Година 2013

Bulgaria R.I.P. – 5 – „Умните и красивите”

imageДотук видяхме една доста тъжна картина, която не вдъхва особен оптимизъм – като цяло електоратът се състои от ограничени хора, които дори не осъзнават движещия механизъм на нещата, които се случват около тях. Нито една от основните партии не разполага с ядро привърженици, способно да извърши някакви сериозни промени у нас. Тоест, две хиляди години след началото на новата ера ние отново сме с мисленето на роби, чакащи идването на нов пророк, който „да ни оправи”. Тъжно, но това е положението в България в момента – около 90% инертна маса, която лесно може да бъде манипулирана, накарана да мрази когото трябва и готова да се примирява вечно със статуквото.

Пенсионерите живеят в миналото и гласуват за БКП (формално за БСП, но в съзнанието си те поддържат именно комунистите), циганите никога не са имали държава и понятия като „патриотизъм” са им неразбираеми като термини от квантовата механика, турците са държани капсулирани от „защитниците” си, много млади хора без образование и култура търсят кой е виновен, че нямат перспективи в живота (и Волен услужливо им обяснява), останалата част от населението чака ГЕРБ или СДС „да преборят бившите комунисти” и искрено вярва, че е по-„европейско” в мисленето си от електората на БСП (но тайничко се надява да заеме топло местенце в общината, когато „нашите дойдат на власт”) – абе, направо трагедия. Сякаш времето е спряло и нищо не се е променило от написването на „Бай Ганьо” досега.
Впрочем, може и да е така. Нека накратко се опитаме да обясним причините за ситуацията у нас и как може да се излезе от нея успешно (поне на теория).

Някой беше писал (май Жельо Желев, но се съмнявам откритието да е негово), че от „социализъм” към „капитализъм” не може да се мине директно, понеже държавата ще бъде разграбена. Че това е така, се убедихме с очите си. Според автора на теорията, необходим е преходен етап на военна диктатура, чрез който да се намалят апетитите на вълците, които са заобиколили стадото, останало без овчар и кучета. Ако погледнем исторически, поне за държавите в южната част на континента това изглежда истина – Гърция и Турция се върнаха към икономическия ред именно по този начин, в Испания подобна роля изигра Гражданската война… По-на север очевидно е различно – вероятно поради по-силните стремежи към гражданско общество, резултат от отдалечеността им от Ориента. Как да сравниш манталитет а на един унгарец, чиито предци са били граждани на Австроунгарската империя, с този на българин, наследник на Отоманската империя? Трудна работа.

А ако говорим за края на 20-ти век и класическа хунта е неприемлива? Ситуацията е много проста и ние я видяхме в Русия - от едната страна е олигархията, наследник на някогашните комунисти, от друга… не, не народът. Той, за съжаление, тук изобщо „не играе” и никой не му иска мнението. От другата страна е Властта, която в началото бе доста формална и управлявана чрез парите на олигарсите. Руснаците буквално написаха история, когато президентът организира преврат срещу законно избрания парламент (звучи ми малко познато). Интересното е друго – отново познато – че целият демократично мислещ свят подкрепи именно това иначе напълно незаконно действие – понеже нямаше друг начин да бъде свален платен от олигархията парламент, особено ако липсва нормално мислене у преобладаващата част от избирателите. И Русия показа единствено възможното решение – на власт дойде Путин и много скоро на олигархията бе обяснено кой управлява държавата (справка – Березовски и Ходорковски). Едва ли по този начин държавата се превръща в някакъв рай, но определено се слага ред и жизненият стандарт на хората се повишава. И ако някой си мисли – „да, но Русия е богата на ресурси страна…”, това не е никакъв аргумент, понеже по времето на Елцин тя не беше по-бедна.
Т
оест, първата стъпка в правилната посока е президентска република. Естествено, при средния интелект на електората ни той отново ще избере „когото трябва”. Но все пак, човекът на върха на властта няма как да се крие зад разни „коалиционни”, „програмни” и „експертни” правителства, в които експерти по синтаксис управляват спорта. Отговорността е лична.

Но има нужда и от още нещо – някой, който да има достатъчно силен характер да използва властта си да отправи предизвикателство към олигарсите и да ги сложи на мястото им (сега едно правителство лесно би могло да бъде свалено с платени комбинации и често се случва; при президентска република това основно оръжие на олигархията отпада). За съжаление, за последните двадесет години подобна сила на характера забелязах само у Иван Костов (без да коментирам другите му недостатъци).

Но рискът подобен човек да се появи е прекалено голям, за да не бъде взет предвид. Ето защо се отива на по-малкото (от гледна точка на олигархията) зло – отстъпки по посока на мажоритарни избори.

Всъщност, заглавието на тази статия не съдържа иронията – аз наистина смятам преобладаващата част от протестиращите пред парламента за умни и красиви. Друг е въпросът, че сред тях има и доста „стари муцуни”, мечтаещи да спечелят нещо за себе си – но все пак, в България живеем. По-скоро съм изумен от наглостта на някои „червени” блогъри, които твърдят, че да се гордеел някой с това, че плащал данъци, било „аристократизъм в лошия смисъл на думата”. Интересно дали биха споделили това в някоя „нормална” държава като Германия, Франция, Англия или САЩ, където на неплащането на данъци не се гледа през пръсти. Но дори само този факт показва колко далеч е стигнала андрешковщината в мисленето на голяма част от съотечествениците ни.

(Е, ако умните и красивите изведнъж спрат да плащат данъци и в резултата на това едно други хора останат без помощи и пенсии – представям си какъв вой ще се надигне тогава. Няма нищо по-страшно от хора, които са убедени, че някой друг е длъжен да се грижи за прехраната им.)

Не съм оптимист за крайния резултат от протестите именно по тази причина – завистта и злобата у голяма част от българите. Причината да няма протести в страната не е само страхът – има я и (заслужена или не) омразата към софиянци, които, „без да са се изпотили, вземат луди заплати”. Тоест – ония там да се бият на жълтите павета, нас какво ни засяга? Ние така и така ще сме бедни, по-добре да си пием бирата и да гледаме сеир.

И са прави хората – тях едни нови избори няма да ги направят по-богати, независимо по какви правила ще се провеждат. За съжаление, абсолютно вярно е, че бедността на започва от не от джоба, а от главата на човека - а тук няма никакви обнадеждаващи признаци сред мнозинството.

Но дори и самият факт, че за пръв път имаме протест не срещу определена партия, а против системата като цяло – е обнадеждаващ. Мисля, че управляващите го усещат и затова реакцията им често е напълно неадекватна, да не кажа – направо смешна.

Имаше един такъв филм – „Циркът изгоря и клоуните се разбягаха”. Какво пък – да се надяваме да се мине без пожар.

Стига ни и да се отървем от клоуните.

Bulgaria R.I.P. – 4 – Кой не скача… не е назначен

imageПокрай протестите напоследък някакси между другото започна да се прокрадва мнението, че – видите ли – „красивите и умните” у нас всъщност били привърженици на отломките от някогашното СДС. На мен лично това не ми се връзва с тоталната загуба на последните избори, с която някогашните „сини” последваха НДСВ в политическото небитие. Обикновено с изкуствено създадените формации става така.

Според мен, СДС и народилите се от него политически недоносчета нямат никакво право да претендират, че зад тях стои най-интелигентната част от нацията. Всъщност истината е далеч по-грозна и аз ще я разкажа за по-младите читатели, които не помнят онези времена.

В края на 1989 година стана ясно,че повече няма да се получи да я караме така. Едни другари ясно осъзнаха, че или трябва да почнат да играят на парламентаризъм, или може да последват съдбата на Чаушеску. Ключовата дума тук е „играят”.

Както се казва, появи се политическа ниша за опозиция. В такава ситуация има две възможности – или си я създаваш сам (буквално я назначаваш), или тя се поражда стихийно и става неуправляема. Нашите другари имаха пред очите си примера на братска Полша и видяха какво направи там „Солидарност”. Никой от тях не искаше у нас да се случи същото, ето защо подходящите хора бяха просто … назначени. Опозицията се оглави от лица, които (с изключение на Петър Дертлиев) бяха всичко друго, но не и лидери, политици или дори хора, поемали някаква сериозна отговорност през живота си. Не – те бяха назначени само благодарение на произхода си или бе им създадена легенда на дисиденти. Срещу кого и как се бяха борили, и досега си остава пълна загадка. И ако някой (според мен – с голямо основание) смята сегашните лидери за политически карикатури, трябваше да види тогавашните, поне докато изгря звездата на Иван Костов.

Но думата ни не е за лидерите, а за електората им. Тук трябва да опровергаем една заблуда, която упорито се налага на по-младото поколение – видите ли, при т.нар. „социализъм” всеки, който искал да направи кариера, веднага ставал партиен член и – готово. За съжаление, няма нищо по-невярно от това. Истината е, че тези хора ИСКАХА да станат партийни членове, но… Никак не беше просто. Ако не си работник (при тях това наистина бе възможно), се искаха много сериозни връзки и доказателства за преданост. На всичко отгоре имаше и квоти – колко процента хора от администрацията спрямо работници, та ставаше съвсем сложно. Понякога дори трагикомично; в болниците например работници изобщо няма, а лекарите искат да са част родната и единствена Партия. Изходът? Там се създаваха организации на БЗНС, верният съратник на БКП. До падането на тоталитарния строй най-големите земеделски организации бяха именно в болниците, а членовете им не можеха да различат ръж от просо (не че сегашните БЗНС – лидери могат).

Тоест, през 1989 г. България бе пълна с озлобени и завистливи хора, които искаха да станат комунисти, но само около 10% от тях успяваха. При това сред научно-техническия персонал например за партийни членове бяха приемани млади, талантливи конструктори и технолози, а не чертожнички, завършили СПТУ – Партията много добре знаеше професионалната стойност на хората. Същото беше навсякъде и колкото и на някои да не им се иска да го признаят, последните набори в някогашната БКП бяха именно цветът на нацията. Ето защо по-късно част от същите тези хора толкова успешно разгониха фамилията и на икономиката, и на държавата ни – морал може и да им е липсвал, но интелигентност – в никакъв случай. Жалко, че тя бе използвана не в полза на обществото, но при подобни промени обикновено става така.

Предполагам, вече се сетихте кои бяха хората, които пълнеха площадите по време на първите митинги на СДС – хора с искрени демократични убеждения и романтично настроени студенти(примерно 10%), хора, движени от материален интерес – т.нар „реститути” (около 5%), а останалите… Те бяха от средите на онези 90%, които някога бяха искали да станат членове на БКП, но на никого и през ум не му бе минало да ги направи. Тоест, това бяха хората с по-ниски професионални умения, които в борбата за премахване на тоталитарното общество видяха възможността да поискат реванш от колегите си, които ги бяха изпреварили в кариерата. Според тях – понеже били комунисти…

Впрочем, на митингите на СДС имаше и истински комунисти. Дълги години в един от нашите университети лидер на "синята" организация бе бившият преподавател по „Научен комунизъм”, който за една нощ откри, че той, комунизмът, май не бил чак толкова научен… Тоест, това бяха просто гузни хора, които се страхуваха някой да не им поиска сметка за промиването на мозъците на нацията. Който пък не успя да се „пребоядиса”, прати децата си.

Това беше публиката на първите митинги на СДС – ограничена и озлобена тълпа. Хора, които вярваха, че най-после са намерили виновника за всичките си проблеми в живота (тук ще вметна, че поне три четвърти от тези хора си останаха неудачници и досега, за разлика от бившите членове на БКП). Тоест, май не само строят бе виновен, а и едно друго нещо, което народът нарича „вътъкът”…

Аз самият се отнасях сериозно към СДС до първия случай, в който лидерът им (май беше Иван Костов, забравил съм вече) започна да крещи: „Кой не скача е червен!” – и всички заподскачаха като маймуни в клетка. В този момент реших за себе си, че или тук няма мислещи хора, или са толкова малко, че не си струва да ги броим изобщо. Много неща мога да приема, но да променяме общество чрез подскачане… Пази боже.

В нормалните страни десницата (за каквато се припознава СДС) изразява интересите на определена част от обществото – най-вече собственици, предприемачи и висококвалифициран персонал. Тези хора няма как да бъдат „леви”, понеже те създават организацията за произвеждането на продукта, който осигурява доходите на нацията. Те, най-общо казано, захранват с продукт пазара и тяхната единствена грижа е да са конкурентоспособни (включително и понякога с неетични средства като налагане на монопол например). Те мразят всичко, което би намалило конкурентоспособността, а „социалните” мерки са точно такива. Ако компонентите на един автомобил можеха да изпитват чувства, вероятно точно така двигателят щеше да мрази спирачките. Но както знаем, има нужда и от двете – но когато оценяваме една кола, ние обсъждаме мощността на двигателя, а не силата на спирачките.

За съжаление, СДС успя да се прояви като изразител на интересите на гореспоменатите хора за много кратък интервал от време – примерно, до завършването на приватизацията. И ако дотогава лидерите на тази партия успяваха да съчетаят донякъде обществения и собствения си интерес, след това първият бе забравен напълно.

И ние дадохме своя уникален принос към световния политически речник, определяйки като еквивалентни понятията „демокрация” и „корупция”. „Едно време имаше ред в икономиката, а сега – демокрация, всеки краде колкото може…” – това може да се чуе май само у нас и в Русия.

Естествено, далеч съм от мисълта да приписвам корупцията в управлението само на СДС – останалите партии заслужено ще се обидят. Но другите все пак не се анонсират като „демократични” и „ носители на новия морал”. „Да разрушим старото и да построим новото” – СДС си избра този доста съмнителен комунистически лозунг и блестящо успя да се справи с първата му част. После обаче нещо загуби интерес, та и досега чакаме.

Тоест – извън печелещите от реституцията и някои романтици, СДС си остана партията на некомунистите с комунистически начин на мислене. Подобна формация може да съществува само докато хората не се уморят да мразят – или пък не се появят по-умели манипулатори. На СДС от самото начало видимо им липсваше съзидателното начало и така си остана и до края им. С други думи – тяхната риторика „вървеше” докато хората имаха хляб и мечтаеха за духовна свобода. Когато обаче и коматът бе поставен под въпрос, те се провалиха. Маркс го е предрекъл гениално и те са го чели, но май не са разбрали много, както впрочем и електоратът им.

Пък и много е трудно е едновременно да бъдеш „десен” и бунтар – предполагам, че хората, назначили СДС за временна опозиция, са го разбирали и просто са чакали това да бъде осъзнато и от останалите. А освен бунтарството този съюз не успя да предложи нещо запомнящо се в положителен смисъл на страната.

Накрая ще напомня – наскоро починалият Стоян Ганев на митинг искаше да обявява война на СССР (т.е. - на бъдещата Русия + Украйна, Казахстан, Прибалтийските републики и т.н.), а електоратът подскачаше, аплодираше и за никого отстрани не оставаше и грам съмнение, че събралите се тук хора не са „червени”.

Е, относно интелекта им също не оставаше много съмнение.

Bulgaria R.I.P. – 3 – Войводата на Републиката

imageСлед като видяхме как изглеждат типичният електорат на БСП - http://timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html и на ДПС и „Атака” - http://timurcommandos.blogspot.com/2013/08/bulgaria-rip-2.html , време е да обърнем внимание и на партията, която ни управлява почти четири години и – нека бъдем честни – ако не бяха някои чекистки трикове, като нищо би могла все още да го прави. Друг е въпросът дали това щеше да е добре за България, тук аз само отбелязвам факта.

Феноменът ГЕРБ не е нов и успешно бе проигран чрез НДСВ. Само че на втория път стомната се чупи и нещата излязоха извън контрол, т.е. хората на Борисов бяха обзети от кощунствената за нашите географски ширини идея да търсят европейско развитие на страната (или каквото там търсеха) без партията на бившите комунисти. Та – на политическата сцена се появи нов, относително неконтролируем играч. При това седем пъти поред победи червените шамани, което вероятно е накарало Сталин да се обърне в гроба. Само че нашата цел тук не е да се радваме на нечия победа или да страдаме от загубите ( не сме на футболен мач), а да анализираме защо нещата се случват точно така, а не иначе. Нека се опитаме да изясним с какво точно ГЕРБ успя да спечели сърцата на феновете си и изобщо – що за хора са това.

…Някога правили ремонт на един зоопарк. След като завършили, планинските кози били преместени на новото място, отредено за тях.
А то не било лошо – кеф ти трева, кеф ти вода. Далеч от хищниците, за да не се стресират. Изобщо – паси си на воля и си гледай живота. Само че нищо подобно не се случило.
Вместо това козите ту се скупчвали в средата на територията и блеели отчаяно, ту се втурвали панически в различни посоки. Личало си, че душевното им равновесие е сериозно нарушено.
Наложило се да се търси съвет от специалист по зоопсихология. Човекът посочил причината веднага – всички членове на стадото, в това число и водача, били на едно и също ниво, понеже цялата територия била равна. Козите не можели да видят водача над себе си, уверен и гледащ за евентуална опасност – и изпадали в паника. Познато, нали?
Е, в зоопарка било лесно – докарали някакви релси, струпали ги по средата на поляната, водачът се покатерил на тях и всички се успокоили. При хората обаче, където действат подобни механизми, е малко по-сложно.

Още древните гърци са решили, че на света има три вида разумни същества: на небето – боговете, на земята – хората. Третата категория били героите, които при малко повече късмет можели да станат третостепенни богове, но така или иначе били нещо доста над обикновения човек.

Впрочем – разбираемо е. Ако на някого му липсват определени качества (особено пък лидерски, свързани с оцеляването), напълно естествено е той да предпочете да следва този, който ги има. Това е част от еволюцията и колкото повече проблемът „оцеляване” отпада, толкова по-малко има нужда от водачи. Героите обаче са необходими винаги, понеже в морален план нормалният човек никога не се чувства съвършен.

И така – обикновеният човек без лидерски качества и достатъчна увереност в собствените си възможности (и често те наистина са доста ограничени), има нужда от татко или батко, който да го пази от лошите деца на улицата. Освен това, същият този „обикновен човек” по принцип трудно може да си оформи позиция по важни неща, та се налага някой да го прави вместо него. И така се появява необходимостта от Вожд.

Интелигентни или недотам хора има при всички професии. Ако говорим за средни стойности обаче, аз бих посочил за най- ограничени шофьорите (особено тези на таксита) при мъжете, и фризьорките при жените. Може да не са ми верни наблюденията, но – това съм видял, това пиша. Та - и на двете работни места често можем да видим портрета Му, изобразяващ загриженост за утрешния ден на хората. Колко успокояващо е да знаеш, че има някой, който денонощно мисли как да те направи щастлив…

Не споменах шофьорите и фризьорките с цел да обидя привържениците на ГЕРБ – вероятно сред тях има доста интелигентни хора (сред привържениците, за шофьорите се съмнявам). Но когато за един политически лидер се изтъква какви мускули имал, колко тухли можел да счупи наведнъж, колко гола вкарал в последния мач… Това не говори особено ласкаво за електората му. Още повече, че правителството на ГЕРБ се оказа „най-мекото”, управлявало ни досега – достатъчно бе някой да излезе да протестира за нещо си и закони бяха променяни, за решения на правителството да не говорим. Тоест, оказа се, че да имаш мускули и да имаш решителност са две доста различни неща. И все пак – ако Бойко умееше и да свири на бяло пиано, не бих се наел да прогнозирам резултата от следващите избори.

Но ако основните привърженици на БСП са хора, отдавна излезли от житейската игра, на ГЕРБ не са – напротив, често това са дори хора със собствен малък бизнес… но и за съжаление и не особено голям мозък. Подчертавам – не говоря за хората, гласували за партията като за най-малкото зло, а за тези, които искрено вярват, че „Бойко ще ни оправи”.

Понякога в публичното пространство се чуват гласове – „това може да доведе до диктатура”, „той иска да управлява с твърда ръка”… Ех, де да беше така. Ако някой посмееше наистина да го направи, щеше да има подкрепата на поне две трети от народа, на когото ловенето на риба в мътна вода отдавна е писнало. Останалата една трета са именно рибарите и едно етническо малцинство, което смята изискването за спазване на законите за дискриминация.

Та – кой знае защо (може би поради многото полицаи в обкръжението), българинът припозна в ГЕРБ „твърдата ръка” и почна да се надява. Хайде, може би не всички олигарси да отидат в затвора, но поне да можеш да оставиш прането си спокойно пред блока и никой да не го открадне… Или поне малко корупцията… Уви. Скоро стана ясно, че Войводата играе театър и няма никакво намерение да предприема нещо сериозно.

Съвсем отговорно заявявам – не познавам български министър от последните десет години, който би изкарал успешно шестмесечен изпитателен срок като мениджър в сериозна фирма. Но обикновеният българин няма квалификацията да осъзнае това и да разбере колко далеч са управляващите ни от правилата на играта. Изобщо, в главата на типичния ни съотечественик изборите са нещо като футболен мач, на който можем да ревем до насита и важното е нашите да бият. Че всъщност се решава кой и как да управлява държавата – това остава на съвсем заден план, пък и средният избирател хал хабер си няма от управление. Последните материали в пресата са прекрасен пример за това – изял един два килограма ядки по време на полет – значи е лош министър, пилеещ народната пара. Решил друг на поднови строежа на АЕЦ Белене и да зарови десетина милиарда в земята (и по нечии джобове), но обещал при това в необозримото бъдеще токът да е по-евтин – прекрасно, такива управляващи ни трябват.

Страхувам се, че ако у нас подложат гласоподавателите на прословутия немски „идиотентест”, изборната активност няма да надхвърли десет процента – останалите просто няма да се класират. Дори „десет” ми звучи доста оптимистично.

Та – средният избирател на ГЕРБ е точно толкова ограничен, колкото и тези на БСП, „Атака” и ДПС, но не е обременен с идеология. Той не вярва, че с гласа си спасява човечеството или забива нож в гърба на капитализма - или че отпада рискът някой да му обръсне ходжата - а просто избира водач на кварталната банда. У него желанието за принадлежност към дадена общност е особено силно, понеже иначе могат да го срещнат „лошите” и да го набият. А че и „добрите” го бият, той просто не забелязва.
Важното е като се огледа, да види водача на стадото над себе си – другото все някак ще се оправи с времето. Пък и междувременно може да се освободи място за чистачка или за охранител в общината – и той, нали е от „нашите”…

Едно не може да се отрече на ГЕРБ – там филтърът е жесток. Практически е невъзможно случаен човек да попадне на тяхна управленческа позиция или дори да стане съветник на някого (поне в епохата на Цветанов) благодарение само на лични качества. За второто ясно – те нужда от акъл нямат, а за първото – абе ако си „калинка” (т.е. – нечие протеже), може и да се уреди, но иначе – не. Впрочем, винаги и навсякъде по света некадърниците най-много са се страхували от конкуренцията на професионалистите.

А когато някъде липсва елементарен коректив на лидерите, краят е ясен. Жалко само за козите – пардон, електората им – че се оглежда отчаяно и не вижда водача над себе си.

…Няма ли кой да донесе няколко релси, моля?

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир
(Следва статия за онези, които скачат, понеже не са...)

Bulgaria R.I.P. – 2 – Мустафа и Мунчо, двете страни на „националната” монета

image Поздравявам всички, които са имали търпението на прочетат първата част от поредицата на адрес www.timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html, посветена на типичния електорален представител на основните партии у нас. Продължаваме със следващите.

…Смяната на имената на българските турци бе едно от най-спорните неща, случили се по време на късния социализъм у нас. За разлика от всички така наречени „защитници на човешките права”, аз не мога с лека ръка да кажа, че това било престъпление. Твърде сложни бяха времената тогава, нямаше Европейски съюз, България беше член на Варшавския договор (т.е. потенциална цел на НАТО), Турция водеше агресивна и недотам уравновесена външна политика… А у нас имаше потенциална „пета колона”, която определено харесваше повече случващото се в Истанбул пред това в София. Може да е било и носталгия по историческата родина, трудно е да се каже. Проблемът беше обаче, че турското малцинство у нас нямаше голям брой мислещи личности, а действаше почти като стадо. Изобщо, хората които говорят за общочовешки ценности, обикновено са много лоши държавници.

Едно е безспорно – ако е било необходимо асимилиране на българските турци, избран бе най-идиотският начин. Не че от някогашното Политбюро можеше да се очаква особена интелигентност, но този път май никой не помисли. А имаше върху какво – един корейски спортист (мисля, че беше тенисист) дълги години се представяше в Япония за японец и бе на върха на славата. Когато обаче се разкри, че е чужденец, изведнъж кариерата му приключи, а спонсорите го забравиха. Дори и в момента, когато известен отбор загуби, по презумпция виновни са чужденците, играещи в него – и то най-вече тази от източната част на континента. Тоест, да говорим, че шовинизмът е изчезнал, е нелепо; но умните хора създават такива кариерни условия, че на теб самият да ти е изгодно да искаш да бъдеш българин по произход. Вижте само „сънародниците ни” от Украйна – каква любов към родината се появи, когато почнахме да раздаваме паспорти за ЕС. Тоест, не биваше с насилие.

И все пак, не преименуването раздели нацията – то просто бе едно време разделно, което мина. Не случайно и досега ДПС отчаяно се бори връщането на старите имена да става автоматично – понеже някои не искат. Не винаги е изгодно.
Разделянето стана, когато някой реши да създаде ДПС – няма да навлизам в подробности кой, но според мен е човек (по-скоро хора) с чисто български имена. Но аз не съм разследващ журналист, за да се интересувам кой, кога и как, пък и не искам да разруша героичния ореол около сегашните лидери на движението. Щом казват, че те са го създали – така да е.

Само че някой много услужливо организира национален протест срещу връщането на турските имена. Тогава стана истинското разделяне – според неоспорени от никого данни, да протестират излязоха два милиона българи. Площадите почерняха, пътища бяха блокирани, крещяха се лозунги. То не бяха радикални партии, Комитети за защита на националните интереси, чудесии… и обикновеният турчин, виждащ всичко това, се почувства мразен и заплашен. Впрочем, на негово място и аз щях да се почувствам точно така.

Ако някой си мисли, че е лесно да изкараш организирано два милиона души на площадите, съветвам го да стане политик. Едва тогава ще разбере какъв ресурс се изисква за това. Доколкото знам, никой не е успял да го повтори. Да, излезлите хора вярваха в спонтанната си реакция, но автобусите ги чакаха услужливо, а директорите с готовност спираха производството, за да могат хората да участват. Подобно нещо се постига само с много пари и власт, които тогава у нас притежаваше само една партия.

Но ударът бе нанесен прецизно и резултатите не закъсняха – българските турци се почувстваха сериозно застрашени и се заоглеждаха за закрилник. И тук на бял кон дойде Който трябва и създаде Движението.

Много години наред Мустафа гласуваше за ДПС, понеже те „го пазеха”. Имаше нещо вярно в това - въпреки че създаде някаква турска олигархия чрез обръчи от фирми, Движението все пак не забрави обикновените си хора – достатъчно е да си спомним битките за изкупуване на недотам необходимия тютюн. Дори – не мога да твърдя със сигурност, а никой от познатите ми журналисти не посмя да разследва – упорито се говори, че Движението плаща определена стипендия на студенти от турски произход с успех над 4:00. Не зная дали е вярно, но е разбираемо – хората си създават интелектуален елит. Без него не става – в правителството на Тройната коалиция имаше твърде много комични назначения в РИОСВ, където в доста случаи основното преимущество на кандидата бе, че се казва Мустафа.

Не че българският селянин е особено интелигентен, но и турският не пада по-долу. Въпреки че обикновено са много човечни и приятелски настроени хора, живеещите по селата български турци са манипулируеми до невероятна степен. И това се използва твърде успешно от някои хора – страх от загуба на препитание, страх от отнемане на религиозни свободи, страх, страх… Само че в един ден Мустафа почна да забелязва, че точно тези, които го плашат с какво ли не, живеят като султани. Което пък означаваше, че май някой му предава нещата доста изкривено. И Мустафа се замисли, и си зададе главния въпрос – абе, къде го този Враг бе? Живеем си с българите, имаме си комшулука, никой не ни преследва, от кого ни пазят Ония, нашите?

Това създаде криза на доверие в Движението и резултатите му на изборите почнаха да намаляват. Просто някои от турците не искаха да ходят да гласуват, понеже не виждаха защо да го правят. Налагаха се спешни мерки.

И точно тогава един бивш главен редактор на доста аматьорски вестник реши да основе партия – чиято програма сякаш бе писана по нощните страхове на българските турци. Макар че се наричаха „националисти” , в същност те предложиха само шовинизъм от най-ниска проба. При това дълго време се правеха, че не забелязват откъде идва истинската опасност – убийствената раждаемост на циганите – и започнаха доста нелепи заяждания с обикновените турци, но не и с лидерите на Движението им. Тоест, Врагът беше създаден (или назначен) и почна да плаши когото трябва.

Отначало „националистите” бяха приети добре, понеже в резултат на обединените усилия на всички управляващи до момента българинът бе почнал да се чувства втора ръка човек в собствената си държава. Специална европейска програма за млади специалисти от малцинствата… а защо не за ВСИЧКИ? Кой дели хората на „наши” и „ваши”? Пък и имаше едни управляващи, които може да са били интелигентни хора, но от държавност хал хабер си нямаха (в друга статия ще разкажем и за тях). Лидерът на единия от двата ни големи синдикати съвсем сериозно призоваваше по телевизията да се ликвидират границите (вече сме били демократична страна и нямало от кого да се пазим), а бодливата тел да се раздадяла на хората да си оградят дворовете. Дето се вика – виж му акъла и му скрой шапка. Изцепките на друг, който искаше да обявява война на СССР не искам да коментирам, понеже човекът умря наскоро. Но в подобна среда националната идея съвсем се загуби и българинът отначало бе очарован да разбере, че някой се кани да пледира за уважение към знамето на страната и историята й. Само че – ден до пладне. Митингите на новосъздадената партия ставаха все по-нелепи, „националното” на практика изчезна от тях и те станаха просто антитурски. Когато и това не успя да раздразни достатъчно съгражданите ни от съответния етнос, се стигна до откровени хулигански нападения срещу джамии, които неприятно напомняха на Германия от 30-те години. Тук някъде интелигентните хора престанаха да се интересуват от „Атака” и останаха само Мунчовците.

Кой всъщност е Мунчо? По-скоро млад човек, живеещ в гетото на душата си. С ниска степен на образование и перспективи да стане най-много шофьор или общ работник. Завиждащ на комшията, който кара мерцедес и ясно осъзнаващ, че той може да докосва подобна кола само ако го накарат да я измие. Обичащ да гледа по телевизията как някой печели милион ей-така, само защото е отишъл в студиото на съответното предаване. Смеещ се на „Комиците” (особено където мъж се прави на жена) и слушащ Мишо Шамара. С две думи – неудачник, който обаче не може да приеме, че до голяма степен сам е виновен за положението си. Ако беше учил навремето, вместо да бяга непрекъснато от час… А беше дружил с отличниците, вместо да ги блъска на земята… Ако не ги беше хванала онзи път милицията… Ако имаше друг идеал за подражание, а не кварталният пласьор на наркотици… Ако, ако…

И за всички тези „ако” виновни са, естествено, турците. Ако ги изгоним (примерно),на следващия ден министърът ще дойде у Мунчови и ще го покани за главен секретар с пет хиляди лева заплата, две секретарки и служебно бентли – а може и порше. Знам че звучи идиотски, но посетете който и да било новинарски форум – троловете от „Атака” освен че нямат и грам култура и ръсят само псувни, ами и пишат с правописни грешки на ниво трети клас. Няма как да ги сбъркате – постове им се свеждат основно до „Волен ще ви оправи всички, ваш’та...” Абе каквато ни държавата, такива ни и … „националистите”.

Но Мустафа и Минчо са двете страни на една монета, които не могат един без друг. Първият няма да има от кого да се плаши, вторият – кого да мрази. Ако ги разделиш, всеки от тях ще се почувства като в небрано лозе, понеже вече няма да е ясно кои са „лошите” – и той трябва да решава сам.

А това – поне за момента – не е по силите му.

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир
(В следващата статия от поредицата смятам да се спра на Партията на шофьорите на таксита и фризьорките – тези, които не могат да живеят, без да виждат портрета Му пред себе си.)


Няма орхидеи за господин Орешарски

imageТочно преди три дни дебнех в тревата зад кочината на кмета; ние, селските полицаи, понякога решаваме проблеми, за които колегите в града хал хабер си нямат – и по-добре за тях.

Нали наскоро се смени властта, съставиха ново правителство и ето - вече втори път някой боядисва прасето на кмета в червено. То какво е виновно животното, че господин Делиев все иска да е с тези, които в момента са на власт и си върти като циганин-калайджия онова, дето иначе служи за сядане – ама на. А прасето загуби апетит – мисли, че боята е кръв и се стресира. И кметът нареди – Гунчо, залягаш тука и докато не разбереш кой е авторът на тази политическа провокация – няма мърдане. Лежах цяла вечер, докато накрая се получи заповед, че ме командироват в столицата. Станах, поотупах се, взех си сбогом с прасето, мама сложи в чантата баница и варена кокошка – и на сутринта се качих на автобуса да помагам на борбата с някакви безредици пред парламента.

Отначало нас, селските момчета, ни строиха отделно и имахме кратка политическа подготовка – обяснено ни бе, че срещу нас протестират едни богати и задоволени отвсякъде хора, които не само че не знаят какво точно искат, ами и нагло твърдят, че заплатите ни идвали точно от техните данъци, та… Просто да знаем с кого си имаме работа.

После ни построиха във верига – щит до щит, точно като онези спартанци от филма, само дето бяхме доста повече от триста. Стиснах палката и тъкмо да извикам нещо героично, тълпата тръгна срещу нас. И в първия ред имаше едно момиче, което държеше в ръцете си букет орхидеи.

То букет – хубаво, но… Учили сме ги в школата тези работи, помним какво стана с Раджив Ганди. Ще даде букета на премиера, а после – бум! – и служебно правителство. Та се понапрегнах малко.

Но момичето се усмихна и ми подаде орхидеите. Колегите наоколо за миг се стъписаха, а после командирът изръмжа: „Гунчо, не се поддавай на провокации! – и момичето бе изблъскано обратно назад.

А пък си беше хубава – което си е право, право си е. Е, приличаше малко на студентка – ако я опънеш да копае цял ден в градината или да дои кравите, може и да почне да се оплаква след някой и друг месец. Обаче в очите й имаше нещо, което никога не съм виждал у нашите момичета на село, дори и в тези, които умеят да копаят. Но тя потъна в множеството и всичко свърши.

На следващата вечер протестиращите блокираха парламента. Този път нямаше време за политическа подготовка и командирът просто резюмира: „Ако цапнете някого, гледайте да не е пред камерите” – с което инструктажът бе изчерпан.

В един момент ми се стори, че отново зърнах момичето от предишната вечер и то пак носеше орхидеи. Само че в същия момент ни наредиха на отидем до входа на Народното събрание, където започвала някаква много специална спасителна операция.

(Не че ми е работа де, но по същото време в един рудник няколко миньори копаеха с последни сили, за да спасят живота на колегите си. Никой не отиде да им помогне, понеже тук стотици здрави мъже спасяваха едни други, на които им свършила бирата в бюфета … Трагедия по нашенски.)

Решиха да качат народните представители в един автобус и да ги изведат с него – луда работа. Абе вие някога виждали ли сте депутат да се вози в автобус? Аз не, обаче ги качиха, а после пуснаха отпред пилотна кола на жандармерията – сякаш возеха особено опасни престъпници. Макар че, ако се замисли човек… Та – направиха депутатите една обиколка за овации, както навремето бай Асан с мечката си на панаирите – и се прибраха. А ние ги пазехме от любовта на хората, понеже народът като обикне, иска взаимност. И което е най-лошото – изобщо не пита в настроение ли си днес за любов или не. Та вдигнахме още по-високо щитовете и така - цяла нощ. Почнах да си спомням с носталгия за прасето на кмета.

…За колегите от града не знам, но ние сме на график – два дни пазиш пред кочината или се правиш на спартанец, два дни почивка. И ето - ползвам си я днес. Софийските колеги споменаха, че тази вечер имало „нощ на музеите” и любезно ми дадоха адреса на някакъв „Сън Сити”, но аз само благодарих учтиво. После се прибрах в хотела, облякох цивилните дрехи и… се върнах на площада. По пътя купих два килограма домати и една кора яйца – просто така, ако се наложи да изразя гражданска позиция. Понеже да ви кажа честно – и на нас на село взе вече да ни писва от боядисани в червено прасета. Впрочем, цветът май няма значение – мени се след всеки избори, но прасетата ги ядат все едни и същи хора, а ние само гледаме и се облизваме.

Стори ми се, че виждам момичето в тълпата – и тя пак носи букет с орхидеи.
И те отново са за мен.

За животните – с любов

image…Миналата година имах рожден ден; то аз имам всяка година де, но този път се събрала бандата и почнали да се чешат по главите – какво да му подарим на Изрода този път? По- миналата година ми купиха ауспух за мотора, преди това – карбуратор. Но в случая навършвах кръгли 20 години и у тях се появило усещането, че трябва нещо по-така… И тук някъде Фуклата се сетила и предложила да ми вземат домашен любимец.

Обаче имало възражения – разпилян съм бил, акълът ми бил малко, все щял съм да забравям да го храня и да го извеждам на разходка. Така кучето, котаракът и хамстерът отпаднали от списъка. Доста се колебали за папагал, но се появили съмнения, че няма да умее добре да имитира рева на моторите, така че – за какво? А дракони в зоомагазина нямало, та… И след седмица станах горд собственик на питона Райчо.

Е, кротко животно си беше – лежи по цял ден под пейката пред къщи и само вечер се размърдва да плаши бабите. Но пазеше по-добре от куче – веднъж едни цигани влезли в двора да проверят дали ми е добре закрепено прането и единият се блъснал в някакъв дебел маркуч, висящ от черешата. Брат’чедът изпсувал ядосано и понечил да си угаси цигарата в него, но в същото време „маркучът” скочил на земята и го подгонил. Циганинът успял да избяга, но после по една европейска програма му пращали логопед в махалата – да му оправи приказката, че нещо почнал много да заеква. А аз почнах да оставям питона да спи в гаража при мотора.

Но мина месец и Райчо взе да ме гледа някак особено и да се облизва. Направих справка в интернет и се оказа, че вероятно е гладен. То не че нямаше мишки наоколо, но точно този вид питони ядели само червени тропически жаби, така пишеше. Е, ако нямало жаби, нападали и хора, но рядко – само докато утолят глада си. С две думи – свързахме се с един африкански рокерски клуб, пратихме на вожда… пардон, на лидера им един комплект зимни гуми (в Африка трудно се намират) и два диска на Рамщейн – и жабите пристигнаха.

Райчо много им се зарадва, лапна две и легна да спи. Сложих останалите в една каца на двора и въздъхнах облекчено.

Е, вярно – впоследствие две от жабите успяха да избягат от кацата и с подскоци да стигнат до близката рекичка, където подгониха местните щъркели – но така е, когато се сблъскат две далечни култури. Впрочем, после жабите нападнаха и местните рибари и властите обявиха реката за прокълната, а ходжата идва да чете. Но след още един месец червените пришълци умряха от глад, а аз се замислих.

Райчо периодично си хапваше по две жаби и броят им бързо намаляваше, а не знаех с какво да храня останалите. Ето защо отворих лаптопа, включих Скайп и набрах номера на оня африкански клуб…

Оказа се, че червените жаби се хранят само със сини африкански гъсеници. Този път колегите поискаха три диска на Мишо Шамара с автограф и една бака фина грес – у тях нямало, а якетата им били от хипопотамска кожа и без редовно мазане… Пратихме всичко и след две седмици човекът от DHL с нескрито отвращение хвърли едно чувалче в средата на двора. Развързахме и отвътре весело изпълзяха стотици гъсеници – до една сини.

Жабите много им се зарадваха, лапнаха по няколко и заспаха. Аз прибрах останалите гъсеници в един стар кошер и въздъхнах облекчено.

Е, вярно – впоследствие понякога гъсениците излизаха вечер на разходка и необичайният им цвят стана причина за разгорещени спорове между местните природозащитници и свидетелите на нещо си – първите говореха за повишена радиация и разни други лъчения, а вторите споменаваха края на света. Но иначе всичко си беше наред: Райчо ядеше жабите, те на свой ред си хапваха гъсениците, а гъсениците… Те стояха гладни и започнаха бързо да намаляват.

Ей, капризно нещо е това африканската синя гъсеница – цялата градина пред нея, кеф ти домати, кеф ти краставици, кеф ти зеле – не ще и не ще. То да речеш че в Африка с кой знае какво са я хранили… Та като стана дума, повторихме всичко пак – лаптопа, Скайп, колегите… Този път хората ни съжалиха и ни поискаха само един албум на Веселин Маринов за консултацията, а после със съжаление обясниха, че няма как да ни изпратят храна за гъсениците – законът го забранявал. Но ни предложиха подробно обяснение със снимки.

Абе както и да го погледнеш, според нас това си беше див коноп. Гошо Говедото изтича до тях и донесе няколко листа – и ела гледай как ядат ония ми ти гъсеници. Изгризаха всичко за минути.
Е, викам си – една грижа по-малко. Засях задния двор с „трева” и въздъхнах облекчено.

Но след месец в градчето ни дойде цирк. И уж го бях заключил в къщи Райчо – обаче той успял да се измъкне, отишъл да гледа, харесали се там с една питонка и – дим да го няма. Замина с тях.

Междувременно при поредното си ходене в Африка нашите щъркели обменили опит с местните видове и когато се върнаха, подгониха жабите. За около час дворът почервеня като Бузлуджа по време на национален събор на социалистите, а после всичко утихна. Жива жаба не остана.

Една нощ природозащитниците прескочили оградата и взели гъсениците барабар с кошера – то нали вече и Райчо го нямаше? – и ги отнесли. Сега като стане спор – да се строи ли това, вредно ли е онова – пускат по няколко. На цветния екран сините гъсеници изглеждат особено впечатляващо и телевизиите се избиват да ги снимат…


…Та – това е всичко, господин следовател, що се отнася до намерените от полицията насаждения марихуана в задния ми двор. Заради Райчо беше всичко, но – дано да е щастлив…
Нямам какво повече да добавя.