Поздравявам всички, които са имали търпението на прочетат първата част от поредицата на адрес www.timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html, посветена на типичния електорален представител на основните партии у нас. Продължаваме със следващите.
…Смяната на имената на българските турци бе едно от най-спорните неща, случили се по време на късния социализъм у нас. За разлика от всички така наречени „защитници на човешките права”, аз не мога с лека ръка да кажа, че това било престъпление. Твърде сложни бяха времената тогава, нямаше Европейски съюз, България беше член на Варшавския договор (т.е. потенциална цел на НАТО), Турция водеше агресивна и недотам уравновесена външна политика… А у нас имаше потенциална „пета колона”, която определено харесваше повече случващото се в Истанбул пред това в София. Може да е било и носталгия по историческата родина, трудно е да се каже. Проблемът беше обаче, че турското малцинство у нас нямаше голям брой мислещи личности, а действаше почти като стадо. Изобщо, хората които говорят за общочовешки ценности, обикновено са много лоши държавници.
Едно е безспорно – ако е било необходимо асимилиране на българските турци, избран бе най-идиотският начин. Не че от някогашното Политбюро можеше да се очаква особена интелигентност, но този път май никой не помисли. А имаше върху какво – един корейски спортист (мисля, че беше тенисист) дълги години се представяше в Япония за японец и бе на върха на славата. Когато обаче се разкри, че е чужденец, изведнъж кариерата му приключи, а спонсорите го забравиха. Дори и в момента, когато известен отбор загуби, по презумпция виновни са чужденците, играещи в него – и то най-вече тази от източната част на континента. Тоест, да говорим, че шовинизмът е изчезнал, е нелепо; но умните хора създават такива кариерни условия, че на теб самият да ти е изгодно да искаш да бъдеш българин по произход. Вижте само „сънародниците ни” от Украйна – каква любов към родината се появи, когато почнахме да раздаваме паспорти за ЕС. Тоест, не биваше с насилие.
И все пак, не преименуването раздели нацията – то просто бе едно време разделно, което мина. Не случайно и досега ДПС отчаяно се бори връщането на старите имена да става автоматично – понеже някои не искат. Не винаги е изгодно.
Разделянето стана, когато някой реши да създаде ДПС – няма да навлизам в подробности кой, но според мен е човек (по-скоро хора) с чисто български имена. Но аз не съм разследващ журналист, за да се интересувам кой, кога и как, пък и не искам да разруша героичния ореол около сегашните лидери на движението. Щом казват, че те са го създали – така да е.
Само че някой много услужливо организира национален протест срещу връщането на турските имена. Тогава стана истинското разделяне – според неоспорени от никого данни, да протестират излязоха два милиона българи. Площадите почерняха, пътища бяха блокирани, крещяха се лозунги. То не бяха радикални партии, Комитети за защита на националните интереси, чудесии… и обикновеният турчин, виждащ всичко това, се почувства мразен и заплашен. Впрочем, на негово място и аз щях да се почувствам точно така.
Ако някой си мисли, че е лесно да изкараш организирано два милиона души на площадите, съветвам го да стане политик. Едва тогава ще разбере какъв ресурс се изисква за това. Доколкото знам, никой не е успял да го повтори. Да, излезлите хора вярваха в спонтанната си реакция, но автобусите ги чакаха услужливо, а директорите с готовност спираха производството, за да могат хората да участват. Подобно нещо се постига само с много пари и власт, които тогава у нас притежаваше само една партия.
Но ударът бе нанесен прецизно и резултатите не закъсняха – българските турци се почувстваха сериозно застрашени и се заоглеждаха за закрилник. И тук на бял кон дойде Който трябва и създаде Движението.
Много години наред Мустафа гласуваше за ДПС, понеже те „го пазеха”. Имаше нещо вярно в това – въпреки че създаде някаква турска олигархия чрез обръчи от фирми, Движението все пак не забрави обикновените си хора – достатъчно е да си спомним битките за изкупуване на недотам необходимия тютюн. Дори – не мога да твърдя със сигурност, а никой от познатите ми журналисти не посмя да разследва – упорито се говори, че Движението плаща определена стипендия на студенти от турски произход с успех над 4:00. Не зная дали е вярно, но е разбираемо – хората си създават интелектуален елит. Без него не става – в правителството на Тройната коалиция имаше твърде много комични назначения в РИОСВ, където в доста случаи основното преимущество на кандидата бе, че се казва Мустафа.
Не че българският селянин е особено интелигентен, но и турският не пада по-долу. Въпреки че обикновено са много човечни и приятелски настроени хора, живеещите по селата български турци са манипулируеми до невероятна степен. И това се използва твърде успешно от някои хора – страх от загуба на препитание, страх от отнемане на религиозни свободи, страх, страх… Само че в един ден Мустафа почна да забелязва, че точно тези, които го плашат с какво ли не, живеят като султани. Което пък означаваше, че май някой му предава нещата доста изкривено. И Мустафа се замисли, и си зададе главния въпрос – абе, къде го този Враг бе? Живеем си с българите, имаме си комшулука, никой не ни преследва, от кого ни пазят Ония, нашите?
Това създаде криза на доверие в Движението и резултатите му на изборите почнаха да намаляват. Просто някои от турците не искаха да ходят да гласуват, понеже не виждаха защо да го правят. Налагаха се спешни мерки.
И точно тогава един бивш главен редактор на доста аматьорски вестник реши да основе партия – чиято програма сякаш бе писана по нощните страхове на българските турци. Макар че се наричаха „националисти” , в същност те предложиха само шовинизъм от най-ниска проба. При това дълго време се правеха, че не забелязват откъде идва истинската опасност – убийствената раждаемост на циганите – и започнаха доста нелепи заяждания с обикновените турци, но не и с лидерите на Движението им. Тоест, Врагът беше създаден (или назначен) и почна да плаши когото трябва.
Отначало „националистите” бяха приети добре, понеже в резултат на обединените усилия на всички управляващи до момента българинът бе почнал да се чувства втора ръка човек в собствената си държава. Специална европейска програма за млади специалисти от малцинствата… а защо не за ВСИЧКИ? Кой дели хората на „наши” и „ваши”? Пък и имаше едни управляващи, които може да са били интелигентни хора, но от държавност хал хабер си нямаха (в друга статия ще разкажем и за тях). Лидерът на единия от двата ни големи синдикати съвсем сериозно призоваваше по телевизията да се ликвидират границите (вече сме били демократична страна и нямало от кого да се пазим), а бодливата тел да се раздадяла на хората да си оградят дворовете. Дето се вика – виж му акъла и му скрой шапка. Изцепките на друг, който искаше да обявява война на СССР не искам да коментирам, понеже човекът умря наскоро. Но в подобна среда националната идея съвсем се загуби и българинът отначало бе очарован да разбере, че някой се кани да пледира за уважение към знамето на страната и историята й. Само че – ден до пладне. Митингите на новосъздадената партия ставаха все по-нелепи, „националното” на практика изчезна от тях и те станаха просто антитурски. Когато и това не успя да раздразни достатъчно съгражданите ни от съответния етнос, се стигна до откровени хулигански нападения срещу джамии, които неприятно напомняха на Германия от 30-те години. Тук някъде интелигентните хора престанаха да се интересуват от „Атака” и останаха само Мунчовците.
Кой всъщност е Мунчо? По-скоро млад човек, живеещ в гетото на душата си. С ниска степен на образование и перспективи да стане най-много шофьор или общ работник. Завиждащ на комшията, който кара мерцедес и ясно осъзнаващ, че той може да докосва подобна кола само ако го накарат да я измие. Обичащ да гледа по телевизията как някой печели милион ей-така, само защото е отишъл в студиото на съответното предаване. Смеещ се на „Комиците” (особено където мъж се прави на жена) и слушащ Мишо Шамара. С две думи – неудачник, който обаче не може да приеме, че до голяма степен сам е виновен за положението си. Ако беше учил навремето, вместо да бяга непрекъснато от час… А беше дружил с отличниците, вместо да ги блъска на земята… Ако не ги беше хванала онзи път милицията… Ако имаше друг идеал за подражание, а не кварталният пласьор на наркотици… Ако, ако…
И за всички тези „ако” виновни са, естествено, турците. Ако ги изгоним (примерно),на следващия ден министърът ще дойде у Мунчови и ще го покани за главен секретар с пет хиляди лева заплата, две секретарки и служебно бентли – а може и порше. Знам че звучи идиотски, но посетете който и да било новинарски форум – троловете от „Атака” освен че нямат и грам култура и ръсят само псувни, ами и пишат с правописни грешки на ниво трети клас. Няма как да ги сбъркате – постове им се свеждат основно до „Волен ще ви оправи всички, ваш’та…” Абе каквато ни държавата, такива ни и … „националистите”.
Но Мустафа и Минчо са двете страни на една монета, които не могат един без друг. Първият няма да има от кого да се плаши, вторият – кого да мрази. Ако ги разделиш, всеки от тях ще се почувства като в небрано лозе, понеже вече няма да е ясно кои са „лошите” – и той трябва да решава сам.
А това – поне за момента – не е по силите му.
*R.I.P. – Rest in Peace или requiescat in pace – Почивай в мир
(В следващата статия от поредицата смятам да се спра на Партията на шофьорите на таксита и фризьорките – тези, които не могат да живеят, без да виждат портрета Му пред себе си.)
See the original post:
Bulgaria R.I.P. – 2 – Мустафа и Мунчо, двете страни на „националната” монета