– Ало, това нали е Телефонът на доверието?
– Да, същият. Моля, споделете проблема си и ние ще се опитаме да ви помогнем.
– Ами, ще помогнете вие… Да не сте магьосници?
– Не, аз лично съм дипломиран психиатър, но доколкото мога… Какво ви безпокои?
– Ще ми стигне ли нафтата?
– Имате предвид, че се отоплявате с течно гориво и се боите, че няма да изкарате до края на зимата?
– Не бе! Ще се паля, а имам само пет литра. Ще стигнат ли?
– Извинете, бихте ли повторили? В какъв смисъл ще се палите?
– В тоя, дето го дават по телевизията. Викат му „самозапалване”. Смятам да си драсна клечката утре на площада.
– Разбирам… Липсва ви внимание от страна на околните и по този начин искате да ги накажете, а също и да спечелите популярност. Малко като Херострат, обаче ако си спомняте историята, той запали друго…
– Не бе, докторе! Ще се паля, понеже съм отчаян. Нямам пари, нито жена, нито работа. Само един стар голф, от който източих последната нафта.
– Аз лично бих препоръчал бензин – по-екологично е – но във вашата ситуация… Обаче имайте предвид, че от изгарянето много боли. Дали не е по-добре да се гръмнете?
– Нямам пари нито за пистолет, нито за патрони.
– Е, да, вярно. А въже имате ли? Например, жена ви на какво простираше?
– На телта пред блока.
– Да, с тел не става – трябват клещи, може да се одерете и т.н. Но ако човек много го иска, все ще намери отнякъде едно въже… Обаче искате ли да се върнем малко назад? В смисъл – да поговорим за мотивацията ви.
– Нямам мотивация да живея.
– А, имате, имате, обаче е отрицателна. Вие не просто не искате да живеете, вие определено искате да умрете.
– Докторе, нещо не можах да схвана разликата.
– Не сте дипломиран специалист, затова. Няма значение. Значи, казвате – нямате пари?
– Никакви.
– Е, и аз нямам, обаче не се паля… То ако имах, сега щях да си седя в някой луксозен бар и да си пия уискито, вместо цяла нощ да разговарям с разни малоум… искам да кажа – да помагам на хората.
– Вашата работа не е ли доброволна?
– Да, бе – напълно. Обаче ако главният лекар научи, че не искаш да участваш доброволно… Малко е луд, знаете. Дългогодишното общуване с определен тип пациенти почва да си казва думата. Но мисълта ми беше – и аз нямам пари като вас. Ако не бяха извънредните дежурства, не зная дали щях да съм в състояние да си платя тока.
– На мен ми го спряха отдавна.
– Разбирам. Вероятно не сте циганин?
– Не, не съм.
– Е, нищо. Само не започвайте да се комплексирате, че трудно се лекува. Просто исках да отбележа, че на тях не им го спират.
– Не съм циганин.
– Жалко, щяхме да имаме един проблем по-малко. Всъщност, може би дори повече от един. Споменахте, че сте безработен, нали? Обаче май няма програма за насърчаване заетостта на мнозинството…
– Няма.
– Да, това с безработицата и парите е сериозен проблем, но според мен не си струва заради него да се палите. Ето, аз например имам работа, но ако ви кажа каква ми е заплатата, ще ми се смеете.
– Няма.
– А, те всички така обещават, но после се смеят. Няма да ви кажа.
– Но мен жена ми ме напусна.
– Щастливец! А моята не иска… Седи си в къщи и цяла вечер ми мърмори колко малко съм изкарвал, колко загубена била навремето да се омъжи за психиатър… Впрочем, тя и сега си е загубена, но това между нас. Няма как да й го кажа директно – двете с тъщата ме гледат като разярени лъвици. Добре че са дежурствата, че понякога направо не се издържа в къщи.
– Ами разведи се, бе докторе!
– Няма начин – апартаментът е неин. В къщи лудница, на работа лудница… Психодиспансер де, но все тая.
– А защо не си смените работата?
– Понеже съм на петдесет и пет години и разбирам само от психиатрия. Нощен пазач ли да стана? Пък то и там не плащат много.
– Но поне няма непрекъснато да се разправяте с луди…
– А, няма. На моите поне съм им свикнал – а знаете ли какво е на улицата сега? Но понякога нощем сънувам, че съм митничар – или поне депутат…
– Потискате мечтите си?
– Е, старая се да не ги оставям да станат прекалено натрапчиви, но е трудно. На моменти всичко ми изглежда толкова безнадеждно, че…
– Не си струва, докторе. Всичко преминава.
– За момента виждам само как преминава животът ми – тъжно и безсмислено. Впрочем, вие от какво се оплаквахте?
– Мислех да се самозапаля, но се отказах.
– Мен ако ме питате, подобна смяна на настроенията не е добър признак, но вие най-добре си знаете. Обаче май споменахте за някакви пет литра нафта?
– Да, тук са, в една пластмасова тубичка. Ако карате дизел, мога да ви ги подаря.
– А, не – аз съм на газ…когато мога да си я позволя. Но по-добре си запазете нафтата – от изгаряне наистина много боли. То и пистолет нямате…
…Обаче, дали все пак не бихте могли да ми услужите с едно въже?
Taken from –