На последните избори господин Минчев не успя да стане депутат – просто не го избраха. Уж всичко беше както винаги – и обещания да станем Монако на Балканите, и целувки в циганската махала, и концерт на Дръндулина преди деня за размисъл – обаче всичко всуе. Електоратът, който той винаги бе смятал за интелектуално равен на стадо овце, доказа това и на практика – без да иска, използва правото на преференциален вот и Минчев остана зад борда. При това – за пръв път в политическата си кариера.
Е, той беше човек на възраст и му се полагаше пенсия – но размерът й, знаете… Ако се вярваше на обещанията на самия Минчев, след стотина години всичко щеше да бъде наред, обаче в момента имаше още какво да се желае. От друга страна, нашият човек се смяташе за професионален политик, тоест – да организира личен бизнес или каквото и да било друго бе под достойнството му. Дори да открад…, искам да кажа – да приватизира нещо, просто го мързеше.
И тогава Минчев реши да отиде на село – имаше стара къща в подножието на Балкана, наследство от родителите му, с голям, ухаещ на билки двор и десетина кошера. „Там ще си живея – реши бившият депутат – ще пия прясно мляко и ще ям мед, докато онези хлапета в партията ни осъзнаят какво са изпуснали и дойдат да ме повикат.“ Според него, беше въпрос само на два-три месеца.
След няколко дни Минчев стоеше замислен пред един кошерите и усещаше, че тук нещо не е наред. Поне за него, социалният политик и бивш синдикалист, природата имаше нуждата да бъде научена на някои елементарни неща.
Например, пчелите имаха царица. Минчев беше умерен републиканец и никога не бе възразявал да посети Англия или Швеция, но в собствения му двор… И той си записа в тефтерчето – „да свалим царицата и да назначим парламент“. Впрочем – и да разделим пчелите на партии, да ги скараме и така да ги държим в подчинение по-лесно. Опитът му от миналото си казваше думата.
Но преди да се заеме с политиката, реши да подобри условията на труд – забелязал бе, че пчелите работят без почивни дни, определено повече от осем часа на ден. За един бивш синдикалист това бе недопустимо и той започна да запушва с парче картон отворите на кошерите в събота и неделя, а също и вечер след 18 часа. Искаше да определи и годишен отпуск, но се оказа, че гадинките просто не живеят толкова дълго.
В резултат на нововъведението част от пчелите умряха от задушаване, а други, които вечерта не успяха да се приберат, подивяха и се преселиха в близката гора.
Естествено, добивът на мед спадна и тогава Минчев видя очевидното решение – сложи до кошерите кофи със захарен сироп. Това го накара да се гордее със себе си – ако някоя пчела не може да лети надалеч или просто не е на кеф да се мъчи, да ползва сиропа. Той винаги бе предпочитал конкретната помощ за безработните вместо някакви си ефимерни усилия за осигуряване на работни места – електоратът му обичаше да получава, а не да заработва.
Скоро всички пчели се прехвърлиха на сиропа и никоя не искаше да лети по дърветата. Качеството на меда рязко се влоши, но гадинките изглеждаха щастливи, че са социално защитени.
Но дойде есента и една сутрин Минчев намери пред кошера мъртъв търтей. Това го шокира, понеже му напомни неговата собствена съдба. В края на краищата, не може всички да работят, някой трябва и да ръководи, да взема важни решения, да гласува… И търтеите изглеждаха идеални за това. Трябваше само да раздели пчелите по функции – „приемачки“, „събирачки“, „разузнавачки“ и т.н., да им направи партии и да сложи по няколко търтея начело. Изглеждаше лесно, при това липсваше една от най-неприятните групи от реалния живот – интелигенцията, която все не вярва на партийните указания и не иска да я правят на глупаци.
Но пчелите бяха свикнали да работят заедно и на Минчев му отне доста време да убеждава приемачките например, че събирачките по цял ден се шляят наоколо и нищо не събират, а разузнавачките работят в полза на една задокеанска велика сила – и че само под ръководството на един истински търтей нещата ще се оправят. После се зае със следващата група и т.н.
Пчелите обаче се оказаха упорите същества и все пак изхвърлиха търтеите. Тогава Минчев събра последните в отделен кошер, сложи му надпис „Съединението прави силата“ и почна да носи там мед от другите кошери. Е, имаше недоволни, които жилеха, но след малко обработка с пушек останалите пчели се примириха.
Един ден Минчев реши, че царицата вече е изиграла ролята си и я изгони, за да не се меси в коалициите на търтеите. Само че повечето от пчелите тръгнаха след нея и само най-умните останаха около кофите със захарен сироп. Е, или най-мързеливите, зависи как ще го погледнеш.
С две думи – господин Минчев не яде мед. Затова пък му остана моралното удовлетворение, че е направил всичко зависещо от него, за да подобри живота на пчелите си и да ги очовечи, така да се каже.
Нали на това бе посветил живота си?
From: