Година 2013

…Малко след полунощ бай Иван се облече и излезе на двора. Огледа се и видя, че прозорците на околните къщи не светят. Тогава той тихо отиде до сайванта, взе кофата и лопатата, а после се насочи към купчината чакъл в най-отдалечения край на двора…

Тя се появи в ранната пролет; снегът се стопи, локвите постепенно изчезнаха и в средата на улицата зейна огромна дупка – около метър в диаметър и дълбока колкото да счупиш полуоска. И хората чупеха - е, не всеки ден, но се случваше. Макар и в края на града, улицата бе сравнително натоварена и не беше рядкост някой забързан шофьор да не успее да реагира и да завърши пътуването си преждевременно. Жертви, слава богу, нямаше – но псувни и проклятия колкото искаш.

Естествено, информираха общината и получиха дежурния отговор – „при първа възможност…” Но мина половин година и тази възможност така и не се появи. Тогава живеещите на улицата се обадиха на една телевизия.

Екипът дойде още на следващия ден и снима дупката в различни ракурси, взе интервю от дядо Пеньо, пи едно кафе с кмета и си отиде – а вечерта дупката я показаха в централните новини, като небрежно споменаха по колко хора загиват у нас заради подобно нехайство на съответните власти… и с това всичко свърши.

„Три кофи с чакъл му е майката”- обясняваше бай Иван на събралите се наоколо съседи – „Няма да стане като асфалт, но поне няма да си трошим колите. Аз имам малко на двора, ще го сипя и – готово. А после ще чакаме общината да довърши.”
„Много има да чакаш” – обясни му Богдан, бившият старшина – „Реши ли се проблемът – макар и временно – и очите им няма да видиш тук. Мене ако питате, дайте даже малко да я разширим - да събира поне предницата на джип.”
„Като в „Кадилакът на Долан” – обади се внучето му – „Да влезе вътре някой бандюга и ние да го заровим.”
„Не” – поклати глава Богдан – „Но докато някой по-важен не изпищи, никой няма да си мръдне пръста.”
„А като асфалтират улицата, може и градинки да направят. С пейки – да си почиваме и да общуваме” – намеси се Йордановица – „Никакво пипане на дупката”.
Гласуваха – глас народен, глас божи.

Междувременно от телевизията дойдоха пак. Репортерът умело изглеждаше разгневен:
„Уважаеми зрители, ето ние вече втори път обръщаме внимание…” – а зад него дупката зееше зловещо.

Репортажът имаше успех и няколко вестника отчетоха изоставането си от темата. Ето защо ден два след това техни екипи обиколиха живеещите наоколо и прилежно описаха – кой откога познава дупката, колко пъти е падал в нея, в Европа така ли правят и изобщо – май е време за нови избори. Един фотограф се опита да очертае дупката с бяла боя, за да изпъкнела на снимката, но не му разрешиха – колкото повече счупени полуоски, толкова повече слава. Който има очи, да гледа.

Третият репортаж по телевизията бе направо яростен – мотото му бе „У нас дупките изядоха хората” и напомняше, че с този кмет… Е, вярно – докато дойде, екипът попадна в десетина други дупки, но … редакционна политика, какво да го правиш – не всеки е за критикуване. А тук, в покрайнините…

…И накрая бай Иван не издържа – донесе три кофи чакъл, изсипа ги в дупката и ги подравни с лопатата. Не стана като ново, но катастрофите престанаха.
Но редакторът хареса третия репортаж и настоя за четвърти – на този кмет още едно малко бутване му трябвало… И екипът замина отново на обекта.

Беше късен следобед, а калта бе замазала чакъла и дупката изобщо не се виждаше. Объркани, репортерите започнаха да звънят на околните врати. Хората наизскачаха, видяха какво се е случило и започнаха да псуват и да търсят лопати. Но екипът бързаше и тогава първо Богдан, а после и другите се наведоха и почнаха с ръце да изгребват чакъла, докато накрая дупката блесна отново в цялото си великолепие. Лиснаха й една кофа с вода и снимките и интервютата започнаха.

Репортажът отново се хареса на зрителите и те поклатиха глави – абе, тези нашите управници няма ли да се размърдат най-после…
И по принцип бяха прави – бай Иван не се числеше на щат в общината. Той го направи просто така - да не катастрофират колите… Аматьор.

Друго си е да правиш репортаж след репортаж и изобщо…

- Ало, господин началник! Сержант Петров от КАТ на телефона. Извинявайте че така, след полунощ, но казахте при извънредна ситуация да звъним направо на вас…
- Да бе, но то при вас на всяко дежурство все по нещо извънредно се случва… Казвайте!
- Ами тук при нас има една мечка и…
- Къде – в патрулната кола?
- Не, не – под дървото.
- Какво дърво?
- На което сме се качили с колегата Иванов. Мечката е долу, гледа към нас и ръмжи лошо.
- И откъде се взе този звяр?
- Ами седяхме си ние с колегата Иванов в патрулката и си слушахме радиото и радара. После изведнъж по шосето се зададе нещо тъмно и голямо. „Този е без фарове – извика колегата и изскочи навън – Сега ударихме кьоравото”. Обаче се оказа мечка.
– Каква мечка?
- Една такава голяма, кафява…
- Има си хас да е била металик! Кафява ще е, естествено. И вие какво направихте?
- Ами Иванов бързо се качи на най-близкото дърво и й извика да се маха. Тя обаче не го послуша и дойде при мен – радарът тъкмо писукаше и може да я е привлякъл. Тогава аз също се качих на дървото, за да видя добре ли е колегата.
- А нямате ли оръжие? Стреляйте във въздуха!
- Да, че после мечката да се ядоса и да ни такова…изяде. А пушка нямаме.
- Каква пушка, мечките са защитени от закона. То затова няма смисъл да викаме и ловната дружинка де. Пък и то там – кметът, заместниците му, цветът на местния бизнес – един случаен човек няма. Не можем да рискуваме.
- Ами онези, Защитниците? Дето събират мечките и ги карат в Белица?
- Тях може. Обадете ми се след половин час, ще видя какво мога да направя.. И в никакъв случай не слизайте от дървото!
- А, няма, няма…

- Ало, господин началник? Сержант Петров се обажда, оня с мечката. Има ли някакъв шанс?
- А, да бе… Виж сега – говорих с хората и те казаха, че прибирали само танцуващи мечки. Вашата танцува ли?
- В момента не.
- По принцип, питам. Я й изпей нещо и провери.
- Какво да пея?
- Е, някоя чалга там. „Нашата полиция ни пази” недей, че вземе наистина да ви изяде. „Я елате пиленца при батко”… или меченца там… И се обади да докладваш.

- Ало, господин началник? Петров с мечката е. Не танцува.
- Ама изобщо?
- Да – само ръмжи и ни гледа още по-лошо.
- А така… Ами сега? А, сетих се – ще се обадя на бай Асан. Помните ли го? Дето го пазехте, докато купуваше на изборите гласове за нашите. Да я прибере и да я научи да танцува и после – в Белица. Вие засега стойте на дървото, когато бай Асан свърши и Защитниците я приберат, ще ви се обадя да слезете.
- Ама…
- Няма „ама”! Вече имам двама пострадали от скъсано въже, докато се опитвали да изтеглят с патрулката закъсал тир, един полузадушен от прах при спор с водач „този пожарогасител посмъртно няма да проработи”, сега и изядени от мечка…Не, стойте си там на клоните и ми се обадете като дойде бай Асан.

- Ало, господин началник… Сержант Петров е на телефона. Бай Асан дойде и мечката се махна от дървото. След малко слизаме, но…
- Какво пък сега?
- Ами бай Асан и мечката са облекли нашите жилетки, той маха с палката на всички минаващи коли, а тя им показва едно парче картон, на което пише:”Сега ще се ядем ли или ще почерпиш?” – и им взема по двадесет лева. Така като гледам, бая пара са събрали вече.
- Е, хайде, една вечер ще го преживеете. Нали отървахте кожата?
- Да бе, господин началник – но колата да ни върнат поне…Че до града далече да се прибираме пеша. Пък и другите мечки като чуят за далаверата – знаете колко бързо се разпространяват новините в гората – веднага ще дотичат.

А ние дори и пушка нямаме...

Мургавото семейство се качи в трамвая на втората спирка; жената носеше нещо увито в мръсно одеяло (предполагаше се, че е дете) и веднага започна да проси, а мъжът се облегна встрани.
– Дай бате, колкото можеш, че сме гладни като сирийски бежанци – обикаляше тя от човек на човек, а мъжът тръгна след нея – Детето цяла седмица не е яло нищо.

И хората даваха, макар че виждаха същата картина всеки ден. Дори тези, които пътуваха постоянно, бързо пресметнаха, че това ”дете” явно не е яло повече от месец и сигурно има забележително здрав организъм, за да издържи толкова. Но само свиваха рамене и даваха, сякаш да се извинят пред тази жена, че те имат, а тя – не. Отдавна бяха спрели да се замислят защо се е получило така.
И в този момент се чу ясен глас:
- Моля, вашите билети за проверка! Да, да, вашият и на мъжа ви.

Контрольорката беше жена на средна възраст, от тези, които не бият, а просто искат да свършат работата, за която получават заплата. Но това не промени реакцията на пътуващите:
– Как не ви е срам бе – изкрещя една пенсионерка с яркооранжева коса от втората седалка – Жената няма какво да яде, вие и искате пари за билет! Искайте от онези със сините буркани!
– Вместо да подгонят ония, дето окрадоха милионите, тръгнали да събират стотинки от нас – подкрепи я мъж с огромни мустаци – Я да оставите момичето на мира!
Мургавият въздъхна:
- Ех, бате, добре че не са се свършили свестните хора…
- Не ви е срам – продължи мустакатият – Да гоните хората! Аз да съм един премиер – щях да ви събера всички контрольори на едно място – да чукате камъни и да видите как се изкарва хляба.
- И да четат „Андрешко” – обади се един младеж с очила – Вечна творба.
- Ти пък какво…? – започна мъжът, но контрольорката го прекъсна.
- Тук не търсим милиони, за това си има други хора. Ние проверяваме билетите. В маршрутка можеш ли да се возиш без пари? Или в такси?
- Е, да, но те са частни – обясни мъжът – А това тук е държавно. Бълха я ухапала държавата за едно левче. А онези, които окрадоха….

Междувременно автобусът спря и мургавото семейство слезе. Контрольорката въздъхна и седна на една свободна седалка. Мъжът обаче не можеше да се успокои.
- Ами ти бе, момче – какво го спомена оня Андрешко?
- Просто така – сви рамене младежът с очилата – Между другото, циганинът ви открадна портмонето.
– Какво…? Ами ти що мълча бе?
- Не е моя работа да ви пазя вещите. Нито пък чантата на жената пред вас.
- Олеле, пенсията ми! – изпищя оранжевокосата – Ами сега как ще изкарам месеца?
- Сеирджия! Ако те хвана за врата… Ама и тези бе – кой ги пуска в автобусите? Спи полицията, пият кафе по цял ден… Аз, ако бях един премиер – такива крадци щях да ги беся направо по уличните стълбове!
- Много пари ли бяха? – съчувствено се обади една млада жена.
- Почти двадесет лева… Но то няма значение – как така ще бръкнеш и ще вземеш чуждото? Арабите ръце режат за такива работи.
- Поне ще нахранят детето – иронично се обади младежът.
- С моите пари ли бе? Или с пенсията на госпожата?
- Ами те други доходи нямат – напомни му младежът.
- И какво ме интересува мен какво имат? Ей, да ги пипна само… Ама не – няма ред в тая държава.
- Такива изобщо не бива да ги пускат в трамваите – подкрепи го жената с оранжевата коса – Но то у нас къде ли има ред, та и тук…
- В провинцията, ако си без билет, директно те свалят от автобуса – обясни младежът – И няма просяци в обществения транспорт.
- Ами да – пипат здраво хората. То и тук трябва да е така, но нали ги знаеш нашите…. Управници!

…А малко встрани от нея контрольорката разтриваше подутите си от умора крака и направи нещо, което отдавна не си бе позволявала в работно време – усмихна се.

Беше малко след полунощ; луната посребряваше петната сняг между дърветата, а Ахмед бягаше, стиснал в ръце малката си дъщеря. До него задъхана тичаше жена му, а зад тях се чуваше воят на вълците. Ахмед чувстваше, че тук някъде ще е краят и в този момент видя къщата на горския. Последните метри изминаха почти с пълзене, а сивите сенки на вече надвисваха над тях.

Бай Пенчо, горският, стреля два пъти във въздуха, а после им помогна да влязат. Къщата беше бедна, само с една стая – и той им постла на пода до печката. Когато малко се поуспокоиха, той им сипа по една бобена чорба – само това имаше – и след като хапнаха, те заспаха.

На сутринта бай Пенчо стана по-рано, издои козата и направи попара – и когато гостите станаха, той им сипа да закусят. После им обясни как да стигнат до селото.
- Каква село? – учуди се Ахмед на развален български език – А вълци, дето искат да ядат нас?
- Ама то денем няма… Добре, ще ви придружа.
- Абе и тука сме добре – призна Ахмед – Обаче ти да взема да ни осигури малко по-човешки условия да живее. Една стая за нас, една за малката… Нали ти европеец?
- Да, но … аз самият живея така. Общината няма пари и…
- За теб може да няма, но ние бежанци. Има право на достойни условия. В краен случай ти може излезе на палатка, а ние тука сместим в къща.

Бай Пенчо се замисли. Преди две години синът му отиде да живее в града – и никой не го питаше има ли къде да живее, какво ще работи… Свиваше се по мазетата и оцеляваше. А на тези тук – добри жилищни условия, работа, медицинско обслужване (без да са платили и един лев), а Ахмед спомена нещо и за училище на роден език за дъщеря му…

И бай Пенчо отиде да говори с кмета. „Вярно, потвърди оня, имаме международни ангажименти. Има празни къщи в селото, но щом се чувстват дискриминирани – какво да направим? Остави ги там и ела ти да живееш тук.”
„А гората?”
„Абе гората няма да избяга. Важното е международния ни имидж да не пострада, другото е лесно.”

В това време на вратата почука селският полицай. Водеше Ахмед.
- Гусин кмете, фанах го тоя да краде от хоремага.
- Ами като не ми предлага подходящ работа… - сви рамене арабинът – Наркопласьор или нещо по-така…
- Имаме свободни места в свинефермата…
- Е, аз мюсюлманин… Пък и то мръсно и тежко. Случайно не търси заместник-кмет?

Не търсеха. Затова пък му предложиха да организират акция в селото – кой каквото даде. Запазени дрехи, някоя съдина… Ахмед поклати глава – помощите в пари, ако обичате. И вземете да прокарате един свестен път до къщата на горския, че утре като си купя кола…

Впоследствие се наложи селото да плаща и на психиатър, понеже Ахмед всяка нощ сънувал как го гонят вълците и аха да го хванат… След това го пратиха на почивка с цялото му семейство – да се съвземел след цялата тази гонитба. Накрая му обявиха персонална помощ, пет пъти по-висока от пенсиите на бабите в селото. Впрочем – на жена му също.
И хората - тези диви, нецивилизовани българи, останали встрани от европейските ценности – започнаха да мърморят. Някои дори споменаха, че последният вълк около селото бил убит преди десетина години и сега в гората освен чакали друго нямало.

Психиатърът не можа да излекува страха на Ахмед от вълците, та накрая семейството бе пратено да живее в града, в тристаен апартамент. Тук те – кой знае защо – започнаха да изучават интензивно френски и английски. Ахмед дори си направи профил във Фейсбук, където разказваше за ужасите от среднощната гонитба, а накрая скромно указваше сметка за дарения. И хората даряваха, понеже малцина знаеха имало ли е вълци или не, точно Ахмед ли са гонили те или някой друг и т.н. И после въздъхваха с чувство за изпълнен дълг.

...А бай Генчо се върна в горската си къща, но сега чуе ли нещо, приличащо на вой на вълци, залоства здраво вратата.

Страх го е да не дойдат пак европейските ценности.

Наскоро прочетох информация, че индийска фирма щяла да строи кравеферма и млекозавод в Македония, най-големите в Европа. А защо не у нас? Ами понеже сме членове на ЕС и съответните чиновници никога няма да позволят в България да заработи подобно нещо, което ще им бъде сериозен конкурент. Дето викаха навремето – честито ви еврочленство и т.н.

Та – идват оня ден индийците и викат: „Да прощаваш, Тимуре, ама нямаше как… Вярно, у вас една четвърт от населението са ни исторически братовчеди, не биваше така, но какво можехме да направим? Щеше да се окаже, че нашите крави отделяли някакви по-специални газове, които разрушавали озоновия слой и – отидоха ни добичетата при първите ви блокове на АЕЦ Козлодуй. Тури му пепел и кажи с какво можем да компенсираме?”

Викам им – ами направете един сериал за нас тогава. Нещо такова, по-боливудско. Обаче ми дайте да прочета сценария предварително, че нали знаете: „Европа – дело тонкое”, както викаше един филмов герой. То май не беше за Европа де, но все пак.
Седмица по-късно сценарият пристигна. Предавам го по-долу в общи черти, като пропускам най-лиричните моменти:

В една малка балканска страна хората си играят на парламент и избори, въпреки че реално управляват злите ражди, наречени „олигарси”. Раждите пък се отчитат пред някакъв тайствен генерал, който вечер преди лягане им препрочита досиетата. Народът обаче не знае това и се радва, че е свободен. (десет минути песни и танци)

Един ден недотам младата и красива депутатка Маяне заявява от парламентарната трибуна на бившия премиер, че управлявал като слон в стъкларски магазин. Той жестоко се обижда и веднага реагира – а защо като в стъкларски магазин, а не в пиано бар например? (за слона няма претенции). Маяне, чиято партия е наследник на най-висшата каста, любезно му обяснява – понеже не се казва пиЯно бар и не става дума само за пиене. Той на свой ред я нарича „свещена крава” на политиката, но поради дефект на микрофона първата дума не се чува, жената обидено пита тя сега добиче ли е или какво – и двете най големи партии се скарват, поне за пред хората. (десет минути тъжна музика и още по-мрачни танци).

Президентът, който в последните месеци се опитва да разбере кой се опитва да му изкупи офшорката, излиза пред медиите с призив за обединение, започващ с думите: „Братя и сестри, ние сега цигански работи ли ще правим или какво…? – и след половинчасово изложение завършва: „Абе аз ако го пипна този тайнствен купувач, само на тайни ще ми стане.” После то традиция тегли една на националистите и почва да пее и танцува.

Президентът не знае, но вие като по-схватливи вече сте се досетили, че тайнственият купувач е точно лидерът на националистите, който продал някакви си принципи и сега се чуди къде вложи парите. Кой знае защо обаче, той пее частушки и танцува казачок.
Хората разбират, че няма кой да обеди нацията и се сещат за бившия главен махараджа, но оня само си обикаля горите и се прави на кълвач – чука по дърветата и пресмята нещо. Някой споменава за един друг, но се оказва, че той пък се бил оттеглил да медитира и да си брои парите (последното му отнема значително повече време). Търсят наследника му, но оня ги отрязва – докато не питам шефа, нищо не мога да направя…

Междувременно бившият премиер купува венец с надпис „Малко кофти се получи, съжалявам. Все пак толкова неща ни свързват…”, който смята да поднесе заедно с руския посланик пред изчистения за пореден път паметник на съветската армия. За миг той обаче той оставя венеца на банката на Маяне, тя се разплаква от щастие (мисли, че е за нея) и се хвърля на врата на „слона”, а той – като истински мъж – й прави предложение за брак. (целият парламент танцува и пее от щастие, а народът плаче – не е ясно защо)

На сватбата президентът и лидерът на националистите седят един до друг и когато първият неволно разлива чашата си, вижда на ръката на другия белег, какъвто има и самият той. Така президентът разбира, че баш-националистът е неговият брат-близнак, с когото са били разделени още като бебета. Двамата се прегръщат, целуват се и стават съдружници в офшорката, за която така и не става ясно съществува ли изобщо или…”

…Признах си честно пред индийците, че не мога да прогнозирам успеха на сериала. У нас специалисти по животните – дал Господ, но по изкуството….

Та – посъветвах ги да включат и малко крави, които също да пеят и да танцуват – пък каквото стане.

- Здравейте, приятели! Искам да ви поздравя за постоянството и да ви представя един наш нов член. Съгласно правилата ни, ще го наречем Минчо. Моля, Минчо – заповядайте на трибуната и споделете с нас кое ви накара да тръгнете по пагубния път на български депутат. Моля, не се притеснявайте – всички сме минали през това и ще ви разберем.

- Привет на всички! Ами аз … такова… постепенно. Отначало просто не ми се работеше и исках да стана някакъв синдикален лидер, но то там да се уредиш – по-трудно отколкото в националния отбор по футбол. Затова напуснах университета и тръгнах да лепя предизборни плакати.
- Кажете, Минчо – изпитвахте страст към определена партия и програмата й – или просто…?
- Не, никакви предпочитания – който ме вземе. Беше ми все тая дали ще седя отляво или отдясно в парламента, важното беше да съм там. Вероятно нямам воля, признавам си го.
- Не се притеснявайте, Минчо – всички сме го изживели някога... И така, лепяхте плакати, после започнахте да агитирате бабите в квартала и постепенно…
- А, не. Когато залепих десетият плакат, тате каза „стига толкова партийна дейност”, продаде два трактора и плати на когото трябва. Попаднах в листите и ме избраха.
- Минчо, ние всички ти съчувстваме – тук присъстващите задружно кимнаха- Но все пак – не се ли опита да се бориш с…?
- Опитвах, как да не съм? И на заседания спрях да ходя, и в парламентарния бюфет не обядвах повече… Но като мине някой наоколо и спомене за коктейл в посолство… или да прескочим до Брюксел…и аз…не мога да се преборя със себе си. И почвам да лобирам, да лобирам…
- Приятели – нека приветстваме желанието на Минчо да се пребори с порока си и да го подкрепим с ръкопляскания!
- Браво, Минчо! – разнесе се от всички страни – Не се отказвай! То както е тръгнало – и без това скоро ще паднете от власт.
- Благодаря ви, приятели – макар че тате има още десет трактора и пак ще иска да плати… Но този път ще бъда твърд – никакъв депутат! В краен случай – посланик… Благодаря ви за подкрепата.

- Така… А сега предлагам „Спаска” да ни разкаже за напредъка си от последната ни сбирка. Успя ли да се измъкнеш от онази парламентарна комисия и Бордовете?
Очите на жената бяха пълни със сълзи и тя дори леко подсмръкна.
- Ами, разкарах я онази мутра, спонсорът ми. Беше тежко – той го удари на чувства - как ме бил прибрал от магистралата, как отделял от залъка си за първите ми дози кокаин… Но накрая ме разбра и се разделихме като приятели.
- Браво, Спаске, радваме се за теб – изреваха останалите – Ти имаш воля!
- Абе воля имам, но порше – вече не. Оня си го взе и ми спря издръжката.
- Нищо, Спаске – важното е, че си преодоляла пристрастеността. Ето, ние планираме да създадем комуна, подобна на тези за наркозависимите. Няколко бараки на върха на планината, малък шивашки цех…
- Но аз съм свикнала да нося Версаче…
- Именно – ще си ги шиеш сама. Кеф ти Версаче, кеф ти Армани… Важното е да си възвърнеш вътрешната свобода.
И с това предлагам да завършим за днес. Следващият път колегата – нека го наречем условно Гунчо – ще ни разкаже за трудното си детство в семейство на потомствени политици и как – докато другите деца са ритали топка – е бил принуден всеки ден по сто пъти да повтаря пред огледалото „вие само гласувайте за нас, а ние после ще ви оправим”. Както и да дели последната си филия черен хляб (намазана с черен хайвер) с циганчетата, за да може след години да купува от тях гласове с отстъпка… Но това – следващия път, а сега нека си кажем „довиждане” и утре в парламента да се държим, все едно, че не се познаваме.

… Да – не е лесно човек да се пребори с пороците си, но с взаимна подкрепа… Пък и кой знае – накрая на ония може да им дойде акълът в главата и да не ни изберат.

Но като гледам от колко време се събираме – малко нещо не ми се вярва.

Премиерът на България Асан Тарикатски викна на секретарката си да не допуска никой да го безпокои, облегна се назад на стола си и се замисли. Тези дни щяха да се навършат сто дни от началото на управлението му и той разбираше, че трябва да излезе с някакъв отчет пред електората.

И макар че коалицията „Романия” (да не се бърка с Румъния, онова е държава) бе спечелила изборите с 80% от гласовете, напрежението между отделните й крила – калайджии, коритари и т.н. – оставаше. Трябваше да се отчетат успехи.

Веднага отхвърли икономиката – изборите бяха спечелени с лозунга за максимална социалност и по тази причина сега никой не работеше – всички живееха само от помощи от САЩ, Русия и Китай. В началото, докато ЕС бе ръководен от хора с европейски имена, той също пращаше по нещо, но постепенно нещата се промениха, френският президент Кудафар Маламие се договори нещо с канцлера на Германия Ахмет Юрдекоглу, британският премиер Раджа Синкх ги подкрепи и – край на авантата. Е, имаше там някакви средства за интегриране на българското малцинство, но те редовно изчезваха веднага след превеждането им в наша банка – съгласно утвърдения партиен принцип „лява ръка - десен джоб”. Така че Тарикатски въздъхна и се отказа да говори за икономиката.

Външната политика и националната сигурност? Да, тук нещата вървяха добре. Е, вярно, изгониха ни от НАТО, след като три американски изтребителя бяха откраднати и предадени за старо желязо (в случая – алуминий, който е дари по-скъп), но… Кой да те нападне? В Румъния управляваше цар Нягулеску, потомствен цигански монарх, в Сърбия мургавият Шабан Мамедович – все далечна рода. Ако избухнеше международен сериозен конфликт, всички грабваха колове и камъни и за два часа го уреждаха. Само гръцкият премиер Мангалакис не искаше да си признае истинския произход и твърдеше, че бил пряк потомък на Леонид от филма „300”, но ако човек го поканеше на една мастика… С външната политика всичко беше наред.

Културата? Според Тарикатски, тук министърът му – професор Мишо Шамаров, се справяше повече от добре. Всъщност те го включиха в кабинета само за да не ги обвинят в етническа дискриминация – само цигани и нито един българин – но човекът възроди изкуството и уреди да бъдат поставени две рап-опери, едната по негово собствено либрето. Отделно – авангардната постановка на „Кармен” със Софи Маринова в главната роля – колко се молиха от Миланската скала да им гостува, но Шамаров отсече – не, само в Столипиново, сред народа. Който иска, да заповяда. Колко му е да хванеш самолета от Италия, за да чуеш Азис в арията на тореадора. Такова нещо се преживява само веднъж в живота…

В момента се снимаше и сериалът „Много степени на сивото на бялата котка и черния котарак”, разказващ за трудния житейски път на малката Айше, която останала сираче и впоследствие принудена да проституира на магистралата, накрая става еврокомисар и член на три Борда на директорите. На определени места вместо смях – както в миналото – тук имаше записан плач, за да бъдат подсещани зрителите да извадят кърпичките.

Мислеше да спомене и за намаляването на престъпността, но това си беше основно заслуга на Върховното мешере и той реши, че може да се приеме като намеса в работата на съдебната власт. Ето защо предпочете селското стопанство – то вярно, че такова отдавна нямаше, но пък починът „във всеки двор – казан за ракия-менте” бе превърнал страната в главна туристическа дестинация в света и вече се изучаваше в Харвард като пример за иновативност.

Абе – добре си управляваха… Лежане и помощи – какво му трябва повече на човек? Само една малко петно помрачаваше общата светла картина – евроинтеграцията на българите нещо не вървеше. Бягаха в Англия, Франция или Скандинавските страни и се опитваха да работят, четяха книги, искаха да слушат класическа музика. Засега Европа се отнасяше с търпимост към подобни остатъци от варварското минало, но напоследък все по-ясно се чуваха гласове, че подобни неща влияят отрицателно на местното население и то вече не гледало с такъв кеф сапунени сериали и спортно-интелектуалното шоу „Разбиване”.

„Ша ме прощаваш, брато – бе споделил посланикът на Дания преди дни – Ама да вземете да си ги приберете. Иначе – няма Ченген.” И извинително се ухили със златните си зъби.

Тарикатски отново въздъхна – ех, да можеше да построи по една стена около българските гета… Но разбираше, че Европа още не е дорасла за това.

Все пак, още бе само 2040-та година…