…Едва когато седнах в колата си, видях черния мерцедес – беше спрян напреки пред мен и не ми оставяше никаква възможност да изляза от паркинга. Оставих покупките на задната седалка и тръгнах да търся собственика му.
В другия край на паркинга имаше малко чейнж-бюро; момчето кимна и ми посочи една маса на съседното барче. Около нея седяха трима цигани и гръмко се смееха. Отидох при тях и попитах чий е мецедесът.
- Мой е – кимна най-едрият – Защо, да не си решил да го купуваш?
- Пречи ми да изляза.
- А, да бе… Е, и къде си се разбързал толкова да ходиш? А седни да пием по една бира, аз черпя.
- Благодаря, но бързам. Просто си преместете колата.
- Е, ще я махна, няма да я оставя цяла нощ там де… Добре, влез си напазарувай и като си готов, ела се обади.
- Вече съм готов. Да вървим.
- Е, не толкова бързо де… Ама ти май нещо ми се караш, а? Ами ако стана и ти разби…
Така и не разбрах какво точно смята да ми направи циганинът, понеже в същия момент тялото му зае хоризонтално положение във въздуха, а после с гръм се стовари на земята. Другите двама цигани отскочиха настрани и запримигваха уплашено.
- Бира черпиш, значи – един огромен мъж се надвеси над падналия циганин – Ами викни две тогава?
Циганинът мълчаливо поклати глава, но дори не се опита да стане.
– Е, както искаш. Тогава аз ще черпя моя човек, а ти имаш време да си махнеш колата, преди да е дошла поръчката. Иначе ще те напъхам в гърнето през ауспуха, може да провериш, ако не вярваш. Ела, Тимуре.
Седнахме на съседната маса и аз се загледаш в отдалечаващите се фигури на циганите. После благодарих на Милко за намесата.
- Е, хайде сега… и сам щеше да се оправиш. Аз само опростих нещата.
Свих рамене – може би, макар че със своите деветдесет килограма редом до Милко да изглеждах като джудже. Той самият имаше фигурата на Котоошу и бе няколкократен републикански шампион в един боен спорт, или както сега го наричат – изкуство. Но времето, когато тренирахме заедно, отдавна бе отминало и сега всеки оцеляваше както може. Страната се управляваше от Жан Виденов и всички бяхме едни малки Беър Гриловци.
А Милко ръководеше част от охранителната дейност на една трибуквена групировка в региона. Доколкото знам, с рекет не се занимаваше, но пък и не беше много удобно да питам. Та – пийнахме от бирата и той започна да се оплаква.
- Абе, трудно се намират хора сега… Всичките едни такива, кекави. Мамини синчета, не са луди глави като нас с теб навремето…
Предположих, че това е комплимент и замълчах.
- А ти как я караш, Тимуре? – вдигна вежди Милко – Понеже нали виждам какво става наоколо – безработица, немотия. Ти сега къде си?
Обясних му, че току-що съм подписал договор да работя като мениджър в Украйна. Действието му обаче започваше от началото на следващия месец, така че в момента се бях отдал на заслужена триседмична почивка.
- Аха – и си лежиш в къщи пред телевизора? Ех, защо не учих и аз за мениджър навремето…?
Внимателно му напомних, че това в момента у нас не се изучава (беше средата на 90-те). Освен това, продължих аз, от какво се оплакваш – мутра си – джипове, ланци, манекенки, престиж… Дето се вика - дай боже всекиму.
- Абе, джипове… гълта нафта като змей. Пък и ланеца ми го скъсаха при един спор с конкуренцията кой да пази паркинга до границата. А само с гол престиж не се живее – проблемите възникват ежедневно и непрекъснато трябва да вземаш отговорни решения. А най-страшно е – както вече споменах – с кадрите. Вчера уволних едно момче и ето – сега не мога да намеря човек на неговото място.
- А защо го махна – поинтересувах се аз – Да не си го хванал да слуша класическа музика?
- Бъзикай се ти… дойде от отдела по рекета. Объркали се там веднъж и обяснили на една братовчедка на кмета какво щяло да стане, ако не платяла за магазинчето си. Е, какво да стане? Дошли баретите и ги помляли от бой. Та – пратиха ми го момчето да го сложа да пази някъде, докато поукрепне и си възстанови здравето.
Сложих го аз нощна смяна в охраната на една компютърна фирма, а той да вземе да обясни на управителя й, че трябвало да му киха нещо на ръка. Оплака се човекът и … сега нямам човек, а нов мога да намеря едва към края на месеца – тогава един излиза от затвора. Та… Абе, Тимуре – викаш, ти по цял ден си лежиш в къщи?
- Не си го и помисляй – поклатих глава аз – Само мутра не съм бил досега.
- Ама ти не знаеш каква тръпка е… Пък и не вършиш нищо – седиш си цяла нощ заключен във фирмата и гледаш телевизия. А се плаща добре.
- Я се разкарай.
- Добре де, ако думата „мутра” те обижда, ще ти измислим нещо по-така. „Вътрешен контрол” харесва ли ти? Един вид – специален отдел.
- Абе Милко – ти луд ли си? Целият местен бизнес-елит ме познава – и сега изведнъж – пазач. Ще ми се смеят.
- Няма, ще пазиш само нощем. Само три седмици, докато намеря човек. Разрешение за оръжие имаш ли?
- Имам, но…
- Без „но”. Просто те моля. А?
Замислих се. Колкото и да звучеше налудничаво, все пак си беше нещо ново. Едно е да разказваш вицове за мутрите, съвсем друго – да се потопиш в средата, така да се каже. Някои се катерят по планините, други скачат с парашути – все си е адреналин. Защо пък да не опитам за няколко седмици?
Два дни по-късно застъпих на първото си дежурство. Колегата от предишната смяна ми предаде служебния пистолет (бяха бедни години и всички ползвахме един общ) и ми напомни, че сме почти във война с една друга трибуквена групировка, така че – ако някой се опита да влезе, без да позвъни – да стрелям на месо, а после да викам по телефона мобилната ни група. След това ми пожела леко дежурство и най-вече – да посрещна утрото жив и здрав. Прозвуча особено ободряващо, а аз за пореден пък се запитах дали съм съвсем наред.
…Бравата изскърца малко след полунощ – чу се превъртането на ключа, а после вратата се отвори. Впрочем, бяха времена, когато сума ти народ ходеше със шперцове в джоба, така че веднага се сетих за конкуренцията. Ето защо останах в сянката зад вратата, а когато мъжът влезе, опрях дулото на пистолета до главата му.
- Ей, чакай бе, какво правиш? – човекът се опита да се обърне към мен и да ме разгледа, но аз натиснах цевта още по-силно и той се отказа.
- Лягай на пода – предложих аз, понеже бях виждал да казват така във филмите – Бързо!
- Как пък не – възропта мъжът – Мръсно е.
- Е, тогава ще те застрелям. Нищо лично, но такива са инструкциите. Ще кажеш ли някакви последни думи?
- Ти си луд!
- Добре, запомних. Ще го предам на семейството ти. И така, започваме обратното броене – пет, четири…
- Аз съм управителят на фирмата!
- Три, две…
- Добре - лягам, лягам… Обаче жална ти майка, като стана.
Въздъхнах.
– Сега ще се заплашваме ли? Пет, четири…
– Добре, добре, извинявай. Обаче – може ли да се обадя по телефона?
– Не, не може. Вероятно ще извикаш подкрепление от вашите, а аз нямам толкова патрони.
– И какво правим тогава?
Замислих се.
- Ами… единият вариант е да лежиш така до сутринта, докато дойде смяната ми.
- А другият?
- Другият е да ме убедиш, че наистина си управителят. Понеже, сам разбираш – правилата изискват да застанеш на осветената площадка пред вратата и да позвъниш. Ти обаче…
- Правилата аз ги пиша.
- Ето, това вече не е добре – човек трябва да спазва собствените си правила. В случая личният пример е много важен, но както и да е. Управител, викаш? А по образование?
- Инженер. Може ли сега да стана?
- Не, не още. Инженер, значи…Какво е особеното на армко-желязото?
- Не знам.
- Е, тогава ще лежиш на пода до сутринта.
- Знаех го, но съм забравил.
Засмях се цинично като доцент на изпит.
- Не бе, наистина го знаех. Помогни ми малко?
- С удоволствие – кимнах и вдигнах пистолета – Пет, четири…
- Чакай, чакай… Имаше много малко въглерод, нали?
- Да. За какво се отнася принципът на Бернули?
- Това не сме го учили.
- Ами? Е, лежи си тогава.
- Май беше… За флуидите. Точно така – отнася се за флуидите.
Замислих се.
- Абе за мутра от конкуренцията си много начетен, но знае ли човек… Чакай да позвъня на шефа.
Милко тъкмо си лягаше. Понеже съм демократична личност, включих телефона на високоговорител и бързо обрисувах ситуацията.
- Влезе без да позвъни, викаш? Сигурно е от конкуренцията.
- Искам този веднага да го уволниш! – чу се яростен глас откъм пода.
- Аха. Абе, Тимуре – тоя много агресивен бе! Що не го млатна един-два пъти с дръжката на пистолета?
- Него ще уволниш, а ти утре ще дойдеш да прекратим договора!
- М-да – Милко се замисли – Ще се уволняваме сега, как ли пък не. Слушай, Тим – я вземи да го гръмнеш - и после прибери трупа в мазето. Аз по-късно ще пратя момчетата да го натоварят.
- Ама аз наистина съм управителят… проплака мъжът в краката ми.
- Знам – гласът на Милко изведнъж стана сериозен – Но не си собственик. Това, което ние пазим, е на … знаеш на кого. Да му звънна ли да доуточните правилата помежду си?
Управителят бавно се изправи и изтупа праха от себе си. После просто си тръгна.
Милко въздъхна:
- Е, поне вече ще звъни преди да влезе. Зарежи го този – няма да посмее да се оплаче, пък и да опита – виновен е. Остави това, ами знаеш ли за какво се сетих? Всеки от нас си има прякор. Да те наричат по име не е престижно. Аз доста мислих и ако нямаш нищо против…
- Имам. Никакви там репи или компири, аз съм човек с висше образование и…
- Анджак де, и аз това си мислех. И за това предлагам – ще ти викаме Инженера. Съгласен ли си?
Обещах да помисля и затворих. После се погледнах в огледалото и тихо прошепнах „Инженера”.
Побиха ме тръпки.
…Две седмици по-късно имахме голямо събиране сред природата – сега му викат „тиймбилдинг“, а тогава си беше обикновено напиване. Обаче идеята беше същата – да се сплоти колектива, а и да се опознаем малко, понеже в бранша имаше голямо текучество – този го гръмнали, оня влязъл в затвора – и понякога без малко да се сбием помежду си. Затова местният координатор на групировката беше събрал всички екипи на едно място да си пообщуваме.
Гледката малко напомняше сцена от „Бай Ганьо прави избори“ – катил до катил, един през друг по-яки и по-тъпи. И понеже аз бях умерено як и не много тъп, гледах да не се откроявам много и все се въртях около Милко.
Но не винаги се получаваше – подобни събирания са малко като прием в посолство – мотаеш се насам-натам с чаша в ръка и слушаш какви ли не истории. Но понеже всичко се въртеше около това кой кого пребил или отвлякъл, аз нямах нещо особено за споделяне и тактично се уединих на един пън. Запалих цигара и се запитах какво всъщност правя тук.
В същото време до мен изникна някаква огромна фигура, почти като оживял паметник от времето на социализма и сложи на рамото ми ръка като меча лапа.
- Ти ли си Инженера? – попита уж любезно той, но навикът си е навик – тонът беше такъв, че почти се почувствах виновен и понечих да отрека. Същевременно се огледах за Милко, но не го видях никъде.
- Аз съм от хората на Прилепа – осведоми ме великанът – Шефът иска да говори с теб.
Ако до момента бях просто обезпокоен, сега вече се уплаших. Говореше се, че групата на Прилепа изпълнява мокрите поръчки и никой не проявяваше особено желание да провери така ли е или не. Но ги знаехме като самотници, особено жестоки и избягващи контакти с другите. Да се заинтересуват от теб не вещаеше нищо добро.
Проклех мислено отзивчивостта си отпреди две седмици и глупавото любопитство да се пъхам където не ми е работа и станах. Милко все още не се виждаше никъде.
Прилепът се оказа млад мъж с леко раздалечени очи и мека усмивка, от която те побиваха тръпки. Той заби погледа си в мен и поклати глава:
- Инженера, значи? Интересно, интересно… Искам да те питам нещо насаме.
Свих рамене. Опитах се да си спомня някоя уместна фраза от филмите, която да кажа и после – ако недай боже отговорът не му хареса – с нея да ме запомнят поколенията. Обаче не можах да се сетя за нищо и просто кимнах.
Прилепът ме прегърна през раменете и се отдалечихме към близката горичка. Говореше се, че точно на такива места той закопавал особено несговорчивите длъжници.
- Инженере, инженере… Не съм глупак аз, никак даже… Нали?
Уверих го, че е абсолютно прав.
- Чувам значи, че имаме някакъв специалист по техническите въпроси… но го крият много внимателно. Никой не знае кой е, освен Координатора. Но аз, както вече казах…
Отново потвърдих, че е много умен.
- Защо не Змея? Или Дракона? Или Дивия? Не – Инженера…. Защо?
- Понеже наистина съм инженер – обясних аз.
- Анджак де – и аз това казвам. А какво може да прави един инженер при нас?
Тук вече не можах да отговоря и само свих рамене.
- Значи това го изяснихме – каза сякаш на себе си Прилепът – Обаче, ако може, брато, да попитам…?
Кимнах. Какво друго можех да направя?
- Въпросът ми е – колко тротил слагаш на едно беемве седмица? Понеже ние сме малко аматьори, преценяваме на око и веднъж само подскача и човекът вътре се съвзема в болницата, друг път колата поема директно за космоса и не остава нищо наоколо… А трябва, за да го покажат по новините и някои други да си направят добре сметката. Та?
- Слагай по едно кило – посъветвах го – по-добре да остане, отколкото да не стигне.
- Абе и аз си мислех така, но моите спорят нещо. Е, благодаря и ако има някой, който много те дразни – обаждай се. И аз мога ?
Преди десетина години властта за пореден път се смени, а с нея – и моят началник. Сложиха нов шеф на митницата и още на втория ден той започна да се заяжда с мен – малко съм вземал на ръка, колегите се оплаквали, че всички шофьори искали аз да ги проверявам, сега дъмпинг ли ще си правим… А когато забеляза, че ми липсва едно копче на униформата, направо ме уволни – и сложи братовчед си на моето място.
Ходех веднъж месечно в Бюрото по труда да се подпиша и да си взема обезщетението, гледах в обявите не търси ли някой митничар с двадесетгодишен стаж, но иначе нямах какво друго да правя. И понеже времето се затопли, започнах да ходя за риба на Дунава – хем да подишам чист въздух, хем ако уловя нещо, да спестя малко пари за храна. Спирах джипа до брега, вадех японските пръчки и немските червеи и хвърлях…
Обаче на брега не е като на бариерата – бях свикнал балъците сами да идват при мен, а тук – нищо. Три дни седях до водата, изпих две бутилки уиски, изпуших три кутии хавански пури, но хванах само две шаранчета по една педя всяко. И тъкмо си мислех, че вероятно мястото не е … как да го кажа – „плодородно“, нещо опъна кордата. Слабичко наистина, но като няма едри риби… и на работа ми се е случвало.
Изтеглих я на брега – нищо и никаква рибка, но блести. И някакси жълто блести, като пръстените на ръцете ми. Викам си – тази сигурно е избягала от някой фонтан, я да взема да я прибера и да си я сложа в аквариум? И в този момент рибката проговори.
„Пешо – вика ми – Що не си седиш в бингото, ами клечиш цял ден тука? Тъкмо реших да поплувам, да направя малко спа, така да се каже, и хоп – немски червей. А аз само биохрани ям и не можах да устоя. Хайде, казвай три желания“.
Почесах се по главата и обяснявам – аз съм беден човек, цял живот съм блъскал като добиче на митницата, а така и не успях да събера някой лев. Тоест, събрах малко, но едни двадесет милиона евро в някоя швейцарска банка никога не са излишни…
„Добре, кимна рибката, записвай номера на сметката. Друго?“
„Ами – битовите ми условия са лоши. Имам там десет апартаментчета, но те все едни тесни, с по три-четири стаи само. Затова съм ги дал под наем, а ние с жената се свиваме в една къща на село…“
Рибката махна с опашка и на половин километър от реката се появи прекрасен замък, с малък парк около него и няколко гаража.
„Колата Ролс Ройс ли да е?“
„Е, че кой съм аз, че да ме возят в „Ролс Ройс“ – отговарям – Какво ще си помислят хората – прост митничар и в такава кола? Дума да не става, едно „Бентли“ ми стига“. Даже ако може да е с газова уредба, понеже то сега бензинът поевтиня, но за в бъдеще не се знае…“
„Добре, „Бентли“.
„Е, и едно „Ягуарче“ за жената – тя навремето за велосипед мечтаеше, но сега гледа какво карат съпругите на колегите и се депресира с нейното „Инфинити“.
„Ясно – кола и за жената. Давай и третото желание, че нещо почнах да пресъхвам.“
И тук аз се замислих. Да искам здраве – да чукна на дърво, на петдесет и пет години съм като младо момче, на едно сядане половин прасенце изяждам и кило пелин изпивам. Да пожелая акъл – като гледам моите съученици, дето станаха висшисти, колко са прокопсали – мерси, няма нужда.
От друга страна – забелязах, че хората около мен страдат. Ето, комшията отсреща не е ходил на Малдивите. Впрочем, той изобщо не ходи на почивка, понеже е безработен като мен. Съседката отляво пък се оплаква, че се чудела какво да сготви и как да си плати тока – понеже с тази заплата… Та, викам на рибката – искам всички българи от утре да живеят добре! Да са щастливи, да нямат финансови проблеми и изобщо…
„Не става – поклати глава рибката – можеш да пожелаваш само за себе си. Който ходи за риба – пичели. Който не ходи, ни пичели.“
И тогава от немай къде поисках да стана депутат. Заради хората, не за друго – понеже как иначе да им помогна? И оттогава все се трудя на парламентарната банка за доброто на отечеството.
…. Това е, господа от Комисията за отнемане на незаконно имущество – всичко ми е от рибката. Ако не вярвате – ще ви покажа точно мястото, на което я хванах. Сядайте там и я чакайте да се появи.
Сигурен съм, че тя ще потвърди всичко.
В края на януари ръководителят на Ислямска държава завърши утринната си молитва (с акценти да пребъде името на Аллаха и ако може, цените на петрола да не падат повече), седна да изпие чая си и нареди да повикат отговорника за медиите.
- Някъде по света да са ни обидили нещо? – попита той току-що влезлия експерт – Понеже, нали знаеш – не е добре хората да се заседяват без работа.
- Ами вчера излезе една статия в България – докладва специалистът – Имат там едно жълто вестниче – „Сензация“ се казва – и в него написали, че Мохамед бил негър и му треперели ръцете.
- Тоест – негър и алкохолик? Ясно. Я извикай братята, дето навремето завършиха там и нямаха търпение да умрат за вярата.
Пет минути по-късно Ахмед и Мехмет стояха мирно пред големия шеф и слушаха инструкциите му – да отлетят със самолет до Варна като туристи, оттам с влака за София, където в един блок на петия етаж в кв. Люлин е редакцията на въпросния вестник. Разстрелват всички, а после вземат заложници, барикадират се в някоя печатница и чакат да ги гръмнат. Автоматите ви ще ги пратим с DHL, ще си ги вземете във Варна на митницата, обеща шефът. След това – рая, пилаф, шербет, гурии и изобщо – успех, момчета, ако знаете как ви завиждам и искам аз самият да отида, но няма как – държавни дела…
…Първият проблем се появи с оръжието – не че някой попита за какво им е, но на митницата им поискаха да платят ДДС, понеже новото правителство не било добре с приходите в бюджета. Наложи се от ИД да им пращат фактура за покупката, куриерската фирма предложи освобождаване в София, като за целта поиска копие от паспортите, договор с доставчика на автоматите, сертификат, че са истински терористи и ще използват оръжието само по пряко предназначение, пет вида такси...пълна лудница. В един момент им се прииска за започнат да стрелят още тук, но нямаше с какво. Накрая „почерпиха“ и всичко се уреди, митничарите им пожелаха „на слука“ и те се отправиха към жп гарата.
Там обаче прекият влак за София се оказа отменен по финансови причини. Предложиха им алтернативен маршрут – Варна – Русе – Стара Загора - Плевен - Пловдив – Благоевград – София, за съжаление – в неотопляеми вагони. Намалена им била субсидията, та…
..Седмица по- късно, премръзнали до мозъка на костите си, Ахмет и Мехмет стояха пред заключената врата на блока и чакаха някой да им отвори. След малко отвътре се показа една баба, видя автоматите и ги попита да не са случайно партизани. Ахмед кисело се усмихна:
- Не, полицаи сме, от специалните части… Хайде, отключи вратата.
- Ама да не ни спретнете сега някоя ювелирна акция – предупреди ги бабата – Може да съм стара, но още ми се живее.
Мехмед я успокои, че просто така си обикаляли, да респектират престъпниците, тя им повярва и ги пусна.
Ахмед простреля ключалката на апартамента и двамата нахлуха вътре.
- Мръсни неверници – извикаха те – Я се наредете до стената!
В стаята обаче бе само дежурният редактор Кольо Колев, който се опитваше да завърши утрешния брой. Той спокойно ги изслуша, поинтересува се дали вече не са гръмнали някого, а после ги помоли за интервю. След кратко колебание те отказаха и попитаха за онази публикация, дето..
- Ама чакайте бе – разсмя се Кольо Колев – Тя, статията, беше за Мохамед Али, боксьорът. Изписали го от болницата човекът, та решихме и ние да драснем няколко реда.
- Дай този да го вземем за заложник – предложи Ахмед - А като дойдат спецчастите, ще го убием и ще си проправим път със стрелба. Я набери номера на полицията…
От полицията обаче отказаха да пратят кола – охранявали линейки, имало митинг в центъра, някакъв чужд министър щял да идва…Посъветваха ги да се обадят на CNN и ако ония дойдат да предават онлайн, тогава евентуално и ние ще пренасочим някоя катаджийска кола с камера. А Колев спокойно можете да си го гръмнете – у нас пишман-журналисти – с лопата да ги ринеш.
Дежурният редактор усети ледена тръпка по гърба си и спомена, че на долния етаж живеела Мимето, а тя като чуела за араби и долари… Та защо не вземете за заложник нея? И братята, след като помислиха, се съгласиха.
….Сега Ахмед и Мехмед държат най-добрата дюнерджийница в Люлин. Когато ИД изпрати нови джихадисти в региона, те първо се отбиват там да хапнат, после отсреща в кръчмата – да сръбнат (воини са и им е позволено), след това дават интервюта на Колев … и накрая забравят за какво всъщност са дошли.
Затова сме и остров на спокойствието на Балканите.
Всъщност изобщо не става дума за птица, а за един съвсем обикновен научен сътрудник; купи човекът апартамента под нас, нанесе се и скоро у мен се породи усещането за бъдещи неприятности.
Излизам на балкона и гледам – новият комшия си паркирал колата пред блока. Обаче – поставил я точно по средата на клетката, не стърчи и не пречи на никого. Че и я измил на всичкото отгоре. И какво излиза – понеже ние бързаме и не се занимаваме с наука, сме мърлячи – така ли? Мен бирата ме чака в къщи, а аз ще седна сега да пресмятам – преча ли на някого да излезе или не? Ако се наложи, да свири с клаксона, да събуди целия квартал – хора сме, днес аз ще те блокирам, утре – ти мен. На когото не му харесва, да ходи на платен паркинг. Но ми стана едно такова …. чоглаво.
А след седмица новият идва и вика: „Комшу, много мръсен входът бе, дай да съберем пари и да наемем чистачка.“ Да де, обаче това са си пет лева на месец – както и да го погледнеш, една кутия цигари. И ако научните сътрудници вземат по няколко хиляди на месец и се чудят за какво да ги харчат, а с таксито изкарвам… абе, колкото и да изкарвам, няма да дам. Какво му е толкова мръсно на стълбището – само прах, кал и някой и друг фас, понеже сутрин аз си палвам една на излизане и докато сляза до долу от петия етаж, изпушвам я и хвърлям угарката под пощенските кутии. Понеже в колата е забранено, шефът не дава, а и аз съм човек и имам права.
Отначало си мислехме – ще му мине, не е живял между нормални хора, ще свикне. Даже се опитахме да го приобщим - каня го да гледаме мача заедно, той извинително ми се усмихва – следял някаква поредица по „Енимал планет“. Абе, аланкоолу, какво ще й гледаш на тая телевизия – крокодилите ли ще вкарат гол, а? Хайде, да беше там „Биг брадър“, разбирам – поне ще научиш някоя нова псувня. Обаче да гледаш цяла вечер бръмбарите?
Ние, българите, сме търпелив народ и затова всички във входа дълго се примирявахме с положението. Особняк бил човекът – ами добре. Не желаел да си оставя цял ден боклука пред вратата на стълбището, а го носел веднага до варела – негова си работа. Не искал да хвърля от балкона кокали на блоковото куче – от нас да мине, не може всеки да има благородна душа. Не му се слушала чалга до сутринта, понеже имал навика нощем да спи – ами негова си работа, макар че то от сън спомени няма.
Но в един момент научният сътрудник започна да се меси и в нашия начин на живот и положението стана взривоопасно. Понеже ние, българите, сме свободолюбив народ и най-мразим някой да ни дава акъл, особено пък ако е и по-умен от нас.
…Вечер, когато по телевизията не дават мачове, основното ни развлечение е да излезем на балкона и да гледаме как се карат бабите. Аз лично му викам „войната на флората и фауната“. А всъщност баба Иваница е заградила градинката пред блока и си е посяла там това-онова – доматки, краставици, някоя и друга тиква… такива неща. Малка й е пенсията на жената да пътува всяка седмица до село и си гледа зеленчуците тук.
А баба Йорданица има в мазето си кокошки. Е, не са щастливи колкото европейските, понеже мазето е малко, а и до половината е пълно с дърва за зимата, но това е положението. Яйчица, омлетчета, а и петелът ни буди сутрин. Обаче гадинките само спят там, а през деня баба Йорданица ги пуска пред блока да се разхождат и да кълват червейчета. Кокошките обаче предпочитат да влязат в градинката на баба Иваница, понеже там менюто е по-богато. Вследствие на това двете баби всеки ден се карат, за всеобща радост и развлечение. А новият комшия отишъл да им обяснява, че така не можело, тук било град, щял да пусне жалба до общината…. И го направи, за да ни лиши от основното ни удоволствие.
Питахме го – защо се месиш, петелът ли ти каца на колата или кокошките ти кълват гумите – а той свива рамене и говори за някакъв си ред. Зер то някъде в страната има ред, че и у нас. Наложи се да го предупредим малко по-строго да пази неутралитет.
И мислех, че ни е послушал, обаче преди седмица – пак. Този път пострадах лично.
Насреща, зад градинката на баба Иваница, има детска площадка. И да вземат от общината да сложат едни нови пейки – ама страшна работа, ти казвам – шарени, лъскави, грабват ти окото от километър. Идеята била да сядат на тях майките, докато децата им играят в пясъка. Обаче знам ги аз тези майки – едната ще забрави да си изгаси цигарата, другата ще разлее кафето – и след месец от пейките няма да остане нищо. А аз имам една къща на село – на главният път е, а няма пейка пред нея. Дето се вика – да мине някой стар човек и да поиска да почине, няма къде. А тези тук едни шарени…
…Призори тъкмо бях изкопал пейката и я товарех на голфа – и някой ме бута по рамото. Абе тези научни сътрудници нощем не спят ли? И като се почна една – бай Киро, стар човек си, не те ли е срам… Значи, като съм стар, да нямам пейка? Пък и общината бълха я ухапала – ще сложи нова. Ако не утре, на следващите избори обезателно ще сложи. А това хлапе тук иска да съм я върнел на мястото й, иначе щял да вика полицията… Как се живее в един вход с подобен човек?
И гумите на колата му рязахме, и доноси пускахме, и събрание да го изселим правихме – всичко напразно. Добре че накрая той замина със семейството си на някаква специализация в чужбина – казват задълго - и си отдъхнахме.
…Понеже ние, българите, сме толерантен народ, но започне ли някой да ни обижда и да ни нарича „крадци“ – не се знае какво можем да направим.
(А сега нека чуем и другата гледна точка спрямо предишната статия. Кой крив, кой прав, решавайте сами.)
Начало:
Полунощ е. Гошко излиза от палатката, поема дълбоко въздух и по пясъка се отправя към морето. Над него блести пълна луна.
За миг Гошко се сеща, че след няколко месеца го чака казарма и се намръщва; но после решава, че трябва просто да ги изживее пълноценно. Училището най-после е свършило и едва ли някога ще се повтори. Това го изпълва с оптимизъм.
Гошко нагазва в топлата вода, а после се потапя целият. След задухата в палатката водата приятно гали кожата и той се отпуска в нея.
Е, в палатката не е особено удобно – няма тоалетна, душовете са три за целия къмпинг, но няма как – за да намериш място в хотел, трябва да си „от лъв нагоре“. Един от приятелите му успя, но само за ден; после дойдоха чужденците и момчето се върна при тях в къмпинга.
Но пък на плажа е пълно с мацки и бирата е евтина – макар че и мацките нещо захитряха и гледат – имаш ли кола, дънките ти оригинални ли са, или производство на „Вела Пискова“ – Русе, но все пак е търпимо. Особено при мисълта, че някои сега седят в задушните стаи (климатиците ще се появят доста по-късно) и се готвят за приемни изпити. Ето, Веско например. И като се замисли човек – за какво? Е, ще се подписва с „инж.“ пред фамилията си, но само за това струва ли си?
Луната блести на небето, 1978 година е и Гошко усеща, че скоро и ние ще изпратим наш човек към нея. Е, или поне в орбита. Може в Париж и да не отидем, но българин ще полети в космоса, а това е най-важното. В Париж какво да правиш – да спиш под мостовете ли?
Пет години след началото:
Вече е почти полунощ и келнерите започват да прибират покривките от масите в лятната градина. Гошко и приятелите му шумно стават и пеша тръгват към къщи.
Бира с пържени картофки – какво му трябва повече на човек? Димо споменава, че в събота вилата им е свободна и ако искат…
Гошко е почти щастлив. Вярно, утре е на работа и вероятно ще му се спи, но… карай да върви. Ако бригадирът почне много да се заяжда, все ще намери да се скрие някъде от него. Всъщност, трябва да прескочи и до опаковъчния цех – казват, била постъпила някаква страхотна мацка…
Пътят им минава покрай блока на Веско, те поглеждат нагоре и го виждат да пуши на балкона. Следват няколко шеги тип „от учене никой не е прокопсал“, а после приятелят им се прибира в стаята.
Гошко харесва живота си – важното е да изкараш някак до края на работното време и после – прави каквото си искаш. То не че и в работно време не играеха карти например, но все трябва да внимаваш да не те види някой началник; нищо няма да ти направи, но ще ти мърмори половин час. Но това е поносимо и той намига на пълната луна.
Десет години след началото:
Гошко излиза на балкона и се заглежда в луната. Почти полунощ е, мачовете по телевизията вече са свършили, бирата е изпита. Вчера бригадирът му спомена, че го е включил в списъка за изпит за нов разряд, така че вероятно скоро ще му вдигнат заплатата. Мислено си отбелязва да намери малко долари, да купи бутилка уиски от „Кореком“ и да я занесе на бригадира като израз на благодарност. Гошко е млад, но знае как стават нещата и е сигурен, че ще попадне и в следващия списък за повишение…
Има само един проблем и той малко го притеснява; преди две седмици го извика партийният секретар и му спомена, че мястото на такива съзнателни млади хора е в редовете на БКП. Естествено, после вече като партиен член, Гошко ще изкара вечерни курсове (т.нар. „рабфак“) и ще му ги признаят за приемен изпит в университета. После ще запише задочно и един ден…
Гошко учтиво, но решително отказва – все още не му се учи, искал да се посвети изцяло на работата си, вероятно по-късно…не върви да кажеш, че просто те мързи. Но за членството не смее направо да каже „не“, а му се иска. Знае, че това едва ли ще му донесе някакви облаги, но пък допълнителни задължения – колкото щеш. Моли за месец да помисли.
Но има усещането, че във въздуха се носи някакъв особен мирис на промяна и скоро нещо важно ще се случи. Надява се да е за добро.
Петнадесет години след началото:
Гошко върви към къщи и му се иска да завие срещу луната. Уморен е като куче и едва се държи на краката си. Уж редовна смяна, а работиха почти до полунощ – и допълнителните часове едва ли ще бъдат платени.
Той вече два пъти е говорил с прекия си началник – все пак, съученици са от средното училище и минават за приятели. Веско обаче само свива рамене и сочи с глава към собственика – оня същия партиен секретар, който навремето така искаше да приобщи Гошко към пролетарските ценности.
„Мръсни комунисти – въздъхва нашият човек – Ограбиха всичко, а сега ние ще им работим за жълти стотинки“.
Луната го гледа насмешливо и сякаш иска да му каже, че тези „комунисти“ не са дошли с танкове, някой ги е избрал и им е дал възможността да го ограбят напълно законно, но Гошко не иска да я чуе. Той знае, че е жертва и това му стига.
А на всичко отгоре сега Веско получава малко повече от него. Обикаля по цял ден цеха, пише нещо и само дава нареждания – а другите теглят каиша. Обаче инфлацията е такава, че колкото и да получаваш, ако не го похарчих веднага – изгаря.
В почивките, докато пушат, Веско го убеждава, че трябва да учи езици, компютър, а защо не и…, с което му напомня за някогашните приказки на партийния секретар. И този път Гошко е учтив, но твърд – за кога, той не е учил навремето, че сега ли…?
Двадесет години след началото:
Някакво неясно притеснение измъчва Гошко през целият ден и едва в полунощ той се сеща какво – утре неговият съученик Веско има рожден ден. „Малей, как щях да забравя – и после, като стане дума за съкращение…“ Да си играеш с благоволението на мениджъра не е препоръчително, особено в тези гладни времена. Дори си мисли как по-деликатно да му подари едно агне за Гергьовден – но не директно, а така, уж между другото. Например, счупило си крака и… Как ще го счупи, поправя се той, те в кошарата да не играят футбол, трябва да се измисли нещо друго. Но за утре – задължително подарък. И да не забрави да спомене колко умен е бил навремето, как всички са искали да бъдат като него, но поради ограничените им умствени възможности…мениджърът ги обича тези приказки. И дано не се сети как никой не го искаше в отбора си по баскетбол, понеже зубрачите не умеят да скачат.
Обаче взема два пъти повече от Гошко и затова когато влезе в съблекалнята, всички започват да говорят само за работа. Личните неща не се споделят с хора от … другата страна на бариерата. Веско е надзирателят, тъмничарят – кажи го както искаш, но той им изсмуква потта.
Ех, ако навремето го бяха били малко повече…
Двадесет и пет години по-късно:
Гошко работи нощна смяна и през прозореца вижда пълната луна. Някои – като мениджърът им например, вероятно отдавна спят в меките си легла, а той…. Но пък за сметка на това Веско взема в пъти повече от него – нищо, че си седи по цял ден под климатика и пие кафе.
Напоследък дори почна да издевателства – раздаде специални чек-листи, всеки да отбелязва почистил ли си е работното място преди тръгване. Уж собствениците от чужбина го искали, но Гошко знае – съученикът му просто се натяга да си вдигне бонуса. То човек в къщи не чисти всеки ден, та тук ли? Но Гошко само кима и взема листа, понеже вече е преминал четирийсетте и да търси нова работа на тези години… А и чужденците плащат редовно – малко, но навреме. Малко в сравнение с това, което плащат у тях, не в сравнение с другите български фирми. Но нашите предприемачи са отскоро, сега събират капитал, на родния бизнес трябва да му се помага (освен на мръсните комунисти, естествено) – а чужденците имат пари. Обаче са скръндзи и колониалисти.
Гошко вече не знае кое е по-лошо – да работиш за бивш комунист или за настоящ колониалист – и единият, и другият ти вадят душата. Виж, навремето беше друго…
Машината започва да произвежда брак, Гошко я спира и вика механика. Той обаче е младо момче и не вижда, че е въпрос на проста настройка. Започва да се притеснява и Гошко великодушно му дава спасителна идея: „Я звънни на мениджъра да каже какво да правим…“ – и се усмихва.
Така де – няколко пъти повече пари и ще спи, докато ние работим?
Тридесет години по-късно:
Гошко вече два часа седи пред компютъра. В любимия си форум е и там има много нещастни и неоправдани, също като него пренебрегнати от късмета в живота. Ето – някои печелят от тотото, други от лотария, а той трябва по цял ден да превива гръб за жълти стотинки…
Постепенно Гошко става център на внимание, понеже казва неща, които всеки от останалите би искал да чуе. Това го кара да се чувства почти като духовен учител на масите. И той излива душата си:
- Не се ли раждаме всички равни? Не идваме ли на този свят еднакво голи? Възможно ли е някой да е осем пъти по-талантлив от другия, че да получава толкова много?
И нямаме ли всички по едно гърло, което иска да яде – защо за един да има пържоли, а за друг – боб и леща? Не се ли прибираме еднакво уморени от работа?
Останалите го засипват с плюсчета на одобрение.
Това го прави щастлив и той за миг забравя за неплатените сметки, за заема към банката, за това, че децата му все по-рядко слушат съветите му… В момента той е гуруто на форума и това е най-важното.
И не знае, че и бившият му съученик Веско понякога посещава същия форум. Заместник-директорът само чете и не взема отношение – ще го разкъсат. Но забелязва, че един от постовете на Гошко е в работно време. И решава утре да си поговори със съученика си, понеже и без това не са му останали много приятели, а дружбата от училище изглежда вечна.
А навън луната продължава да се усмихва насмешливо.Начало:
Веско вдига уморено глава и се изправя. Бавно пресича стаята и застава до прозореца. Полунощ е и навън звездите ярко блестят на фона на тъмното небе.
Веско разтрива очите, понеже има да учи още два часа. После ще поспи и утре – отново. Трябва да се подготви за приемния изпит за университета, понеже е решил да стане инженер. Остават му още само две седмици и той знае, че те ще минат по същия начин – учене, учене и пак учене.
Приятелите му са на море и не мислят да кандидатстват. Веско тайно им завижда за гаджетата и дискотеките, но той смята, че някога ще дойде и неговият ред. Какво ли не се говори за студентския живот…
Навън е 1978 година и България се готви да изпрати човек в космоса. В онези времена е по-лесно да излезеш в орбита, отколкото да посетиш Париж например, но всички смятат, че това е нормално. Пък и в Париж, както е известно, всички спят под мостовете.
Пет години след началото:
Веско вдига уморено глава и се изправя. На масичката по средата на стаята е разпънат голям чертеж и той не вижда как ще го довърши до сутринта. Но в момента очите го болят прекалено силно и той излиза на балкона, за да погледа звездите.
Полунощ е и по улицата долу се задава шумна компания. Веско присвива очи и познава приятелите си – онези, от училище, които не поискаха да кандидатстват с него. Те са весели и спират под балкона му.
После му обясняват, че отиват у еди-кого си и Веско може да дойде с тях. От учене никой не е прокопсал, най-много да сложи очила. А в събота щели да ходят на вилата на….
Веско тъжно благодари и свива рамене – иска, но няма как. Ако не предаде чертежа утре, доцентът ще се заяде и няма да му завери семестъра. И толкова труд за нищо.
Има и друга причина. Веско разполага с двадесет лева месечно – десет му дават родителите му, десет получава от университета, „от Тодор Живков“. Ако бабите и дядовците добавят нещо, стават тридесет. Стипендия не получава. С такава сума е трудно да се мисли за компании и гаджета.
А приятелите му са работници – стругари, шлосери, има и един мотокарист. Получават по двеста и петдесет лева и понеже още живеят при родителите си, всичко отива за фонда „и аз съм човек“. Веско тайно им завижда малко, но се надява, че и той един ден….
Десет години след началото:
Веско хвърля чантата си в коридора и отива в стаята си. Излиза на балкона, пали цигара и се заглежда в звездите.
Днес денят е бил особено тежък – усвояване на нов детайл, проблеми с инструменталната екипировка…Работниците от първата смяна са си заминали, дошла е втората, а Веско, който е конструктор-технолог, е стоял до полунощ, за да се убеди, че накрая всичко е наред. Това извънредно време не му се плаща, а се покрива от едни ефимерни „премии“, които винаги са малък процент от очакваното. А и се разпределят не на база реално отработено време, а по лична преценка на началника. Веско обаче нито му е роднина, нито се познават от много години, така че…
Обаче той е почти щастлив – сега получава заплата 180 лева – точно със сто по-малко от приятелите си, които постепенно повишават разряда си.
Но във въздуха се носи нещо особено, някакво усещане за промяна, което Веско не може да опише, но се надява да е за добро. Впрочем, не само той.
Петнадесет години след началото:
Веско излиза на балкона и вдишва жадно вечерния въздух. Навън звездите блестят малко насмешливо – каква я мислехте, а тя каква стана… Той сяда на пластмасовото столче, понеже краката едва го държат.
Сега Веско е супервайзор във фирмата на бившия им партиен секретар – същият, който им повтаряше, че капитализмът отмирал. На други места може би, но в собствената му фирма никак даже. Работи се по дванадесет часа на ден, ако възразиш – вън. Обаче навън - глад и студ, а и никакви други възможности.
Веско е пряк началник на приятелите си от средното училище и получава двадесет лева повече от тях. В страната обаче се вихри инфлация и това ги прави еднакво бедни.
Веско разбира, че едва ли скоро някой ще има нужда от конструктор-технолози. Затова започва да учи английски и компютър, а също и да гледа как действат началниците, които сега са наричани мениджъри. С изненада открива, че почти нищо от това, което е учил в университета, не е пригодно в управлението на хора, но решава, че това е поради спецификата на образователната система. Грешка, която ще извършат стотици хиляди след него.
Веско кани приятелите си на курсове по английски и компютър, убеждава ги, че скоро без образование ще са за никъде, но среща само насмешки – аз, докато имам тези двете ръце….
Двадесет години след началото:
Веско пуши на балкона и гледа звездите. Уморен е и е ядосан – допреди час ожесточено са спорили със собственика как трябва да се развива фирмата. Накрая бившият партиен секретар не издържа и напомня чии са парите. Веско пък споменава, че добри мениджъри се търсят навсякъде и за тази заплата…
Сега той получава 500 лв., а работниците му – неговите бивши приятели – наполовина. Те обаче си остават близки, още повече, че работа все още няма, а Веско определя заплати, бонуси и – няма как. Изведнъж всички се сещат, че всъщност той бил най-умният в класа, те знаели, че от него ще стане човек… и други такива. Но едва когато мениджърът излезе от стаята, приятелите му почват да си говорят за лични неща.
Двадесет и пет години след началото:
Веско излиза на балкона и гледа как трепкат звездите. Чуди се дали това е оптичен ефект или просто очите му са много уморени. Все пак, да си оперативен мениджър в завода на известна чуждестранна групировка…
Но поне си струва – сега Веско получава заплата 2500 лв. (все пак, заводът не е в София), почти пет пъти повече от приятелите си. Те обаче дълго са му звънили да ги вземе на работа при себе си – заплатите се получават навреме, има бонуси, транспортът е безплатен… Разбира се, когато в края на деня той сяда в служебната си кола, а бившите му съученици – в автобуса, те го гледат някак особено. Но никой не споделя нищо – наоколо е пълно с интриганти, а мениджърът може да те изхвърли на минутата. Така че по-добре да си налягаме парцалите до довечера, докато седнем пред компютъра.
А Веско гледа звездите и си преповтаря всички проблеми и решения от деня. Освен всичко друго, налага се да говори почти само на английски…. И когато си ляга, той – както винаги – се моли да не го събудят през нощта повече от един път.
Тридесет години след началото:
Веско излиза на балкона с чаша уиски в ръка. Полунощ е и навън ярко блестят звездите. Той поглежда към прозореца към лаптопа си. Там е информацията, която утре трябва да докладва на Общото събрание на акционерите и той е спокоен – всичко се развива добре. Дори си е позволил да отвори един форум, в който…
Там дискутират размера на заплатите и той неволно се сеща за своята – 6000 лв. плюс бонуси, плюс.. какво ли не още. Осем пъти повече от тези на приятелите му, които още работят в същата фирма. Е, някои все твърдят, че са неоценени и другаде биха им дали… но не напускат.
И във форума Веско среща един от своите работници, негов бивш съученик. Човекът е искрен във вопъла си:
- Не се ли раждаме всички равни? Не идваме ли на този свят еднакво голи? Възможно ли е някой да е осем пъти по-талантлив от другия, че да получава толкова много? И нямаме ли всички по едно гърло, което иска да яде – защо за един да има пържоли, а за друг – боб и леща? Не се ли прибираме еднакво уморени от работа? И после следват разсъждения за това колко несправедлив е светът.
Веско поклаща глава, отпива от уискито си и си мисли – е, ако се беше научил да правиш и друго на компютъра, освен да чатиш… А после забелязва, че единият от постовете е пуснат в работно време и решава утре да поговори сериозно с човека – макар че това не е точно работа на заместник-директора, все пак – бивши съученици са и се чувства донякъде задължен. След това отново се връща към доклада за акционерите.
А навън звездите все така ярко блестят.
След като успя да превъзпита магарето си и то осъзна необходимостта от общественополезен труд, бившият депутат Минчев често можеше да бъде видян да кара гордо каручката си по селските улици. Управляваше я прав, за да прилича на Ахил, а бабите се обръщаха след него и това подхранваше самочувствието му.
Един ден обаче на Минчев му се наложи да отиде до града, за да вземе някаква справка от пенсионното. Понеже вече беше обикновен гражданин, трябваше да чака по опашки почти цял ден и затова привечер той предпочете да преспи в градския си апартамент. Когато обаче на следващия ден се върна на село, завари черешата в двора си обрана.
Тук случаят не е като с Тунгуския метеорит - да гадаеш извънземни ли са били, или е някакво неизвестно досега природно явление. Всички знаеха, че дръвчетата по дворовете биват обирани от местните цигани.
Минчев не беше расист и никога не бе мразил по-мургавите ни съграждани, напротив - преди всички избори ходеше в махалата да се снима с някой неокъпан сополанко и после обещаваше помощи, работа и достоен живот. И ако някоя от радостно кимащите около него електорални единици се качеше на автобуса за Белгия, обикновено получаваше обещаното. Останалите тук чакаха до следващите избори, където Минчев отново...
Така че той не отричаше, че хората са бедни и трудно преживяват. Признаваше (дълбоко в себе си), че и никой не се е загрижил особено за тях. В тази ситуация кражбата можеше да бъде разбрана и дори простена, но защо точно НЕГОВАТА череша? Тоест Минчев разсъждаваше като всеки редови български политик - престъпността не е кой знае какъв проблем, стига той самият да не е нейна жертва. Понеже от приказки за хуманност и декларациите на БХК компот не можеш да си свариш, нали...? Трябват череши.
След дълги дискусии със селските експерти Минчев си купи куче. Беше едро, с бяло петно зад ухото - според продавача, точно дедите на тези кучета са изяли някога лъвовете по нашите земи и сега можем да ги видим само на герба. Минчев кръсти кучето Кубрат (това беше преди мача на нашия с Кличко) и му направи колиба от сандък. После, осигурил си вече надеждна охрана, успокоен легна да спи.
...През нощта двама цигани прескочиха оградата като истински нинджи, а още трима навън осигуряваха логистична подкрепа. Кубрат скочи, съвсем неполиткоректно подгони крадците и дори успя да ухапе единия. Може би истинските нинджи понасят стоически болката, но този беше менте и орева селото, че звярът щял да го изяде. Минчев се събуди, извика кучето и го нахрани извънредно - нещо като бонус.
На следващата вечер циганите докараха мечка, понеже според Нешънъл джиографик чанел (в махалата всички гледаха основно него) кучетата се страхували много от мечките. Тази обаче беше отглеждана със специалната цел да бъде продадена на природозащитниците от Белица и тежеше не повече от 50 килограма с мокра козина. Кубрат скочи, почеса се по бялото петно и се втурна към неканените гости. Циганите едва успяха да се качат в москвича, като мечката изпревари останалите. Минчев бе особено доволен и даде на кучето месо.
Та третата нощ не дойде никой - екипът, отговарящ за прибирането на реколтата, бе направил оценка на риска и решил, че при толкова много градини в селото няма смисъл да си подлагаш на опасност здравето и живота в район, пълен с чудовища като Джурасик парк. За това най-много настояваше мечката.
Мина седмица, после още една. Никой не посягаше на имота и Минчев се замисли - абе, защо го храня аз толкова много това куче, заприличало е на сумист... Я пак на попара, пък ако се отличи нещо, ще помислим пак и ще обещаем нещо.
Кубрат се опита да хитрува и да симулира активност, лаейки по уличните лампи, но номерът не мина. Минчев беше от стара коза яре и макар че се надяваше другите да вярват в празни приказки, той самият не го правеше никога. И кучето постепенно се втали.
...А после веднъж на Минчев пак му се наложи да отиде до пенсионното. Уверен в надеждната охрана, която бе оставил в сандъка на двора, той дори и не се опита да се прибере същия ден. Дори вътрешно малко съчувстваше на циганите, които евентуално биха се опитали да посегнат на имота му, но... няма как. Да крадеш от Минчев и да крадеш от държавата са две коренно различни неща - първото не се прощава никога, второто - зависи на кого си човек. Така че Кубрат имаше всички пълномощия да се бори с престъпността.
На следващия ден Минчев намери и втората си череша обрана. Кубрат гледаше извинително, а пред колибата му се търкаляха няколко кокала. Очевидно крадците навреме бяха осъзнали, че има проблем и трябва да почерпят. А в този случай силите на реда са просто безсилни...
Минчев поклати глава и си помисли, че на следващия ден пак трябва да отиде в града и да купи камери.
Иначе с тази корупция в обществото ни има риск и догодина да не яде компот.
Е на това му казвам „умен PCRF“!
- - Е, не може така! – за трети път възкликна Гошко и обра трохите от банката.
- - Не може – съгласи се Тошко – Не е колегиално някакси… Пък и малко обидно ми стана.
- - И защо точно „прасета“? Можеше просто да спомене, че не сме достатъчно джентълмени.. или де да знам какво. Обаче не е за първи път и мисля, че е време да реагираме.
- - Да – съгласи се Гошко – Но как?
... Всъщност двамата бяха братовчеди, от Горно нанадолнище. Когато дядо им Иван продаде зърното, сложи парите на масата и ги извика. После обясни, че тази държава скоро нямало да се оправи и било време те лично да се намесят. Така Гошко и Тошко станаха депутати от две уж конкурентни партии.
Както си му е редът, купиха си по един костюм „Армани“ от „Пиротска“ и по една вратовръзка „Гучи“ пак оттам, добавиха лачени обувки и тъмни очила и съвсем заприличаха на стажант-мафиоти. За да е пълна картината, накрая целунаха пръстените на съответните партийни босове и се заклеха да гласуват както им се нареди.
После обаче парламентарните лидери на групите им ги привикаха насаме и обясниха – вие сега, понеже сте новобранци, ще натискате копчетата вместо старите кучета, докато онези се подкрепят в бюфета. Щом се почеша по лявото ухо – гласувате „за“, ако е по лявото – „не“, а ако изобщо не се почеша, въздържате се. Ето, тук съм ви го нарисувал, дръжте схемата пред себе си да не объркате нещо.
И те гласуваха послушно, но когато дадоха почивка и братовчедите се втурнаха към бюфета, откриха жестоката житейска истина – депутатските кюфтета бяха свършили. И понеже това се повтори няколко пъти, накрая те решиха да си носят храна от вкъщи. Така де – разгърнеш вестника на банката, сложиш на него малко сланинка, хлебец, лучец, че ако има и чесън… Хем здравословно, хем по-евтино. При това те бяха възпитани хора и ако някой ги загледаше по-продължително, предлагаха и на него.
И така цели две седмици, докато накрая една възрастна госпожа от опозицията ги нарече „прасета“. Да беше го казала от трибуната – как да е, щяха да поискат право на реплика и да обяснят защо запада българското селско стопанство – понеже разни префърцунени дами маат само суши и пици, а сланинката така си седи в качетата… Но не би – госпожата само изсъска обидата и я я чу половината зала, я не. В такива ситуации освен да й отговориш да ги гледа работата, нищо друго не можеш да направиш, затова и те постъпиха точно така. Но горчилката в душите им остана.
Разбирам да бяха донесли една паница с боб да си кусат поред от нея – не е удобно някакси, може да изпръскаш някого, но в случая какво – хапваха си сланинката с лучеца, свиваха вестника на топка и го хвърляха в кошчето, даже после си пръскаха устата с някакъв спрей, от който наоколо замирисваше на току-що окосена ливада… Обаче като е решил човек да се заяжда, не можеш да го спреш.
И тогава Гошко го измисли – обади се на дядо им Иван и попита дали е вярно, че свинята на село скоро се е опрасила. Получил потвърждение, взе един от парламентарните мерцедеси и бързо докара няколко малки прасета. После извади четка и боя и написа номера на гърбовете им.
- - Уха, бате! – възкликна Тошко – Като ги пуснем да се гонят в парламента, ще стане направо като формула едно. Може ли това по-тъмничкото да е Хамилтън?
Успяха да внесат прасетата незабелязано и да ги пуснат в залата точно когато се гласуваха поправки в закона за животновъдството. В това имаше дълбок символизъм, но колегите им не го забелязаха – всички скочиха, жените почнаха да пищят, а председателката изгони братовчедите от залата. Те напуснаха удовлетворени, че обидилата ги госпожа пищеше най-силно – и се отправиха към близката кръчма.
…Седмица по-късно Народното събрание все още не работеше – ловяха прасетата. Накрая братовчедите бяха извикани при председателстващите и им бе обяснено, че до момента са заловени прасета с номера 1, 2 и 4. Трети номер обаче не може да бъде открит никъде и затова – в името на мира и спокойствието в държавата, която освен това се нуждае от работещ парламент - да бъдат така добри да си го намерят. Позволява им се да викат „гъци-гъци“ или както там е прието в селото им и това няма да бъде отразено в медиите.
- - А ще ни обиждат ли пак? – попита Гошко.
С доста колебания им бе обещано, че – не, но все пак ако може да си постилат на банката някоя покривка с шевици, понеже така, на вестника… И тогава Тошко разкри демоничния план:
- - Ама то няма номер три бе – разсмя се той – Нарочно ги надписах така, да видя ще се сети ли някой. Нали уж тук са събрани най-….?
…Така че ако някога се усъмните в интелекта на депутатите ни, не бързайте с квалификациите. Зависи за какво става дума.
You must be logged in to post a comment.