Година 2013

Когато окончателно се убеди, че този път няма да го поставят на избираемо място, бившият депутат Шантонерков реши да продаде душата си на дявола.

Естествено, подобна постъпка не се прави просто така; той се колеба почти половин час, през който се опитваше да си представи с какво друго би могъл да се занимава, ако не попадне в парламента. Мислено преброи дипломите, които си бе купил (или получил като подарък) за последните два мандата, но после си спомни данните за безработицата в страната (реалните, а не онези, които се декларираха пред европейските институции), въздъхна и отвори Гугъл.

Оказа се, че да извикаш дявола не било толкова трудно – заставаш точно в полунощ пред огледалото със свещ в ръка, пишеш с дамско червило по стъклото „666” и после нечестивият идвал приблизително като такси в пиков час. Шантонерков погледна часовника си – оставаха около два часа – извади бутилка уиски и чаша, тегли една на лидера на партията им (който редеше листите) и си наля…
…Усети се броени минути преди полунощ. Запали приготвената свещ, извади червилото и написа комбинацията. Почака няколко минути, но понеже нищо не се случваше, той за все случай започна да рисува и пентаграм…

– Е, стига де, стига – гласът се разнесе почти до рамото му и Шантонерков неволно подскочи. В стаята силно замириса на сяра, а Дяволът поклати глава и уморено се отпусна в близкото кресло – Каква е тая работа бе, не мога да им насмогна на колегите ти… Разбирам – избори – но защо все само на мен разчитате? Не можахте ли за толкова години да направите нещо да ви харесат поне малко хората?
Шантонерков бе готов да обясни някои тънкости на родната политика, но навреме се усети и реши да не се прави на по-голям дявол от оригинала. Затова само поклати глава.
- И искаш пак да те изберат?
- Ами… искам. Готов съм на всичко.

Дяволът го погледна с искрен интерес.
- На всичко? Виж ти… Е, добре тогава – за да попаднеш отново в парламента, трябва да платиш определена цена. В случая тя е – ще загубиш уважението на хората. Всички ще започнат да те смятат за непочтен и жалък тип, който е готов да целува и … за да го изберат отново.
- Няма проблем, да си мислят каквото искат.
- Но избирателите ще проклинат деня, в който са гласували за теб…
- Нека проклинат – да са мислили навреме. Това ли е всичко?
- По принцип да, но имам и по-добра оферта. Мога да уредя да станеш министър. Обаче цената…
- Цената няма значение. Съгласен съм.
- Чакай, бе човек! Не е толкова просто. Ще станеш министър, но всички твои близки хора ще те напуснат.
- И кое министерство ще получа?
- Те ще се отрекат от теб, а някои… не знам как да го кажа по-меко. Вероятно някои няма да могат да го преживеят. В буквалния смисъл, имам предвид.
- Та за кое министерство говорехме?
- Виж сега… - Дяволът въздъхна – Има си процедура. Длъжен съм да ти дам едно денонощие за размисъл. Утре ще дойда по същото време и ако още си съгласен…
- Обаче няма да предлагаш моето министерство на някой от колегите, нали? Впрочем, нищо не каза за душата ми – нея ще я вземеш ли или…?
- Каква душа у такива като теб бе… - разсмя се Дяволът, махна с ръка и изчезна в облак от сяра.

… Бутилката отдавна бе празна, навън почти се зазоряваше, а Шантонерков седеше в креслото и продължаваше да пресмята:
- Ще бъда пак депутат … обаче хората ще ме смятат за боклук… но пък ще си бъда в парламента. А може и министър да стана… но близките ми ще ме напуснат… и някои може да, такова… но аз пък вероятно ще получа някое по-добро министерство. А те ще ме напускат и мразят… Не, тук нещо не е както трябва.

И вероятно за хиляден път се запита – няма начин да е толкова просто, дявол е това, сигурно е заложил някакъв капан… Но защо не можеше да го види?

- Ало, това нали е Телефонът на доверието?
- Да, същият. Моля, споделете проблема си и ние ще се опитаме да ви помогнем.
- Ами, ще помогнете вие… Да не сте магьосници?
- Не, аз лично съм дипломиран психиатър, но доколкото мога… Какво ви безпокои?
- Ще ми стигне ли нафтата?
- Имате предвид, че се отоплявате с течно гориво и се боите, че няма да изкарате до края на зимата?
- Не бе! Ще се паля, а имам само пет литра. Ще стигнат ли?
- Извинете, бихте ли повторили? В какъв смисъл ще се палите?
- В тоя, дето го дават по телевизията. Викат му „самозапалване”. Смятам да си драсна клечката утре на площада.
- Разбирам… Липсва ви внимание от страна на околните и по този начин искате да ги накажете, а също и да спечелите популярност. Малко като Херострат, обаче ако си спомняте историята, той запали друго…
- Не бе, докторе! Ще се паля, понеже съм отчаян. Нямам пари, нито жена, нито работа. Само един стар голф, от който източих последната нафта.
- Аз лично бих препоръчал бензин – по-екологично е – но във вашата ситуация… Обаче имайте предвид, че от изгарянето много боли. Дали не е по-добре да се гръмнете?
- Нямам пари нито за пистолет, нито за патрони.
- Е, да, вярно. А въже имате ли? Например, жена ви на какво простираше?
- На телта пред блока.
- Да, с тел не става – трябват клещи, може да се одерете и т.н. Но ако човек много го иска, все ще намери отнякъде едно въже… Обаче искате ли да се върнем малко назад? В смисъл – да поговорим за мотивацията ви.
- Нямам мотивация да живея.
- А, имате, имате, обаче е отрицателна. Вие не просто не искате да живеете, вие определено искате да умрете.
- Докторе, нещо не можах да схвана разликата.
- Не сте дипломиран специалист, затова. Няма значение. Значи, казвате – нямате пари?
- Никакви.
- Е, и аз нямам, обаче не се паля… То ако имах, сега щях да си седя в някой луксозен бар и да си пия уискито, вместо цяла нощ да разговарям с разни малоум… искам да кажа - да помагам на хората.
- Вашата работа не е ли доброволна?
- Да, бе – напълно. Обаче ако главният лекар научи, че не искаш да участваш доброволно… Малко е луд, знаете. Дългогодишното общуване с определен тип пациенти почва да си казва думата. Но мисълта ми беше – и аз нямам пари като вас. Ако не бяха извънредните дежурства, не зная дали щях да съм в състояние да си платя тока.
- На мен ми го спряха отдавна.
- Разбирам. Вероятно не сте циганин?
- Не, не съм.
- Е, нищо. Само не започвайте да се комплексирате, че трудно се лекува. Просто исках да отбележа, че на тях не им го спират.
- Не съм циганин.
- Жалко, щяхме да имаме един проблем по-малко. Всъщност, може би дори повече от един. Споменахте, че сте безработен, нали? Обаче май няма програма за насърчаване заетостта на мнозинството…
- Няма.
- Да, това с безработицата и парите е сериозен проблем, но според мен не си струва заради него да се палите. Ето, аз например имам работа, но ако ви кажа каква ми е заплатата, ще ми се смеете.
- Няма.
- А, те всички така обещават, но после се смеят. Няма да ви кажа.
- Но мен жена ми ме напусна.
- Щастливец! А моята не иска… Седи си в къщи и цяла вечер ми мърмори колко малко съм изкарвал, колко загубена била навремето да се омъжи за психиатър… Впрочем, тя и сега си е загубена, но това между нас. Няма как да й го кажа директно – двете с тъщата ме гледат като разярени лъвици. Добре че са дежурствата, че понякога направо не се издържа в къщи.
- Ами разведи се, бе докторе!
- Няма начин – апартаментът е неин. В къщи лудница, на работа лудница… Психодиспансер де, но все тая.
- А защо не си смените работата?
- Понеже съм на петдесет и пет години и разбирам само от психиатрия. Нощен пазач ли да стана? Пък то и там не плащат много.
- Но поне няма непрекъснато да се разправяте с луди…
- А, няма. На моите поне съм им свикнал – а знаете ли какво е на улицата сега? Но понякога нощем сънувам, че съм митничар – или поне депутат…
- Потискате мечтите си?
- Е, старая се да не ги оставям да станат прекалено натрапчиви, но е трудно. На моменти всичко ми изглежда толкова безнадеждно, че…
- Не си струва, докторе. Всичко преминава.
- За момента виждам само как преминава животът ми – тъжно и безсмислено. Впрочем, вие от какво се оплаквахте?
- Мислех да се самозапаля, но се отказах.
- Мен ако ме питате, подобна смяна на настроенията не е добър признак, но вие най-добре си знаете. Обаче май споменахте за някакви пет литра нафта?
- Да, тук са, в една пластмасова тубичка. Ако карате дизел, мога да ви ги подаря.
- А, не - аз съм на газ…когато мога да си я позволя. Но по-добре си запазете нафтата – от изгаряне наистина много боли. То и пистолет нямате…

...Обаче, дали все пак не бихте могли да ми услужите с едно въже?

Когато научихме, че за пореден път не искат да ни приемат в Шенген, всички направо подскочихме; а после се посъветвахме и решихме, че и нашето Горно Нанадолнище е длъжно да даде всичко от себе си за бъдещето на нацията. Тоест, да се огледаме и да променим всичко съгласно световните стандарти.

Започнахме с бизнеса. При нас той обхваща кооперацията и гумаджийницата на Бай Пешо. С кооперацията лесно – сложихме 40% жени в Управителния съвет (то добре че кмета има голяма рода), закачихме някой и друг мотивиращ плакат при кравите и въведохме дрес-код за доячките. Обаче спешно направеният одит в гаража на Бай Пешо разкри страшна картина – оказа се, че той нямал МИСИЯ! А за стратегия и политика по качеството изобщо да не споменавам. Та – поговорихме с човека, обяснихме му това-онова, помогнахме му – и след седмица на вратата на гаража вече бе написано с големи букви: „Да осигурим изконното човешко право на придвижване и пътешествия – чрез по-качествено вулканизиране на лепенките”.

После се сетихме, че не сме много добре и с езиците – както бе казал някой за едни други, говорим на немски (а също на английски, френски, испански и т.н.) само с конете си. Затова спешно организирахме в читалището вечерни курсове. Водеше ги Кирчо, който имаше в паспорта си черни печати от почти всички европейски държави. Резултатите не закъсняха – месец по-късно вече бе нещо обичайно да се чуе „О-ля-ля, какви гранд тикви са станали! Вундербар!” или „Уау, овцете пак влязоха в люцерната, карамба!”

Малко по-трудно бе с бездомните кучета – у нас псета под път и над път, всички да излезем, пак не можем ги излови. Но тук кметът се намеси и обясни, че важното било да създадем Дружество за защита – а то хайванчетата кой ще ги брои? Послушахме го, назначихме там булките и пратихме поздравително писмо на Бриджит Бардо.

Бяхме чували, че в Европа много държали на човешките права като цяло и на тези на малцинствата в частност. Ето защо регистрирахме Селски Хелзинкски Комитет (СХК), който там да… отчита дейност. Оглави го, естествено, Жоро Серсема – той беше известен с навика си все да наднича в чуждите дворове и да дава акъл на хората какво да правят. Тоест, бе дълбоко загрижен за съдбата на човечеството.

Отначало Жоро и хората му се съсредоточиха само върху правата на малцинствата и по-специално върху колибата на Манго (други в селото не се броят за малцинства или поне не се опитват да правят капитал от това). Та, оказа се – Манго бил безработен, т.е. – лишен от правото на труд. Някой се обади, че в кооперацията търсят човек да чисти обора, но Жоро веднага го скастри – значи, понеже Манго е циганин, най-мръсната работа все за него? Какво като нямал основно образование – някои шефки на агенции станаха с фалшиви дипломи, ама нали – за калинки може, а за прасе… тоест, за роми – не може?

Но нямаше как – търпяхме Жоро и глупостите му, за да не ни помислят в Европа за диваци и варвари. Обаче накрая той наистина прекали – поиска да поемем историческата вина, че преди пет години сме били обрали два бостана на съседното село. Е, вярно е, но пък малко преди това те ни биха на футбол с измислена дузпа, та – зъб за зъб, око за око. Но Господ си знае работата – отишъл Жоро при Манго да провери дали последният случайно не е лишен и от правото да посещава театър и балет – и се върнал без часовник. Е, може да го е загубил по пътя, кой знае – но часовникът беше „Ролекс”, като на владика, бяха му го изпратили от чужбина за добри резултати в защитата на човешките права. След тази случка усърдието на СХК видимо намаля.

Та – седим си сега в кръчмата и анализираме – индустрията оправихме, кучетата оправихме, малцинствата оправихме, жените оправихме (в смисъл на реализация де, някой да не си помисли нещо неприлично), езици научихме… Останаха само някои дреболии – една клечка да вземеш от гората, първо мушкаш нещо в джоба на горския, ако случайно оставиш колата си пред къщата на кмета, после я намираш изпотрошена, често нямаме пари дори за хляб, но в сравнение с всичко останало това не са толкова важни неща.

…Но покрай цялата тази кампания се случи нещо неочаквано – Ченко Чеха прекръсти кръчмата си на „Шенген” и вече не пуска в нея хора, които смятат да пият на вересия или да изпросят една цигара от някого.

Странна работа…