Етикет image

Половин час след началото на полета на „Тангра еар” първият пилот се обърна към втория:
- Ама как съм го барнал самолета, а? Човка отпред, пера по крилата...
- Тунинг и половина – съгласи се колегата му – Но най ме изкефи как запали гумите при излитането.
- Това нищо не е... Ще видиш как ще го закова при кацането.
- А двигателя пипал ли си?
- Че как иначе? Викнах Киро Изтребителя от Люлин, знаеш ли го?
- Знам го Киро, карал съм си голфа в гаража му. Дето кара оранжев джип с лилави врати, нали?
- Същият. Пипна тук-таме двигателя, стана като оса. Виждаш ли оня Пан Ам пред нас? Глей ся как ще го изрежа!
Боингът изрева и се втурна след „американеца”. След няколко секунди от левия двигател започна да излиза черен дим.

А през това време в началото на салона един до друг седяха трима Ивановци – политик, бизнесмен и професор – и спореха кой от тях има най-големи заслуги за добруването на Отечеството ни. Бяха толкова улисани в спора, че не забелязаха дима.

Междувременно запуши и вторият двигател. Уредите в пилотската кабина показаха забележимо намаляване на скоростта.
- Малей, какво ли менте са ми сипали пак на летището – възкликна първият пилот- Я бе, колега – виж там на картата има ли земя наблизо, че ми се губят нещо конските сили...

Имаше – накакъв малък остров в средата на океана. Нито летище, нито каквото и да било друго. Само много вода наоколо.

...Вождът Оху Боху, як мъж на средна възраст, видя падащия самолет и официално обяви края на Великите пости. А после прати няколки пироги да приберат даровете на боговете...

Тримата Ивановци лежаха вързани по средата на полянката. Вождът ги изгледа внимателно, а после поиска да разбере с какво точно се занимават неочакваните му гости. Тоест, ако някой е направил нещо особено полезно – да го зачеркнат от менюто, за да не разсърдят боговете и изобщо...

- Аз съм депутат – обясни политикът – председател на комисията за дружба и сътрудничество с изостаналите народи. Не сме ли се виждали вече някъде?
Вождът поклати глава и спомена за някакъв казан. Политикът възнегодува:
- Но как така, аз винаги съм гласувал „за” приемането на емигранти, дето вика Мечо Пух – колкото повече, толкова повече. Ако зависи от мен, нека цяла Африка се премести в Европа – за нас ще бъде чест да се грижим за... – но го отнесоха.

- Занимавам се с бизнес – обяви вторият Иван – Доста успешен при това. Дето се вика, аз съм един от стълбовете на българската икономика.
- В казана – уморено каза вождът.
- Ама чакайте, защо така? Можем да си бъдем взаимно полезни. Когато ни намерят, няма пречка да дойдете с мен и да работите в някое от предприятията ми. Ще ви давам по две огледалца и една мънистена огърлица месечно, помислете! На българските си работници плащам далеч по-малко, но понеже вие сте ми симпатични...

Двама млади туземци се наведоха, грабнаха го и го понесоха към казана. Вятърът донесе последните му думи:
- Добре де, по три огледалца, но ще работите и в събота и неделя...

Професорът разбра, че тук никой не признава някакви си материални заслуги. Диваци, диваци, но явно душите им тайно жадуват за възвишеното, за нетленното... Искаше да им разкаже за културното наследство на човечеството, за застиналата музика на камъка, за поезията на багрите на картините... Но за съжаление, той преподаваше агрономия.

Обаче вятърът донесе мириса на подправки за супа и това му даде допълнително вдъхновение:
- Аз съм професор. Уча хората да се борят с природата и да я покоряват. Няма нищо по-важно от това, понеже...
- Знаем, знаем – прекъсна го вождът – Професор Иван Иванов. Тридесет години чаках този момент – и кимна на туземците - занесете го в колибата ми и намерете един тъп нож.
Смятам нощес да си говорим за моето разпределение навремето....

Суперагент Джони Уокър лежеше на земята, заобиколен от няколко душмани със зловещи лица. Точно срещу него двама оператори нагласяха камерата и осветлението, а малко по-встрани брадясал мъж точеше огромен касапски нож.
В този момент телефонът на суперагента иззвъня. Той го извади от джоба си.
- Да бе, шефе, да – в Афганистан съм... Да, убих оня талибански водач… Не, не успях да избягам, не… Да, ще ме колят, да… Пред камерата естествено – как иначе?... Какво? В Украйна? Ама те няма да ме пуснат просто така… От кого да предам поздрави? А, от спонсора… Добре, ей сега.
- Вижте, момчета – започна уморено Джони Уокър – Налага се да ме освободите веднага. Трябва да отида на едно място да занеса ценностите на цивилизацията, свободата и изобщо… ще тръгвам.
- Ама дай първо да те заколим – проплака лидерът на групата – Знаеш ли колко струва да си запазиш място в новините на СNN? Да не говорим колко грим си сложихме, за да изглеждаме по-свирепи. Дай да ти резнем главата, а после върви където искаш…
- Глупости говориш – справедливо отбеляза суперагентът и почна да си събира багажа – Я бързо намерете една кола, че да не се оплача и да ви спрат после парите…

.. Самолетът се снижи и Джони скочи. Докато се носеше към земята, той успя да забележи главния площад на града и двата митинга в краищата му. Знамената над тях бяха различни.
Той се приземи, зарови парашута и се отправи към площада.

Участниците в по-близкия митинг твърдяха, че искали да се присъединят към Русия. Суперагентът се смеси с тях, раздаде по една бутилка водка на хората около себе си и в резултат на рязко повишилата му се популярност бе избутан на трибуната. Тук той се покашля и с невинен глас попита събралите се - помнят ли другаря Сталин? Понеже ако тогава за един виц срещу лидера са пращали в Сибир, сега за коментари в интернет направо ще разстрелват, а за един свален торент... Някой се обади, че вярно - за торенти съдят, но не в Русия. Джони ги заплаши, че до края на живота си ще ядат яйца от нещастни кокошки и ще си пият водката с криви краставици, но и това нямаше особен ефект. Тогава суперагентът извади последния коз:
- А вие знаете ли, че в Русия гей-парадите са забранени? Ще ви се прииска да излезете, да покажете на всички истинската си същност, обаче...
- Ти за какво намекваш бе? – изреваха мъжете около него, смъкнаха го от трибуната и дълго го биха.

...Когато отново дойде на себе си, Джони Уокър със залитане прекоси площада и се присъедини към другия митинг. Тези искаха да бъдат част от Западната цивилизация и той реши, че тук поне ще бъде лесно. Отново раздаде бутилки и пак се оказа на трибуната.
- Искам да ви поздравя за правилния избор! – възкликна суперагентът – Сега вие ще можете да се докоснете до неща, за които досега само сте чували. Ето – той посочи една жена на средна възраст – вие например можете да отидете в Италия. Денем ще миете подове, а вечер ще обикаляте галериите и ще се наслаждавате на...
Жената отговори, че била счетоводител и не искала да мие подове.
- Е, може и чинии тогава – съгласи се Джони – А съпругът ви коли. Така той със собствените си ръце ще докосва ферарита и ламборгинита, за което вероятно е мечтал цял живот.
Тълпата изведнъж притихна и почна да го гледа някак странно, но Джони не забеляза това и продължи:
- А дъщеря ви, която сигурно отдавна е искала да срещне чужденец, може да стане проститутка и да общува на воля с...
Този път го биха дори малко повече.

...Когато тълпата се разотиде, суперагентът бавно се изправи, отвори единствената оцеляла бутилка водка и се замисли за тежката съдба на цивилизатора.
Но в този момент телефонът му иззвъня и той се почувства готов за нови подвизи.

Пенко и Генко бяха двама братовчеди от китното селце Горно Нанадолнище. Когато у нас започна Голямата промяна, първият от тях замина да търси Сполуката в Америка, а вторият остана да я чака у нас, понеже неговата партия му бе обещала да я докара скоро.

Мина време, хората измислиха Скайп и братовчедите започнаха да се чуват чат – пат. Веднъж Пенко май беше попрекалил с уискито, понеже накрая подхвърли – „Ако имаш път насам, обади се…” - и след две седмици Генко позвъни на вратата му. Пътувайки така, от Горно към Долно Нанадолнище, решил да се отбие и да донесе малко кайсиева ракия.

Пенко искаше да му покаже Града на ангелите и къщата на Терминатора, но Генко поклати глава – да дойде в Калифорния и да не отиде за риба – може ли такова нещо? И двамата наеха лодка, а вечерта Генко окачи рибата на балкона – да станела на чирози, а после – отваряш бирата и… С това почнаха и проблемите им.

… Сержант Джоунс беше мъж на средна възраст с уморени очи. Докато им обясняваше, че има оплакване от семейство Гомес от долния етаж, той непрекъснато свиваше рамене – нищо лично, разбирате – но хората си сушели разни работи на терасата и миризмата на рибата…
- Ама тези мексиканци приготвят там канабис, а това според американските закони… - опита се да отбележи Пенко.
- Абе може и да е наркотик, може и да не е – отново сви рамене сержантът – Но не можем просто така да притесняваме с проверки латиноамериканците. Все пак, имат известни права като малцинство и… Сто долара глоба и утре рибата да я няма. Това да тук не ви е България, а?

Когато сержантът си тръгна, Генко извади тигана, но тук домакинът му изведнъж възрази – а аз права нямам ли? Щом на село съм си сушил риба, мога и тук. Нека си виси!

…Второто оплакване дойде от индийското семейство отляво. Според сержант Джоунс хората се притеснявали да не тръгне някоя зараза от чирозите, а техните организми, не били свикнали в родината им на подобни неща. А освен това те разфасовали аюрведични лекарства в къщи и една муха, дошла от чирозите… С две думи – още сто долара глоба.
- Ама то да правиш лекарства в къщи не е много редно… - започна Пенко, но сержантът го прекъсна и го посъветва да помисли за добър адвокат. После обясни, че имало някои национални особености, които трябвало да се уважават и изобщо – първата глоба още не била платена. Те май си мислели, че тук е България, а?

…Трети бяха цветнокожите, живеещи отдясно. Те имаха син, останал инвалид след опит да обере кварталния магазин в момент, когато две полицейски коли били паркирани наблизо. Та – миризмата на рибата напомняла на момчето дъха на съблекалнята на баскетболния отбор, то страдало и… Сержантът дойде пак.
- Тая риба почва да мирише на затвор – строго предупреди той – Получавате още сто долара глоба, а утре ще дойде общинска комисия и мисля, че нищо добро не ви очаква.
Все пак, тук не ви е България или как беше там…

И наистина – на следващия ден няколко добре облечени мъже и жени поискаха да узнаят - докога мистър Пенко ще се подиграва с най-демократичната страна в света и ще изпитва търпението й? И ако толкова му се е прияла сушена риба, защо просто не си купи, а умирисва целия квартал? Знае ли той, че скоро предстоят избори и общината не може в такъв момент да си затваря очите пред подобни издевателства?
И тук Генко, който още от сутринта беше обърнал две уискита, не издържа.

- Превеждай бе, брат’чет… Значи така – у нас в България има много вероизповедания, което говори за едно многообразие и взаимно преплитане на … какво беше там. Та – ние с брат’чеда сме последователи на сектата на свидетелите на Нептун – и нашата религия ни задължава да държим на балкона си прясна риба да се суши. Това символизира … разни работи, дето и цял ден да ви ги обяснявам, пак няма да ме разберете. Хайде сега да се разберем – вие уважавате ли религиозните права на малцинствата или не?
Уважаваха и още как – членовете на комисията се извиняваха поне половин час и после бързо си заминаха. От радост братовчедите поканиха комшиите, купиха бира и свалиха чирозите.

А глобите бяха отменени и в този случай сержантът се оказа напълно прав – това тук наистина не беше България..

Минко почти не се колеба какво да подари на жена си за рождения й ден; всякакви глезотии тип козметика отпаднаха още на първо четене и той се върна в къщи с прахосмукачка „Хала” под мишница. Включиха я и съпругата бе подканена да направи тест-драйв, но минута по-късно прахосмукачката се издигна на около метър височина и остана там, а лампичките й яростно святкаха. Котаракът Васко се предположи, че това е космически кораб, с който Алф идва за него, скочи на клавиатурата на компютъра и без да иска, поръча няколко опаковки „Виагра” – или поне Минко впоследствие твърдеше така. А нашият човек взе прахосмукачката под мишница и се върна в магазина, а оттам го пратиха направо при производителя.

Посрещна го младо момиче, което отговаряше за връзките с клиентите. Когато Минко обясни, че не иска холът му да прилича на декор от „Междузвездни войни”, служителката кимна разбиращо и го заведе при главния конструктор.
Той се оказа весел младеж, който чертаеше нещо на компютъра, а в ъгъла стоеше раница с консерви и чисти резервни гащи.
- Прахосмукачката ми, такова - започна несмело Минко – Лети и святка, пък то…
- Абе не е нормално – съгласи се младежът – Не сме го предвиждали. Да смуче като хала - да, но да лети… Не помня. Елате в понеделник и ще проверим техническата документация.
- А не може ли сега, и така съм вече тук…?
- Не може. Днес съм дежурен по глада.
- Моля?
- Вижте, ние сме много социално отговорна фирма и искаме да спасим човечеството от глада. Ето защо нашият отдел работи само в понеделник, а през останалото време дежурим – младежът кимна към раницата – Чуе ли се за глад някъде по света, ние веднага сме там.
- В селото на родителите ми доста хора не си дояждат – опита се да помогне Минко.
- В България не работим - ББС не идват да снимат, затова. Но ако имате някой братовчед в Зимбабве и той огладнее… Но почти съм сигурен, че чертежите ми са в ред. Я проверете при технолозите…?

Минко го послуша, но резултат – никакъв. Технолозите готвеха редица мероприятия за предстоящият Български Великден, който за разлика от немския и френския такива бил под патронажа на… Та вече втори месец служителите от отдела седяха с панички пред църквите и вече бяха събрали сума, равна на стойността на пропуснатата контрабанда от местната митница за пет минути.
Главният технолог включи прахосмукачката, с искрена гордост проследи полета й и обясни, че те нищо не били променяли в проекта. Може би колегите от снабдяването?

Хората от снабдяването садяха дръвчета пред фирмата, а мениджърът им зидаше чешмичка и тайно мечтаеше да вгради в нея сянката на главната счетоводителка, която му бе орязала бюджета. Тук на Минко отново бе обяснено колко социално отговорна е фирмата и как, ако не са те, населението на квартала ще умре от жажда.
Докато изписваше името на собственика над чучура, мениджърът внезапно се сети, че веднъж били доставили от Китай малко по-мощни двигатели, но пък били много на сметка, та… Но Минко вече не го слушаше, а отиде направо при управителя.

Човекът го посрещна изненадващо добре, почерпи го кафе и му обясни за социалната отговорност на фирмата. Тук нашият човек не издържа и в прав текст попита – добре де, може всички тези неща да са полезни, но не е ли за предпочитане вместо да храните африканците, да организирате Български Трифон Зарезан и да садите дървета, просто да си гледате работата както трябва и да произвеждате качествени неща? Така не е ли по-добре за обществото?
Може би, кимна управителят, може би. Но пък е по-трудно, изискват се професионализъм и разни други неща, а да садиш дръвчета не е необходим много акъл. Нито пък да събираш пари от хората, а имиджът бил съвсем друг и…
Но все пак нареди да сменят турбината, прахосмукачката спря да лети и котаракът се успокои.

Само в душата на Минко остана неясното усещане, че за пореден път го правят на глупак, но… надяваше се с времето да му мине.
Или най-после да свикне.

Когато за десети пореден път главният металург на „Джапан стийл енд джилязо” влезе на заседанието на Борда на директорите с наведена глава, всички разбраха, че нямат друг изход и трябва да изпратят професионалист, който да разкрие тайната на българските оранжеви гвоздеи.

Безкрайните опити в японските лаборатории не бяха дали никакъв резултат и светът продължаваше да бъде заливан от произведените в малката балканска страна гвоздеи с цвят на добре узрял портокал. Ще речете – а защо един гвоздей трябва да е оранжев? – и ще издадете невежеството си. Обяснявам – понеже се ползват навсякъде. Представете си например един японец – тръгва си от работа и пълни джобовете с гвоздеи, за да си ремонтира на аванта къщата. Да, обаче на следващия ден оттам минава босът му (или специално упълномощено лице), вижда оранжевите главички и Кирохито му показват портала на завода. Същото е и в САЩ, Западна Европа, скандинавските страни и т.н. – краде народът и не си играе. И за да го предотвратят, хората купуваха български оранжеви гвоздеи.

В „Джапан стийл енд джилязо” нямаха особен избор – работата можеше да бъде свършена единствено от Насакото Яката, потомък по майчина линия на род на известни самураи, а по бащина – на нинджи. Доскоро той работеше за специалните служби, но след като от най-добре охранявания склад изчезнаха три сандъка с български гвоздеи, следствието намери кални следи от обувки по фасадата и супер агент Яката набързо бе пенсиониран.

Намериха го на покрива на къщата му, а до него лежаха чук и сандък, пълен с нещо оранжево. Той слезе, изслуша ги с мълчаливо достойнство, а после кимна: „Знам я България, как да не я знам – нали преди пет години ходих да разбера какво вино пие Котоошу, че е толкова силен. Дотогава можех да ходя само по стените, но след три пахарки мелнишко тръгнах и по тавана. Оранжеви, викате…?”

След три дни Насакото Яката седеше пред кабинета на специалиста по човешки ресурси на „Бай Ганьо инженеринг”, като според легендата бе беден безработен китаец. Специалистът го посрещна според най-модерните и иновативни подходи в бранша:
- Работа ли търсиш, бе джигатаец? Влачите ми се тук всякакви, ама то за тези заплати… Добре, утре почваш като общ работник в склада.

Там Насакото бе посрещнат от супервайзора, който му обясни, че тук имали канбан (не барабан!) - от лявата врата идва продукцията от цеховете, през дясната излиза за клиентите. Яката се опита да обясни, че това не е канбан, а ФИФО, но бе предупреден да си затваря устата и да внимава какви ги плещи пред мениджъра, който идвал един път месечно тук и бил много горд от създаденото. И агентът се отказа да спори, понеже в този момент от цеха пристигнаха първите гвоздеи.
Всички до един бяха металносиви.

– Уф! – възкликна супервайзорът – Карат, а никой не пита има ли място. Джиги, я се качи на мотокара и премести онези палети там.
– Ама те чували скъсани… - опита се да възрази Насакото.
– Скъсани са я - нали от толкова години почти ежедневно ги местим. То ако бяха здрави, сам щях да се оправя.
Японецът повдигна първия палет и сякаш адът влезе в склада – изведнъж всичко стана оранжево – дори няколко врабчета, случайно влезли да се стоплят.
Когато прахът се послегна, супервайзорът свали маската и обясни:
- Викам му аз на мениджъра да го изхвърлим този оловен миниум – токсичен е и никъде повече не се използва, ама той не и не – водел се по документи, кой щял да го плаща… Хайде, ти продължавай, а аз ще дойда след час-два…

…„Джапан стийл енд джилязо” платиха щедро за информацията, но се оказа, че едно е да знаеш, а съвсем друго – да го направиш. Първият им супервайзор видя на какво прилича склада след първото местене на чувалите, седна тихо в ъгъла и си направи харакири. Вторият директно получи инфаркт, а когато накрая се сетиха да назначат български гастарбайтер – самоуби се мениджърът. Тогава монтираха специална роботизирана система – да разпръсква миниума – но гвоздеите излизаха на петна и покритието падаше. Дали имаше нещо специфично в българските условия – Насакото Яката бе отбелязал в доклада си, че покривът на склада течал на три места и ставало силно течение от счупените прозорци – така и не се разбра. И накрая се отказаха.

А България остана пълен монополист за този така важен продукт – поне докато не се промени нещо в мисленето ни. Тоест – за много дълго.

…Малко след полунощ бай Иван се облече и излезе на двора. Огледа се и видя, че прозорците на околните къщи не светят. Тогава той тихо отиде до сайванта, взе кофата и лопатата, а после се насочи към купчината чакъл в най-отдалечения край на двора…

Тя се появи в ранната пролет; снегът се стопи, локвите постепенно изчезнаха и в средата на улицата зейна огромна дупка – около метър в диаметър и дълбока колкото да счупиш полуоска. И хората чупеха - е, не всеки ден, но се случваше. Макар и в края на града, улицата бе сравнително натоварена и не беше рядкост някой забързан шофьор да не успее да реагира и да завърши пътуването си преждевременно. Жертви, слава богу, нямаше – но псувни и проклятия колкото искаш.

Естествено, информираха общината и получиха дежурния отговор – „при първа възможност…” Но мина половин година и тази възможност така и не се появи. Тогава живеещите на улицата се обадиха на една телевизия.

Екипът дойде още на следващия ден и снима дупката в различни ракурси, взе интервю от дядо Пеньо, пи едно кафе с кмета и си отиде – а вечерта дупката я показаха в централните новини, като небрежно споменаха по колко хора загиват у нас заради подобно нехайство на съответните власти… и с това всичко свърши.

„Три кофи с чакъл му е майката”- обясняваше бай Иван на събралите се наоколо съседи – „Няма да стане като асфалт, но поне няма да си трошим колите. Аз имам малко на двора, ще го сипя и – готово. А после ще чакаме общината да довърши.”
„Много има да чакаш” – обясни му Богдан, бившият старшина – „Реши ли се проблемът – макар и временно – и очите им няма да видиш тук. Мене ако питате, дайте даже малко да я разширим - да събира поне предницата на джип.”
„Като в „Кадилакът на Долан” – обади се внучето му – „Да влезе вътре някой бандюга и ние да го заровим.”
„Не” – поклати глава Богдан – „Но докато някой по-важен не изпищи, никой няма да си мръдне пръста.”
„А като асфалтират улицата, може и градинки да направят. С пейки – да си почиваме и да общуваме” – намеси се Йордановица – „Никакво пипане на дупката”.
Гласуваха – глас народен, глас божи.

Междувременно от телевизията дойдоха пак. Репортерът умело изглеждаше разгневен:
„Уважаеми зрители, ето ние вече втори път обръщаме внимание…” – а зад него дупката зееше зловещо.

Репортажът имаше успех и няколко вестника отчетоха изоставането си от темата. Ето защо ден два след това техни екипи обиколиха живеещите наоколо и прилежно описаха – кой откога познава дупката, колко пъти е падал в нея, в Европа така ли правят и изобщо – май е време за нови избори. Един фотограф се опита да очертае дупката с бяла боя, за да изпъкнела на снимката, но не му разрешиха – колкото повече счупени полуоски, толкова повече слава. Който има очи, да гледа.

Третият репортаж по телевизията бе направо яростен – мотото му бе „У нас дупките изядоха хората” и напомняше, че с този кмет… Е, вярно – докато дойде, екипът попадна в десетина други дупки, но … редакционна политика, какво да го правиш – не всеки е за критикуване. А тук, в покрайнините…

…И накрая бай Иван не издържа – донесе три кофи чакъл, изсипа ги в дупката и ги подравни с лопатата. Не стана като ново, но катастрофите престанаха.
Но редакторът хареса третия репортаж и настоя за четвърти – на този кмет още едно малко бутване му трябвало… И екипът замина отново на обекта.

Беше късен следобед, а калта бе замазала чакъла и дупката изобщо не се виждаше. Объркани, репортерите започнаха да звънят на околните врати. Хората наизскачаха, видяха какво се е случило и започнаха да псуват и да търсят лопати. Но екипът бързаше и тогава първо Богдан, а после и другите се наведоха и почнаха с ръце да изгребват чакъла, докато накрая дупката блесна отново в цялото си великолепие. Лиснаха й една кофа с вода и снимките и интервютата започнаха.

Репортажът отново се хареса на зрителите и те поклатиха глави – абе, тези нашите управници няма ли да се размърдат най-после…
И по принцип бяха прави – бай Иван не се числеше на щат в общината. Той го направи просто така - да не катастрофират колите… Аматьор.

Друго си е да правиш репортаж след репортаж и изобщо…

- Ало, господин началник! Сержант Петров от КАТ на телефона. Извинявайте че така, след полунощ, но казахте при извънредна ситуация да звъним направо на вас…
- Да бе, но то при вас на всяко дежурство все по нещо извънредно се случва… Казвайте!
- Ами тук при нас има една мечка и…
- Къде – в патрулната кола?
- Не, не – под дървото.
- Какво дърво?
- На което сме се качили с колегата Иванов. Мечката е долу, гледа към нас и ръмжи лошо.
- И откъде се взе този звяр?
- Ами седяхме си ние с колегата Иванов в патрулката и си слушахме радиото и радара. После изведнъж по шосето се зададе нещо тъмно и голямо. „Този е без фарове – извика колегата и изскочи навън – Сега ударихме кьоравото”. Обаче се оказа мечка.
– Каква мечка?
- Една такава голяма, кафява…
- Има си хас да е била металик! Кафява ще е, естествено. И вие какво направихте?
- Ами Иванов бързо се качи на най-близкото дърво и й извика да се маха. Тя обаче не го послуша и дойде при мен – радарът тъкмо писукаше и може да я е привлякъл. Тогава аз също се качих на дървото, за да видя добре ли е колегата.
- А нямате ли оръжие? Стреляйте във въздуха!
- Да, че после мечката да се ядоса и да ни такова…изяде. А пушка нямаме.
- Каква пушка, мечките са защитени от закона. То затова няма смисъл да викаме и ловната дружинка де. Пък и то там – кметът, заместниците му, цветът на местния бизнес – един случаен човек няма. Не можем да рискуваме.
- Ами онези, Защитниците? Дето събират мечките и ги карат в Белица?
- Тях може. Обадете ми се след половин час, ще видя какво мога да направя.. И в никакъв случай не слизайте от дървото!
- А, няма, няма…

- Ало, господин началник? Сержант Петров се обажда, оня с мечката. Има ли някакъв шанс?
- А, да бе… Виж сега – говорих с хората и те казаха, че прибирали само танцуващи мечки. Вашата танцува ли?
- В момента не.
- По принцип, питам. Я й изпей нещо и провери.
- Какво да пея?
- Е, някоя чалга там. „Нашата полиция ни пази” недей, че вземе наистина да ви изяде. „Я елате пиленца при батко”… или меченца там… И се обади да докладваш.

- Ало, господин началник? Петров с мечката е. Не танцува.
- Ама изобщо?
- Да – само ръмжи и ни гледа още по-лошо.
- А така… Ами сега? А, сетих се – ще се обадя на бай Асан. Помните ли го? Дето го пазехте, докато купуваше на изборите гласове за нашите. Да я прибере и да я научи да танцува и после – в Белица. Вие засега стойте на дървото, когато бай Асан свърши и Защитниците я приберат, ще ви се обадя да слезете.
- Ама…
- Няма „ама”! Вече имам двама пострадали от скъсано въже, докато се опитвали да изтеглят с патрулката закъсал тир, един полузадушен от прах при спор с водач „този пожарогасител посмъртно няма да проработи”, сега и изядени от мечка…Не, стойте си там на клоните и ми се обадете като дойде бай Асан.

- Ало, господин началник… Сержант Петров е на телефона. Бай Асан дойде и мечката се махна от дървото. След малко слизаме, но…
- Какво пък сега?
- Ами бай Асан и мечката са облекли нашите жилетки, той маха с палката на всички минаващи коли, а тя им показва едно парче картон, на което пише:”Сега ще се ядем ли или ще почерпиш?” – и им взема по двадесет лева. Така като гледам, бая пара са събрали вече.
- Е, хайде, една вечер ще го преживеете. Нали отървахте кожата?
- Да бе, господин началник – но колата да ни върнат поне…Че до града далече да се прибираме пеша. Пък и другите мечки като чуят за далаверата – знаете колко бързо се разпространяват новините в гората – веднага ще дотичат.

А ние дори и пушка нямаме...

Мургавото семейство се качи в трамвая на втората спирка; жената носеше нещо увито в мръсно одеяло (предполагаше се, че е дете) и веднага започна да проси, а мъжът се облегна встрани.
– Дай бате, колкото можеш, че сме гладни като сирийски бежанци – обикаляше тя от човек на човек, а мъжът тръгна след нея – Детето цяла седмица не е яло нищо.

И хората даваха, макар че виждаха същата картина всеки ден. Дори тези, които пътуваха постоянно, бързо пресметнаха, че това ”дете” явно не е яло повече от месец и сигурно има забележително здрав организъм, за да издържи толкова. Но само свиваха рамене и даваха, сякаш да се извинят пред тази жена, че те имат, а тя – не. Отдавна бяха спрели да се замислят защо се е получило така.
И в този момент се чу ясен глас:
- Моля, вашите билети за проверка! Да, да, вашият и на мъжа ви.

Контрольорката беше жена на средна възраст, от тези, които не бият, а просто искат да свършат работата, за която получават заплата. Но това не промени реакцията на пътуващите:
– Как не ви е срам бе – изкрещя една пенсионерка с яркооранжева коса от втората седалка – Жената няма какво да яде, вие и искате пари за билет! Искайте от онези със сините буркани!
– Вместо да подгонят ония, дето окрадоха милионите, тръгнали да събират стотинки от нас – подкрепи я мъж с огромни мустаци – Я да оставите момичето на мира!
Мургавият въздъхна:
- Ех, бате, добре че не са се свършили свестните хора…
- Не ви е срам – продължи мустакатият – Да гоните хората! Аз да съм един премиер – щях да ви събера всички контрольори на едно място – да чукате камъни и да видите как се изкарва хляба.
- И да четат „Андрешко” – обади се един младеж с очила – Вечна творба.
- Ти пък какво…? – започна мъжът, но контрольорката го прекъсна.
- Тук не търсим милиони, за това си има други хора. Ние проверяваме билетите. В маршрутка можеш ли да се возиш без пари? Или в такси?
- Е, да, но те са частни – обясни мъжът – А това тук е държавно. Бълха я ухапала държавата за едно левче. А онези, които окрадоха….

Междувременно автобусът спря и мургавото семейство слезе. Контрольорката въздъхна и седна на една свободна седалка. Мъжът обаче не можеше да се успокои.
- Ами ти бе, момче – какво го спомена оня Андрешко?
- Просто така – сви рамене младежът с очилата – Между другото, циганинът ви открадна портмонето.
– Какво…? Ами ти що мълча бе?
- Не е моя работа да ви пазя вещите. Нито пък чантата на жената пред вас.
- Олеле, пенсията ми! – изпищя оранжевокосата – Ами сега как ще изкарам месеца?
- Сеирджия! Ако те хвана за врата… Ама и тези бе – кой ги пуска в автобусите? Спи полицията, пият кафе по цял ден… Аз, ако бях един премиер – такива крадци щях да ги беся направо по уличните стълбове!
- Много пари ли бяха? – съчувствено се обади една млада жена.
- Почти двадесет лева… Но то няма значение – как така ще бръкнеш и ще вземеш чуждото? Арабите ръце режат за такива работи.
- Поне ще нахранят детето – иронично се обади младежът.
- С моите пари ли бе? Или с пенсията на госпожата?
- Ами те други доходи нямат – напомни му младежът.
- И какво ме интересува мен какво имат? Ей, да ги пипна само… Ама не – няма ред в тая държава.
- Такива изобщо не бива да ги пускат в трамваите – подкрепи го жената с оранжевата коса – Но то у нас къде ли има ред, та и тук…
- В провинцията, ако си без билет, директно те свалят от автобуса – обясни младежът – И няма просяци в обществения транспорт.
- Ами да – пипат здраво хората. То и тук трябва да е така, но нали ги знаеш нашите…. Управници!

…А малко встрани от нея контрольорката разтриваше подутите си от умора крака и направи нещо, което отдавна не си бе позволявала в работно време – усмихна се.

Беше малко след полунощ; луната посребряваше петната сняг между дърветата, а Ахмед бягаше, стиснал в ръце малката си дъщеря. До него задъхана тичаше жена му, а зад тях се чуваше воят на вълците. Ахмед чувстваше, че тук някъде ще е краят и в този момент видя къщата на горския. Последните метри изминаха почти с пълзене, а сивите сенки на вече надвисваха над тях.

Бай Пенчо, горският, стреля два пъти във въздуха, а после им помогна да влязат. Къщата беше бедна, само с една стая – и той им постла на пода до печката. Когато малко се поуспокоиха, той им сипа по една бобена чорба – само това имаше – и след като хапнаха, те заспаха.

На сутринта бай Пенчо стана по-рано, издои козата и направи попара – и когато гостите станаха, той им сипа да закусят. После им обясни как да стигнат до селото.
- Каква село? – учуди се Ахмед на развален български език – А вълци, дето искат да ядат нас?
- Ама то денем няма… Добре, ще ви придружа.
- Абе и тука сме добре – призна Ахмед – Обаче ти да взема да ни осигури малко по-човешки условия да живее. Една стая за нас, една за малката… Нали ти европеец?
- Да, но … аз самият живея така. Общината няма пари и…
- За теб може да няма, но ние бежанци. Има право на достойни условия. В краен случай ти може излезе на палатка, а ние тука сместим в къща.

Бай Пенчо се замисли. Преди две години синът му отиде да живее в града – и никой не го питаше има ли къде да живее, какво ще работи… Свиваше се по мазетата и оцеляваше. А на тези тук – добри жилищни условия, работа, медицинско обслужване (без да са платили и един лев), а Ахмед спомена нещо и за училище на роден език за дъщеря му…

И бай Пенчо отиде да говори с кмета. „Вярно, потвърди оня, имаме международни ангажименти. Има празни къщи в селото, но щом се чувстват дискриминирани – какво да направим? Остави ги там и ела ти да живееш тук.”
„А гората?”
„Абе гората няма да избяга. Важното е международния ни имидж да не пострада, другото е лесно.”

В това време на вратата почука селският полицай. Водеше Ахмед.
- Гусин кмете, фанах го тоя да краде от хоремага.
- Ами като не ми предлага подходящ работа… - сви рамене арабинът – Наркопласьор или нещо по-така…
- Имаме свободни места в свинефермата…
- Е, аз мюсюлманин… Пък и то мръсно и тежко. Случайно не търси заместник-кмет?

Не търсеха. Затова пък му предложиха да организират акция в селото – кой каквото даде. Запазени дрехи, някоя съдина… Ахмед поклати глава – помощите в пари, ако обичате. И вземете да прокарате един свестен път до къщата на горския, че утре като си купя кола…

Впоследствие се наложи селото да плаща и на психиатър, понеже Ахмед всяка нощ сънувал как го гонят вълците и аха да го хванат… След това го пратиха на почивка с цялото му семейство – да се съвземел след цялата тази гонитба. Накрая му обявиха персонална помощ, пет пъти по-висока от пенсиите на бабите в селото. Впрочем – на жена му също.
И хората - тези диви, нецивилизовани българи, останали встрани от европейските ценности – започнаха да мърморят. Някои дори споменаха, че последният вълк около селото бил убит преди десетина години и сега в гората освен чакали друго нямало.

Психиатърът не можа да излекува страха на Ахмед от вълците, та накрая семейството бе пратено да живее в града, в тристаен апартамент. Тук те – кой знае защо – започнаха да изучават интензивно френски и английски. Ахмед дори си направи профил във Фейсбук, където разказваше за ужасите от среднощната гонитба, а накрая скромно указваше сметка за дарения. И хората даряваха, понеже малцина знаеха имало ли е вълци или не, точно Ахмед ли са гонили те или някой друг и т.н. И после въздъхваха с чувство за изпълнен дълг.

...А бай Генчо се върна в горската си къща, но сега чуе ли нещо, приличащо на вой на вълци, залоства здраво вратата.

Страх го е да не дойдат пак европейските ценности.