, не беше никак приятно. Но понеже това не вълнуваше особено пациентите му и те продължаваха да звънят на входната му врата през половин час, той си взе куче.

Кучето беше голямо, черно и злобно като медицинска сестра на извънредно дежурство. Синджирът, с който бе вързано, покриваше зоната около входната врата на двора и ако някой влезеше, то го хапеше без упойка и отваряше допълнителна работа на стопанина си. Скоро никой вече не смееше да стъпи в двора и да отиде да позвъни на вратата на доктора. Няколко дни той си отдъхна и си навакса неизпитата ракия.

После обаче го срещна кметът и му обясни – да, знам че злоупотребяват, но понякога наистина има спешни случаи. Защо да не сложим един звънец на вратата на двора, пък аз ще им кажа – само в краен случай…

Докторът мисли, мисли – и не успя да схване разликата. Вместо да му звънят на вратата на стаята, ще го карат да излиза чак до вратата на двора (тогава на практика нямаше мобилни телефони, а само обикновени. Но и тях никой не ползваше, понеже се страхуваше да не му кажат – не е спешно, елате утре сутринта. А през деня, както казахме, приоритетите бяха други.)

Но понеже кметът спомена и за едни двадесет декара царевица, които някой щял да посади, отгледа, обере и продаде, а парите да предаде на доктора, последният кимна и каза – добре, сложете звънец. Но само за спешни случаи, нали?

Сложиха – точно до пощенската кутия. Тя беше стоманена, сива – и напълно хармонираше с вратата на двора. Не че някой някога бе пускал нещо в нея, но придаваше по-градски вид на оградата.

Естествено, никой не взе на сериозно думите на кмета и звука на звънеца се носеше над двора до късно през нощта и разлайваше кучето. Докторът обаче все успяваше навреме да се сети за царевицата, въздишаше и отиваше да отвори, за да чуе как някой сутринта се събудил с главоболие, но решил да поизчака малко, та…

…Един ден обаче в пощенската кутия се заселиха осите – явно бе идеална за гнездо. През деня си хвърчаха наоколо, а вечер се прибираха вътре и уж заспиваха. Но – докато някой натисне звънеца.

Тогава осите се събуждаха и разгневено започваха да бръмчат наоколо. Понякога жилеха, друг път не успяваха, но „вечерните пациенти“ забележимо намаляха. Докторът се усмихна и отново извади ракията – сега поне знаеше, че ако някой звъни, положението наистина е сериозно. Осите филтрираха пациентите по-добре от медицинска сестра.

Така мина месец. После веднъж синът на бай Ахмед си дойде от Турция.

Зарадваха му се – празненството у тях продължи до късно вечерта. И някъде след новините момчето се сети за една болка в крака, появила се отдавна, но усилила се доста напоследък. А в Турция прегледите изобщо не са без пари и…

„Утре – каза бай Ахмед – Сега вече е късно.“

„Кое ми е късното? – възрази синът му – Десет и нещо е. Вие нали му плащате заплата на този лекар, какво толкова?“

И тогава бай Ахмед му разказа за осите. И добави – ако наистина те боли толкова, че си готов да рискуваш да те ужилят, ще идем. Но ти ще звъниш.

Момчето промърмори нещо в смисъл, че можело и да почака и празненството продължи.

На другият ден обаче синът се разходи из селото и влезе в магазина. Купи един спрей „Райд“ и ухилен тръгна към къщата на доктора.

Две напръсквания се оказах достатъчни – осите предадоха богу дух и в пощенската кутия настъпи тишина. Момчето поклати глава – много прости хора в това село бе, толкова време никой да не се сети?

Вечерта кракът отново го заболя и той пак предложи да отидат при доктора – а когато баща му се усмихна и напомни за осите, извади спрея и обясни, че проблемът вече е решен.

Очите на стареца потъмняха и той в последния момент успя да удържи ръката си да не удари момчето. Вместо това просто изсъска „глупак“ и излезе на двора.

…Месец по – късно лекарят напусна селото – едни казваха, че оня началник напуснал, други – че му липсвал градският живот, трети – че царевицата била вече била обрана и платена, така че… И само някои - като бай Ахмед - мълчаха, гледаха в земята и се опитваха да си представят как ще ходят всяка седмица до града, особено през зимата.

Но поне осите вече ги нямаше – малките жилещи насекоми, които ни пречат да правим каквото си искаме.

Само че май никой не беше особено щастлив от това.

Рецепти от родната политическа кухня: Печено агне по депутатски

Преди всичко, необходимо ви е агне. За да се получи истинският, неповторим вкус на депутатско ястие, много важен е произходът на животното - необходимо е поне три поколения назад родителите му да са били примерни овце - редовно доени, стригани и да не са блеели прекалено много. Желателно е от самото си раждане агнето да е гледало с обожание овчаря и да е било твърдо убедено, че само с гега могат да се оправят нещата. Изключително важно е то да бъде купено с държавни пари, иначе няма да е по депутатски.

Преди да се заколи животното, задължително е да му се обясни, че това не е каприз на овчаря или гостите му, а - така иска Европа, налага се за благото на всички, бъдещите поколения ще оценят жеста и т.н. По този начин се сваля стреса на агнето и после месото му става по-вкусно.

Междувременно се изкопава яма - метър на метър на метър. Важното е да е някъде в гора - реституирана, но все още неизсечена. Хубавите депутатски неща се правят на сянка, скрити от погледите на електоралните единици. Тяхната роля е само да копаят, като задължително им се плаща по сто лева на човек от бюджета. Те на свой ред връщат половината от парите на седящите наоколо гладни депутати под формата на комисионна - иначе за следващото агне ще повикат други.

После в ямата се наклажда огън. Според специалисти-кулинари, той трябва да е от дъбови дървета, сечени в гора, където навремето е имало партизани - казват, че там имало някакъв особен дух, който се вселявал в хората и след две-три поколения им помагал да станат депутати. Но понеже подобни гори вече са кът, става и такава, в която са снимали "На всеки километър" например.

Огънят трябва периодично да се ръчка от депутат, сменил поне три парламентарни групи. Тук много важно е отрано да се усеща накъде ще духне вятърът и да се предприемат съответните действия. Иначе жаравата няма да се получи равномерна.

Когато тя е готова, върху нея се настила слой орехова шума. Не много дебело - примерно, както асфалт на нова магистрала. Да издържи там докато опечем агнето, после вече няма значение. Пък и важно е да се пестят листата, не се знае кога пак някой ще прати "еколозите" да вдигат шум.

Върху шумата слагате агнето, после отново шума, а след това отново се наемат същите хора, които копаха - сега да засипят. Схемата на плащане и делене на парите е същата.

После агнето се пече - няколко часа, примерно колкото един разгорещен парламентарен контрол. Понеже то е в земята и наоколо всички следи са заличени, за разнообразие се канят медии и пред тях се симулират спорове и конфликти. Когато обаче някой заблуден млад журналист зададе основния въпрос - а къде е агнето? - всички свиват рамене - ами няма го, изчезна като парите на КТБ. Затова се създава комисия за разследване, обещава се агнето да бъде намерено на всяка цена и върнато на народа в опечен вид, наказва се овчаря за недостатъчна бдителност. После депутатите черпят медиите по една студена вода от близкото кладенче и ги изпращат да си ходят по живо - по здраво.

След това агнето се изкопава (по същата схема с изпълнителите) и апетитната миризма привлича някои НПО - та.Те я улавят почват да обикалят наоколо и да вият жално. Традицията е да им се подхвърли по някое кокалче, но не прекалено много - да си знаят мястото и да не прекаляват. Те са малко като овчарските кучета - ако ги прехраниш, спират да лаят.

Агнето се дели по депутатски - тези, които са на власт в момента, вземат най-апетитните хапки. Опозицията чака и се облизва, но и за нея има достатъчно. Все пак - агнето е държавно, а те всички заедно работят ден и нощ за благото на тази нещастна страна, така че...

Но такава е традицията, а вие вашето агне си го делете както си искате, в частния сектор нещата са малко по-различни. Но ако държите да ядете оригинално агне по депутатски, предварително трябва да си разпределите ролите - този път Иван и Петър ще са управляващите, Стоян и Гошо ще са опозиция, а Димо и Кольо ще са малки партийки с големи претенции, които все търсят да се присламчат към някого. Следващия път ще си смените местата - впрочем, то и в парламента е така. И вероятно ще се наложи сами да си копаете ямата и да я засипвате - подобно отклонение от оригиналната рецепта се допуска, понеже на вас никой не ви е гласувал доверие да защитавате интересите му. Затова си пригответе лопати.

Някой по-заядливо настроен вероятно ще каже, че това било рецепта за агне по хайдушки. Не споря - така е.

Но нали все за айдуци става дума?

Класиката е вечна

- Тате - обажда се синът ми - Ще ми помогнеш ли по литература?

Кимам разсеяно, понеже в момента не ми е до това. Мисля си, че е време да варим компоти.

...Миналата година извадихме късмет - в селото си купи къща някакъв баровец. Казваха, че бил в бизнеса с „белия прах" - сигурно търгува с пудра захар. Та той ремонтира къщата, вдигна дувари до небето, опъна отгоре бодлива тел, пусна по нея ток и сложи видеокамери. А на следващата сутрин си замина с охраната си.

До вечерта вече шест къщи се бяхме вързали за неговата ограда. Аз дори преправих казана за варене на компоти - беше на дърва, но сега му сложих три нагревателя от бойлери. Понеже нали - едно варене - осем лева. Днес осем, утре осем... А оня бълха го ухапала.

Но се намесиха едни от някакъв Хелзинкски комитет, обвиниха човека в дискриминация, казаха, че бил построил концлагер - и баровецът спря тока по оградата, а ние пак трябваше да плащаме на Енергото. Що не си гледат хокея тия, не мога да разбера.

Обаче комшията Киро вика - ей я къде е Гърция, там - плащаш си за настаняване в къмпинга и после всичко без пари - ток, пералня, че даже и колата си може да измиеш безплатно. Само трябва да си поръчаш поне една бира.

Киро е братовчед на жената и след много кандърми се съгласи да ми даде за два дни караваната си, ако после му помогна да нареже дървата. Закачихме я за ладата, сложихме вътре казана,буркани, капачки, захар, три щафети салам, два хляба и малко домати от градината, две бири от литър и половина, батерии за касетофона, облякохме новите дрехи и - на почивка в Гърция. Понеже у нас казват било мръсно, шумно, пък и за всичко пари искали. А там можело да минеш и по-тънко.

В Гърция купихме прасковите за компотите, че даже и половин литър зехтин - вярно, че е по-евтино. Обаче цигарите им - леле-мале. Добре че си бях взел един стек контрабанда.

В къмпинга ни посрещнаха добре - любезни са хората, уважават си туристите. Настанихме се, окъпахме се в морето, а аз поръчах една гръцка бира (няма как, задължително е). Разделихме си я с жената и децата, а после минахме на нашата си. Обаче - вярно, там едно чисто, красиво - но пък тихо, скучно, чуваш само шума от вълните. А ние нали сме тръгнали на почивка, да си правим кефа? Пуснах касетофона - хем да ми се отпусне душата, хем и чужденците наоколо да научат кой е Азис. И те скоро взеха да се усмихват хората и да клатят глави, а французите до нас даже споменаха някакви „житани". Само един немец дойде и взе нещо да ломоти, че сме му пречели на почивката. Абе бегай оттука, викам му - че както ви мразят гърците, а съм се оплакал, а са те изгонили от къмпинга. Накрая оня махна с ръка и си отиде, а аз си сипах една ракия.

После накладохме малък огън на плажа и жената опече салама на жаравата. Много вкусно стана, само дето няколко каравани се преместиха на другия край на къмпинга. По едно време дойде собственикът и вика - абе, ей там има страшна таверна, защо не хапнете в нея? Понеже, виждаш ли, дразнели сме другите почиващи.

Ами да си купят и те салам бе! В таверната все евро искат, а ние сме бедни хора. На когото не му харесва, да ходи в хотелите.

На другия ден се включихме в мрежата на къмпинга и сварихме компотите. Аз ги пазех,а жената изпра всичко - вярно, без пари е. Чужденците около нас само клатеха глави и идваха да се снимат на фона на казана. Нищо де, нека и те да научат нещо от нас.

Децата пък цял ден не излязоха от морето - бях им надул една вътрешна гума от трактора вместо дюшек и те скачаха от нея. След половин час останаха сами във водата, а чужденците се смееха от брега и пак снимаха. Накрая измих ладата толкова старателно, че покривът на две места протече. Събрахме всичко и си тръгнахме, а всички радостно ни махаха...

- Имам да пиша есе за „Бай Ганьо" - повтаря синът ми. - Да разкрия какъв бил и защо.

Кимам и почвам да диктувам:

- Бай Ганьо е представител на дребната буржоазия, който в стремежа си за бързо забогатяване не се съобразява с общоприетите морални норми и се държи като хитрец, скъперник, използвач или както му викаме сега - селски тарикат. Той е символ на едно отдавна отминало време, което - за щастие - никога няма да се повтори...

Синът ми бързо записва, но понеже е с гръб към мен, не виждам лицето му.

Може би така е по-добре.

А ние, хората?

- Ало, зоополицията ли е?

- Да, слушаме ви.

- Вие ли защитавате животните?

- Да. Да не би някой да ви е обидил?

- Не, но имам проблем. Обаче не съм животно, де.

- А да, извинявайте - отскоро създадоха отдела и ни прехвърлиха тук, та още не сме свикнали. Кажете какъв е проблемът?

- Ами вижте - аз живея на втория етаж в държавно жилище. Наскоро обаче общината засели над мен едни цигани.

- Роми.

- Да бе - роми, коняци, както кажете. Та - направили си те една колиба в центъра на града до кметството и почнали да си перат чергите в градския фонтан. И понеже не могат просто така да ги изгонят, намериха им жилище в апартамента над мен. Обаче те имат кон.

- Какъв кон?

- Един кафяв, Дорчо се казва. Държат го на терасата, а сутрин го разхождат.

- Е да, така трябва - за конете това е много важно. Вас обаче какво точно ви притеснява - че конят може да се спъне по стълбите и да си счупи крака?

- Не, те си го разхождат в апартамента. Обаче много тропа, а понякога и цвили.

- Е, браво. Щом цвили, значи му е хубаво. Няма причина да се намесваме.

- Да, обаче на мен не ми е добре.

- Защо? Конят не цвили през нощта, нали? Не си пуска силно музика? Не кани други коне на купон? Само се разхожда извън часовете за почивка. Какво точно ви притеснява?

- Ами много силно тропа.

- Е, ще тропа - кон е това. Опитайте се да не му обръщате внимание. Просто се отпуснете и си представете, че сте отново на село, лежите на тревата, до вас овцете кротко пасат, а конят пристъпва от крак на крак...

- Да, но аз съм роден в София.

- Вероятно затова сте толкова нервен. Няма страшно, ще свикнете. Поставете се на мястото на съседите си - ако си оставят коня на паркинга пред блока, някой може да го открадне и да го направи на салам. Просто не му обръщайте внимание - той ще ходи, ще ходи и накрая ще се измори. Вие просто през това време стойте в другата стая, понеже знаете, че съвременните панели не са много здрави - да не вземе да падне върху вас.

- Да, но когато конят почне да тропа, мечката се събужда и почва да реве.

- Каква мечка?

- И тя е кафява, казва се Минка. Тя спи в кухнята и трополенето я дразни.

- Добре, записвам - нехуманно отношение към мечка, не я оставят да се наспи. Ще проверим, разбира се. Впрочем, а тя какво прави там?

- Ами с нея комшията си изкарва хляба - разхожда я из града и я кара да пада като Роналдо за дузпа и да танцува като току-що избрана омбудсманка. Даже я е изрусил малко.

- Записах - подигравка с животното. Това наистина е сериозно, може да му се увреди психиката и да почне да пише законопроекти. Впрочем, нея разхождат ли я?

- Рядко, понеже никой не иска да плаща за асансьор, а мечката после я мързи да се качва пеша до третия етаж.

- Да, не е хуманно. Хайде за пенсионерите как да е, но да мъчат така животното... Ще проверим.

- Вижте, аз обаче искам да попитам - ако някой желае да отглежда животно вкъщи, не се ли иска съгласие на съседите? Понеже четох в интернет...

- Не, това важи само за кучета. Коне и мечки може, ако е част от етническата ти култура. Вие се благодарете, че над вас не се е заселил някой индиец например, че тези калпави стълби слон със сигурност няма да издържат. А вие тук за някакво пони...

- Не е пони бе, голям кон е. И като изреве мечката, той препуска към терасата, а на мен таванът ми се огъва.

- Е, това вече не добре. Така и конят може да получи стрес. Ще говорим със собственика да му купи антифон. Записах си.

- Добре, а аз?

- Какво вие?

- Как да живея в този зверилник? Мечката реве, конят препуска, кучетата навън почват да лаят... Не се издържа вече. Аз нямам ли някакви права?

- Е имате, как да нямате... Може да отидете в кръчмата да изпиете една бира например. Или да постоите в градинката пред блока, докато животните се изморят и заспят.

- Да, но и аз съм човек и...

- Точно тук ви е проблемът! Човек сте и затова не можем да направим нищо. Ако бяхте бездомно куче... или кон... или мечка... Щяхме да ви защитим. Ако ви набият например, социалните мрежи щяха да гръмнат, а ние да се намесим незабавно. Дето се вика - магаре да бяхте, пак можехме да помогнем. Но човек... сам разбирате, няма как.

- И аз сега какво да правя?

- Ами... като кого казахте, че танцувала мечката...? А да, сетих се. Ами обадете й се на госпожата и чакайте. Но честно казано, не разчитайте особено - Европа не е много склонна да отпуска пари за хората у нас. По-добре се опитайте постепенно да се превърнете в магаре или прасе - а после пак се обадете.

Тогава вече ще е съвсем друга работа.

Ало, Борисов се обажда!

Един ден бай Ставри реши да отиде за риба - харесал си беше едно местенце там на морето и ходеше понякога - хем да улови нещо, хем да избяга за малко от жена си.

И както си караше, видя нещо на пътя и едва успя да набие спирачка - точно пред оградата на шосето. Слезе, огледа я, тегли една на поредния "приватизатор", махна коловете и продължи към брега.

Половин час по-късно плувката рязко потъна, той дръпна и над водата нещо проблесна. Бай Ставри се наведе над улова и видя, че това е една златна рибка. Той веднага си спомни приказките от детството си:

- Изпълняваш ли наистина желания? Или всичко е само мит?

- Изпълнявах навремето... - въздъхна рибката. - Обаче нещо много станахте напоследък. Затова сега работя с подизпълнители.

- Тоест?

- Ами така - ще ти дам един номер, запиши си го. Обаждаш се от мое име и си диктуваш желанието. Ограничения за броя няма, но не забравяй, че и други ловят тук. Хайде, хвърляй ме обратно.

Бай Ставри я метна в морето, а после извади мобилния си телефон. Набра номера и каза, че тук някакъв юнак е преградил пътя, което не е съвсем... Прието, отговориха от другата страна.

След пет минути телефона на кмета иззвъня:

- Ало, Борисов се обажда... Онази ограда там - до половин час да я няма. Ясно?

Когато бай Ставри се връщаше, пътят вече беше чист.

На следващия ден той отиваше с колата си на работа и се наложи да мине покрай местния КАТ. Там имаше опашка като пред гръцки банкомат - вървеше покрай тротоара, обикаляше близкото кръгово и продължаваше по успоредната улица. Има-няма двеста коли. И понеже хората искаха да пият кафе или да си купят вестник, пресичаха както им дойде и се получаваше малък сървайвър. Бай Ставри извади мобилния.

Пет минути по-късно началникът на КАТ възбудено обясняваше:

- Да, да, има известни проблеми... Софтуерът, да, че и хардуерът даже. Обаче ние работим, да - вече две години и скоро... Е, да, може някой да пострада, докато пресича, но пък да внимават, в края на краищата... Не, не е приятно да чакаш два дни, вярно. Обаче тук има едни симпатични момчета - събират документите на няколко души и ги носят накуп. Да, плащат си хората, но само по сто лева. Пък и момчетата ни черпят... не, не е корупция, купуват ни там по едно пакетче лукчета, колкото да не е съвсем без хич... Да, да, разбирам - след половин час опашката няма да я има. Да, господин Борисов, твърдо гарантирам - макар че толкова обичам лукчета... Дочуване.

Бай Ставри остави колата на паркинга и отиде до портала на фирмата. Там имаше банкомат и той провери - вече три месеца не бяха му превеждали нищо. Той поклати глава и влезе в цеха.

Вътре температурата беше 40 градуса и той извади мобилния си телефон.

Десет минути по-късно управителят се кълнеше:

- До половин час ще им бъде преведено всичко дължимо, честна дума, господин Борисов. И климатици ще сложим, ей сега ще се обадя. Не, няма нужда да пращате Инспекция по труда, гарантирам ви, че...

С получените пари бай Ставри купи вино от шест лева бутилката, триста грама пастърма и с жена си организираха малко семейно парти - децата отдавна бяха заминали в чужбина и затова се получи доста романтично - на свещи, понеже заради забавените заплати нашият човек не си беше плащал тока. Но беше хубаво и накрая се прехвърлиха в спалнята. И тук - както се казва в една известна реклама - самолетът не пожела да се вдигне.

Отначало бай Ставри малко се поразстрои - напълно разбираемо за мъж на средна възраст, подложен на ежедневен стрес - но после решението дойде от само себе си. Той се пресегна към мобилния телефон.

Изслушаха го, а после му наредиха да включи на високоговорител:

- Ало, Борисов се обажда. Не те знам самолет ли си, хеликоптер ли си, но да се вдигаш веднага, че ако дойда там...

И всичко завърши добре, а на сутринта жена му се похвали на колежките си какъв звяр е станал мъжът й в леглото. Те пък споделиха с мъжете си и...

На следващата седмица бай Ставри отново отиде за риба, но не успя дори да се доближи до брега - докъдето стигаше погледът, всичко бе заето. Хората слагаха въдици, мятаха мрежи, дори имаше няколко водолази с харпуни. И всички търсеха златната рибка.

... Ами щом само тя има телефона на господин Борисов, така ще е. Понеже то у нас по нормалния начин нищо не става.

Благодарствено писмо

Признавам си честно, че доскоро смятах писането на благодарствено писмо след интервю за работа за пълна дивотия, чиято единствена цел е да унижи допълнително едната страна и да погъделичка възпаленото самомнение на другата. Напоследък обаче – вероятно понеже стоя повечко на слънце, преосмислих донякъде позицията си и реших, че може би това не е чак толкова загубена работа. Ето защо по-долу прилагам кратък образец за тези, които мислят, че без благодарствено писмо не става. Може да го ползват буквално или с корекции – нямам претенции, важното е работата да стане. И така:

Благодарствено писмо

От Цонка Бурбонкова

Мениджър „Човешки ресурси“ в „Баш дюлгер инженеринг“ ЕАД

До: Аладин (Али) Синдбадов, кандидат за позицията „Оператор на бетонна помпа“

Уважаеми господин Синдбадов,

С настоящото писмо искам най-искрено да ви благодаря за участието в проведеното от нас интервю вчера. Допускам, че вие се явявате на много интервюта и не можете да помните всички хора срещу себе си, но се надявам да се сетите за мен – онова симпатичното младо момиче с прозрачната блузка и къса пола, които непрекъснато зяпахте по време на интервюто. Ако това ще ви помогне – имах и малки стикерчета с калинки на ноктите – на лявата ръка сини, а на дясната – зелени. Както вие самият отбелязахте, те ви напомнили, че е време да почистите картофите на село от колорадски бръмбари.

Господин Синдбадов, искам откровено да ви заявя, че интервюто с вас ми направи неизгладимо впечатление и едва ли ще го забравя скоро. Преди всичко, порази ме професионалният начин, по който вие умеете да установявате контакт с хората. Много от другите кандидати робуват на някакви остарели схващания за етикет и това силно затруднява интервюто; получава се една скованост, която е трудно да разчупиш. Ето защо вашият навик да се обръщате към мен с „ма“ силно ме впечатли и едва ли скоро ще го забравя. Един такъв дребен детайл, добавено към предложението ви да прекъснем за половин час интервюто и да идем някъде да изпием някъде по едно кафе с цигара, недвусмислено показват, че вие сте общителна личност, която бързо се вписва в колектива от себеподобни. И макар че желанието ви да получите номера на личния ми телефон ми се видя малко прекалено, това, че накрая си изпросихте три цигари от моите, остави у мен отлични впечатления – явно вие сте човек, който не се бои да поиска помощ или нещо друго, от което се нуждае, за да свърши работата си.

Също така искам да ви благодаря за оптимизма и позитивната нагласа – знаете, сега са се навъдили едни кандидати, само се оправдават – ама аз това не съм го учил, тоест учил съм го де, но съм забравил, няма ли там някакъв образователен клъстър… Ето защо вашият отговор, когато ви попитах дали сте работили с подобна техника, ме впечатли – „ша са оправя ма, те само да плащат редовно. Пък и да счупя нещо, нали има механици?“

Впечатлена бях, че вие сте стъпил здраво на земята, така да се каже. Напоследък кандидатите ни са тотално заразени от политкоректността и понеже не си харесват физиономиите, не искат да пращат снимки – дискриминация било. Така и не разбрах защо си мислят, че един крокодил на живо е по-симпатичен, отколкото на фотография, но както и да е. Затова пък вашето селфи по плувки на плажа, с нарязана диня в скута и бутилка мастика в ръка ни грабна веднага и – както можахте да се убедите сам – сме го закачили на видно място в офиса.

Искам да ви благодаря и за стила, който показахте във външния си вид и който научихме много неща. Знаете ли, повечето кандидати не знаят как да се облекат и идват всички с костюми и вратовръзки, сякаш от сватба (впрочем, на някои костюмите наистина май са от сватбата им). Даже козметиката им е или „Малиция“, или „Деним“, на принципа на Мечо Пух – „колкото повече, толкова повече“. И понеже в офиса е топло, след третия интервюиран почваме да кихаме и да отваряме прозореца, а това води до настинки.

Признавам си, когато ви видях по бермуди, джапанки и фланелка „Българи – юнаци“, отначало помислих, че идвате от стадиона. Но после разбрах – във всичко това има скрит дълбок смисъл, нали? Един вид – аз съм просто момче, работяга, пролетарий, така да се каже. Костюми да носят мениджърите, аз и на театър мога да ида по анцуг, но просто не ме влече. Възприемайте ме такъв, какъвто съм.

Браво, похвално. Не всеки има смелостта да се разголи душевно пред почти непознат човек. Е, ако не бяхте яли толкова чесън преди интервюто, вероятно щеше да е още по-добре, но пък така – когато отворих прозореца – избягаха и микробите. (Впоследствие шефът нареди да купя една служебна „Малиция“ и да я държа скрита в бюрото за подобни случаи).

Изобщо, вие оставихте у мен неизгладимо впечатление и дори и да не приемете нашата оферта, аз ще запазя само хубави спомени за вас. Все пак искам да ви напомня, че на интервюто може би съм пропуснала някои от плюсовете да работите за нас – освен че даваме заплата, ние плащаме и извънреден труд (понякога, особено след проверка на „Главна инспекция по труда), планираме тази година да сложим два допълнителни вентилатора в цеха, а на Нова година ще има празненство за целия персонал с кебапчета и програма с известна чалга-певица. Така че – помислете си добре, преди да откажете. Конкурентите и толкова не дават.

С най-добре чувства оставам в очакване на вашия отговор:

Цонка Бурбонкова

Deus ex machina

Водата в селото спря в петък вечерта, когато всички бяха прекалено пияни, за да реагират; в събота обаче всички жители на Долно Термопилско се събраха на мегдана. Ситуацията беше повече от ясна - виновен бе, както винаги, жестокият еврозмей. Седи си значи в планината и само мисли как да развали рахатлъка на бедните селяни - и на това е време да се сложи край.

Решиха да пратят някой юнак да се разправи с него.

- Нека аз да ида - примоли се младият Алексу. - Какъвто съм смел и напорист, на парчета ще го направя!

Селяните поклатиха недоверчиво глави и му напомниха, че навремето и Мамандреу така викаше, а после се спогодиха със змея и си откриха обща банкова сметка в Швейцария.

- Ама аз не съм такъв, бе! - кълнеше се Алексу. - Ето, жената е тук - нека се закълне, че ако отстъпя пред змея, ще ме зареже!

- Зарязвам го като едното нищо - кимна Алексувица. - Честна пионерска.

"Е, щом се кълне...", кимнаха селяните, дадоха на Алексу селския меч и му пожелаха успешна борба със змея. После дръпнаха едно сиртаки на площада - и за късмет, и просто по навик.

...Змеят беше огромен, триглав и бълваше огън от възобновяеми енергийни източници. В момента главите тъкмо обсъждаха някакви споделени ценности (каквото и да означава това) и се чудеха къде още да организират гейпарад.

- Калимера, гадно чудовище! - поздрави Алексу и размаха меча. - Я веднага да пускате водата, че да не стане като предния път?

- Какво е станало тогава? - полюбопитства третата глава, понеже на нея все нещо не й беше ясно.

- Стояха жадни, какво друго - обясни първата глава. Тя беше руса и подчертано нордически тип. - Абе, Алексу, нали уж се бяхме разбрали? Когато дойдохме, селото пиеше вода от един кладенец, а и той понякога пресъхваше. Намерихме вода в планината, докарахме я до селото, вие обещахте да платите, а сега...?

- Да говоря с вас за пари е под достойнството ми - обясни Алексу. - Впрочем, да ви се намира някое евро да дадете назаем?

Първата глава се поклати отрицателно и блъвна малко огън, който изгори сакото на Алексу. Той го огледа, съблече го и го хвърли към змея:

- Ето - на, вземайте! Да ви приседне дано!

- Той е бедно момче бе, бате - обади се втората глава, която приличаше малко на Белмондо. - Нека му дадем някакви пари да занесе вкъщи, да видят хората, че не сме толкова лоши. Дай да сме малко по-социални.

- Само на социализъм ще ми станеш - изръмжа първата глава. - Като се напиеш, все Маркузе цитираш. Никакви пари!

- Ама недей така бе, бате - обиди се втората глава. - И ний сме дали нещо на света. Цяла Бастилия съборихме навремето, шест човека спасихме от нея, пък и хубаво вино правим...

Алексу погледна въпросително към третата глава, която другите две наричаха галено "тиквата".

- А, аз де да знам - каквото решат началниците, това ще е. Но по-добре да платите, понеже иначе - отиде ви имиджът.

- Виждам, че няма да се разберем с добро - изръмжа Алексу. - Щом е така, аз се връщам в селото да питам какво да правя. Викате, нямате никакви дребни...?

На другия ден Алексу стоеше отново пред змея:

- Селото гласува да се бием.

Змеят зае бойна стойка и почна да бълва огън и санкции. Алексу се почеса по главата, за да подчертае драматизма на ситуацията и приликата си с древногръцките герои, а после изведнъж изпита катарзис.

- Обаче - какво разбират те от змейове? Под достойнството ми е да се бия. Може ли да платим в натура там - някоя и друга девойка или нещо такова? Но ще трябва малко да почакате, понеже то у нас хубавиците не са под път и над път, докато съберем достатъчно...

- Не може - отсече змеят. - Или кеш, или ще карате само на узо. И ще се къпете само ако завали - или в морето.

Но в този миг небето се разтвори и от него слезе бог с машина.

- Хелоу - поздрави той присъстващите. - Спокойно, момчета, сега ще ви кажа какво да направите и всичко ще бъде ОК. Алекс, стига си го размахвал този меч - като решим да снимаме продължение на "300", ще те извикам. Но трябва да си пуснеш брада, че така приличаш на вакло агне...

И всичко свърши с хепиенд. Единственото неприятно нещо за Алексу бе, че жена му не го напусна - тя само така си говорела, да му прави пиар.

А той, горкият, толкова се надяваше...

Дневниците на обикновените хора – 11

Дневникът на обикновения израелец

Сутринта отидох по-рано на работа - ако някоя заблудена душа не е могла да намери през нощта покой или пък вярващ чака, за да направи дарение. Не че се е случвало досега, но Бог ни учи да вярваме в чудеса.

Нямаше заблудени души и около обед си тръгнах към къщи. Хубаво е да служиш на вярата, но като се върне довечера, жена ми ще иска да яде, ще пита защо не е изчистено вкъщи и т.н. И понеже тя е капитан в армията, може да си изкарам без време някой непоряд.

Изчистих, сготвих и тъкмо се канех да почна да пера, онази, острата болка в десния ми крак се появи отново. Напоследък тя ме мъчи все по-често и вярващите евреи почнаха да питат - "Раби, защо куцаш така?" В подобни случаи им напомням, че преди да стана служител на култа, бях командос и арабските куршуми...Тогава хората кимат разбиращо и ме потупват успокояващо по рамото.

Изпрах, прострях всичко на балкона и тогава чух звъна на мобилния телефон. Обаждаше се брат ми - трябвали му малко пари назаем до заплата. За половин час уточнихме лихвата, но аз си запазих правото да я коригирам в случай на резки промени на централния банков курс. При това не му поисках нито поръчители, нито обезпечение - все пак, брат ми е и трябва да си имаме доверие. Макар че веднъж баща ми ме мота половин година и не искаше да връща нищо - видял по телевизията, че гърците така правели - та се наложи да му напомня, че мога да кажа на мама за какво са му били парите. Едва тогава се издължи, но пак настояваше за преференциални условия като постоянен клиент.

Договорихме се с брат ми, а аз разтрих крака си - болката се усилваше - и отидох да си отворя една бира. После седнах под климатика да чета Талмуда.

После се обади синът ми - той в момента е войник - и се оплака, че сержантът много го действал. Даже след вечерна проверка го викал при себе си и го карал да прави лицеви опори, та да му дойдел акълът в главата. Викам му - сине, защо не се оплачеш на майка си - да му свие сърмите на този? Срам го било. Е, хубаво - успокоявам го, аз ще се намеся. И като затвори, звъннах на жената и викам - абе, какви ги вършите там? А тя се смее - ти този сержант виждал ли го? Признах, че не съм. Е, аз съм го виждала - разсмя се жена ми - една мацка, като кукличка е. Обаче нашият, нали е хубав като мен и недосетлив като теб - има още много лицеви опори да прави, докато се усети какво иска да му намекне онази... А момичето си е много свястно даже.

Е, олекна ми. Макар че, от друга страна, жена ти да е военен - не е работа. По себе си знам. Обаче си сипах още една бира и почнах да разтривам крака си - болката се усилваше.

...Всъщност, докато бях командос, не са ме ранявали - това е официалната версия, за да не задават хората излишни въпроси. А истината е малко по-различна - един далечен роднина на жена ми от старата ни родина Русия беше дошъл на гости. И той, като мен, служител на култа, само че православен. И като пийнахме малко повече, почнахме да спорим чия религия е по-велика (това си е професионално заболяване, малко като футболните фенове).

Колегата вика - той като се помолел, водата на вино ставала - затова ходел все със зачервен нос - грехота било да се изхвърля резултатът от чудото. Аз пък му обяснявам - като заговоря - и зверовете ме слушат и искат да приемат юдаизма. Обаче колегата взе да се смее, аз се ядосах и го заведох в зоопарка. Там има един огромен мечок в клетка и аз предложих на руснака да стои и гледа как звярът се превръща в истински евреин.

Обаче сега кракът все още ме боли...

Май тогава не трябваше да почвам точно с обрязването?

Дневниците на обикновените хора – 10

Дневникът на обикновения арабин

Тази сутрин се събудих малко по-рано от обикновеното. Помолих се за здраве, щастие, късмет и тази година в Израел лятото да е по-горещо от обикновеното, а после хапнах една арабска питка и пих чай.

Днес е особен ден - моята Латифа, слънцето на душата ми, нежното цвете на пустинята, има рожден ден.

Бях поканил приятелите си още преди седмица; много приятни хора, макар и малко непълноценни. У нас, както и в околните страни, има два вида араби - едните са наследници на древна култура, измислили арабските цифри, шахмата и дюнер-кебапа, за което цял свят им е благодарен. Другите са пустинни плъхове, които само крадат и разрушават културните ценности, създадени от първите. Разликата между двете групи не е в образованието или религиозното течение , към което принадлежат - не, всичко е далеч по-елементарно. Просто едните вече са успели да открият нефт, а другите - още не са. Щом го направят, ще станат част от световното културно наследство, но дотогава да си кротуват и да си налягат диш-дашите.

Към обед се обади синът ми. Честити рождения ден на Латифа и уж между другото спомена, че били му се сменили житейските приоритети. Аз го бях пратил да учи "Нефтодобив и нефтопреработка" в Норвегия, обаче той срещнал едно момиче от нашите и тя го убедила, че службата на Аллах е преди всичко. И моят Ахмед, ишакът му с ишак, я послушал и сега искал да става терорист. Щял да се бие за Ислямска държава, а когато ислямът победял по цялото земно кълбо, искал да се оттегли от армията и да стане шеф на ФИФА, понеже имало голяма далавера. И накрая пита - тате, благославяш ли ме и навит ли си да ми го купиш това момиче за съпруга?

Просто момче, на майка си се е метнал. Е, вярно, смел е като мен, но иначе няма за две пари акъл. Виках навремето аз да не го пускаме да играе толкова дълго на слънце, но кой да ме слуша? Та му рекох - ами сине, като си решил да си трошиш главата, защо чака до края на трети курс? Що пара отиде на вятъра. Пък и като толкова ти се мре, ела си в къщи - ей го къде е Израел, ще отидеш, ще взривиш нещо, ще те гръмнат хората както си му е редът, а ние с майка ти ще се гордеем с теб. И извинявай, ама за такава снаха пари не давам. Не ми трябват екстремистки в къщи, аз Аллах и оттук мога да си го уважавам.

(Пък да го питаш - за какво му е да се жени толкова млад? Аз навремето учих в България, понеже татко се пишеше малко марксист и обещаваше да построи тук социализъм - хората били бедни, непокварени то западните ценности, пък и наоколо вече било пустиня, та...Отидох там и след месец вече умеех да казвам: "Момиче, идваш мене, дава долар" с лек шопски акцент. А понеже носех и няколко кашона с дънки, скоро станах по-популярен, отколкото е сега Джъстин Бийбър. Поживях си там десетина години и даже исках да остана още, но един ден тате падна от камилата и се преби, мястото му зае вуйчо, а той много обичаше Кока Кола и американски цигари ("Камел", естествено) и промени външнополитическия курс на племето, а мен ме изгониха от университета. Обаче и сега имам фланелка с надпис "Изберете българското", но я обличам само когато жена ми не е наоколо.)

...Приятелите дойдоха, с жена ми ги сложихме около масата и празненството започна. Ядохме, пихме и - ако някой ви каже, че арабите са мързеливи, да не му вярвате - танцувахме с часове.

Така де, не всеки ден камилата ти навършва три години, нали?