Мургавото семейство се качи в трамвая на втората спирка; жената носеше нещо увито в мръсно одеяло (предполагаше се, че е дете) и веднага започна да проси, а мъжът се облегна встрани.
– Дай бате, колкото можеш, че сме гладни като сирийски бежанци – обикаляше тя от човек на човек, а мъжът тръгна след нея – Детето цяла седмица не е яло нищо.
И хората даваха, макар че виждаха същата картина всеки ден. Дори тези, които пътуваха постоянно, бързо пресметнаха, че това ”дете” явно не е яло повече от месец и сигурно има забележително здрав организъм, за да издържи толкова. Но само свиваха рамене и даваха, сякаш да се извинят пред тази жена, че те имат, а тя – не. Отдавна бяха спрели да се замислят защо се е получило така.
И в този момент се чу ясен глас:
– Моля, вашите билети за проверка! Да, да, вашият и на мъжа ви.
Контрольорката беше жена на средна възраст, от тези, които не бият, а просто искат да свършат работата, за която получават заплата. Но това не промени реакцията на пътуващите:
– Как не ви е срам бе – изкрещя една пенсионерка с яркооранжева коса от втората седалка – Жената няма какво да яде, вие и искате пари за билет! Искайте от онези със сините буркани!
– Вместо да подгонят ония, дето окрадоха милионите, тръгнали да събират стотинки от нас – подкрепи я мъж с огромни мустаци – Я да оставите момичето на мира!
Мургавият въздъхна:
– Ех, бате, добре че не са се свършили свестните хора…
– Не ви е срам – продължи мустакатият – Да гоните хората! Аз да съм един премиер – щях да ви събера всички контрольори на едно място – да чукате камъни и да видите как се изкарва хляба.
– И да четат „Андрешко” – обади се един младеж с очила – Вечна творба.
– Ти пък какво…? – започна мъжът, но контрольорката го прекъсна.
– Тук не търсим милиони, за това си има други хора. Ние проверяваме билетите. В маршрутка можеш ли да се возиш без пари? Или в такси?
– Е, да, но те са частни – обясни мъжът – А това тук е държавно. Бълха я ухапала държавата за едно левче. А онези, които окрадоха….
Междувременно автобусът спря и мургавото семейство слезе. Контрольорката въздъхна и седна на една свободна седалка. Мъжът обаче не можеше да се успокои.
– Ами ти бе, момче – какво го спомена оня Андрешко?
– Просто така – сви рамене младежът с очилата – Между другото, циганинът ви открадна портмонето.
– Какво…? Ами ти що мълча бе?
– Не е моя работа да ви пазя вещите. Нито пък чантата на жената пред вас.
– Олеле, пенсията ми! – изпищя оранжевокосата – Ами сега как ще изкарам месеца?
– Сеирджия! Ако те хвана за врата… Ама и тези бе – кой ги пуска в автобусите? Спи полицията, пият кафе по цял ден… Аз, ако бях един премиер – такива крадци щях да ги беся направо по уличните стълбове!
– Много пари ли бяха? – съчувствено се обади една млада жена.
– Почти двадесет лева… Но то няма значение – как така ще бръкнеш и ще вземеш чуждото? Арабите ръце режат за такива работи.
– Поне ще нахранят детето – иронично се обади младежът.
– С моите пари ли бе? Или с пенсията на госпожата?
– Ами те други доходи нямат – напомни му младежът.
– И какво ме интересува мен какво имат? Ей, да ги пипна само… Ама не – няма ред в тая държава.
– Такива изобщо не бива да ги пускат в трамваите – подкрепи го жената с оранжевата коса – Но то у нас къде ли има ред, та и тук…
– В провинцията, ако си без билет, директно те свалят от автобуса – обясни младежът – И няма просяци в обществения транспорт.
– Ами да – пипат здраво хората. То и тук трябва да е така, но нали ги знаеш нашите…. Управници!
…А малко встрани от нея контрольорката разтриваше подутите си от умора крака и направи нещо, което отдавна не си бе позволявала в работно време – усмихна се.
Read the article –