Десет малки дръвчета

Ако някога попаднете в компанията на специалист по Човешки ресурси и той или тя е на по-малко от четиридесет години, твърде вероятно е да чуете разсъждения на тема професионална реализация, гарнирани с поне дузина полезни съвети. Тъй като обаче тези съвети не са плод на собствен опит или наблюдения, а всички от младата генерация в бранша четат едни и същи източници, мога приблизително да отгатна какво ще съдържат те – вписване в колектива, споделяне на корпоративните ценности, стремеж към самоусъвършенстване, преданост към компанията и т.н. Тоест, следвайки подобни указания, на вас не само ви е гарантирано работното място, но и се предполага – макар и понякога бавен – но сигурен кариерен растеж.

Има обаче една малка подробност – оригиналните съвети са давани в западната част на Европа, САЩ, Япония или други подобни места, а се предполага да работят и у нас. Аз лично, като един стар циник, малко се съмнявам. Впрочем, не малко, понеже има едно нещо, наречено „морал в бизнеса“. Има го на гореизброените места, у нас е по-скоро рядкост. И остави това, по-страшното е друго – по-рано се смяташе, че моралът в бизнеса е характеристика на компанията. Сега все по-често се оказва почти географско понятие – една и съща западноевропейска компания се държи доста прилично „у дома“ – и откровено варварски в дъщерното си предприятие в България. Защо се получава така е предмет на дълга и крайно неласкава статия за психологията на българина, която може би някога ще напиша, но не сега.

А що се отнася до бизнеса, чисто българска собственост, там нещата са далеч по-зле….

…След месец фирма „Европа Импекс Инженеринг“ щеше да навърши точно петнадесет години от създаването си. Собственикът й, господин Панчо Паничков, още не можеше да възприеме колко бързо лети времето – сякаш бе вчера, когато получи първото куфарче и указания как точно да се извърши приватизацията. После имаше периоди на необявен фалит и изхвърляне на хора на улицата, след това – възстановяване на връзките с някогашните партньори, изплащане в десеторен размер на съдържанието на куфарчето… Но годините си минаваха, предприятието поддържаше ниски цени и приемливо качество и контрагентите в чужбина бяха доволни.

И постепенно господин Паничков започна да гледа на себе си като на човек с определена мисия, неслучайно изпратен от Бог тук на земята. Освен че даваше хляб на петстотин души (преди приватизацията в завода работеха две хиляди), той активно участваше в живота на града и помагаше на когото може – построи нова чешмичка в парка, купи екипи на местния футболен отбор, дори подари два акордеона на училището, което с толкова мъки завърши навремето. Тоест, той осъзнаваше дълга си на Меценат, но си даваше и сметка, че това са малко банални неща.

А за юбилея на фирмата щеше да дойде самият… сещате се кой, да присъстват представители на медиите, целият град говореше за това. И господин Паничков разбираше, че тук само с един празничен маратон и банкет няма как да минеш, пък и Оня щеше да поиска да среже някоя лентичка пред камерите… И затова той свика екипа си да направи атака на мозъчния щурм и да роди някоя идея, по-така като за случая.

Идеи имаше бол – като се почне от това да се построи паметник на собственика в двора (за миг Паничков се изкуши, но после си даде сметка колко ще се обиди Оня, като открива чужд паметник и отказа), като се мине през разни огромни часовници с логото на фирмата (десет метра в диаметър, а вместо цифри – снимки на членовете на Борда на директорите), поход в Балкана срещу глада по света и малоумието у нас и т.н. И когато господин Паничков вече се бе уморил да маха отрицателно с ръка, думата взе Камелия (знаете я Камелия – дето едновременно е маркетинг мениджър, главна доносница и любовница на господин Паничков. По негови думи пред приятели, в две от трите неща била много добра, а и маркетинга щяла да научи някой ден, младо било още момичето).

Та тя се сети, че зад фабриката има едно пустеещо място, където се гонят бездомните кучета и мирише на лошо. Нейното предложение бе – там, със съгласието на общината, „Европа Импекс Инженеринг“ да изгради малък парк. Колко му е – ще подравнят земята, ще направят алеи, а после – тук тя направи многозначителна пауза, за да подсили ефекта от думите си – всеки служител на фирмата ще посади по едно дръвче. Първото –самият господин Паничков заедно с Онзи, пред камерите. После – всеки по реда си, до последната чистачка. Всичко това ще бъде широко отразено в медиите и вероятно ще получат и награда за „най-зелена“ фирма, което в очите на западните партньори изобщо не е без значение.

Панчо Паничков отново призна пред себе си, че в това момиче има хляб и кимна одобрително с глава. Но после уточни – Камелия, идеята ти се приема, но ти отговаряш за цялостната организация. И вижте там – няма да садим сливи или круши – обадете се нашите партньори във Франция, да намерят там някакви по-специални дръвчета, няма тука да правим селски работи я. Да е нещо, което хем лесно се прихваща, хем звучи екзотично. Решено, хайде да отиваме да работим.

Кметът, естествено, одобри идеята и дори намекна коя фирма щяла да се справи най-добре – тази на баджанака му. Дойде тежка строителна техника, кучетата уплашени избягаха, а мястото беше подравнено, оформено и дори вече обявено за бъдещия парк „Европа“, изграден с любезното спонсорство на господин Паничков. В същото време французите предложиха съответния доставчик, хората изпратиха оферта и Камелия одобри едни дръвчета с труднопроизносимо име, но подходящи за садене по нашите географски ширини.

На Онзи му оправиха самолета и той потвърди идването си, като постави единствено условие да имало повече девойки в национални носии, за да изпъкнел по-добре. Медиите на свой ред се заклеха, че със сигурност щял да изпъкне.

Реклами за предстоящото събитие бяха разлепени из целия град, като особено се подчертаваше връзката на Човека с Природата – всеки служител на „Европа Импекс Инженеринг“ щял да поеме шефство над посаденото от него дръвче, с което още веднъж да се покаже социалната отговорност на компанията и т.н. Дали щеше да го полива или да му води кълвачи, ако се разболее, не беше уточнено.

И ден преди събитието най- накрая дръвчетата пристигнаха, опаковани по подходящ начин и готови за засаждане. Камелия нареди да ги разтоварят направо на мястото (вече имаше охрана), а час по-късно влезе разплакана при господин Панчев.

- Значи, казваш – само четиристотин и деветдесет са? – отново попита той и Камелия отново кимна – Ами сега?

- Аз се обадих до „Паркове и градини“, но там и не са чували за подобно нещо. Предложиха ни…

- Не ме интересува какво са предложили. Представи си – цял парк красиви, изискани европейски дървета – и в края десет трънкосливки. Как пък не.

- Ами тогава десет човека просто трябва да си останат в къщи и да не идват. Ще кажем, че са болни.

- Никой не може да боледува, когато фирмата, която му дава хляба, празнува петнадесетгодишнина! – изрева господин Паничков – Живи, умрели – тука!

- Обаче десет дръвчета не стигат и…

- И ще станем за смях, да. А после върви и убеждавай някого, че сме социално отговорни. А и представители на контрагентите ще има – и какво ще си кажат? Те едни дръвчета за празника си не можаха да осигурят, а ти чакай от тях продукция навреме. Не става.

- Но аз наистина не знам какво друго може да се направи…

- Е, затова си само мениджър още. Аз пък знам – и господин Паничков включи телефона си и избра номера на отдел „Човешки ресурси“ – Костова, аз съм. Искам още днес да освободиш десет души – виж там, да не са от най-ценните, кои ще са от останалите – няма значение. Заповедите ще ги напишеш с вчерашна дата и ще ми ги донесеш за подпис веднага за подпис. По взаимно съгласие или съкращение на щата, ти прецени според хората. Хайде, по-бързо, че няма време. Това е с приоритет, другите задачи ги остави за след празника. Давай!

И същия ден десет души разбраха, че остават без работа, поради „производствена необходимост“. Уж и в колектива се бяха вписали, и фирмените ценности споделяха, и да се самоусъвършенстват се опитваха – но какво да правиш, французите бяха пратили десет дръвчета по-малко. Съдба.

Празникът мина много тържествено, Онзи присъства и каза няколко думи за европейското бъдеще на България. Дори накрая се снима с господин Паничков и Камелия, нищо че последната беше с къса поличка, а не с народна носия. А после имаше банкет, на който известни шоумени имитираха други шоумени и пяха чалга. Изобщо, беше много весело.

А дръвчетата наистина се прихванаха добре, а понеже наближаваха избори, паркът бе завършен в рекордно кратки срокове. И често сядайки на пейките му, пенсионерите споделяха помежду си какъв късмет е за града им да се роди в него Панчо Паничков. Справедлив, принципен – и най-вече, мислещ за съгражданите си.

Както казват сега по телевизията – социално отговорен.

( Статията е по действителен случай, за наше щастие – в Русия /онази същата, по която въздишат редица хора по форумите и ни я дават за пример/. Но не виждам никакви причини да не може да се случи и у нас.

Дано греша.)

Полети насън и наяве

- ...Значи за Британия пишете - да се взривят два влака и да се разоре тревата на "Олд Трафорд". Впрочем, да се преместят и стрелките на Биг Бен половин час назад, за да им се смеят туристите - шефът на ИД отпи малко шербет и се облегна назад. - Коя е следващата държава в списъка?

- България. Обаче те още не са ни бомбардирали.

- Не са, понеже нямат самолети. Обаче като си ремонтират онези шестте МИГ-а, като им сложат по една ракета... Аллах да ни е на помощ. Значи, на тях ще им отвлечем премиера и ще поискаме десет милиона долара откуп.

- Че то за него никой и десет лева няма да даде...

- Ще дадат, ще дадат - те си го обичат, пък и той е символ на културата и интелигентността на нацията им. А освен това ако нещо се случи с него, ще изпаднат в перманентна правителствена криза. Кажи на групата на Ахмед да се готви. Кой е следващият в списъка...?

Месец по-късно всичко бе готово. Планът за отвличането беше прост като непресукан конец - групата на Ахмед ще замени хората от правителствения авиоотряд и ще отклони "Фалкон"-а към Сирия, а там премиерът и екипът му ще карат на фурми и пилаф, докато откупът бъде платен.

Понеже хората на Ахмед бяха доста мургавички, той специално ходи на Бачковския манастир и купи от циганите два буркана от прословутото белило, с което от всяко Айше става Анджелина Джоли. Човекът, който му го продаде, твърдеше, че веднъж погрешка вместо дъщерята намазал мечката и после му я взели за рекламата на "Кока-Кола".

Хората от екипа се намазаха няколко пъти с белилото и заприличаха на анемични зомбита (то не че има други де, но станаха почти тебеширено бели). Хасан си купи адаптиран наръчник по летене.

Екипът от авиоотряда пиеше кафето си на летището, когато в стаята влезе Ахмед, маскиран като калинка от министерството.

- Шефът ме праща да ви кажа, че се отказва да лети до Разград да открива новите тоалетни на "Лудогорец Арена". Имал нещо проблем с простатата и го било страх да не се изложи. Каза, че вие сте свободни, а аз сега ще се обадя и на Андреа Бочели да отменя концерта.

Екипът радостно хукна навън, а хората на Ахмед безпрепятствено се качиха във "Фалкон"-а. Малко по-късно пристигна и премиерът със свитата си. Седнаха по местата, Хасан сложи на коленете си наръчника и самолетът излетя така, че в Москва един генерал погледна данните от сателита и промърмори:

- Мискините му с мискини - и тези са взели "Раптори" от американците, а се правят на братушки...

Премиерът направо потъна в креслото и се обърна към мъжа до него:

- Цецо, да кажеш на Румито да сложат малко камери тука, гледай го как кара този! Да ги вържат за балони и да снимат - който излита с повече от петдесет километра в час - книжката на трупчета. В чертите на града сме още, ще вземе да изскочи някой на пътя ни...

В този момент Ахмед обяви на всички, че са отвлечени. Премиерът обаче не се впечатли особено, каза му да се разбере с големите началници и се загледа през прозореца. В същото време единият двигател на самолета спря.

- Абе, някой провери ли дали самолетът е зареден с гориво? - провикна се Ахмед.

Екипът му поклати глави - не, но вероятно такава е била волята на Аллаха. Междувременно спря и вторият двигател.

Насочи носа надолу и кацай - изкрещя Ахмед на Хасан. - Там има някакво шосе.

- Олеле, магистралата ми! - скочи премиерът, но видял дулото на автомата, седна обратно. - Добре де, където две асфалтирания, там и три.

Самолетът кацна на едно странично отклонение и Ахмед излъчи съобщение, че държи заложници и ако не... Контактът с похитителите пое същото онова "Руми", което, за да ги успокои и отвлече вниманието им, започна да разказва за новия си план за борбата с престъпността и трафика на хора. След като я послуша десетина минути, Ахмед вече бе готов да избие и заложниците, и другарите си, и да се самоубие накрая. Терористите рядко ходят на пресконференции и нямат необходимата закалка.

В същия момент обаче от близките храсти изскочиха стотина нелегални емигранти и се загледаха напрегнато към самолета.

- Ама това е Ахмед, бе! - извика единият. - Дето ни запали къщите. Дръжте го!

Когато дойде полицията, Ахмед и екипът му отдавна вече бяха на едно друго място, където текат реки от мед и масло, а бреговете им са от пилаф.

...И така, благодарение на професионалните действия на нашите спецслужби - редеше монотонно Румито и показваше от коя страна да я снимат, за да бъде профилът й по-изразителен - правителството начело с премиера бе спасено и от утре ще продължи всеотдайната си работа за благото на народа, който го е избрал...

А народът пред телевизионните екрани въздъхна. Дали беше от облекчение или от нещо друго, така и не се разбра.

Пешо решава да умре

В неделя вечерта Пешо реши, че не си струва да живее повече.

...Два дни по-рано, малко преди края на работното време, собственикът на фирмата го извика и обясни, че световната финансова криза се завръщала, доларът падал, рублата - още повече, положението на финансовите пазари било международно и изобщо - от понеделник Пешо щял да работи по дванадесет часа вместо по осем. На наивния въпрос дали ще му се плаща извънреден труд, нашият човек получи отговор под формата на презрителен смях и въпрос - абе, това тук да не ти е Германия? Той не знае ли, че цената на тока за индустрията се повишава? (Тук собственикът се опита на не гледа към новото си порше на двора). Никакво доплащане, просто допълнителните часове ще се записват в една тетрадка и евентуално след две-три години, ако няма много работа, ще му дадат да си ги ползва. Ако не е съгласен - молбата за напускане и - през портала. И Пешо тъжно кимна.

...В събота дъщеря му се оплака - тате, батко пак ми е взел гримовете! Пешо се опита да поговори със сина си по мъжки, но не се получи - момчето директно го попита - той виждал ли е да поканят инженер в някое телевизионно шоу? А да почива на Хавайските острови? Затова - извинявай, тате, но предпочитам да съм гей. Не се сърди - стандартът е друг. И почна да си оправя очната линия.

Пешо излезе разтреперан и се сблъска с дъщеря си - бързала, понеже гаджето й я чакало. Пак ли някой келеш, попита той, но момичето го успокои - приятелят й бил сериозен човек, контролирал пласмента на наркотици в целия квартал и дори се говорело, че скоро ще се издигне още повече. Пешо само сви рамене.

А следобед случайно погледна телефона на жена си и видя, че комшията им е записан там като Киро Големия. Отначало Пешо се зачуди - за какво жена му ще звъни на човек, с когото живеят врата до врата, а освен това е по-нисък от мъжа й поне с два пръста? Какво му е голямото? После обаче се сети и реши да умре.

...В понеделник сутринта Пешо не отиде на работа, а се запъти към близката жп линия. Там той легна на релсите и затвори очи. След десетина минути чу шума на идващ влак...

Влакът спря на петдесет метра от него, а машинистът излезе и започна да споменава майката на някого, който пак бил откраднал нафтата. После забеляза Пешо и му каза да не се прави на Ана Каренина, понеже сега локомотивите имали скара отпред и най- много да му счупят нещо. После изрази надежда това да е главата, понеже не му се лежало в затвора заради разни идиоти. Пешо стана, извини се, изтупа дрехите си и се прибра в къщи.

...Два часа по-късно той бе стигнал до моста в края на града. Височината му беше около двадесет метра - повече от достатъчно. В момента обаче двадесетина работници правеха ремонт и не му позволиха да мине.

Искам да се самоубия - обясни Пешо - Аз така, набързо...

Да - и после три дни полиция, медии, разследване... А вече сме закъснели със сроковете и то точно преди изборите. Я си върви в къщи и след месец пак ела. Тогава можеш да скачаш колкото ти душа иска, но в момента - няма как. Хайде, изчезвай, докато не сме те почнали с лопатите...

...Привечер Пешо запали голфа и отиде в близката гора. Извади от багажника въже и малко бидонче, на което да стъпи. После се качи на най-близкото дърво, върза примката и нагласи бидончето. Когато въжето вече беше на шията му, дървото изведнъж се разтресе - двама цигани сечаха дънера. Те обясниха на нашия човек, че пречи на бизнеса и ако толкова му се беси - да отиде в гората отсреща. Тук обаче всичко трябва да е отсечено, натоварено и изнесено до сутринта. После циганите го свалиха от клона, удариха му по един шамар за освестяване и го изгониха.

...Вбесен и отчаян, на връщане Пешо реши да мине по близката магистрала, като влезе в платното срещу движението. Толкова искаше да умре, че му беше все едно, че могат да загинат и невинни хора.

Никой не загина - колите само примигваха и се дърпаха от пътя му, но за сметка на това няколко автомобила го изпревариха в тъмното. От последния дори се показа една рошава глава и се провикна: "Абе, винкел, какво се влачиш със сто километра в час, това да не ти е някоя алея в парка"? Пешо поклати глава и се прибра в къщи.

На следващия ден обаче на врата му се появи малка пъпчица - точно там, където се беше трило въжето. Той отиде на лекар и му дадоха някакъв крем - да се маже три пъти дневно. Пъпката обаче се увеличи. Тогава личният му лекар го прати на хирург.

- А, няма страшно, ще резнем малко и - готово. Не много дълбоко - само колкото плаща Здравната каса, нито милиметър повече. Ти не се страхувай - сега имаме едни нови китайски упойки - нищо няма да усетиш. Пък и екипът ми е от едни млади момчета (старите всички заминаха на работа в чужбина) - огън са, режат, шият и окото им не мигва. Хайде, утре ще те оперираме...

Та така. В сряда на Пешо ще му струваме четиридесет дни.

Докторът Иванов и осите

Тази история се случи преди доста години в Делиормана, където хората варят хубава кайсиева ракия и си я пият с мерак - и където сега „Барселона“ и „Манчестер Юнайтед“ се страхуват да отидат, за да не ги бие легендарният „Лудогорец“ (или поне доста емоционалните му фенове).

Но това е сега; а преди двадесет години в малкото селце Кушия (не го търсете на картата, името го измислих аз) дойде да живее лекар. Понеже до момента там имаше един много възрастен и полусляп фелдшер, който умееше май само да мери температура и кръвно налягане, а по-тежките случаи пращаше за баене при ходжата, хората искрено се зарадваха. И понеже бяха от едно определено малцинство, вдигнаха очи към небето, възкликнаха „машалла“ и дадоха на доктора хубава къща почти в центъра на селото – с двор и висока метална ограда. Имаше дори гараж.

Никой не разбра защо докторът бе решил да се засели именно тук – някои твърдяха, че заради чистия въздух, други – че сега да имаш много пациенти на село и да им продаваш лекарства било на далавера, трети споменаха, че „нашият“ лекар доскоро работел в болницата в областния град, но се скарал с шефа си и дълго го гонил по коридорите с една спринцовка, за да го убоде по онази част на тялото, на която обикновено се сяда… Къде беше истината, никой не разбра, но доктор Иванов пое здравната служба и скоро хората се убедиха, че човекът си разбира от работата. Даже започнаха да идват пациенти от съседните села.

Докторът приемаше в здравната служба до обед, а следобед правеше основно манипулации и гледаше някои спешни случаи. Имаше и сестра, разбира се, но основната работа вършеше самият той. Ако нещо надхвърляше възможностите му, старата уазка качваше пациента и го караше в болницата в града.

Така минаха три месеца; а после пациентите в здравната служба изведнъж започнаха да намаляват. Нормално е, ще кажете – като има адекватни медицински грижи, заболяванията се лекуват навреме и не се превръщат в хронични. Впрочем, така мислеше и доктор Иванов, докато не забеляза нещо много неприятно – пациентите в службата намаляваха, но се увеличаваха „спешните“ случаи вечер. При това повечето от тях не бяха изобщо спешни.

(Тук трябва да уточним – описваната история се случи в началото на 90-те, когато НЗОК тъкмо строеше първите си офиси. Така че проблемът не беше в това кой е осигурен и кой не.)

Всичко се оказа далеч по-просто – беше разгарът на лятото. Който е живял на село, знае – ден година храни. И естествено, ако нещата не са на умиране, много по-удобно да си свършиш всичко на нивата или в двора, да се погрижиш за животните, да направиш всичко друго, за което се сетиш – и после, вечерта, да отидеш на доктор или да заведеш някого там. Дето се вика – последен приоритет.

Да, удобно, но за селяните. За доктора, който не можеше да си изпие спокойно ракията и по пет пъти му прекъсваха вечерята, не беше никак приятно. Но понеже това не вълнуваше особено пациентите му и те продължаваха да звънят на входната му врата през половин час, той си взе куче.

Кучето беше голямо, черно и злобно като медицинска сестра на извънредно дежурство. Синджирът, с който бе вързано, покриваше зоната около входната врата на двора и ако някой влезеше, то го хапеше без упойка и отваряше допълнителна работа на стопанина си. Скоро никой вече не смееше да стъпи в двора и да отиде да позвъни на вратата на доктора. Няколко дни той си отдъхна и си навакса неизпитата ракия.

После обаче го срещна кметът и му обясни – да, знам че злоупотребяват, но понякога наистина има спешни случаи. Защо да не сложим един звънец на вратата на двора, пък аз ще им кажа – само в краен случай…

Докторът мисли, мисли – и не успя да схване разликата. Вместо да му звънят на вратата на стаята, ще го карат да излиза чак до вратата на двора (тогава на практика нямаше мобилни телефони, а само обикновени. Но и тях никой не ползваше, понеже се страхуваше да не му кажат – не е спешно, елате утре сутринта. А през деня, както казахме, приоритетите бяха други.)

Но понеже кметът спомена и за едни двадесет декара царевица, които някой щял да посади, отгледа, обере и продаде, а парите да предаде на доктора, последният кимна и каза – добре, сложете звънец. Но само за спешни случаи, нали?

Сложиха – точно до пощенската кутия. Тя беше стоманена, сива – и напълно хармонираше с вратата на двора. Не че някой някога бе пускал нещо в нея, но придаваше по-градски вид на оградата.

Естествено, никой не взе на сериозно думите на кмета и звука на звънеца се носеше над двора до късно през нощта и разлайваше кучето. Докторът обаче все успяваше навреме да се сети за царевицата, въздишаше и отиваше да отвори, за да чуе как някой сутринта се събудил с главоболие, но решил да поизчака малко, та…

…Един ден обаче в пощенската кутия се заселиха осите – явно бе идеална за гнездо. През деня си хвърчаха наоколо, а вечер се прибираха вътре и уж заспиваха. Но – докато някой натисне звънеца.

Тогава осите се събуждаха и разгневено започваха да бръмчат наоколо. Понякога жилеха, друг път не успяваха, но „вечерните пациенти“ забележимо намаляха. Докторът се усмихна и отново извади ракията – сега поне знаеше, че ако някой звъни, положението наистина е сериозно. Осите филтрираха пациентите по-добре от медицинска сестра.

Така мина месец. После веднъж синът на бай Ахмед си дойде от Турция.

Зарадваха му се – празненството у тях продължи до късно вечерта. И някъде след новините момчето се сети за една болка в крака, появила се отдавна, но усилила се доста напоследък. А в Турция прегледите изобщо не са без пари и…

„Утре – каза бай Ахмед – Сега вече е късно.“

„Кое ми е късното? – възрази синът му – Десет и нещо е. Вие нали му плащате заплата на този лекар, какво толкова?“

И тогава бай Ахмед му разказа за осите. И добави – ако наистина те боли толкова, че си готов да рискуваш да те ужилят, ще идем. Но ти ще звъниш.

Момчето промърмори нещо в смисъл, че можело и да почака и празненството продължи.

На другият ден обаче синът се разходи из селото и влезе в магазина. Купи един спрей „Райд“ и ухилен тръгна към къщата на доктора.

Две напръсквания се оказах достатъчни – осите предадоха богу дух и в пощенската кутия настъпи тишина. Момчето поклати глава – много прости хора в това село бе, толкова време никой да не се сети?

Вечерта кракът отново го заболя и той пак предложи да отидат при доктора – а когато баща му се усмихна и напомни за осите, извади спрея и обясни, че проблемът вече е решен.

Очите на стареца потъмняха и той в последния момент успя да удържи ръката си да не удари момчето. Вместо това просто изсъска „глупак“ и излезе на двора.

…Месец по – късно лекарят напусна селото – едни казваха, че оня началник напуснал, други – че му липсвал градският живот, трети – че царевицата била вече била обрана и платена, така че… И само някои - като бай Ахмед - мълчаха, гледаха в земята и се опитваха да си представят как ще ходят всяка седмица до града, особено през зимата.

Но поне осите вече ги нямаше – малките жилещи насекоми, които ни пречат да правим каквото си искаме.

Само че май никой не беше особено щастлив от това.

Рецепти от родната политическа кухня: Печено агне по депутатски

Преди всичко, необходимо ви е агне. За да се получи истинският, неповторим вкус на депутатско ястие, много важен е произходът на животното - необходимо е поне три поколения назад родителите му да са били примерни овце - редовно доени, стригани и да не са блеели прекалено много. Желателно е от самото си раждане агнето да е гледало с обожание овчаря и да е било твърдо убедено, че само с гега могат да се оправят нещата. Изключително важно е то да бъде купено с държавни пари, иначе няма да е по депутатски.

Преди да се заколи животното, задължително е да му се обясни, че това не е каприз на овчаря или гостите му, а - така иска Европа, налага се за благото на всички, бъдещите поколения ще оценят жеста и т.н. По този начин се сваля стреса на агнето и после месото му става по-вкусно.

Междувременно се изкопава яма - метър на метър на метър. Важното е да е някъде в гора - реституирана, но все още неизсечена. Хубавите депутатски неща се правят на сянка, скрити от погледите на електоралните единици. Тяхната роля е само да копаят, като задължително им се плаща по сто лева на човек от бюджета. Те на свой ред връщат половината от парите на седящите наоколо гладни депутати под формата на комисионна - иначе за следващото агне ще повикат други.

После в ямата се наклажда огън. Според специалисти-кулинари, той трябва да е от дъбови дървета, сечени в гора, където навремето е имало партизани - казват, че там имало някакъв особен дух, който се вселявал в хората и след две-три поколения им помагал да станат депутати. Но понеже подобни гори вече са кът, става и такава, в която са снимали "На всеки километър" например.

Огънят трябва периодично да се ръчка от депутат, сменил поне три парламентарни групи. Тук много важно е отрано да се усеща накъде ще духне вятърът и да се предприемат съответните действия. Иначе жаравата няма да се получи равномерна.

Когато тя е готова, върху нея се настила слой орехова шума. Не много дебело - примерно, както асфалт на нова магистрала. Да издържи там докато опечем агнето, после вече няма значение. Пък и важно е да се пестят листата, не се знае кога пак някой ще прати "еколозите" да вдигат шум.

Върху шумата слагате агнето, после отново шума, а след това отново се наемат същите хора, които копаха - сега да засипят. Схемата на плащане и делене на парите е същата.

После агнето се пече - няколко часа, примерно колкото един разгорещен парламентарен контрол. Понеже то е в земята и наоколо всички следи са заличени, за разнообразие се канят медии и пред тях се симулират спорове и конфликти. Когато обаче някой заблуден млад журналист зададе основния въпрос - а къде е агнето? - всички свиват рамене - ами няма го, изчезна като парите на КТБ. Затова се създава комисия за разследване, обещава се агнето да бъде намерено на всяка цена и върнато на народа в опечен вид, наказва се овчаря за недостатъчна бдителност. После депутатите черпят медиите по една студена вода от близкото кладенче и ги изпращат да си ходят по живо - по здраво.

След това агнето се изкопава (по същата схема с изпълнителите) и апетитната миризма привлича някои НПО - та.Те я улавят почват да обикалят наоколо и да вият жално. Традицията е да им се подхвърли по някое кокалче, но не прекалено много - да си знаят мястото и да не прекаляват. Те са малко като овчарските кучета - ако ги прехраниш, спират да лаят.

Агнето се дели по депутатски - тези, които са на власт в момента, вземат най-апетитните хапки. Опозицията чака и се облизва, но и за нея има достатъчно. Все пак - агнето е държавно, а те всички заедно работят ден и нощ за благото на тази нещастна страна, така че...

Но такава е традицията, а вие вашето агне си го делете както си искате, в частния сектор нещата са малко по-различни. Но ако държите да ядете оригинално агне по депутатски, предварително трябва да си разпределите ролите - този път Иван и Петър ще са управляващите, Стоян и Гошо ще са опозиция, а Димо и Кольо ще са малки партийки с големи претенции, които все търсят да се присламчат към някого. Следващия път ще си смените местата - впрочем, то и в парламента е така. И вероятно ще се наложи сами да си копаете ямата и да я засипвате - подобно отклонение от оригиналната рецепта се допуска, понеже на вас никой не ви е гласувал доверие да защитавате интересите му. Затова си пригответе лопати.

Някой по-заядливо настроен вероятно ще каже, че това било рецепта за агне по хайдушки. Не споря - така е.

Но нали все за айдуци става дума?

Класиката е вечна

- Тате - обажда се синът ми - Ще ми помогнеш ли по литература?

Кимам разсеяно, понеже в момента не ми е до това. Мисля си, че е време да варим компоти.

...Миналата година извадихме късмет - в селото си купи къща някакъв баровец. Казваха, че бил в бизнеса с „белия прах" - сигурно търгува с пудра захар. Та той ремонтира къщата, вдигна дувари до небето, опъна отгоре бодлива тел, пусна по нея ток и сложи видеокамери. А на следващата сутрин си замина с охраната си.

До вечерта вече шест къщи се бяхме вързали за неговата ограда. Аз дори преправих казана за варене на компоти - беше на дърва, но сега му сложих три нагревателя от бойлери. Понеже нали - едно варене - осем лева. Днес осем, утре осем... А оня бълха го ухапала.

Но се намесиха едни от някакъв Хелзинкски комитет, обвиниха човека в дискриминация, казаха, че бил построил концлагер - и баровецът спря тока по оградата, а ние пак трябваше да плащаме на Енергото. Що не си гледат хокея тия, не мога да разбера.

Обаче комшията Киро вика - ей я къде е Гърция, там - плащаш си за настаняване в къмпинга и после всичко без пари - ток, пералня, че даже и колата си може да измиеш безплатно. Само трябва да си поръчаш поне една бира.

Киро е братовчед на жената и след много кандърми се съгласи да ми даде за два дни караваната си, ако после му помогна да нареже дървата. Закачихме я за ладата, сложихме вътре казана,буркани, капачки, захар, три щафети салам, два хляба и малко домати от градината, две бири от литър и половина, батерии за касетофона, облякохме новите дрехи и - на почивка в Гърция. Понеже у нас казват било мръсно, шумно, пък и за всичко пари искали. А там можело да минеш и по-тънко.

В Гърция купихме прасковите за компотите, че даже и половин литър зехтин - вярно, че е по-евтино. Обаче цигарите им - леле-мале. Добре че си бях взел един стек контрабанда.

В къмпинга ни посрещнаха добре - любезни са хората, уважават си туристите. Настанихме се, окъпахме се в морето, а аз поръчах една гръцка бира (няма как, задължително е). Разделихме си я с жената и децата, а после минахме на нашата си. Обаче - вярно, там едно чисто, красиво - но пък тихо, скучно, чуваш само шума от вълните. А ние нали сме тръгнали на почивка, да си правим кефа? Пуснах касетофона - хем да ми се отпусне душата, хем и чужденците наоколо да научат кой е Азис. И те скоро взеха да се усмихват хората и да клатят глави, а французите до нас даже споменаха някакви „житани". Само един немец дойде и взе нещо да ломоти, че сме му пречели на почивката. Абе бегай оттука, викам му - че както ви мразят гърците, а съм се оплакал, а са те изгонили от къмпинга. Накрая оня махна с ръка и си отиде, а аз си сипах една ракия.

После накладохме малък огън на плажа и жената опече салама на жаравата. Много вкусно стана, само дето няколко каравани се преместиха на другия край на къмпинга. По едно време дойде собственикът и вика - абе, ей там има страшна таверна, защо не хапнете в нея? Понеже, виждаш ли, дразнели сме другите почиващи.

Ами да си купят и те салам бе! В таверната все евро искат, а ние сме бедни хора. На когото не му харесва, да ходи в хотелите.

На другия ден се включихме в мрежата на къмпинга и сварихме компотите. Аз ги пазех,а жената изпра всичко - вярно, без пари е. Чужденците около нас само клатеха глави и идваха да се снимат на фона на казана. Нищо де, нека и те да научат нещо от нас.

Децата пък цял ден не излязоха от морето - бях им надул една вътрешна гума от трактора вместо дюшек и те скачаха от нея. След половин час останаха сами във водата, а чужденците се смееха от брега и пак снимаха. Накрая измих ладата толкова старателно, че покривът на две места протече. Събрахме всичко и си тръгнахме, а всички радостно ни махаха...

- Имам да пиша есе за „Бай Ганьо" - повтаря синът ми. - Да разкрия какъв бил и защо.

Кимам и почвам да диктувам:

- Бай Ганьо е представител на дребната буржоазия, който в стремежа си за бързо забогатяване не се съобразява с общоприетите морални норми и се държи като хитрец, скъперник, използвач или както му викаме сега - селски тарикат. Той е символ на едно отдавна отминало време, което - за щастие - никога няма да се повтори...

Синът ми бързо записва, но понеже е с гръб към мен, не виждам лицето му.

Може би така е по-добре.

А ние, хората?

- Ало, зоополицията ли е?

- Да, слушаме ви.

- Вие ли защитавате животните?

- Да. Да не би някой да ви е обидил?

- Не, но имам проблем. Обаче не съм животно, де.

- А да, извинявайте - отскоро създадоха отдела и ни прехвърлиха тук, та още не сме свикнали. Кажете какъв е проблемът?

- Ами вижте - аз живея на втория етаж в държавно жилище. Наскоро обаче общината засели над мен едни цигани.

- Роми.

- Да бе - роми, коняци, както кажете. Та - направили си те една колиба в центъра на града до кметството и почнали да си перат чергите в градския фонтан. И понеже не могат просто така да ги изгонят, намериха им жилище в апартамента над мен. Обаче те имат кон.

- Какъв кон?

- Един кафяв, Дорчо се казва. Държат го на терасата, а сутрин го разхождат.

- Е да, така трябва - за конете това е много важно. Вас обаче какво точно ви притеснява - че конят може да се спъне по стълбите и да си счупи крака?

- Не, те си го разхождат в апартамента. Обаче много тропа, а понякога и цвили.

- Е, браво. Щом цвили, значи му е хубаво. Няма причина да се намесваме.

- Да, обаче на мен не ми е добре.

- Защо? Конят не цвили през нощта, нали? Не си пуска силно музика? Не кани други коне на купон? Само се разхожда извън часовете за почивка. Какво точно ви притеснява?

- Ами много силно тропа.

- Е, ще тропа - кон е това. Опитайте се да не му обръщате внимание. Просто се отпуснете и си представете, че сте отново на село, лежите на тревата, до вас овцете кротко пасат, а конят пристъпва от крак на крак...

- Да, но аз съм роден в София.

- Вероятно затова сте толкова нервен. Няма страшно, ще свикнете. Поставете се на мястото на съседите си - ако си оставят коня на паркинга пред блока, някой може да го открадне и да го направи на салам. Просто не му обръщайте внимание - той ще ходи, ще ходи и накрая ще се измори. Вие просто през това време стойте в другата стая, понеже знаете, че съвременните панели не са много здрави - да не вземе да падне върху вас.

- Да, но когато конят почне да тропа, мечката се събужда и почва да реве.

- Каква мечка?

- И тя е кафява, казва се Минка. Тя спи в кухнята и трополенето я дразни.

- Добре, записвам - нехуманно отношение към мечка, не я оставят да се наспи. Ще проверим, разбира се. Впрочем, а тя какво прави там?

- Ами с нея комшията си изкарва хляба - разхожда я из града и я кара да пада като Роналдо за дузпа и да танцува като току-що избрана омбудсманка. Даже я е изрусил малко.

- Записах - подигравка с животното. Това наистина е сериозно, може да му се увреди психиката и да почне да пише законопроекти. Впрочем, нея разхождат ли я?

- Рядко, понеже никой не иска да плаща за асансьор, а мечката после я мързи да се качва пеша до третия етаж.

- Да, не е хуманно. Хайде за пенсионерите как да е, но да мъчат така животното... Ще проверим.

- Вижте, аз обаче искам да попитам - ако някой желае да отглежда животно вкъщи, не се ли иска съгласие на съседите? Понеже четох в интернет...

- Не, това важи само за кучета. Коне и мечки може, ако е част от етническата ти култура. Вие се благодарете, че над вас не се е заселил някой индиец например, че тези калпави стълби слон със сигурност няма да издържат. А вие тук за някакво пони...

- Не е пони бе, голям кон е. И като изреве мечката, той препуска към терасата, а на мен таванът ми се огъва.

- Е, това вече не добре. Така и конят може да получи стрес. Ще говорим със собственика да му купи антифон. Записах си.

- Добре, а аз?

- Какво вие?

- Как да живея в този зверилник? Мечката реве, конят препуска, кучетата навън почват да лаят... Не се издържа вече. Аз нямам ли някакви права?

- Е имате, как да нямате... Може да отидете в кръчмата да изпиете една бира например. Или да постоите в градинката пред блока, докато животните се изморят и заспят.

- Да, но и аз съм човек и...

- Точно тук ви е проблемът! Човек сте и затова не можем да направим нищо. Ако бяхте бездомно куче... или кон... или мечка... Щяхме да ви защитим. Ако ви набият например, социалните мрежи щяха да гръмнат, а ние да се намесим незабавно. Дето се вика - магаре да бяхте, пак можехме да помогнем. Но човек... сам разбирате, няма как.

- И аз сега какво да правя?

- Ами... като кого казахте, че танцувала мечката...? А да, сетих се. Ами обадете й се на госпожата и чакайте. Но честно казано, не разчитайте особено - Европа не е много склонна да отпуска пари за хората у нас. По-добре се опитайте постепенно да се превърнете в магаре или прасе - а после пак се обадете.

Тогава вече ще е съвсем друга работа.

Ало, Борисов се обажда!

Един ден бай Ставри реши да отиде за риба - харесал си беше едно местенце там на морето и ходеше понякога - хем да улови нещо, хем да избяга за малко от жена си.

И както си караше, видя нещо на пътя и едва успя да набие спирачка - точно пред оградата на шосето. Слезе, огледа я, тегли една на поредния "приватизатор", махна коловете и продължи към брега.

Половин час по-късно плувката рязко потъна, той дръпна и над водата нещо проблесна. Бай Ставри се наведе над улова и видя, че това е една златна рибка. Той веднага си спомни приказките от детството си:

- Изпълняваш ли наистина желания? Или всичко е само мит?

- Изпълнявах навремето... - въздъхна рибката. - Обаче нещо много станахте напоследък. Затова сега работя с подизпълнители.

- Тоест?

- Ами така - ще ти дам един номер, запиши си го. Обаждаш се от мое име и си диктуваш желанието. Ограничения за броя няма, но не забравяй, че и други ловят тук. Хайде, хвърляй ме обратно.

Бай Ставри я метна в морето, а после извади мобилния си телефон. Набра номера и каза, че тук някакъв юнак е преградил пътя, което не е съвсем... Прието, отговориха от другата страна.

След пет минути телефона на кмета иззвъня:

- Ало, Борисов се обажда... Онази ограда там - до половин час да я няма. Ясно?

Когато бай Ставри се връщаше, пътят вече беше чист.

На следващия ден той отиваше с колата си на работа и се наложи да мине покрай местния КАТ. Там имаше опашка като пред гръцки банкомат - вървеше покрай тротоара, обикаляше близкото кръгово и продължаваше по успоредната улица. Има-няма двеста коли. И понеже хората искаха да пият кафе или да си купят вестник, пресичаха както им дойде и се получаваше малък сървайвър. Бай Ставри извади мобилния.

Пет минути по-късно началникът на КАТ възбудено обясняваше:

- Да, да, има известни проблеми... Софтуерът, да, че и хардуерът даже. Обаче ние работим, да - вече две години и скоро... Е, да, може някой да пострада, докато пресича, но пък да внимават, в края на краищата... Не, не е приятно да чакаш два дни, вярно. Обаче тук има едни симпатични момчета - събират документите на няколко души и ги носят накуп. Да, плащат си хората, но само по сто лева. Пък и момчетата ни черпят... не, не е корупция, купуват ни там по едно пакетче лукчета, колкото да не е съвсем без хич... Да, да, разбирам - след половин час опашката няма да я има. Да, господин Борисов, твърдо гарантирам - макар че толкова обичам лукчета... Дочуване.

Бай Ставри остави колата на паркинга и отиде до портала на фирмата. Там имаше банкомат и той провери - вече три месеца не бяха му превеждали нищо. Той поклати глава и влезе в цеха.

Вътре температурата беше 40 градуса и той извади мобилния си телефон.

Десет минути по-късно управителят се кълнеше:

- До половин час ще им бъде преведено всичко дължимо, честна дума, господин Борисов. И климатици ще сложим, ей сега ще се обадя. Не, няма нужда да пращате Инспекция по труда, гарантирам ви, че...

С получените пари бай Ставри купи вино от шест лева бутилката, триста грама пастърма и с жена си организираха малко семейно парти - децата отдавна бяха заминали в чужбина и затова се получи доста романтично - на свещи, понеже заради забавените заплати нашият човек не си беше плащал тока. Но беше хубаво и накрая се прехвърлиха в спалнята. И тук - както се казва в една известна реклама - самолетът не пожела да се вдигне.

Отначало бай Ставри малко се поразстрои - напълно разбираемо за мъж на средна възраст, подложен на ежедневен стрес - но после решението дойде от само себе си. Той се пресегна към мобилния телефон.

Изслушаха го, а после му наредиха да включи на високоговорител:

- Ало, Борисов се обажда. Не те знам самолет ли си, хеликоптер ли си, но да се вдигаш веднага, че ако дойда там...

И всичко завърши добре, а на сутринта жена му се похвали на колежките си какъв звяр е станал мъжът й в леглото. Те пък споделиха с мъжете си и...

На следващата седмица бай Ставри отново отиде за риба, но не успя дори да се доближи до брега - докъдето стигаше погледът, всичко бе заето. Хората слагаха въдици, мятаха мрежи, дори имаше няколко водолази с харпуни. И всички търсеха златната рибка.

... Ами щом само тя има телефона на господин Борисов, така ще е. Понеже то у нас по нормалния начин нищо не става.

Благодарствено писмо

Признавам си честно, че доскоро смятах писането на благодарствено писмо след интервю за работа за пълна дивотия, чиято единствена цел е да унижи допълнително едната страна и да погъделичка възпаленото самомнение на другата. Напоследък обаче – вероятно понеже стоя повечко на слънце, преосмислих донякъде позицията си и реших, че може би това не е чак толкова загубена работа. Ето защо по-долу прилагам кратък образец за тези, които мислят, че без благодарствено писмо не става. Може да го ползват буквално или с корекции – нямам претенции, важното е работата да стане. И така:

Благодарствено писмо

От Цонка Бурбонкова

Мениджър „Човешки ресурси“ в „Баш дюлгер инженеринг“ ЕАД

До: Аладин (Али) Синдбадов, кандидат за позицията „Оператор на бетонна помпа“

Уважаеми господин Синдбадов,

С настоящото писмо искам най-искрено да ви благодаря за участието в проведеното от нас интервю вчера. Допускам, че вие се явявате на много интервюта и не можете да помните всички хора срещу себе си, но се надявам да се сетите за мен – онова симпатичното младо момиче с прозрачната блузка и къса пола, които непрекъснато зяпахте по време на интервюто. Ако това ще ви помогне – имах и малки стикерчета с калинки на ноктите – на лявата ръка сини, а на дясната – зелени. Както вие самият отбелязахте, те ви напомнили, че е време да почистите картофите на село от колорадски бръмбари.

Господин Синдбадов, искам откровено да ви заявя, че интервюто с вас ми направи неизгладимо впечатление и едва ли ще го забравя скоро. Преди всичко, порази ме професионалният начин, по който вие умеете да установявате контакт с хората. Много от другите кандидати робуват на някакви остарели схващания за етикет и това силно затруднява интервюто; получава се една скованост, която е трудно да разчупиш. Ето защо вашият навик да се обръщате към мен с „ма“ силно ме впечатли и едва ли скоро ще го забравя. Един такъв дребен детайл, добавено към предложението ви да прекъснем за половин час интервюто и да идем някъде да изпием някъде по едно кафе с цигара, недвусмислено показват, че вие сте общителна личност, която бързо се вписва в колектива от себеподобни. И макар че желанието ви да получите номера на личния ми телефон ми се видя малко прекалено, това, че накрая си изпросихте три цигари от моите, остави у мен отлични впечатления – явно вие сте човек, който не се бои да поиска помощ или нещо друго, от което се нуждае, за да свърши работата си.

Също така искам да ви благодаря за оптимизма и позитивната нагласа – знаете, сега са се навъдили едни кандидати, само се оправдават – ама аз това не съм го учил, тоест учил съм го де, но съм забравил, няма ли там някакъв образователен клъстър… Ето защо вашият отговор, когато ви попитах дали сте работили с подобна техника, ме впечатли – „ша са оправя ма, те само да плащат редовно. Пък и да счупя нещо, нали има механици?“

Впечатлена бях, че вие сте стъпил здраво на земята, така да се каже. Напоследък кандидатите ни са тотално заразени от политкоректността и понеже не си харесват физиономиите, не искат да пращат снимки – дискриминация било. Така и не разбрах защо си мислят, че един крокодил на живо е по-симпатичен, отколкото на фотография, но както и да е. Затова пък вашето селфи по плувки на плажа, с нарязана диня в скута и бутилка мастика в ръка ни грабна веднага и – както можахте да се убедите сам – сме го закачили на видно място в офиса.

Искам да ви благодаря и за стила, който показахте във външния си вид и който научихме много неща. Знаете ли, повечето кандидати не знаят как да се облекат и идват всички с костюми и вратовръзки, сякаш от сватба (впрочем, на някои костюмите наистина май са от сватбата им). Даже козметиката им е или „Малиция“, или „Деним“, на принципа на Мечо Пух – „колкото повече, толкова повече“. И понеже в офиса е топло, след третия интервюиран почваме да кихаме и да отваряме прозореца, а това води до настинки.

Признавам си, когато ви видях по бермуди, джапанки и фланелка „Българи – юнаци“, отначало помислих, че идвате от стадиона. Но после разбрах – във всичко това има скрит дълбок смисъл, нали? Един вид – аз съм просто момче, работяга, пролетарий, така да се каже. Костюми да носят мениджърите, аз и на театър мога да ида по анцуг, но просто не ме влече. Възприемайте ме такъв, какъвто съм.

Браво, похвално. Не всеки има смелостта да се разголи душевно пред почти непознат човек. Е, ако не бяхте яли толкова чесън преди интервюто, вероятно щеше да е още по-добре, но пък така – когато отворих прозореца – избягаха и микробите. (Впоследствие шефът нареди да купя една служебна „Малиция“ и да я държа скрита в бюрото за подобни случаи).

Изобщо, вие оставихте у мен неизгладимо впечатление и дори и да не приемете нашата оферта, аз ще запазя само хубави спомени за вас. Все пак искам да ви напомня, че на интервюто може би съм пропуснала някои от плюсовете да работите за нас – освен че даваме заплата, ние плащаме и извънреден труд (понякога, особено след проверка на „Главна инспекция по труда), планираме тази година да сложим два допълнителни вентилатора в цеха, а на Нова година ще има празненство за целия персонал с кебапчета и програма с известна чалга-певица. Така че – помислете си добре, преди да откажете. Конкурентите и толкова не дават.

С най-добре чувства оставам в очакване на вашия отговор:

Цонка Бурбонкова