За животните – с любов

image…Миналата година имах рожден ден; то аз имам всяка година де, но този път се събрала бандата и почнали да се чешат по главите – какво да му подарим на Изрода този път? По- миналата година ми купиха ауспух за мотора, преди това – карбуратор. Но в случая навършвах кръгли 20 години и у тях се появило усещането, че трябва нещо по-така… И тук някъде Фуклата се сетила и предложила да ми вземат домашен любимец.

Обаче имало възражения – разпилян съм бил, акълът ми бил малко, все щял съм да забравям да го храня и да го извеждам на разходка. Така кучето, котаракът и хамстерът отпаднали от списъка. Доста се колебали за папагал, но се появили съмнения, че няма да умее добре да имитира рева на моторите, така че – за какво? А дракони в зоомагазина нямало, та… И след седмица станах горд собственик на питона Райчо.

Е, кротко животно си беше – лежи по цял ден под пейката пред къщи и само вечер се размърдва да плаши бабите. Но пазеше по-добре от куче – веднъж едни цигани влезли в двора да проверят дали ми е добре закрепено прането и единият се блъснал в някакъв дебел маркуч, висящ от черешата. Брат’чедът изпсувал ядосано и понечил да си угаси цигарата в него, но в същото време „маркучът” скочил на земята и го подгонил. Циганинът успял да избяга, но после по една европейска програма му пращали логопед в махалата – да му оправи приказката, че нещо почнал много да заеква. А аз почнах да оставям питона да спи в гаража при мотора.

Но мина месец и Райчо взе да ме гледа някак особено и да се облизва. Направих справка в интернет и се оказа, че вероятно е гладен. То не че нямаше мишки наоколо, но точно този вид питони ядели само червени тропически жаби, така пишеше. Е, ако нямало жаби, нападали и хора, но рядко – само докато утолят глада си. С две думи – свързахме се с един африкански рокерски клуб, пратихме на вожда… пардон, на лидера им един комплект зимни гуми (в Африка трудно се намират) и два диска на Рамщейн – и жабите пристигнаха.

Райчо много им се зарадва, лапна две и легна да спи. Сложих останалите в една каца на двора и въздъхнах облекчено.

Е, вярно – впоследствие две от жабите успяха да избягат от кацата и с подскоци да стигнат до близката рекичка, където подгониха местните щъркели – но така е, когато се сблъскат две далечни култури. Впрочем, после жабите нападнаха и местните рибари и властите обявиха реката за прокълната, а ходжата идва да чете. Но след още един месец червените пришълци умряха от глад, а аз се замислих.

Райчо периодично си хапваше по две жаби и броят им бързо намаляваше, а не знаех с какво да храня останалите. Ето защо отворих лаптопа, включих Скайп и набрах номера на оня африкански клуб…

Оказа се, че червените жаби се хранят само със сини африкански гъсеници. Този път колегите поискаха три диска на Мишо Шамара с автограф и една бака фина грес – у тях нямало, а якетата им били от хипопотамска кожа и без редовно мазане… Пратихме всичко и след две седмици човекът от DHL с нескрито отвращение хвърли едно чувалче в средата на двора. Развързахме и отвътре весело изпълзяха стотици гъсеници – до една сини.

Жабите много им се зарадваха, лапнаха по няколко и заспаха. Аз прибрах останалите гъсеници в един стар кошер и въздъхнах облекчено.

Е, вярно – впоследствие понякога гъсениците излизаха вечер на разходка и необичайният им цвят стана причина за разгорещени спорове между местните природозащитници и свидетелите на нещо си – първите говореха за повишена радиация и разни други лъчения, а вторите споменаваха края на света. Но иначе всичко си беше наред: Райчо ядеше жабите, те на свой ред си хапваха гъсениците, а гъсениците… Те стояха гладни и започнаха бързо да намаляват.

Ей, капризно нещо е това африканската синя гъсеница – цялата градина пред нея, кеф ти домати, кеф ти краставици, кеф ти зеле – не ще и не ще. То да речеш че в Африка с кой знае какво са я хранили… Та като стана дума, повторихме всичко пак – лаптопа, Скайп, колегите… Този път хората ни съжалиха и ни поискаха само един албум на Веселин Маринов за консултацията, а после със съжаление обясниха, че няма как да ни изпратят храна за гъсениците – законът го забранявал. Но ни предложиха подробно обяснение със снимки.

Абе както и да го погледнеш, според нас това си беше див коноп. Гошо Говедото изтича до тях и донесе няколко листа – и ела гледай как ядат ония ми ти гъсеници. Изгризаха всичко за минути.
Е, викам си – една грижа по-малко. Засях задния двор с „трева” и въздъхнах облекчено.

Но след месец в градчето ни дойде цирк. И уж го бях заключил в къщи Райчо – обаче той успял да се измъкне, отишъл да гледа, харесали се там с една питонка и – дим да го няма. Замина с тях.

Междувременно при поредното си ходене в Африка нашите щъркели обменили опит с местните видове и когато се върнаха, подгониха жабите. За около час дворът почервеня като Бузлуджа по време на национален събор на социалистите, а после всичко утихна. Жива жаба не остана.

Една нощ природозащитниците прескочили оградата и взели гъсениците барабар с кошера – то нали вече и Райчо го нямаше? – и ги отнесли. Сега като стане спор – да се строи ли това, вредно ли е онова – пускат по няколко. На цветния екран сините гъсеници изглеждат особено впечатляващо и телевизиите се избиват да ги снимат…

…Та – това е всичко, господин следовател, що се отнася до намерените от полицията насаждения марихуана в задния ми двор. Заради Райчо беше всичко, но – дано да е щастлив…
Нямам какво повече да добавя.

Излезте с вдигнати ръце!

imageВсичко започна с това, че в централния офис на банка „Бедна България” нахлу Професорът с бандата си. Един от хората му отвори уста да извика: „Това е обир, всички на земята!”, но шефът не обичаше екстремалните методи – и затова обясни на присъстващите, че всъщност всичко се прави за тяхно добро, а после ги подкани да извадят парите. Някой попита не може ли с ваучери за бедни, но Професорът поклати глава и обясни, че той самият е привърженик не на плоския, а на прогресивния подход – от всеки ще се вземе толкова, колкото човекът има. А най-много ще бъде експроприирано от банката, която не е дори обща и ни дава заеми с тайната мисъл да ни ограби. Това предизвика възторг сред присъстващите (главно работници и пенсионери) и те започнаха да аплодират. Професорът скромно се поклони и нареди на хората си да почнат да пълнят парите в чували.

Обирът си вървеше спокойно, както е прието у нас – и само някакво младо касиерче, очевидно гледало много американски филми, натисна паник-бутона. Десет минути по-късно банката бе обградена от Отряда за борба с тероризма, а командирът му извади мегафона и се провикна:
– Обградени сте и нямате полезен ход! Излезте един по един с вдигнати ръце!

Професорът се усмихна – в Европа, може би… Но тук е България и хората са други. И наистина, от тълпата сеирджии, които се бяха събрали отвън на безопасно разстояние, се разнесоха викове:
– Ама чакайте сега, защо така… Кой знае – може пък човекът да иска да я стабилизира банката? Той си има план, дайте му поне сто дни да го изпълни.
– Какви сто дни бе? – извика изумен командирът на отряда – Този и съучастниците му за два часа ще оберат всичко до шушка. Не е като да не са го правили.
– Е, и какво като я оберат? – възразиха същите сеирджии – Ние пари там нямаме. А той, като обере богатите, може и да ни подхвърли по нещо.
– Ще ви дам по пет лева – чу се отвътре гласът на Професора.

Множеството отвън зааплодира. Веднага бе написан лозунг : „Не е сега моментът да спираме обирджиите, това ще доведе страната до нестабилност” – и го развяха високо.
Командирът на отряда отново вдигна мегафона:
– Предлагам ти поне да пуснеш заложниците, а после ще преговаряме.
Този път Професорът се разсмя от сърце:
– Какви заложници бе… Няма проблем – пускам ги веднага да си ходят. Обаче те не искат.
– Не искаме – потвърдиха гласове отвътре – Тук ни обещават помощи и безплатни декодери за телевизията, само да сме с Професора. А ако излезем, ще ни накарат да работим.

Като чу последното, тълпата отвън потръпна – ДА РАБОТЯТ! Някои дори се опитаха да пробият полицейските заграждения и да влязат в банката, а други веднага започнаха подписка в подкрепа на Професора и хуманната му политика. И защо не – пет лева са си пет бири, откъдето и да го погледнеш.

– Аз обаче имам заповед на щурмувам – обясни командирът на отряда – Не че съм против народа (тук той огледа стотината души около себе си), обаче иначе Европа ще ни спре средствата…
– Ще ги спрем, ще ги спрем – потвърдиха един французин и един немец, застанали малко встрани –Това да не са ви партизанските години, да грабите мандрите…?
– Ние мандри не нападаме – чу се глас от банката – Пък и защо – нали са наши? То ако се замислиш – и банките също, но тази нещо сме я пропуснали.
– Извинетесебе! – ревна тълпата към двамата чужденци, те свиха рамене и си тръгнаха.

– Предлагам да ни оставите да си тръгнем със… заема – обади се пак Професорът – Обещавам да се обадя на едни приятели да не ви вдигат пенсионната възраст.
– Наистина ли?- зарадва се командирът на отряда – И ще почерпите? Ами то тогава… да ви пусна… лошо няма – цял ден висим тук и пречим на трудовия народ да се разхожда.
– Ще почерпим – обеща Професорът – Само по-бързо, че стана привечер и лумпените ще почнат да излизат от работа и да се събират наоколо. Писна ми и ако не беше за доброто на Родината…
И командосите си тръгнаха, а тълпата започна да се разотива.

Пък и защо да стоят – какво можеш да си кажеш с хора, които РАБОТЯТ?

Но когато порасна…

image„Мили чичко депутат,
Много те моля да престанеш да наричаш по телевизията родителите ми „лумпени”, понеже всяка вечер участвали в протести. Татко е инженер, а мама – лекарка – и никога не са пили повече от две бири, за разлика от баба и дядо. Така че и „пияна сган” не са. Надявам се да се извиниш.
П.С. Другата седмица имам рожден ден.
Поздрави, Иванчо от трети „Б” клас на училище „Баязид Светкавицата” (бивше „Васил Левски”) в Младост 3”.

„Скъпи Иванчо,
Ти си още много малък и не ги разбираш тези работи. За „пиянството на един народ” чувал ли си? Не, понеже то се учи в горните класове. Кажи на баща си да си гледа там чертежите и да не се меси в голямата политика. А майка ти да мери кръвното на хората и да чака заплатата й да стане пет хиляди лева – планирали сме го за следващото столетие.
Поздрави, Балкон Тутев – депутат
П.С. Баба ти и дядо ти какво пият? А, да, без малко да забравя – ти какъв подарък искаш за рождения си ден?”

„Чичко Балкон,
Попитах татко и той ми обясни, че не политиката, а наглостта ви е голяма. А мама допълни, че точно вие вдигате кръвното на хората повече от двадесет години и вече сте били клиничен случай.
Баба и дядо пият ракия от обед, а после ходят на митинг пред НДК да защитават правителството. Поздрави,….
П.С. Ако може, един автомат Калашников?”

„Иванчо, баба ти и дядо ти са много умни хора, да ги поздравиш специално от мен. Предай им, че ще им вдигнем пенсиите с по три лева, заслужили са си го.
А на баща си кажи, че ние планираме да възродим Белене и там ще има нужда от много инженери. Впрочем – и от лекарки. Поздрави,…
П.С. Нямах предвид АЕЦ-а.
П.П.С. Искаш шмайзер, за да си играеш на партизани? Браво.”

„Чичко Балкон,
Татко каза, че в древния Рим имало роби-кучета – завързвали ги в двора и те лаели, ако някой се опитал да влезе при господаря. Според него, ти си бил точно такъв. А мама го поправи и каза, че по-скоро си обикновен помияр.
Чичко Балкон, аз обичам кучетата и ако искаш, ще ти пратя една кутия „Педигрипал” – имам събрани малко пари от закуски. И каишка против бълхи ще ти купя, само недей повече да лаеш, понеже приятелите на тате казаха, че накрая щели да те наритат. Страхувам се, че много ще боли. Иванчо,…
П.С. Не да си играя, искам истински автомат.”

„Слушай, моето момче! Нас са ни ритали и пак ще ни ритат – и от това ние само ставаме по-силни, както казва другарят Ницше. Ако паднем от власт, ще отида някъде посланик. Къде беше споменал баща ти, че търсели хора – в Рим? Бива.
П.С. Предупреди баба си и дядо си да скрият ракията – временно минаваме в нелегалност. А истинските автомати сме ги запазили за себе си – ако се наложи пак да хванем гората.”

„Чичко Балкон,
Днес ракията на баба и дядо свърши, те изтрезняха и не отидоха да подкрепят правителството. Молят те да ги извиниш. А на мен мама и татко ми обещаха да ме вземат довечера със себе си – да съм видел политическите динозаври, малко преди да измрат. Исках да занеса нещо да ги нахраня, но във филма „Джурасик парк” не показаха какво ядат динозаврите. Затова тате пак купи един килограм домати и две кори яйца, както всички останали.”

„Иванчо, келеш такъв! Набий си го в тъпата кратуна – ние сме законно избрани от народа и само олигарсите могат да ни свалят от власт. Ясно ли е?”

„Да, ясно е. Обаче ако имах един автомат….”

Лумпениада

imageЛумпен – човек извън своята класа и обичайната си работа; бедняк, скитник, дрипльо.(Тълк.речник.)

Седяхме си значи вечерта в кръчмата на Ченко Чеха, пиехме бира и гледахме телевизия. До новините вече бяхме обсъдили криминалната хроника на селото – кой набил жена си, кой заклал кравата – и вече бяхме готови да минем към политиката.

И тази вечер, както почти всеки ден напоследък, започнаха с новините за някакви протести. Какъв им е точно проблемът на софиянци – изкупните цени на доматите ли са ниски или липсват резервни части за комбайните, така и не разбрахме – телевизорът е стар и звукът му е доста гъгнещ. Но по едно време ясно чухме, че тая държава отдавна вече я управлявали лумпените. Това ни заинтригува – винаги бяхме мислели, че в правителството седят все висшисти или поне полувисшисти, едни умни такива, а то какво се оказва? Понеже ясно – ние отсега нататък висшисти няма да станем, но лумпени – защо пък не? Да си топнем и ние гагите в казана на властта, както се казва. Но се появи малък проблем.

Никой в селото не знаеше какво е лумпен и как се става такъв. Ето защо изпихме още по няколко бири и накрая решихме да пратим някого в тая пуста столица – да разбере и после да ни научи. Теглихме жребий и се падна на мен.

На сутринта се качих на автобуса за града, а жената вече бе обиколила комшийките да се похвали, че мъжът й щял да става лумпен и после да управлява България. Всички въздишали със завист и тайно се надявали и техните мъже бързо да се превърнат в лумпени, когато се върна.

В града отидох на ЖП гарата и сигурно съм изглеждал малко напрегнат – сериозна работа е това, не е като да ставаш висшист. Един полицай ме спря и ми провери документите, а после ме попита къде отивам. Обясних – в София, да ставам лумпен. Сержантът остана с отворена уста, а после малко сковано ми пожела успех. Май започна да завижда този народ, ей…

В столицата слязох от влака и взех такси. Реших, че е време да почвам търсенето, пък и исках да се подмажа на шофьора – да не ме излъже със сметката – и попитах:
– Байно, да прощаваш, ама ти май си лумпен, а?

Е, би ме малко човекът с манивелата, сигурно от скромност. Ама и аз какъв съм загубен – както му гледам аграрната физиономия на този – как може такъв да е лумпен? Най-много да е висшист, но чак да управлява България…

Наближих центъра и гледам – заграждение и около него едни такива яки полицаи. Че и умни изглеждаха, викам си – като нищо може да са лумпени. Попитах ги внимателно, а те обясниха, че освен мен друг лумпен не виждали наоколо и извадиха палките… Абе, разбирам – искаха да отговорят на комплимента с комплимент, но и думите са достатъчни. Добре, че изведнъж отнякъде се появи телевизионен екип, та успях да се измъкна в суматохата. В този миг покрай мен мина голяма група яки момчета, предвождани от белокос мъж. Всички се дърпаха от пътя им и затова реших – тия няма начин да не са лумпени. Попитах ги, а те поклатиха глави и ме помолиха сам да си отговоря на въпроса. Докато се отдалечаваха, чух един да пита:
– Що не го млатна тоя, бе брато?
– Па знам ли? Оная репортерка зад него приличаше като да е от некоя западна медия, да не ме глоби шефът после? – сви рамене друг.

Пред парламента беше пълно с млади хора – едни интелигентни такива, направо приличаха на висшисти. Тук реших да почна малко по-отдалече и внимателно попитах – къде в София мога да намеря истински лумпени?
– Ей ги там, заседават отсреща – кимна едно момче към парламента – А за какво са ти?

Признах си всичко – че на село всички искаме да станем като тях и после да управляваме държавата. Момчето се разсмя, после ме почерпи една бира и обясни, че това било просто пропаганда и лумпените скоро не само нямало да управляват когото и да било, ами и съвсем щели да изчезнат. А после сподели с мен къде е истината.

…Седим си вечерта в кръчмата на Ченко Чеха – безработни, бедни и със скъсани дрехи. Хора сякаш извън времето на Европа – и мечтаем нещо изведнъж да се промени и ние да почнем да управляваме страната. Момчето ми обясни точно какви трябва да станем.

Другата седмица пак ще ходя до столицата – да проверя какво означава думата „олигарх”.

Извинете, а вие колко пари давате?

imageПреди десетина години попаднах на една среща на бизнесмени, мениджъри и предприемачи, на тема… Всъщност вече не помня темата, но във въздуха вече се носеше едва доловимото благоухание на т.нар. „предприсъединителни фондове” и изобщо – ясно беше, че членството ни в Европейския Съюз е само въпрос на време и всеки се боеше колегата му да не откъсне по-голямо парче от очакваната баница. С две думи – обсъждахме проблемите си и как ще я караме за в бъдеще.

Предварително се бях хванал на бас с колегата, седящ до мен, че от петото изказване нататък ще се говори само за това колко трудно е да се намери у нас читав персонал за малко пари (това, със законовите пречки и връщането на ДСС не е за вътрешна употреба) – и загубих. Всъщност водещият откри с няколко встъпителни изречения, а после на трибуната излезе едно младо момче. Някой прошепна, че родителите му имали шивашка фирма, а той се изживявал като генерален мениджър. Не помня името му, но понеже физически много приличаше на Делян Пеевски, ще го наричам така.

Та – Делян застана пред всички и заяви, че иска да сподели с нас случка, която го разтърсила до дъното на душата му. Колегата до мен предположи, че сигурно са му одраскали джипа, но и той не позна. Оказа се далеч по-страшно.

Седял си значи Делян в офиса, пиел си кафето и разсъждавал върху перспективите за далечно бъдещо развитие на фирмата (впоследствие проверих и се оказа, че те работят само на ишлеме. Какво означава „развитие” при това положение не ми е съвсем ясно).
И – седял си човекът – и то не защото родителите му не го допускали поради некадърност до оперативната дейност, а понеже подобни неща били под нивото на интелекта му. И тъкмо стигнал до извода, че ако намерят няколко нови партньори с по-добри условия всичко изведнъж ще стане ОК, на вратата се почукало.
Влязла свита жена на средна възраст и попитала тук ли търсят шивачки. Делян кимнал важно и тъкмо се канел да сподели каква чест е да работиш за „Тегел Ънлимитед”, жената изведнъж го прекъснала:

„Извинете, а вие колко пари давате?” След което Делян, естествено, я изгонил.

Всъщност това беше голямата драма в душата му – не че е изхвърлил на улицата една беззащитна жена, а че – видите ли – тя се интересувала само от пари! Не го питала за мисията на фирмата, за мястото й на пазара, за перспективите на развитие (за съжаление, просто цитирам) – а направо – колко? За чест на родния бизнес трябва да призная, че дори тези видели всичко стари пирати тук не издържаха и от залата се чу поне от три места ясно думата „идиот”, а останалото бяха просто викове да се маха от трибуната. Момчето обаче взе нещата още по-насериозно, започна да ни обяснява, че те всъщност били един екип и… Тук вече „идиот”-ите станаха повече, някой дори го посъветва първо да й подари акции, а после да очаква някой да се интересува от финансовото състояние на фирмата и т.н. – изобщо, стана малко грозна работа, та с колегата се преместихме в бара и там доизкарахме срещата.

Както вероятно вече се досещате, настоящата статия ще бъде посветена на заплатата като мотивиращ (и недотам) фактор и на какво можем да повлияем с размера й. Естествено, всичко е разгледано от едностранчивата позиция на ръководителя. Другата гледна точка оставям на представителите на синдикатите – ако им остане свободно време от денонощното защитаване на собств… пардон, на нашите интереси.

И така – всички заплати можем да разделим на три групи – отговарящи на пазарните условия в съответния регион, по- ниски от него – и по-високи. Дебело подчертавам – пазара на труда в конкретния регион – понеже не е рядкост механик в Луковит или Нова Загора да ви каже –„е, че то за тези пари работи една чистачка в министерство в София…”. Ами добре, иди да чистиш министерства в столицата тогава. Само че първо провери колко точно плащат, каква е цената на една квартира, какво означава да плащаш консумативите на две жилища, транспорт, проблемът с откъсването от семейството и т.н. А ако примерът е с АЕЦ „Козлодуй” или „Лукойл”, трябва да намериш и съответните хора, които да те препоръчат. Така че сделката се сключва съобразно местните условия.

1/ Заплати под средните пазарни за дадения регион:

Естествено, тук е най-големият кошмар. Понеже говорим за пазар на труда, ясно е, че най-евтино е най-ниското качество. Боклукът, който никой не иска да вземе. При това говорим не за хората като такива – някои от тях може да са ангели, други със сигурност не са – а за стойността им на пазара на труда. Тя например не зависи от това дали си социално ангажиран или дали обичаш животните. Важно е само какво умееш да правиш.

Аз като мениджър винаги съм бил против много ниските заплати. Когато сутрин, ставайки от леглото, човек се чуди струва ли си да отиде на работа или не, няма как да постигнеш чудеса. Имаш убийствено текучество, понеже хората, които работят за теб, нямат никакъв друг избор. Появи ли се той – реален или мним – те веднага напускат. Когато започнат сезонни работи или се чуе, че пазарът на труда в Холандия например „се отворил”, ти изведнъж оставаш без хора.

Друг проблем е, че ти не можеш да ползваш парите като дисциплиниращ фактор. Когато всеки си мисли: „ако ме изгонят, кого ще сложат на моето място?” и това наистина е така, за качество и дума не може да става, за ред в производството – също, за спазване на работното време – трудна работа. Нещо повече – озлоблението на хората се излива именно върху преките им началници, съчетано с невероятно подмазване пред „шефа” – и фирмата се тресе от такива интриги, че ум да ти зайде. Подобни фирми – реално „гаражни”, дори да разполагат с огромни цехове и офиси – успяват да агонизират в течение на десетки години, но винаги накрая стигат до фалит – освен ако не ги купи малко по-умен собственик.

А защо „по-умен”? Ще го илюстрирам с една проста сметка, базирана на средните данни у нас. Само ще уточня, че за „по-ниска от средната пазарна” заплата аз говоря при разлика от минус 20%. И така:

В магазина виждаме бутилка кетчуп за 1,20лв. Тогава можем да приемем, че реалната му себестойност е около 1,00 лв. (за България 20% печалба е много добро постижение, ако не си монополист). Средно преките разходи за труд в производството (ако то е добре организирано) у нас се колебаят в рамките на 6-10% и зависят от необходимостта от квалифициран труд. Да вариш кетчуп не е като да правиш отговорни заварки на открито, затова вземаме долната граница.

Тоест, ние се колебаем дали да даваме средна или ниска заплата. За въпросната бутилка кетчуп това са примерно 20% от шестте стотинки за пряк труд, в случая – една стотинка на бутилка. Една стотинка!

Вярно, в масовото производство и това не е малко. Хлебарите и пивоварите знаят. Пък и пряка и пълна себестойност не е едно и също. Но все пак?

Около един процент от пряката себестойност или два процента от крайната цена – и за теб работят нормални хора, а не алкохолици, гонени отвсякъде или такива, които не могат да си напишат правилно името. Още два процента от крайната цена и ти може да събереш във фирмата си всичко най-качествено от региона (и не само), но ще стигнем и дотам.

Добре де, а струва ли си този един процент печалба, за да имаш във фирмата си кошмарна атмосфера. Според мен не, но според много други – да, и още как. Понеже:
– Собствениците на много „гаражни”фирми не вярват, че може да бъде далеч по-добре. Е, някои от тях са ходили в чужбина и са видели как е във Фолксваген Груп например, но после те въздишат: „Да, ама то там е друга работа, а у нас…” И какво му е „другото”? В България има фирми, доставчици на Фолксваген Груп и работещи по неговите стандарти без рекламации. Там работниците и мениджърите са българи, само директорът и собствениците не са. Което пък насочва къде да търсим проблема.
– Повечето подобни фирми перманентно се намират на границата на оцеляване и непрекъснато търсят свободни средства (оттам и плачът за нисколихвени кредити за малкия и среден бизнес). А заплатите (с осигуровките) на една такава фирма са си (примерно) тридесет хиляди лева, клиентите бавят плащанията и изобщо – всеки спестен лев си е спестен лев. Парите за заплати са съвсем реална сума, която „боде очите” на шефа. За сметка на това често в производството се правят такива преразходи, че ако дори само половината бъдат спестени… но защо? Всеки мениджър в подобна фирма го е правил няколкократно, получавал е потупване по рамото – и толкова. Пък и неговата заплата е определена съобразно общия принцип…
– Колкото и да отричат публично, много от нашите бизнесмени искат да имат в предприятието си точно това – страх, силно интригантска среда, взаимно подливане на вода… Това ги кара да се чувстват почти като Господ – макар че те предпочитат да го наричат „държане на ръка на пулса на нещата”. Демек, когато всеки бърза да натопи пред тях колегата си, всичко е под контрол. Но нека не забравяме, че говорим за хора (понякога) дори без висше образование, по стечение на обстоятелствата успели да приватизират някое предприятие. Повече от тях управляват бивши РМД-та.
– Отделен случай са фирмите, работещи на ишлеме. Там разходите за труд са (примерно) 80% (понякога и повече). Ясно е, че каквото се спести от заплати, това ще е печалбата. И се отива на едно непрекъснато надлъгване, каране на работници от села, разположени на 30-40 км от фирмата, безкрайни глоби и т.н. Но това е спецификата на този бизнес.
(Никога няма да забравя куриозният случай с един гръцки бизнесмен, разказан ми от самия него, който ползвал като подизпълнител на ишлеме китайска фирма. Всичко вървяло много добре, докато веднъж гъркът решил да посети партньора си.
Човекът намерил само един сбутан офис – и толкова. След дълги увъртания китаецът признал, че на свой ред намерил подизпълнител в Афганистан, който всъщност вършел истинската работа. Категорично обаче отказал да даде адреса, така че гъркът не успял да провери дали на свой ред и афганистанецът не е включил някого във веригата. Пък и там било опасно да се ходи, призна гъркът и отпи от узото – но виждаш ли, Тимуре, как се глобализира светът…)

2/Заплати, адекватни на пазара на труда за конкретния регион

Това е най-разпространеният случай. Не че и тук няма оплаквания, но хората мърморят, обаче не напускат. Това ти позволява да изградиш постоянен екип и да го поддържаш. Не зная защо, но на много места в България се е формирало тотално погрешното убеждение, че обучението не струва почти нищо. Предполагам, това е някаква специфична наша иновативност, до която нещастниците от западната част на континента все още не са достигнали и поради свещена простота обучават един мениджър поне половин година, преди да му възложат каквито и да било отговорности. За сметка на това, когато ги получи, човекът много добре знае къде се намира, какво се очаква от него и как да го постигне. Ние обаче очевидно се раждаме вече научени.

Та – ниските заплати караха виртуалната ни фирма да прилича на пациент, на когото непрекъснато режат по някой пръст, а после му присаждат нов. Нормалните заплати премахват поне тази лудост. Има една особеност обаче, която трябва на всяка цена да бъде спомената – ти може да плащаш не средни, а най-високите работнически заплати в региона и хората ти пак да напускат. Правилно – условията на труд. Ако те надхвърлят нормалните физически възможности на човека, никакви пари не помагат. Така че не само заплащането е единственият фактор.

(Ако някой се съмнява, че не всичко може да се плати, предлагам му да облече скафандър и да види с очите си как се чистят с пясък танкери отвътре – преживяването е незабравимо. Ръкохватката на самия пясъкоструен апарат жаргонно се нарича „ръката на мъртвеца” – в коментарите мога да обясня защо.)

Едва при адекватно на пазара на труда заплащане ние можем да се опитаме да прилагаме системи за управление на качеството или подобряване организацията на труда. Тук имаме първите наченки на мислене, при което служителят идентифицира собствените си интереси с тези на фирмата – а без това всичко е губене време. Но – имаме ли пряка зависимост между качеството на труда и заплащането? Тоест – ако непрекъснато повишаваме заплатите, със същото темпо ли ще се увеличава производителността?

Не, естествено. За пряко заетите в производството заплатите са мотиватор отново в рамките на 20% (примерно). След това ефект няма или по-скоро обратен – служителят решава, че някой нещо му е длъжен и ако не го получи, губи желание за работа. Ето защо ако в даден регион механиците получават примерно по 700 лв. чисто, безсмислено е вие да им плащате повече от 850 лв. Това са законите на пазара. Изключение правят само специалисти и мениджъри с пазарна стойност, която не може да се докаже – няма с кого да ги сравниш в региона – но и там действа подобен механизъм.

Тоест – няма абсолютно никакъв смисъл да плащаш на пряко зает в производството повече от 20 % над пазарните нива. Ако той извърши трудов подвиг, вече говорим за бонуси.
Нека уточним нещо очевидно – заплата е гарантирана и се дава за отговорностите на позицията, бонусите – не са и се дават за постигане на определени, предварително определени показатели. Петдесет лева „за Коледа” не са бонус, а подаяние.

Има един важен момент, който умишлено пренебрегнах в раздела за „ниските”заплати. И така, за какво се дава заплатата – за отговорностите на позицията или за качествата на човека, който я заема? Въпросът изобщо не е прост и съм чувал какви ли не мнения, особено от хора, които са прочели определени книги, но никога не са управлявали някого.

Моето лично становище е – плаща се за позицията. Героите от частта ми за „ниските” заплати определено не са съгласни с мен – ама как така – бай Стоян е стругар от двадесет години, а Стоянчо – от три, единият може – ехе, а другият… Ами тогава се правят разценки или се оформят позиции „стругар” и „старши-стругар” или „експерт-стругар”. Но докато Стоянчо вярва, че отговорностите му са еднакви с тези на бай Стоян, винаги ще се чувства излъган, ще завижда на колегата си и ще се чуди за какво да го натопи. Впрочем, това вече го минахме в първата част.

Тоест – заплата се дава, за да покриеш отговорностите на позицията. Ако не можеш – благодарим ти за усилията, но… Ако можеш, нищо друго няма значение. Иван и Петър ръководят два еднакви цеха и постигат еднакви резултати. Не е логично да плащаме повече на Иван само защото е началник-цех от по-дълго време – или ако го правим, да не е много.
А ако цехът на Петър работи добре, а на Иван много добре – има си бонуси. Освен всичко друго, не се знае дали ролите няма да се разменят, а заплата трудно се намалява (само чрез неувеличаването й в резултат на инфлацията).

Както вероятно някои са забелязали, тук повтарям изводите от една друга моя статия – „Кой ми открадна правилата?” . Тоест – колкото повече една фирма работи с ясни и писани правила, толкова по-конкурентособна е тя. Някой може да си помисли, че откривам топлата вода, но в поне две трети от българските компании правилата са само на хартия или изобщо липсват.

Дано не се е създало впечатление, че е достатъчно човек да поддържа адекватни на местния пазар заплати и всичко ще е наред. Не, за съжаление – класически пример са държавните фирми. Заплатата кара човек да дойде на работа и да изпълнява определени нареждания – но ще има ли такива и доколко те ще са уместни – зависи от хората на върха на фирмената йерархия. За повечето от тях важи обаче следващият раздел, затова тук ще споменем само, че с просто „адекватни” заплати са наемат просто адекватни мениджъри, т.е. – работяги. Не очаквайте от тях креативност, иновативност или нещо от този род – ако го притежаваха, нямаше да работят за вас. Това е нивото на „златната” среда.

3/Заплати, надхвърлящи с повече от 20 % нивото на пазара

Тук тези 20% са много условни. Често се случва да дойде чужда инвеститор и да предложи над 100% повече от пазарните нива. За себе си човекът е прав – в завода му в Западна Европа това е минимална заплата, а тук има само десетина мениджъри… Инвестицията си струва. Дори ако поиска, събира мениджърския елит на страната в бранша – но това пък крие други опасности – най-вече, безкрайните спорове кой е по-велик.

Интересното е, че този подход се прилага само към мениджмънта и специалистите – на останалите се предлагат само адекватни заплати. Логиката е, че ръководителите трябва да създадат организацията и да я поддържат, а останалите просто да обслужват машините. Един добре организиран завод може да понесе спокойно 3-4 % месечно „обезкръвяване” и това да не се отрази на резултатите му. Но в такава фирма никой от работниците няма да каже „ние ви изкарваме заплатите”, понеже ще го уволнят на секундата.

В интерес на истината, някои собственици у нас започнаха с много високи заплати за целия персонал. Вярно, тук се намесиха и някои други фактори – роднинство например – но все пак. Постепенно обаче стана ясно, че заплати над пазарните нива могат да се плащат само на уникални служители, а сред изпълнителите няма такива. Там има само повече или по-малко умеещи.

Има и друго, което едва сега някои разбират – ако сбърка, работник може да предизвика брак примерно за 1000 лева (при това обикновено поправим). Един неадекватен мениджър може да докара фирмата почти до фалит, стига позицията му да го позволява. Ето защо е важно мениджърът да е доволен, спокоен и т.н. – тук аналогията с пилота на самолета и стюардесата е почти пълна.

Но има и наистина талантливи хора. Те променят нещата около себе си и генерират значителни печалби за фирмата. Какво да им плащаме на тях?
Бонуси, разбира се. Още не са измислени длъжности „талант”, „гений” и т.н. Човекът покрива очакваните от него отговорности и си получава заплата за позицията. За всичко друго – бонус, за който останалите да не знаят. Изобщо, аз поддържам малко еретичната теза, че не е необходимо заплатите да са фирмена тайна – и обратното – бонусите трябва да бъдат най-добре пазената. Това е лично мнение, не ангажирам никого с него.

Но и тук подчертавам – ако един мениджър работи добре за 4000 лв. месечно и вие му увеличите заплатата един път и половина, той няма да започне работи още по-добре – напротив, ще се помисли за незаменим и ще капризничи. Ето защо над пазарната стойност – само бонуси за постигнати конкретни цели.

Разбира се, със заплати над пазарните нива се постига още една цел – почти няма риск конкуренцията да примами ключов служител. Ако не говорим ?

Ами ако наистина…?

imageУважаеми пораснали деца! Във връзка с редица оплаквания, че в нашата рубрика „Лека нощ, електорат” ви разказваме само изтъркани приказки – как утре ще сме щели да станем „Швейцария на Балканите”, как от другия месец минималната заплата се увеличавала на 1000 евро, а пенсиите – на 500, екипът на сценаристите ни се събра и подготви специален сценарий, съдържащ повече хорър. Моля зрителите с по-слаби сърца да не гледат.

…В края на юни 2013 година хунта начело с генерал Августин Пенчев (наричан тайно зад гърба му „Аугусто Пиночет”) извърши държавен преврат. По предварително споразумение с протестиращите в този ден улиците бяха празни и танковете стигнаха безпрепятствено до Народното събрание и Министерския съвет. Президентът се опита да се качи на най-близкия от тях и да се направи на Елцин, но един старшина бързо го свали и му обеща при втори опит да го прати в карцера.

В Министерския съвет пееха „Партизан за бой се стяга”, а в Народното събрание – „Ний сговорна сме дружина, ще крадеме до амина”. Впрочем, в парламента една от големите партии предвидливо липсваше, уж поради протест.

Когато танковете изстреляха първите снаряди обаче, и на двете места преминаха на стария хит на НЛО „Малей, страх”, примесено с откъслечни „вай, вай”. Междувременно един заблуден танк се оказа пред Телевизията и оттам побързаха да поздравят новата власт.

Генерал Пенчев обяви пред народа, че ще работи по утвърдена технология и предупреди БФС, че за около месец смята да ползва някои стадиони. От УЕФА отначало помрънкаха, но когато генералът обясни, че всъщност това е форма на борба с корупцията, приеха да отложим малко първенството.

Технологията на генерала изискваше първо да бъдат разстреляни фанатичните комунисти, социалисти и изобщо – убедените „леви”. Ето защо участниците в хунтата наредиха картечниците, но после изведнъж се сепнаха – оказа се, че в страната няма истински леви! Генералът нареди да доведат някои от ръководителите на съответната партия, но се получи голям конфуз – когато бе питан доколко е ляв, съответният политик почваше да се смее и показваше влоговете си в чуждестранни банки. Други говореха за бизнеса си, в който те не били наемни работници, а по-скоро – точно обратното… А когато един полковник попита поредния задържан – „Е, добре де, но вие нали сте за социално равенство?”, човекът така се обиди, че искаше сам да се хвърли срещу дулата на картечниците.

Същото се повтори и с политици от други партии, които уж също доскоро… онова там, за справедливостта и равенството. Единият дори искаше да си покаже летящата чиния, но се оказа, че тя няма да успее да кацне на стадиона. А медийната империя на друг борец за народно добруване веднага започна да бълва материали за новата власт, всички до един започващи с „машалла!”.

„Е, няма как – въздъхна Августин Пенчев – Ще разстрелваме олигарси тогава.” Но се оказа, че у нас и такива нямало – редица банкери вече бяха прехвърлили собствеността си на неграмотни цигани и сега обикаляха улиците с велосипеди – понеже, нали, бензинът много скъп… Изведнъж бе установено, че страната е пълна с изоставена и никому ненужна собственост – хотели, казина – и дори две планини. Бизнесмени започнаха спешно да залагат поршета срещу експресен кредит от сто лева и не го връщаха после.

Виж, корупционерите не успяха да се скрият толкова бързо – няколко митничари и катаджии бяха докарани в закрити камиони през нощта, на сутринта попитани „е, сега ще се разстрелваме ли или ще почерпите?”, но картечарите не изчакаха отговора. Обаче дотам – когато дойде ред на здравеопазването и съдебната система, генералът тъжно погледна стотината сандъка с патрони и въздъхна – за кого по-напред? Та се наложи да отсекат съответния брой пръчки и да ги потопят във вода – поне да им хвърлят по един бой, колкото да не е без хич.

…След около месец хунтата осъзна, че всъщност няма срещу кого повече да се бори и реши да бъдат проведени избори за Велико народно събрание – като за целта организира кръгла маса с основните политически сили. Когато лидерите им седнаха с охкане (пръчките!), Августин Пенчев делово обясни, че всичко било направено за доброто на Родината. „Ама поне да се беше извинил бе!” – изпъшка един от присъстващите, но срещнал суровия поглед на генерала, се сви и дори за миг му се прииска да се скрие под масата…

Това беше всичко, вече пораснали деца! Но вие не се плашете – България е член на НАТО и ЕС и подобно нещо в действителност никога не би могло да се случи. Ето защо ние пожелаваме „лека нощ” на вас и на всички онези, които може да са се познали в нашата приказка.

Това наистина е напълно случайно, уверяваме ви.

С най-искрени благодарности!

imageДо: „Трошан Първи Инженеринг Къмпани”
На вниманието на: Специалиста по човешки ресурси г-ца Калинкова

Уважаема госпожице Калинкова,

С настоящото писмо още веднъж бих желал да Ви благодаря за проведеното днес следобед интервю за позицията „Пазач на склад за строителни материали”. Отново подчертавам, че то остави неизгладими впечатления в мен и дори сега, в полунощ, все още ми е трудно да заспя от вълнение.

Ако позволите да споделя, изумен бях как млада госпожица на Вашата възраст (не бих Ви дал повече от 25 години, пряко сили 26) може да задава толкова оригинални и със скрит смисъл въпроси. Признавам си, че веднага след интервюто си ги записах по памет и възнамерявам в близките няколко години всеки ден да мисля върху тях.

„Защо сте си сменяли толкова често работата?” – Вероятно много от хората, които заедно с мен кандидатстват за същата позиция, си мислят, че това е един изключително тъп въпрос – все едно да те попитат защо цял живот не пазаруваш от един и същи магазин. Аз обаче, благодарение на вродената си интелигентност, веднага прозрях под привидния идиотизъм един дълбок смисъл и човешка загриженост. Всъщност Вие искахте да ми намекнете, че е време да спра да се лутам в живота и да определя приоритетите си, нали? И ми се стори, че в думите Ви усетих лек, едва доловим намек за онази вярност към фирмата, за онова самурайското, което за съжаление липсва у нас, българите – и което направи Япония велика икономическа сила. Може би имаше и някакво доброжелателно предупреждение, някаква искрена загриженост – един вид, както досега си си сменял работата, утре може да смениш и жена си, а за едно прекрасно семейство това е… незаслужено. Поне ми се иска да е било така, докато аз Ви обяснявах за неизплатените заплати, Вие промълвихте едно „уф!”, но не съм напълно сигурен как трябва да го тълкувам.

Но следващият Ви въпрос не остави никакво съмнение – „Готови ли сте да работите извънредно, без за това да ви се плати допълнително? По изключение, разбира се.” Тук Вие искате да разберете дали аз съм трудолюбив човек, готов да помогне на хората/фирмата в беда. Тоест, дали имам добро сърце и голяма Душа? Отговорът е едно категорично – да! Щом трябва, значи трябва. За мен винаги е било приоритет хора като господин Трошан да реализират планираните от тях печалби, а ние – какво толкова, че сме поработили няколко часа безплатно? А особено пък ако е в събота или неделя – лежиш си иначе в къщи на дивана, пиеш бира и гледаш мач. Обездвижаване, а то е основен бич на съвремието ни. А и от бирата се получава коремче. Друго си е да поработиш, при това без пари – така в организма се отделят разни полезни хормони и те държат във форма. А и за какво са ми повече пари – нали веднага ще ги похарча? По-добре те да останат в г-н Трошан, за да може той с тях да създаде още работни места и да направи нещо социално отговорно – да построи някоя чешмичка или да сложи две пейки в парка например. Тук бих желал да споделя, че докато чакахме заедно пред вратата на кабинета Ви, един от другите кандидати спомена, че нещо не му харесвал фактът, че обявата за работа е пусната в два часа след полунощ, но не е той човекът, който да Ви казва кога да си пускате обявите, нали? Има плаващо работно време и разни други такива работи, какво му разбира на него гагата от организация на подбор на персонала…?

Но да се върнем на въпросите. „Екипен играч ли сте?” Тук трябва да си призная, че отначало малко се обърках – понеже, нали – аз за пазач ли кандидатствам или за футболист? Но сега, като помислих час-два, разбрах, че Вие сте намеквали за нещо съвсем друго. Сериозният Ви професионален и житейски опит несъмнено Ви е дал възможност веднага да усетите, че под привидно общителната си обвивка аз всъщност съм един дълбоко самотен и неразбран от обществото и близките си човек. Ето, аз имам една мечта, както беше казал оня афроамериканец Мартин Лутър Кинг – искам стана дипломат. Може в Париж, може в Лондон, в краен случай – в ЮАР, не помня коя им беше столицата. Но като нямам вуйчо политик… Всички търсят някакви измислени поводи, за да ме разколебаят – само със завършено СПТУ не можело, искало се владеене на езици и поне малко на компютър, а една присъда, макар и условна, по-скоро пречела… Е, как да играеш в екип с такива хора? И подобно неразбиране ме депресира, откъсва ме от колектива, прави ме аутсайдер… Но не и ако вие ме назначите! Обещавам още първия ден да донеса вечерта на работа три литра гроздова и така да сплотя екипа, че… Направо ще им стана като брат.

„Креативен ли сте? Обичате ли иновациите?” Е, до днес тези думи не ги знаех, защо да лъжа. Но когато се прибрах в къщи, накарах сина да провери в Гугъл и сега вече да отговоря – да креативен съм. Да, обичам и умея да създавам. Да, вече три деца съм креативирал, макар и едното да прилича малко на комшията. И беседка си направих на село, и терасата остъклих. Така че с креативността – никакъв проблем.
Виж, с иновативността, там малко… В Гугъл пишеше, че това означавало да опиташ нещо принципно ново. Да, ама жената не иска бе! Колко я увещавах – не ще и не ще. Иначе всяка седмица пробвам различна марка бира, но дали това ме прави по-иновативен – Вие преценете. И поговорете с жената – ако това е задължително условие да ме назначите, да се прежали веднъж. Така де…

„Кое е любимото ви животно – тигър или слон?” – Тук отначало, поради неопитността ми, отначало си помислих, че ми се подигравате. Все пак не кандидатствам за укротител в цирка, нали? Пък и ако трябва да съм честен, любимото ми животно е печено прасенце, с лимон в устата. Но после се замислих и сега смятам, че всъщност Вие сте искали да попитате – като тигър ли ще разкъсате конкурентите на фирмата или ще ги смачкате като слон? И двете, госпожице Калинкова, и двете. А най-много мразя крокодилите – това е верният отговор, нали? Затова никога няма да завлека фирмата на дъното.

Абе, трудно е за страничен човек като мен веднага да оцени това, което правите за него по време на интервюто, затова се налага да пиша това писмо. Ето, например – моментът, когато Ви се обадиха по телефона и половин час обсъждахте с гаджето си къде ще ходите довечера. Някой може да го помисли за непрофесионализъм, но аз сега разбирам, че вие просто сте ми дали така необходима пауза – да релаксирам, да събера мислите си, да се организирам… Най-искрено Ви благодаря.

Предполагам, ще запазите това писмо и ще си спомните за мен в подходящия момент, когато почнете да хвърляте документите на другите кандидати в кошчето. А освен това вероятно ще го покажете на колегите си от фирмата и от гилдията – да видят как горещо Ви благодарят хората за професионализма. Какво пък – аз нямам нищо против. Вие само ме назначете, пък после ако искайте – и в рамка си го сложете и си го окачете на стената. Нека следващите кандидати веднага разбират на кого са попаднали.

И накрая искам дебело да подчертая, че не споделям разпространеният предразсъдък, че всъщност на Вас за такива интервюта Ви се плащало и че никой не благодарял със специално писмо на управителя на болницата, че доктор Иванов му е премерил кръвното. Както впрочем и на самия доктор Иванов.

Това са клевети на неодобрени за дадена позиция хора – както например и твърдението, че често ЧР-те просто се опиянявали от малкото власт, която им е дадена – да отхвърлят един кадърен кандидат – и като повечето комплексари изпитвали невероятно удоволствие някой писмено да ги ласкае колко са велики. Но – както казах – това са долни клевети.

С най-дълбоко уважение и признателност за проведеното интервю,
Кирчо Пиперков

P.S. Ако стане работата, аз няма да забравя да почерпя де.
К.

Бай Асан, комшията на парламента

imageВ понеделник приеха закона окончателно, във вторник „ЦСКА” и „Левски” обявиха обединението си с „Нефтохимик” (понеже имал хубав стадион) и заминаха да тренират в Бургас, в сряда ултрасите се биха кой коя трибуна да заеме на новото място… и общественото внимание бе отклонено. Включително и това на определени служби за охрана, които с изумление установиха в четвъртък сутринта, че някой е направил пристройка от дъски и ламарина от едната страна на Народното събрание.

Две полицейски коли спряха до нея и извлякоха отвътре сънения бай Асан, а също и многобройната му сополива челяд. Но докато униформените го питаха дали случайно не е луд, а той им тикаше в лицето Държавен вестник, наоколо се събраха още стотина мургави братовчеди и скоро над тълпата можеше да се чуе само едно изречение: „Единствено жилище му е, какво като е незаконно? Вече може.”

Дойдоха репортери и дори представители на БХК – и пред тях бай Асан обясни, че се е сбъднала най-съкровената му мечта – да си плаща редовно тока. Досега в махалата не можело, нямало партида, но вече… Хората от БХК се просълзиха пред камерите, а нашият човек помоли да го захранят със стотина кабела едновременно – много ги обичал.

Не че беше толкова лош човекът – е, вярно, понякога пускаше песните на Софи Маринова малко по-силно, но пък и част от народните представители веднага наостряха уши – кръвта вода не става. Дори когато през есента Айшето клекна пред дома си да вари лютеница, доста от депутатите донесоха по една филия хляб да им намажела – напомняло им за родното село и изобщо… Айшето мажеше и дори гледаше на ръка и предсказваше бъдещето, докато накрая й забраниха – в резултат на казаното от нея политическото пространство изведнъж се оказа силно прекроено.

Макар че от сградата на парламента пуснаха специален маркуч и раздадоха корита, скоро бе установено, че къпането в суровия софийски климат било опасно за несвикналите на подобно изпитание организми на пришълците, та след месец в парламентарната зала винаги знаеха от коя посока духа вятърът. За сметка на това силно се подобри имиджът ни пред Европа; щом поредният защитник на правата на малцинствата дойдеше да порицае лично депутатите, децата на Асан го посрещаха усмихнато, снимаха се с него и му свиваха часовника. Е, то при европейските заплати един часовник не е голям масраф, но скоро посещенията престанаха, а в съответните комисии бе отчетено, че България най-после…

Най-големият син на Асан дори веднъж седна на тротоара пред Народното събрание – комшии сме, нали, какво толкова – и се опита да организира игра на „тука има, тука нема”, но един заслужил депутат (с пет мандата зад гърба си) го плесна по врата и му обясни – за нас, момче, винаги е имало и ще има…

А когато дъщерята на комшията навърши тринадесет години и й стана време за женене, от ръководството на парламента проявиха разбиране – за три дни районът бе отцепен, на площада отпред сложиха дървени маси и пейки, а пет коли на „Спешна помощ” дежуреха наблизо – ако на циганска сватба накрая не заиграят ножовете, значи ракията е била малко. Едновременно с това населението от околните квартали бе предупредено да стиска зъби и по възможност да не получава инфаркт, предвид на утежнената обстановка и липсата на ресурс. Но няма как – нали казват – понякога комшията е по-ценен и от брата…

Понеже беше на удобно място, жилището на бай Асан скоро се превърна в лоби бар на известните организации „Евророма”, „Евромилан”, „Евроювентус” и т.н. – и скоро бе трудно да се прецени къде спират повече черни мерцедеси – пред главния вход или пред този на Асан. Особено преди избори мястото за паркиране не стига, заемат всичко наоколо и депутатите вървят доста пеша. Но точно тогава пък смее ли някой да се обади?

…И като стана дума за мерцедесите, та се сетих – сега същите хора са решили да доразвият идеята си в нов закон – ако колата ти е единствена, дори и да е незаконно придобита – няма проблем. После ще се обсъжда вероятно същото и за дипломата за висше образование – купена, но само една – е, сега ще се дискриминираме ли? Ами държавната администрация да остане без хора…?

Някой може да каже, че всичко това са измислици и в центъра на София не може да се построи цигански коптор. Вероятно е така, но пък навсякъде другаде – няма проблем.

Въпросът ми е – а защо?

Божият съд

imageГледам какво става в парламента напоследък и нещо не мога да схвана идеята – казва някой си, че отишъл там да се бори с някого (то не че е световно първенство или олимпиада, но човекът така твърди) и уж го бута с едната ръка, а с другата здраво го подпира, за да не му паднело мнозинството. Е, според мен там би трябвало да се работи заедно за България, а не всички да се правят на пехливани, но – кой ме пита?

…Лидерът седеше на парламентарната банка и четеше книжка с приказки. Все пак, често му се налагаше да общува с електората и трябваше непрекъснато да попълва репертоара си. А и тази се случи романтична, от любимите му.

Веднъж много богат младеж и бедна девойка се влюбили един в друг.
– Обичам те – шепнела тя.
– Обичам те – повтарял той – Но родителите ни никога няма да ни разрешат да се оженим.
– И какво значение има? – не разбирала девойката – Аз съм готова да ти се отдам и просто така, без формалности. Искам само да бъдем заедно.
– А, не бива! – подскочил момъкът – Църквата, общественото мнение…
– Но ние никога няма да получим одобрението им! – разплакало се момичето – Май ни остава само да умрем заедно?
– Май да – мрачно въздъхнал момъкът и двамата застанали на края на една висока скала.
– Прегърни ме – помолила девойката – Знам, че няма друг изход, но ме е страх.
– Няма проблем – отговорил момъкът, прегърнал я, а после внимателно я бутнал в пропастта.
Но той самият не скочил, а се върнал в къщи, впоследствие се оженил за друга девойка и живял щастливо до смъртта си…

„Това май не е подходящо за електората – помисли си Лидерът – Вярно – има го моментът, че трябва да ме обичат до гроб, нищо че околните смятат това за недотам редно (то пък на тях какво им влиза в работата?), има го и това със смелият мъж, който те прегръща, когато стоиш на ръба на кризата, присъства и най-важното – каква ти там неформална любов? Ти първо пусни бюлетината, пък после ми говори за чувства! Само дето краят нещо…Я чакай! То имало продължение от другата страна на листа, я да видим какво е станало после?

…Някогашният младеж и девойката се срещнали отново на Божия съд. Бог попитал сурово:
– С кого почваме?
– Дамите са с предимство – обяснил младежът, който никак не се натискал да е пръв, когато ставало дума за съдене.
Бог кимнал и почнал:
– Значи, ти си искала да се отдадеш на любовта си към този момък, пренебрегвайки мнението на околните и най-важното – законите на църквата, т.е. – моята воля?
– Да, аз го обичах и му вярвах…
– Аха! И затова бе готова на най-големия грях – самоубийството? В ада! А ти, бе юнак?
– Аз какво… За мен твоите воля и правила са над всичко, аз заради теб и на убийство съм готов, пък и тя така и така искаше да умре…
И бог решил – прав е човекът, мястото му е в рая…

„Така е по-добре, но май няма да го разберат – поклати глава Лидерът – Важни са две неща – първо, както казахме – да се пусне моята бюлетина. И второ – Господ да е доволен. То вярно – истински бог може и да няма, но – Европа, Великите сили, групировки разни – все някой казва какво трябва да се направи. Значи – той трябва да е доволен – и точка! Така се постига вечен политически живот и се заслужава място в рая. Другото – разни неформални обещания там, програми някакви – си е жив грях, направо незаконна любов.
Пък и електоратът все сам се мъчи да се набута във финансовата пропаст – е, добре де обичаме се – но аз да не съм идиот да скачам с него? Любов, любов, но чак пък толкова…?
Но приказката все пак става – ако се бутне тук – там малко…”

И Лидерът извади червения молив и почна да редактира.

Кума Лиса – следизборно

imageЕдин ден се случи така, че Кума Лиса я подгониха.

За нея поне това бе голяма изненада – уж знаеше две и двеста, цял чувал с хитрини имаше, пък и беше проглушила ушите на всички как била прокарала нови пътеки в гората – като дойдат ловците, да се бяга по-лесно. Дори преди няколко месеца бе поканила една своя белгийска братовчедка, която обясняваше на всяко срещнато животно колко им завиждат в Европа за тяхната Кума Лиса – ех, ако и там си имали някоя такава… ама на. Кумчо Вълчо се опита да обясни на „белгийката”, че нещо напоследък коремът му много свири от глад, но бе посъветван да се разхожда по-често по новите пътеки и да гледа по-оптимистично на нещата.

… Обаче стана една патаклама в гората, почнаха едни спорове кой кого харесвал и кого не – а Кума Лиса така се беше наконтила, че пак хвана на доста животни окото – обаче накрая я подгониха. И сега тя се криеше в една дупка, а отвън клечаха три кучета – червено, зелено и едно с бяла глава – абе, направо като националния флаг. Та – седяха си те отвън и канеха Кумицата да излезе, за да й кажели нещо – но тя упорито се преструваше, че не ги чува. Знаеше, че в нашата гора обикновено е така – седмица-две се лае, а после – всичко по старому. И сега тя се бе скрила надълбоко и анализираше ситуацията, както и защо се стигна до нея.

– Краченца, краченца, вие какво правихте напоследък? – попита Кума Лиса.
– Носихме те насам – нататък из гората да обясняваш на всеки колко добре си живее – отговориха краченцата – Целите сме в рани, тези новите пътеки нещо…
– Друго? – усмихна се доволно Кумицата.
– Ами накрая доста се поозорихме, докато стигнем до дупката преди кучетата. Нали уж някакъв имунитет там, а те направо искаха да ти скъсат кожухчето…?
„Чак пък толкова” – помисли си Кума Лиса, но, естествено, не можеше да споделя тайни на горската политика с краката си. Затова им обеща едни маратонки „Найки” – веднага щом настъпят по-добри времена.

Навън обаче кучетата яростно лаеха и Кумицата заподозря, че може да са дошли репортери. Затова се изтегна на другата страна и пак започна:
– Оченца, оченца – а вие какво правихте напоследък?
– Гледахме как се държат животните – отговориха те – Кой те подкрепя, а кой само се ослушва и чака да дойдат кучетата…
– Ох на кака сладките! – зарадва се Кума Лиса – Кака ще им купи очила „Армани” да ги скрие засега, пък после, като му дойде времето – пак да гледате…

Навън кучета се преструваха, че приятелски делят един кокъл, но ръмженето им непрекъснато се усилваше. Кума Лиса реши, че не е сега моментът да се показва и продължи:
– Ушички, ушички – а вие какво правехте тези дни?
Ушичките пламнаха от заслужена гордост.
– Слушахме – и каквото трябва, и каквото не трябва. Те някои животни заплашваха по едно време да ни откъснат, но ние не се уплашихме.
„Абе то сега кой ли не слухти в гората – мислено въздъхна Кума Лиса – Ето, аз оня ден споделих с комшийката, че е времe да сменим пазача на курника – много бдителен е станал нещо – и веднага цялата гора научи. Че и ме обвиниха в кадруване в кооперацията, но – както и да е. Обаче трябва да ги окуража, понеже без те да слухтят направо съм за никъде. ”
И ушичките получиха обещание за нов MP3 плейър със стерео слушалки – само да продължават да следят кой какво казва и срещу кого.

…А после Кума Лиса се замисли – каква стана тя – всички се старали, а сега аз си седя тук в дупката и не смея да си покажа носа навън. Защо така?
И се сети разбира се – а после започна с най-сладкия си глас:
– А ти, опашчице – какво правеше напоследък, докато си мерехме рейтинга с кучетата?

(Трябва да уточним, че Кумицата имаше малко странна опашка – отначало стройна и почти плешива, а после плавно преминаваше в дебела и пухкава. Лисицата много се гордееше с тази комбинация, която до момента умееше да замита всякакви следи.)

– Аз се влачех отзад и дразнех кучетата – обясни опашката – Но мисля, че сега вече сме в безопасност и можем да обсъдим кой за какво става? Понеже някои не ми харесват и по-добре да ги отрежем и да ги хвърлим на кучетата…

Тук Кума Лиса много се ядоса и искаше да напомни кой е главата и кой решава, а също така – да подаде опашката навън, за да я разкъсат. Само че навреме се сети – захапе ли веднъж прокурорът, не се знае какво ще бъде извлечено на светло. Затова внимателно предупреди опашката да не прави повече така и пак се изтегна в дупката – да чака по-добри времена.

Те, горските жители, не помнят много дълго.