Етикет image

Ако интернет-компаниите произвеждаха асансьори

imageИван Иванов пресече фоайето на бизнес-центъра и застана пред един от асансьорите. Натисна бутона, вратите се плъзнаха встрани и той влезе. Вътре бе хладно, чуваше се тиха музика, а на една от стените дори светеше малък дисплей.
Компанията, която Иванов искаше да посети, имаше офис на десетия етаж и той натисна съответния бутон. Кабината тръгна плавно нагоре, но след два етажа спря. Иванов инстинктивно се отмести от вратите в очакване някой да влезе.

Но нищо не се случи, а от скрития микрофон се разнесе приятен глас:
– Тук е разположен офисът на фирма „Андромеда”, търгуваща с … Желаете ли да го посетите?
Доста учуден, Иванов поклати отрицателно глава.

- А евентуално да разгледате офертите на фирма „Пингвин”?
- Не, не искам. Желая просто да стигна до десетия етаж.
- Е, какво пък… но поне вижте последните световни новини на дисплея.
И наистина там се появи информация за развода на някакъв бейзболен играч, която очевидно бе очаквана с нетърпение във всяко кътче на планетата.

Асансьорът тръгна отново нагоре, но този път доста по-бавно. След един етаж гласът отново се обади:
- А не желаете ли да смените визията си? Срещу вас има огледало и…
- Харесвам си визията. Хайде да вървим нагоре…?
- Абе, има време. Какво ще кажете да добавите местоположението си?
- В смисъл?
- Ами можем да изпратим информация до всички ваши приятели, че в момента сте в асансьора. Може някой да не знае и да се тревожи.
- Ако някой от приятелите ми държи да знае точно къде съм в момента, нека ми звънне по мобилния. А аз все пак искам…
- Добре де, добре. Помним – искате да отидете на десетия етаж. То какво ли има толкова там, но щом държите... А преди това не искате ли да видите прогноза за времето?
- Не, с кола съм.
- Ние обаче можем да ви покажем прогноза и за Хавай, и за Антарктида…
- Не планирам да ходя там.
- Но това не ви пречи да сте информиран, нали? Добре де, тръгвам.

Асансьорът се изкачи с още един етаж и отново спря.
- Абе, като ви гледам така – започна отново гласът – Вие май сте бизнесмен, нали?
Иванов сви рамене:
- Да речем.
- Ето! А аз без малко да пропусна да ви информирам за текущите стойности на Дау Джонс и NASDAQ. Поправям грешката си веднага.
- Вижте какво… - гласът на Иванов леко трепереше – Аз се занимавам с покупко-продажби на земеделски земи и вашите индекси изобщо… ама изобщо не ме интересуват. За сметка на това вече закъснявам за важна среща, понеже повече от десет минути съм принуден да слушам глупостите ви.
- Е, хайде и вие сега… Ние се опитваме да направим асансьорите по-социални, човек да не се откъсва от обществото, да обменя мисли и идеи… а някои искат само да се движим нагоре - надолу, като през миналия век.
- Аз просто искам да стигна до десетия етаж.
- А едно хороскопче? Хайде, кажете коя зодия сте?

Иванов обаче не отговори, а отново натисна бутона с цифрата „10”. Асансьорът тръгна нагоре, макар и крайно неохотно. Гласът се обади отново, но вече звучеше доста разочаровано:
- Жалко. А можех и оферта за работа да ви предложа, и самолетни билети…


… Пет минути по-късно Иванов се опита да се извини за закъснението си. Партньорът му обаче само махна с ръка и попита: „Асансьорът, нали?” И получил утвърдително кимване, добави:
- Докараха ни ги от Щатите, нямам представа кой е производителят им. Ние помежду си ги наричаме „йахутата”, но разбира се, не е възможно…

Макар че както е тръгнало – кой знае.

Вампирът (1)

imageТелефонът на нощното шкафче до Георгиев иззвъня точно двадесет минути след полунощ. Оперативният мениджър протегна сънено ръка, отговори, а след още двадесет минути зеленият му пасат профуча през портала на фирмата.

Полицията и Бърза помощ вече бяха тук, а навсякъде наоколо се лутаха хора от нощната смяна, която на практика изобщо не работеше. При появяването на Георгиев мнозина се втурнаха към него, но той само махна с ръка и извика началника на смяната. Един полицай също застана до тях.
- Да отидем на място – глухо предложи Георгиев и кимна на подчинения си – Води!

Минаха през огромния химически цех, пълен с различни реактори, охлаждащи кули, оксидатори, пещи и друго специализирано оборудване. Между машините стотици тръби се сливаха и разделяха, преминавайки от един диаметър в друг. Георгиев и началник-смяната вървяха бързо, а след тях подтичваше полицаят, вдигнал пред лицето си ръка точно като рапортуващо пионерче – според него така би предпазил скъпото оборудване от повреда, ако то неочаквано влезе в съприкосновение с главата му – или обратното.
Накрая цехът свърши и тримата влязоха в огромно, абсолютно празно помещение. Тук таванът бе само на два метра височина, а приблизително по средата на пода на голямо разстояние един от друг се виждаха четири капака на люкове. Началник-смяната ги заведе до този вляво.

Георгиев клекна, а после посочи с ръка на полицая:
- Катинарът липсва… Как го намерихте? – обърна се той към подчинения си.
- Отворен.
- Кой го забеляза?
- Аз, при редовната проверка. После изтичах до портала – ключът трябва да стои там – и разбрах, че бай Тодор го е взел. После, естествено тръгнах да търся и самия бай Тодор, но…не го намерих никъде. Извиках няколко от момчетата и отворихме люка. Най- отгоре плуваше пластмасова каска – такава, каквато обикновено носи Тодор. Тогава се обадих на Бърза помощ и на вас.
- Какво има вътре? – попита полицаят.
- Това са подземни цистерни, четири на брой. Тази специално е пълна с концентрирана основа под висока температура. Друг изход няма, освен тръбите, отиващи към производството, но те са с малък диаметър. Веднъж в годината спираме производството, източваме всичко и през този люк влизат хора в защитно облекло да почистят.
- Значи, ако някой падне случайно, няма шанс да излезе? А ако му спуснат въже, да речем?
Георгиев поклати глава.

- При тази концентрация и температура основата ще разтвори напълно човешкото тяло за не повече от час. По точно няма да го разтвори, а ще го превърне в нещо като сапун и… добре, добре, извинете. Спирам. Исках само да кажа, че всякакви опити за спасяване след петата минута са напълно безсмислени. Затова и люковете са заключени с външни катинари винаги.
- Освен ако някой не реши да ги отвори, както в случая…?
- Забранено е. Нямам представа как пазачът е дал ключа на бай Тодор – има право да го предоставя само на началник-смяната и то само след мое изрично нареждане по телефона. Това е нарушение за уволнение.
- Е, нека проведем нашето разследване… Предполагам, че и от Инспекция по труда са вече тук. Значи, според вас нямаме нужда повече от Бърза помощ?
- Не, никаква. Сигурен съм, че долу вече няма и грам човешки остатък. Впрочем, извинете… но е така.
- А какво има в другите резервоари?
- Концентрирани киселини. Ако паднеш вътре - същата история. Но не виждам как човек би могъл да падне, дори и да отвори люка. Подът е абсолютно равен, няма в какво да се спънеш, нито на какво да се подхлъзнеш. Или някой трябва да те блъсне вътре, или да си решил да се самоубиваш.
- Ще видим, ще видим… Не пипайте повече нищо, ние ще оградим мястото. Може ли вече да се връщаме?
Георгиев кимна, като в същия момент осъзна, че трябва да докладва на Главния. За миг погледна изкушено към люка, но после пое дълбоко въздух и извади мобилния…

През следващите няколко дни фирмата силно напомняше Обреден дом за траурни процедури. Главният не говореше почти с никого, само при случай напомняше на Георгиев да откаже цигарите – ей-така, за всеки случай, ако резултатите от следствието намерели прекалено много пропуски в безопасността, а впоследствие съдът… Стефанов и Петрова недотам учтиво бяха помолени от Шефа да не правят необмислени забележки пред работниците, а най-добре изобщо да не излизат от стаите си.
Все пак накрая разследващите констатираха следното:
Малко преди полунощ бай Тодор – без да се обади на никого – отишъл до будката на пазача на портала. Издебнал го да отиде до тоалетната и взел ключа от люка на резервоар 1, без да се обади на никого. След това отишъл до самия резервоар, отключил катинара и отворил люка. После… после нищо – само една каска, плуваща върху тоновете гореща основа.
Оказа се, че бай Тодор, мъж на почти шестдесет години, на практика няма близки или роднини. Само някакъв племенник на бившата му жена, който живеел май в САЩ и който се оказа на практика невъзможно да бъде издирен.

Главният беше зад бюрото си, а около масата за оперативки седяха следователят, една жена от Инспекция по труда и тримата мениджъри – Георгиев, Стефанов и Петрова. От злополуката бе изминала точно една седмица.
– Мисля, че за момента не можем да направим нищо повече. Няма как да прекратим разследването официално, разбира се, но просто ще изчакаме законния срок.
– Защо не можете да приключите всичко още сега? – уморено попита Главният.
– Няма труп или поне свидетели на смъртта. Само една каска, каквито вероятно в завода има стотици. Строго погледнато, инцидент може и изобщо да не е имало.
– Но камерите, катинарът…
– Да, камерите. Колегата – следователят кимна към Георгиев – трябва да благославя деня, в който е решил да ги сложи.
– Аз му наредих – скромно поясни Главният.
– Както и да е – на записа ясно се вижда как Тодор Андреев издебва пазача да напусне будката, влиза и взема от бюрото ключа за люка. Впрочем, мисля че е редно за в бъдеще подобни важни неща да се съхраняват в сейф с набиране на комбинация от цифри.
– Дала съм вече предписание – намеси се жената от Инспекцията – както и да се напише подробна процедура кой от кого иска, кой одобрява и т.н. А също така - да проведе извънреден инструктаж на всички служители по въпроса.
– Добре, добре – следователят не обичаше да го прекъсват – Исках да кажа, че ние не виждаме противозаконно действие у когото и да било, освен у пострадалия. За съжаление, за мен остава пълна загадка защо му е било необходимо да отваря резервоара – и едва ли някога ще разберем. Никой от колегите му, с които разговаряхме, не го описа като склонен към самоубийство човек, но в тези нервни времена…
Той се изправи.
- Ако се появи нова информация, която би могла да касае случая, моля да бъда уведомен незабавно – следователят извади визитна картичка – Търсете Цветанов.
Жената от инспекцията също стана:
- Утре ще ви донеса официално предписанията. Нищо особено, стандартните в подобни случаи неща. Ще ги обсъдим. И извинявайте, но ми стана интересно – на идване паркирах под дървото на двора, а всички работници ме изгледаха някак странно…?
Петрова едва успя да преглътне смеха си.
- А, няма проблем – процеди през зъби Георгиев – Особено ако вятърът духа от подходящата посока.
- А ако е от друга?
- Ще получите безплатно боядисване и тониране. За съжаление – само частично.
Жената уплашено погледна през прозореца.
- Но до мен има спрян един зелен пасат…
- Миналият месец беше син – мрачно излъга Георгиев – Но ако вие имате предпочитание за цвета, ей-сега ще проверя производствената програма за седмицата.
- Не, не, тръгвам – и тя се спусна към вратата.
- Не ми стигат другите проблеми, че и под дървото ми ще спират… Шефе, да вземем ли да кръстим някое изделие на бай Тодор – или е рано още?
- Стига глупости – да се обърне човекът в гроба ли искаш? Образно казано де.
Не, засега ще изчакаме всичко да приключи, а после евентуално една мраморна плоча до портала…
И провери колко струва един надежден сейф.

(следва продължение)

Bulgaria R.I.P. – 1 – Баба Пена, основна електорална единица

imageМоже би някои от вас са забелязали, че отвреме навреме пиша статии за вестник „Сега”. Лошо няма – по-голяма аудитория, допълнително популяризиране на марката „Тимур” и т.н. Пък и не съм единственият, там има доста външни автори.

Миналата седмица един от тях – Бойко Ламбовски – пусна статия, която ме накара да се замисля. Заглавието й беше „Как се грабят старци” и бе написана с характерното за повечето им автори майсторство. Само че когато я прочетох за втори път, усетих, че не споделям докрай позицията на автора. При третото прочитане вече бях решил, че трябва да изложа и моята гледна точка по въпроса, което и правя по-долу.

И така – баба Пена е на седемдесет и кусур години и живее в Горно Нанадолнище, някога китно, а сега бавно умиращо село. Впрочем, може да живее и в града, в случая това не влияе особено на манталитета.

До Голямата промяна баба Пена е гледала същите филми по телевизията, както всеки от нас. Може би е ходила и на кино в града, а също – да е чела някоя и друга книга от читалището. Обикновена българска жена.

Но след Промяната изведнъж баба Пепа получава достъп до филми, които влизат направо в сърцето й. Любов, раздяла, пак любов – не е като „На всеки километър”. А отделно – шоу-програми, където изобщо не се иска да мислиш, но трепетно следиш кой от участниците ще изтърси по-голяма простотия. Накрая идват българските сериали от „новата вълна”, които съвсем преднамерено се стараят да не надхвърлят нивото на средния наш дебил. С баба Пена всичко е ОК – телевизията й харесва, вестници не чете (струват пари. Е, ако някой й подари един „Уикенд”…). Излишно е да казвам, че бабата и интернет не ползва – по разбираеми причини.

Тоест, за двадесет и няколко години баба Пена е затъпяла толкова, колкото това е възможно в съвременна България. А то впрочем никак не е малко.

Естествено, лъжат я. Според съответните хора е недопустимо да пропуснеш подобен шанс – звъниш по телефона и казваш на бабата, че внукът й прегазил с детското си колело една рота войници. И сега тя трябвало да даде пет хиляди лева, понеже иначе въпросният внук направо отива в затвора. Баба Пена дори не се замисля, че детето е на седем години и някакси… Но човекът нали каза? И парите са дадени.

Това, с доктора или следователя е еднократен удар. Има други, които действат на принципа на тотото – „с малки суми, но редовно”. Изчакват дядото да отиде в кръчмата и посещават дома на старицата. Тук й показват снимка на домакински уред или часовник, който според указаната встрани цена струва 50 лв. Те обаче, водени от добро сърце, го продават само за тридесет. И бабата купува, без изобщо да й мине през ум, че подобни китайски боклуци се доставят тук за не повече от 5 лв. Важното е, че и двете страни са доволни – баба Пена, че е сключила изгодна сделка, а продавачът… кой знае. Може би за него е важно оборот да става, а печалбата – може и без нея. Бабата предвидливо не повдига въпроса, за да не провали сделката.

Тоест, акълът на баба Пена е примерно колкото на внука й (оня, седемгодишния), но докато неговият се увеличава всеки ден, нейният прогресивно намалява. И тук можем да направим една забележка – у нас всички са равни пред закона. Гласът на шофьора на такси е равен на този на професора, а този на фризьорката – на гласа на топ-мениджър. Казват, че това се наричало демокрация, но на никого и през ум не би му минало да даде парите си да му ги управляват шофьорът, фризьорката или баба Пена. Странно защо, нали?

Но когато не става дума за собствените ни пари, а за т.нар. наша „държава” – няма проблем. Там е важно и кварталният алкохолик да гласува (ако успее да изтрезнее достатъчно), понеже иначе току-виж правата на алкохолиците у нас останали незащитени.
Макар че на практика не може да мисли самостоятелно, баба Пена има изграден строен мироглед. В общи черти той се свежда до следното:

1. Благата се създават от този, който непосредствено работи на машината. Тоест, ако поискаме, още утре можем да открием завод за леки автомобили или смартфони, стига да имаме достатъчно машини и работна ръка.
2. Всякакви там специалисти, мениджъри или маркетолози всъщност не работят нищо. Добре си беше при „социализма”, когато един неграмотен ковач получаваше точно колкото началника на техническия отдел на ковашкия завод. Само че гадните капиталисти дойдоха от чужбина и нарушиха справедливостта (слава богу, повечето български собственици на малки фирми все още са верни на старата схема).
3. Заплатата не се дава като възнаграждение за положен труд (очевидно с различно качество), а „за да може човек да живее добре”. Тоест – от всекиго според способностите, всекиму според потребностите” – както се пропагандираше, че щяло да стане при комунизма. Впрочем, на някои места вече стана – НЗОК е изградена точно на този принцип.
Та – баба Пена разсъждава примерно така; един мениджър в града има едно гърло и получава заплата четири хиляди лева. Добре де, има и семейство – нека са четири гърла. Но и в семейството на сина на баба Пена са четири гърла, а той като нощен пазач получава 500 лв. Тук очевидно има някаква голяма несправедливост. (Не си измислям – по време на т.нар. „протести” една от най-обсъжданите теми във форумите беше за съотношението на минимална и максимална заплата. Излишно е да уточнявам, че тези, които бяха за премахване на плоския данък, искаха съотношение не повече от 1:3 – точно както бе фиксирал невремето Георги Димитров).
4. Баба Пена си спомня с носталгия за „социализма”, понеже тогава човек можеше „да си вземе” нещо (да открадне звучи много грубо, макар че става дума точно за това). И всички си вземаха, дори и да не им трябва – ей така, да се намира. Имаше дори куриозни случаи – съпруга на заместник-директор на „Родопа” разви хиперлипидемия от ядене само на луканка в течение на доста години. Но пък, както казват – сиренето с пари, защо да се охарчва?
5. Баба Пена много цени факта, че навремето имало гарантирана работа за младите специалисти и не им се налагало (както сега) да стават сервитьори и барманки. Елементарна калкулация на цени и заплати тогава и сега показва, че един млад специалист е започвал работа с около 450 лв. и перспектива да стигне преди пенсия 550 лв. Е, да малко – но гарантирано. Пак е повече от една средна пенсия.
6. Тук трябва да отбележим нещо много важно – баба Пена не е потребител в истинския смисъл на думата. В ресторант тя е ходила средно веднъж на две години – и то най-вече на сватба. Всички в семейството й са си купували нови обувки когато се скъсат старите – което предвид на прословутото качество на „Петър Ченгелов” – Габрово е ставало веднъж на три-четири години.
На почивка баба Пена не е ходила изобщо, освен ако не е получила карта от профкомитета. Тогава тя, мъжът й и децата са се свивали в общежитието, гледайки с искрена завист как някои почиват в истински хотели. А за ходене в чужбина не е можело и да се мисли.
7. И с колата така – трабант или мерцедес, все вози. Но понеже около теб все трабанти и москвичи, някакси забравяш, че има и други коли. Не както сега – джипове на всеки всеки ъгъл…
За да обобщим – понеже баба Пена е програмирана да бъде неудачник (няма образование, връзки, реален житейски опит и т.н.), тя естествено е влюбена в строя, който толерира неудачниците и жестоко преследва успелите. Нашата баба е социалистка до мозъка на костите си.

Само че колелото на историята се върти и ще се върти… до окончателната победа на пазарната икономика. И тук, както почти навсякъде другаде, Георги Димитров сбърка. Но пък от човек, толкова силно приближен до Сталин, не може да се очаква кой знае какъв полет на мисълта.

Живее си така баба Пена, стиска зъби и мрази „богатите” (тези около нея самата, иначе в сериалите е влюбена в тях и дори не забелязва парадокса). Но ето че идва време за гласуване.

До момента ние направихме само един референдум, който показа, че у нас средният българин е с интелигентност на футболен ултрас. „Нашите” ми казаха, че токът ще поевтинее, та… Че е съвсем различно да имаш вече изплатена и изобщо неизплатена инвестиция техните обаче са премълчали. За ROI – анализ – също. Впрочем, разбирам ги – как да обясниш на баба Пепа схемата за възвращаемост на инвестициите? Няма как. Но ако кажеш „Вместо да си произвеждаме ток, ще купуваме от Турция” – това е съвсем друга работа. Сякаш не купуваме маслини от югоизточната ни съседка и токът не е стока като всяка друга.

Но референдумът е един, а изборите – периодични. И тук баба Пена най-после усеща, че и от нея зависи нещо. То и лозунгите едни такива…революционни. Баба Пена гледа как по телевизията предават митинг под надслов: „Не ни е страх от Борисов, Цветанов и техните бабаити” – и вярно – изобщо не я е страх. Впрочем, тя дори не се опитва да вникне в мотото и разбере колко идиотски звучи – все едно бившият премиер и вицепремиер събрали банда главорези и тръгнали да бият невинните старци. Или Бай Ганьо повел хамалите…

Но мотото звучи идиотски за разумен човек. Баба Пена отдавна не е такъв.
И тя отива първа да гласува – за да си отмъсти и за ниската си пенсия, и за това, че внукът й в града е без работа, и за това, че някои карат мерцедеси. И както казахме, гласът й е равен на този на професора.

В селото няма много млади хора, а и да има акълът им е по-скоро колкото на баба Пена. А за да е трагедията пълна, в долната махала „Винету” циганите чакат да си получат парите и да гласуват за когото трябва.

Държава с около 20 % средна класа е обречена. Всичко, което би дало и най-малкият шанс за промяна – мажоритарен вот, двукамерен парламент и т.н. – е надеждно блокирано. На свобода са оставени само завистта, простотията и злобата.

Но поне не съжалявайте баба Пена, когато я излъжат следващия път. Гласувайки, човек реално потвърждава, че осъзнава какво прави. Изборът си е изцяло негов.

Дори и изборът да се държи като малоумен – свобода, какво да го правиш…

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир

(планирам поредица, в която да опиша типичният поддържник на всяка от съществуващите в момента партии и да обясня защо - според мен - няма светлина в тунела)



Нашите златни тикви

imageВ петък сутринта бай Ставри излезе на двора, огледа внимателно кое как расте, а после въздъхна и се прибра в къщи. Там преброи остатъка от пенсията, отново въздъхна, облече якето си и тръгна към автобусната спирка.
В селото нямаше агроаптека, та се налагаше да ходят в града.

След като пообиколи пазара, бай Ставри се насочи към главната си цел – малка постройка с нарисуван агонизиращ колорадски бръмбар на нея. Влезе и извади списъка.
Докато продавачът слагаше нещата едно след друго на тезгяха, бай Ставри се загледа към рафта насреща. Син камък, зелен камък, философски камък…Последното не му говореше нищо и той се обърна към продавача:
- Абе, това пък за какво е? С какви вредители се бори, искам да кажа?
Човекът сви рамене.
- Честно – и аз не знам. Минават постоянно разни дистрибутори, оставят какво ли не… Плащаме им го ако се продаде. Това специално го донесе един брадат, малко чалнат такъв – викат му Алхимика. Я да видим какво пише на листовката…?
Но листовка нямаше, а само надпис – „Промоционална цена – 2 лв.” Без сам да е в състояние да обясни защо, бай Ставри купи и трите налични опаковки.

Следобед всяко растение получи необходимия си цяр, а после бай Ставри седна под ореха, запали цигара и извади единия пакет с философски камък. Повъртя го известно време в ръце, като все още не можеше да си обясни защо даде цели шест лева за нещо напълно ненужно. После обаче забеляза надпис с много дребни букви:
„Начин на употреба: Съдържанието на пакета се размесва с пет литра вода и се пръска след залез слънце. Ефектът настъпва след 3-4 часа. Съхранявайте на сухо и безопасно място.”
„Да бе, ама да бяхте написали и кое се пръска…Нейсе, за тиквите не съм ползвал нищо, ще го пробвам това – може пък да им станат по-големи семките…?”

Бай Ставри изпълни точно указанията, напръска с препарата, извади ракията и седна да гледа новините. После имаше „Предизборна хроника” и докато всеки участник обясни как точно смята да оправи България и какъв ще е резултатът от това – масов наплив на японци и скандинавци, търсещи работа у нас – три часа минаха. Тогава бай Ставри реши да отиде до тоалетната на двора (напомням, че страната все още не беше оправена както трябва, та имаше малки битови неуредици), а на връщане щеше да хвърли и един поглед на тиквите.

Само че когато го направи, нашият човек веднага изтрезня, а кръвното му подскочи. После той се върна към къщата и угаси всички светлини.
Но дори и в полумрака ясно се виждаше златният блясък на тиквите.

…До изгрев слънце успя да прибере всичко в мазето. Дребните пренесе, а едрите търкаля една по една, като се опитваше да пресметне колко злато е това.
Оказа се – много. Около обед дойде инкасаторският автомобил на банката и когато натовариха всичко, той клекна с около педя. А привечер дойде един друг автомобил.
- Виж сега, дядо – започна водачът на яките момчета – На тебе повече злато не ти трябва. И така вече си мултимилионер, обаче ако нямаш здраве - за какво са ти толкова пари? И за да не се спънеш случайно нощеска, давай бързо другите два пакета …

- Всички веднага на земята! Не мърдайте, ще стреляме без предупреждение!
И бай Ставри с изумление видя как от черешата наскачаха командоси, други се бяха скрили между зелките, а водачът на отряда нервно махна дрехите на плашилото от себе си. Иззад курника изскочиха двама, които доскоро човек можеше да види през ден по телевизията.
- Е, поредната ювелирна респектираща акция, браво… - ухили се единият - Дядо, имаш едно избираемо място от нас, носи препарата да почерпиш…И да знаеш – голямо добро правиш на България!

Месец по-късно депутатът Ставри Ставрев слушаше оплакванията на партийния им лидер:
- Умен човек излезе ти, бай Ставри – напръска тиквите и спечели петдесет милиона. А аз – да слушам разни съветници – събрах актива ни и им поръсих главите. Златни щели да станат, само умни мисли да раждат… Грънци!
- Нищо ли не се промени?
- Не, само дето почнаха да философстват повече…Ами да – то нали си е философски камък? Обаче ако бях взел тикви, щяхме да изкараме едни сто милиона…

Слушай, ти си богат човек и няма какво да си губиш времето по цял ден в парламента. Потърси го този „Алхимик”, а?
Да направим едно добро… на България.

Сделката

imageКогато окончателно се убеди, че този път няма да го поставят на избираемо място, бившият депутат Шантонерков реши да продаде душата си на дявола.

Естествено, подобна постъпка не се прави просто така; той се колеба почти половин час, през който се опитваше да си представи с какво друго би могъл да се занимава, ако не попадне в парламента. Мислено преброи дипломите, които си бе купил (или получил като подарък) за последните два мандата, но после си спомни данните за безработицата в страната (реалните, а не онези, които се декларираха пред европейските институции), въздъхна и отвори Гугъл.

Оказа се, че да извикаш дявола не било толкова трудно – заставаш точно в полунощ пред огледалото със свещ в ръка, пишеш с дамско червило по стъклото „666” и после нечестивият идвал приблизително като такси в пиков час. Шантонерков погледна часовника си – оставаха около два часа – извади бутилка уиски и чаша, тегли една на лидера на партията им (който редеше листите) и си наля…
…Усети се броени минути преди полунощ. Запали приготвената свещ, извади червилото и написа комбинацията. Почака няколко минути, но понеже нищо не се случваше, той за все случай започна да рисува и пентаграм…

– Е, стига де, стига – гласът се разнесе почти до рамото му и Шантонерков неволно подскочи. В стаята силно замириса на сяра, а Дяволът поклати глава и уморено се отпусна в близкото кресло – Каква е тая работа бе, не мога да им насмогна на колегите ти… Разбирам – избори – но защо все само на мен разчитате? Не можахте ли за толкова години да направите нещо да ви харесат поне малко хората?
Шантонерков бе готов да обясни някои тънкости на родната политика, но навреме се усети и реши да не се прави на по-голям дявол от оригинала. Затова само поклати глава.
- И искаш пак да те изберат?
- Ами… искам. Готов съм на всичко.

Дяволът го погледна с искрен интерес.
- На всичко? Виж ти… Е, добре тогава – за да попаднеш отново в парламента, трябва да платиш определена цена. В случая тя е – ще загубиш уважението на хората. Всички ще започнат да те смятат за непочтен и жалък тип, който е готов да целува и … за да го изберат отново.
- Няма проблем, да си мислят каквото искат.
- Но избирателите ще проклинат деня, в който са гласували за теб…
- Нека проклинат – да са мислили навреме. Това ли е всичко?
- По принцип да, но имам и по-добра оферта. Мога да уредя да станеш министър. Обаче цената…
- Цената няма значение. Съгласен съм.
- Чакай, бе човек! Не е толкова просто. Ще станеш министър, но всички твои близки хора ще те напуснат.
- И кое министерство ще получа?
- Те ще се отрекат от теб, а някои… не знам как да го кажа по-меко. Вероятно някои няма да могат да го преживеят. В буквалния смисъл, имам предвид.
- Та за кое министерство говорехме?
- Виж сега… - Дяволът въздъхна – Има си процедура. Длъжен съм да ти дам едно денонощие за размисъл. Утре ще дойда по същото време и ако още си съгласен…
- Обаче няма да предлагаш моето министерство на някой от колегите, нали? Впрочем, нищо не каза за душата ми – нея ще я вземеш ли или…?
- Каква душа у такива като теб бе… - разсмя се Дяволът, махна с ръка и изчезна в облак от сяра.

… Бутилката отдавна бе празна, навън почти се зазоряваше, а Шантонерков седеше в креслото и продължаваше да пресмята:
- Ще бъда пак депутат … обаче хората ще ме смятат за боклук… но пък ще си бъда в парламента. А може и министър да стана… но близките ми ще ме напуснат… и някои може да, такова… но аз пък вероятно ще получа някое по-добро министерство. А те ще ме напускат и мразят… Не, тук нещо не е както трябва.

И вероятно за хиляден път се запита – няма начин да е толкова просто, дявол е това, сигурно е заложил някакъв капан… Но защо не можеше да го види?

Моля, споделете…?

image- Ало, това нали е Телефонът на доверието?
- Да, същият. Моля, споделете проблема си и ние ще се опитаме да ви помогнем.
- Ами, ще помогнете вие… Да не сте магьосници?
- Не, аз лично съм дипломиран психиатър, но доколкото мога… Какво ви безпокои?
- Ще ми стигне ли нафтата?
- Имате предвид, че се отоплявате с течно гориво и се боите, че няма да изкарате до края на зимата?
- Не бе! Ще се паля, а имам само пет литра. Ще стигнат ли?
- Извинете, бихте ли повторили? В какъв смисъл ще се палите?
- В тоя, дето го дават по телевизията. Викат му „самозапалване”. Смятам да си драсна клечката утре на площада.
- Разбирам… Липсва ви внимание от страна на околните и по този начин искате да ги накажете, а също и да спечелите популярност. Малко като Херострат, обаче ако си спомняте историята, той запали друго…
- Не бе, докторе! Ще се паля, понеже съм отчаян. Нямам пари, нито жена, нито работа. Само един стар голф, от който източих последната нафта.
- Аз лично бих препоръчал бензин – по-екологично е – но във вашата ситуация… Обаче имайте предвид, че от изгарянето много боли. Дали не е по-добре да се гръмнете?
- Нямам пари нито за пистолет, нито за патрони.
- Е, да, вярно. А въже имате ли? Например, жена ви на какво простираше?
- На телта пред блока.
- Да, с тел не става – трябват клещи, може да се одерете и т.н. Но ако човек много го иска, все ще намери отнякъде едно въже… Обаче искате ли да се върнем малко назад? В смисъл – да поговорим за мотивацията ви.
- Нямам мотивация да живея.
- А, имате, имате, обаче е отрицателна. Вие не просто не искате да живеете, вие определено искате да умрете.
- Докторе, нещо не можах да схвана разликата.
- Не сте дипломиран специалист, затова. Няма значение. Значи, казвате – нямате пари?
- Никакви.
- Е, и аз нямам, обаче не се паля… То ако имах, сега щях да си седя в някой луксозен бар и да си пия уискито, вместо цяла нощ да разговарям с разни малоум… искам да кажа - да помагам на хората.
- Вашата работа не е ли доброволна?
- Да, бе – напълно. Обаче ако главният лекар научи, че не искаш да участваш доброволно… Малко е луд, знаете. Дългогодишното общуване с определен тип пациенти почва да си казва думата. Но мисълта ми беше – и аз нямам пари като вас. Ако не бяха извънредните дежурства, не зная дали щях да съм в състояние да си платя тока.
- На мен ми го спряха отдавна.
- Разбирам. Вероятно не сте циганин?
- Не, не съм.
- Е, нищо. Само не започвайте да се комплексирате, че трудно се лекува. Просто исках да отбележа, че на тях не им го спират.
- Не съм циганин.
- Жалко, щяхме да имаме един проблем по-малко. Всъщност, може би дори повече от един. Споменахте, че сте безработен, нали? Обаче май няма програма за насърчаване заетостта на мнозинството…
- Няма.
- Да, това с безработицата и парите е сериозен проблем, но според мен не си струва заради него да се палите. Ето, аз например имам работа, но ако ви кажа каква ми е заплатата, ще ми се смеете.
- Няма.
- А, те всички така обещават, но после се смеят. Няма да ви кажа.
- Но мен жена ми ме напусна.
- Щастливец! А моята не иска… Седи си в къщи и цяла вечер ми мърмори колко малко съм изкарвал, колко загубена била навремето да се омъжи за психиатър… Впрочем, тя и сега си е загубена, но това между нас. Няма как да й го кажа директно – двете с тъщата ме гледат като разярени лъвици. Добре че са дежурствата, че понякога направо не се издържа в къщи.
- Ами разведи се, бе докторе!
- Няма начин – апартаментът е неин. В къщи лудница, на работа лудница… Психодиспансер де, но все тая.
- А защо не си смените работата?
- Понеже съм на петдесет и пет години и разбирам само от психиатрия. Нощен пазач ли да стана? Пък то и там не плащат много.
- Но поне няма непрекъснато да се разправяте с луди…
- А, няма. На моите поне съм им свикнал – а знаете ли какво е на улицата сега? Но понякога нощем сънувам, че съм митничар – или поне депутат…
- Потискате мечтите си?
- Е, старая се да не ги оставям да станат прекалено натрапчиви, но е трудно. На моменти всичко ми изглежда толкова безнадеждно, че…
- Не си струва, докторе. Всичко преминава.
- За момента виждам само как преминава животът ми – тъжно и безсмислено. Впрочем, вие от какво се оплаквахте?
- Мислех да се самозапаля, но се отказах.
- Мен ако ме питате, подобна смяна на настроенията не е добър признак, но вие най-добре си знаете. Обаче май споменахте за някакви пет литра нафта?
- Да, тук са, в една пластмасова тубичка. Ако карате дизел, мога да ви ги подаря.
- А, не - аз съм на газ…когато мога да си я позволя. Но по-добре си запазете нафтата – от изгаряне наистина много боли. То и пистолет нямате…

...Обаче, дали все пак не бихте могли да ми услужите с едно въже?

Пътят към Европа

imageКогато научихме, че за пореден път не искат да ни приемат в Шенген, всички направо подскочихме; а после се посъветвахме и решихме, че и нашето Горно Нанадолнище е длъжно да даде всичко от себе си за бъдещето на нацията. Тоест, да се огледаме и да променим всичко съгласно световните стандарти.

Започнахме с бизнеса. При нас той обхваща кооперацията и гумаджийницата на Бай Пешо. С кооперацията лесно – сложихме 40% жени в Управителния съвет (то добре че кмета има голяма рода), закачихме някой и друг мотивиращ плакат при кравите и въведохме дрес-код за доячките. Обаче спешно направеният одит в гаража на Бай Пешо разкри страшна картина – оказа се, че той нямал МИСИЯ! А за стратегия и политика по качеството изобщо да не споменавам. Та – поговорихме с човека, обяснихме му това-онова, помогнахме му – и след седмица на вратата на гаража вече бе написано с големи букви: „Да осигурим изконното човешко право на придвижване и пътешествия – чрез по-качествено вулканизиране на лепенките”.

После се сетихме, че не сме много добре и с езиците – както бе казал някой за едни други, говорим на немски (а също на английски, френски, испански и т.н.) само с конете си. Затова спешно организирахме в читалището вечерни курсове. Водеше ги Кирчо, който имаше в паспорта си черни печати от почти всички европейски държави. Резултатите не закъсняха – месец по-късно вече бе нещо обичайно да се чуе „О-ля-ля, какви гранд тикви са станали! Вундербар!” или „Уау, овцете пак влязоха в люцерната, карамба!”

Малко по-трудно бе с бездомните кучета – у нас псета под път и над път, всички да излезем, пак не можем ги излови. Но тук кметът се намеси и обясни, че важното било да създадем Дружество за защита – а то хайванчетата кой ще ги брои? Послушахме го, назначихме там булките и пратихме поздравително писмо на Бриджит Бардо.

Бяхме чували, че в Европа много държали на човешките права като цяло и на тези на малцинствата в частност. Ето защо регистрирахме Селски Хелзинкски Комитет (СХК), който там да… отчита дейност. Оглави го, естествено, Жоро Серсема – той беше известен с навика си все да наднича в чуждите дворове и да дава акъл на хората какво да правят. Тоест, бе дълбоко загрижен за съдбата на човечеството.

Отначало Жоро и хората му се съсредоточиха само върху правата на малцинствата и по-специално върху колибата на Манго (други в селото не се броят за малцинства или поне не се опитват да правят капитал от това). Та, оказа се – Манго бил безработен, т.е. – лишен от правото на труд. Някой се обади, че в кооперацията търсят човек да чисти обора, но Жоро веднага го скастри – значи, понеже Манго е циганин, най-мръсната работа все за него? Какво като нямал основно образование – някои шефки на агенции станаха с фалшиви дипломи, ама нали – за калинки може, а за прасе… тоест, за роми – не може?

Но нямаше как – търпяхме Жоро и глупостите му, за да не ни помислят в Европа за диваци и варвари. Обаче накрая той наистина прекали – поиска да поемем историческата вина, че преди пет години сме били обрали два бостана на съседното село. Е, вярно е, но пък малко преди това те ни биха на футбол с измислена дузпа, та – зъб за зъб, око за око. Но Господ си знае работата – отишъл Жоро при Манго да провери дали последният случайно не е лишен и от правото да посещава театър и балет – и се върнал без часовник. Е, може да го е загубил по пътя, кой знае – но часовникът беше „Ролекс”, като на владика, бяха му го изпратили от чужбина за добри резултати в защитата на човешките права. След тази случка усърдието на СХК видимо намаля.

Та – седим си сега в кръчмата и анализираме – индустрията оправихме, кучетата оправихме, малцинствата оправихме, жените оправихме (в смисъл на реализация де, някой да не си помисли нещо неприлично), езици научихме… Останаха само някои дреболии – една клечка да вземеш от гората, първо мушкаш нещо в джоба на горския, ако случайно оставиш колата си пред къщата на кмета, после я намираш изпотрошена, често нямаме пари дори за хляб, но в сравнение с всичко останало това не са толкова важни неща.

…Но покрай цялата тази кампания се случи нещо неочаквано – Ченко Чеха прекръсти кръчмата си на „Шенген” и вече не пуска в нея хора, които смятат да пият на вересия или да изпросят една цигара от някого.

Странна работа…