Дневниците на обикновените хора – 1


Дневникът на обикновения руснак

Днес станах както обикновено, сипах си двеста грама водка за закуска и пуснах телевизора да видя Путин. Вместо него обаче даваха Алла Пугачова. „Тоже неплохо“, помислих си аз, допих водката, намигнах на портрета на Сталин на стената, облякох се и тръгнах за работа.

Във входа срещнах съседа Серьога. „Крым наш!“, поздравих го аз. „Воистина наш!“, отговори той и извади една бутилка водка да полеем събитието.

На улицата беше минус 50 градуса и ладата запали едва от втория опит. Подкарах я внимателно между дупките и мечките. Особено досадни бяха последните – като видят кола, тичат да си изпросят нещо за ядене. Уж кметът все обещава да направи нещо с бездомните мечки, но нищо не се случва и те все така си обикалят около кофите за боклук.

После минах покрай най-голямата дупка, където на дъното лежи предишната ми кола. Впрочем, вероятно и двадесетина други. Местните власти чакат да паднат още пет-шест и като се напълни, после да асфалтират отгоре.

Малко по-нататък ме чакаше полицейски патрул. По навик посегнах към калашника, но видях в ръцете на единия лека картечница и се отказах.

Полицаите ми взеха десет долара, но почерпиха по една водка с кисели краставички, а служебната им мечка ми изтанцува ламбада. Разделихме се като приятели.

На работа бригадирът беше купил пет бутилки водка и кило сельодка. Изпихме всичко, като пяхме песни за войната и за победата. После съм заспал.

Привечер се събудих и тръгнах за в къщи. На улицата беше минус 70 градуса и дори мечките бяха с шапки и шалове. Помислих си, че е време да сложа зимните гуми.

Вечерта най-после дадоха Путин по телевизията и аз отворих една бутилка водка по този случай. Стана ми малко студено, та слязох до мазето да поусиля малко ядрения реактор. Навремето го свих от военния завод, в който работех и сега не давам пари за отопление. Вярно, на няколко години трябва да му се сменя урана, но иначе си работи.

Посвирих малко на балалайка, а после си легнах. Малко преди да заспя си напомних, че вече цял месец не съм ходил в мавзолея на Ленин….

Дневникът на обикновения украинец

Тази нощ не успях да спя много добре – няколко снаряда отново улучиха блока ни и леко го наклониха. В резултата на това хладилникът тръгна да ме гони и се наложи да го закова за пода. Дори и празен, той си е доста тежък.

На сутринта пуснах телевизора, сипах си сто грама горилка и си отрязах парче сланина. Надявах се да видя Обама или Меркел, но пак показаха Порошенко. „Тоже неплохо“, помислих си аз, допих водката и намигнах на портрета на Бандера на стената. Oблякох се и тръгнах за центъра на града, за да помайданя малко. То в къщи и без това не можеше да се стои – студ и нито грам от омразния руски газ.

Там срещнах много съмишленици и всички се уверихме, че победата е близо, а бунтовниците скоро ще бъдат разбити. Пихме по една горилка по този случай. След това някой предложи да посадим дървета, за да има после къде да избесим москалите. Тръгнахме за лопати, но в този момент пак започна стрелба и аз бързо се прибрах в къщи.

По телевизията казаха, че нашите временно отстъпвали, но като се имали предвид патриотичните настроения на хората и желанието им да защитят родината си… Замислих се и изведнъж усетих, че цивилизационният ми избор се променя. Сетих се, че дядо ми по майчина линия е наполовина унгарец и следователно – откъде накъде ще ходя да се бия за Украйна?

Съжалих, че жена ми я няма и не мога да споделя с нея откритието си. Преди три години тя замина на работа в един турски курорт и сега отвреме навреме се обажда, за да потвърди, че била добре. Въпреки че не знаеше и една дума чужд език, веднага я направили мениджър по обслужване на клиентите с доста висока заплата. Сигурно е вярно, понеже периодично праща пари.

Междувременно в къщи започна да става топло – явно отново имаше газ. Това означаваше, че сигурно фронтът се приближава. Изведнъж се сетих, че и другият ми дядо е наполовина унгарец. Сипах си една горилка и започнах да си подсвиквам чардаш.

Вечерта все пак дадоха Обама по телевизията. Той спомена, че се колебаел дали да не ни достави оръжие. Аз поклатих глава – далеч по-добре беше да ни прати американски паспорти, но… А после казаха, че някой предлагал сто милиона долара за мач между братята Кличко.

Усмихнах се – е, поне този път победата ни е сигурна…


Тероризъм по български


Усещането за бъдещи неприятности се появи у Пенчо още щом видя темата на дипломната си работа – „Взривно заваряване на конструкционни стомани“. Не че се боеше от гърмежите, но навън беше втората половина на 80-те, на едни хора наскоро им бяха сменили имената и сега се случваше нещо да избухне тук-таме, а дори изоставените чанти се проверяваха. „Това са глупости – успокои го научният му ръководител доцент Иванов – вземи листа с темата с теб. Ако някой се усъмни нещо, нека ми се обади.“

Пенчо въздъхна, а на следващия ден влезе в библиотеката. За да вдъхва доверие, бе облякъл абитуриентския си костюм, а за да не се набива толкова на очи, сложи и тъмни очила. С две думи, заприлича точно на американски шпионин от старите съветски филми.
- Трябва ми нещо за изготвяне на по-мощен взрив – сподели Пенчо, а момичето срещу него леко пребледня – А, да – и за безопасност при работа с тях.

И усетил напрежението, добави едно успокояващо: „Да не взема да литна във въздуха, ха-ха-ха.“ Произнесе края точно като Тодор Живков, но с това само накара библиотекарката да настръхне още повече.
- Разбира се – насилено се усмихна тя – Изчакайте за момент.

Пенчо седна в читалнята и започна да разлиства книгите, като тук-таме си водеше бележки. След малко в помещението влязоха двама униформени милиционери - единият го хвана под ръка, а другият взе книгите. Навън ги чакаше патрулна кола.
…. – Това ми е темата на дипломната работа – за десети пореден път проплака Пенчо – Обадете се в катедрата.

Лейтенантът срещу него кимна:
- Разбира се, ще проверим всичко. Но ти сега ни кажи – как се казва организацията ви, колко хора членуват в нея, кой е ръководителят… Слушам те.
- Ама това ми е темата за … – започна за единадесети път Пенчо.
- Виж – изглеждаш ми интелигентно момче. Сигурно знаеш, че има и други методи… Които прилагаме само в краен случай, разбира се. Обаче, за съжаление, сега имаме точно такъв. Затова те съветвам веднага да си кажеш всичко. Виждаш ли – навремето, когато се е случвало някой да бъде набит по-сериозно, после са го увивали в овчи кожи. Сега частни овце почти няма, а от ТКЗС-то няма да дадат. Така че хайде да се разберем като интелигентни хора. Пак питам – какво е наименованието?
- „Взривно заваряване на …“
- Стига, много е дълго. Става дума за желязо, нали? На турски май беше „челик“. Значи записваме – организацията ви се казва „Челик“. Така… Кой ви е ръководителят?
- Доцент Иванов от катедра „Технология на металите“. Можете да го потърсите, той ще потвърди.
- Да, със сигурност ще го потърсим. Значи, този…как го казахте – доцент Иванов – е създал в университета терористичната организация „Челик“, която… Добре, добре. Виждате ли, че може и без овце?


- Половин час по-късно лейтенантът докладва на началника си, че е разкрита сериозна терористична организация, оня пък на свой ред информира едни други служби – и колелото се завъртя. Накрая някой бе повикан в ЦК и похвален за добре свършената работа.
- Едва месец по-късно всичко бе изяснено и Пенчо бе извикан при един цивилен мъж на средна възраст. Мъжът го покани да седне.
- Да, станал е неприятна грешка – призна той – Но времената са такива. Сега да видим как можем да я оправим?
- Ами например да ми се извините, а после да…
Мъжът се разсмя от сърце.
- Да се извиним? Имаш чувство за хумор. Въпросът ми беше – как да не отидеш в затвора?
- Но нали съм невинен..?
- Да, но Партията вече те обяви за виновен, а тя никога не греши. Така че имам делово предложение – ще подпишеш тук една декларация, че ставаш наш сътрудник – и те освобождаваме, уж да вършиш оперативна работа. Делото се прекратява, понеже си се съгласил да помагаш. А ако не си съгласен… Абе, колегите от милицията обясниха ли ти колко е сложен въпросът с овцете в момента…?
Пенчо тъжно кимна и подписа. После се сети нещо и попита:
- А доцент Иванов? Ще освободите и него, нали?
- Е, не, все пак доцентът е организаторът… няма как. Някои вече получиха премии и повишения – да ги връщат ли сега? Не става. За теб, като прост изпълнител, може. Доцентът обаче ще си излежи полагаемото в Белене и после ще се върне отново в обществото, което вече ще му е простило. Впрочем, ако не можеш да се разделиш с него, можем и теб…?
Пенчо тъжно поклати глава.


Няколко години по-късно Пенчо отново седеше срещу същия мъж.
- Помниш, че аз те спасих навремето, нали? Добре. Сега обаче трябва да подпишеш едни допълнителни показания, че доцент Иванов наистина е планирал няколко терористични акта. Понеже е намерил връзки, искат да го реабилитират и дори да почнат разследване срещу нас. А това са отдавна минали работи, защо да се ровим отново.
- Но той нищо не е планирал.
- Пак си помисли. Ето, вчера идваха едни журналисти при мен – искат да им уредя интервю с някой дисидент. Защо да не те назначим теб? Ще кажем медиите, че и ти си участвал в съпротивата срещу властта, но си бил против убийството на невинни хора. Ще мине, ще видиш.
- И какво – паметник ли ще ми направят?
- От паметник не се живее. Обаче едни хора в момента регистрират партия и им трябват ЛИЦА. А после ще има избори за Велико народно събрание и… Хайде, аз ще ти кажа какво да напишеш за Иванов...

Две години по-късно Пенчо отново седеше срещу мъжа.
- Е, господин депутат – радвам се, че се виждаме отново.
- Аз вече не съм…
- Знам, знам. Ако не бяхте тръгнали да се месите където не ви е работа, още щяхте да сте на власт. Обаче вие – видяла жабата, че подковават вола – и тя… Искахте за две години да направите повече пари от нас. Така не става. Затова се наложи да се намесим и да насочим народното недоволство. Както и да е, не се разстройвай. Имаме едно добро място в холдинга, заплатата е десет хиляди долара, а ти си подходящ за имидж пред обществото. Само…
- Какво?
- А, дреболия. Пак оня доцент Иванов – помниш ли го? Е, излезе от затвора и иска да ни съди. Обещахме му дори реабилитация – така де, стават грешки понякога – но той настоява за процес. Та – нали ще дойдеш да свидетелстваш, как те е уговарял да взривявате детски градини? Ние ще ти кажем кои, дори ще те заведем да ги видиш. А на процеса нашите хора ще свидетелстват, че само благодарение на твоята адекватна реакция да се обърнеш към съответните служби са спасени много човешки животи…
- Аз… не знам, не е много честно.
- Може и да не е, но се налага. А освен това има и един списък при президента – предложение за ордени на дисиденти. Имам чувството, че ако свидетелстваш - и ти ще се окажеш в него…



След още две години Пенчо случайно научи, че доцент Иванов – отдавна изгонен от университета, трайно безработен и с доста увредено здраве от затвора, си търси работа като пазач – понеже само с една инвалидна пенсия… И нашият човек веднага се обади в отдел „Човешки ресурси“ и нареди да го вземат при тях.

Направи го ей-така, от добро сърце – което не беше малък жест, понеже доцентът за цялото това време не призна и не подписа нищо. А у нас да получиш топличко местенце просто така…

Поетичен урок по родолюбие

Драги телезрители,

Радвам се, че сте избрали да бъдете с нас на днешната знаменателен ден - сто години от освобождението на България от комунистическо иго и попадането й под европейско такова - и искам да кажа „добре дошли" на нашите гости. Тема на днешното ни предаване обаче няма да е политиката, а влиянието на тази дата върху нравствеността на българина...

- Каква нравственост бе, пак са боядисали в синьо паметника на Иван Костов в Драгалевци!

- Моля ви, господине - никаква политика! Както знаете, тези дни по екраните излезе филм, посветен на най-великия българин. Бих желала да чуя вашето мнение за новата суперпродукция „Демонът на футболното игрище". Кой ще е пръв? Моля, господин Иванов!

- Ами да ви кажа честно, на мен филмът ми хареса. Усеща се оня дух, онази борбеност, така характерна за някогашните българи. Само един епизод ме смущава - там, където турският съдия казва на Христо Стоичков - „Ако още веднъж ме репликираш, ще те изгоня!", а Ицо му отвръща: „Абе, що не си *** мамата?" Според мен, възпитателното значение на този момент е малко спорно.

- Чакайте, чакайте, колега! Има исторически източници. Разбира се, едва ли са се запазили вестници от онази епоха, но според „История футболноболгарская" на Димитър Пенев...

- Извинете, но засега не е доказано авторството на Пенев на тази книга! Нещо повече - все още се спори - съществувал ли е той наистина или е събирателен образ на фолклора на българския запалянко.

- А какво според вас са преписвали нощем на свещ футболните фенове? Както и да е - според мен филмът е прекрасен. Един велик българин се изправя на игрището и предизвиква световните футболни сили, но остава неоценен от сънародниците си. Е, това е съдбата на гения в България. Обаче музиката е страхотна - когато чуя онази народна песен „Наш'та система 4-4-2", направо тръпки ме побиват!

- Вижте, никой не отрича значението на делото на Христо Стоичков за нашата история. Обаче - толкова ли беше трудно да се вмъкне някъде неговата крилата фраза - „Който играй - пичели, който ни играй - ни пичели!" Ясно е, че с тези думи той призовава сънародниците си да се включат в борбата срещу поробителите от Евросъюза, които...

- Ама чакайте бе, колега - тогава България още не е била член на Съюза…

- Готвела се е да се присъедини! И само геният на Ицо е предвидил какво ни чака и го е скрил в тази фраза - тоест, няма да играем по вашата свирка.

- А защо тогава не го е казал директно?

- Е, господине - всички знаем, че тогава страната е била пълна с евроченгета и доносници. Една непремерена дума и - край, вземат ти паспорта и отиваш да играеш в отбора на Ивайловград, примерно казано.

- Да, да, може би сте прав…Жестоки времена са били тогава, няма спор. Но все пак - според мен - когато си решил да правиш филм за една, нека си го кажем направо - икона на българския футбол - трябва да осветлиш всички моменти от биографията му. Аз мисля, че хъшовския период в Испания не е отразен достатъчно.

- Как да не е, бе колега? А оня епизод, когато късно вечерта Ицо гледа на видеото „На всеки километър" и плаче? Каква по-голяма любов към Родината? Или когато си пият биричката с Любо Пенев и той го успокоява - не обръщай внимание на българските журналисти, те до един са платени, като не ни харесват - да духат супата! И тогава Ицо спира да плаче и въздъхва - прав си, я да вървят на *** си лелина! От вътрешния драматизъм на тази сцена направо ме побиват тръпки, макар че не съм убеден колко е вярна исторически.

- Вярна е, колега, вярна е... Според най-новите изследвания, имало е български журналисти, които изобщо не са поставили Ицо в десетката за "Златната топка".

- Тези изследвания пак някое НПО ли ги спонсорира? Знаете стойността на подобни неща.

- Не, базирано е документи, открити в архива на националната телевизия. А и Сашо Диков го споменава в „Житие и страдания грешнаго журналиста", а той отдавна е признат за достоверен източник. Но все пак, аз не отричам художествената стойност на филма и значението му за културата ни. Дори искам да посъветвам нашите сценаристи и режисьори да продължат да се ровят в старата ни история - вероятно и преди Стоичков са се раждали велики българи, но ние просто не знаем за тях.

- Да, господа - това звучи много добре. Както знаете, някои твърдят, че и футболен клуб „Левски" е кръстен на реално съществувала личност, но не се знае нищо повече - играл ли е този човек футбол, колко гола е вкарал... Очевидно има много тъмни петна в историята ни и колкото по-скоро ги осветим, толкова по-добре за нас и най-вече за децата ни, които ще получат истински образци за подражание. Благодаря на всички вас за участието ви, а на зрителите искам да кажа, че след рекламите започва централната ни новинарска емисия.

Главната новина на деня е, че Гърция отново поиска отсрочка за плащането на заемите, теглени от нея през миналия век...

Вярно, че живеем зле


На Рая Христова (www.kadebg.com)
Преди доста време Минчев, като част от парламентарна делегация, посети Франция. И докато колегите му обсъждаха с французите важни държавнически проблеми – на това вино заоблен ли му е вкусът, има ли цветна жилка и т.н., нашият човек попита колегата си: „Абе, как го топлиш през зимата това шато, стига ли ти заплатата за тока?” Човекът сви рамене и обясни – прекарал бил тръби на два метра под земята, въздухът минавал през тях и зиме, лете – все 18 градуса. Аха, рече си Минчев, а ние, будалите, ще строим АЕЦ Белене - и помоли за подробна схема.

И сега той я беше отворил – тридесет метра изкоп, в него тръба, единият край над земята, другият – в къщата и не плащаш нито „зелена”, нито „червена” енергия.
Обади се на познат строителен предприемач и оня посочи цената за изкопа – 300 лева. Минчев каза, че ще мисли ден-два.

На село новините се разчуват бързо. На следващия ден пред къщата на Минчев чакаха четирима души с предложение – те да изкопаят канавката. Така де, хем парите ще останат в местните хора, хем ще изпипат работата. Понеже ако влезе багер, ще изпотъпче всичко, а те така, внимателно… Минчев често бе твърдял от парламентарната трибуна, че най-важното е да се осигури заетост на населението, но сега се поколеба – машината щеше да свърши всичко за няколко часа, а тези да ги пускаш всеки ден в двора си? Но пък гладни хората, няма работа, ако всеки от нас не помогне според силите си… И той се съгласи. Обяви усповията – ше плати същата сума – по 10 лева на линеен метър, в края на всеки ден, след като измери изкопаното. Мъжете се съгласиха и заявиха, че още утре започват.

На следващия ден Минчев със самочувствието на инвеститор опъна един хамак между двете череши и се изтегна в него. На двадесетина метра от него мъжете копаеха и понякога вятърът донасяше думите им.

До обед те работиха почти без прекъсване, ако не се броят десетина спирания за по цигара. После седнаха да обядват, отвориха по една бира и започнаха да се оплакват:

- Абе тя тая земя много суха бе, направо като камък – въздъхна единият – Не можеше ли да я полее малко, преди да ни извика?

Всъщност, никой не ги беше викал, но те вече се чувстваха малко прецакани. Единият извади метър и се наведе над изкопа – бяха стигнали точно до края на втория метър.

- Е, изкарахме по пет лева – иронично подхвърли той – Ако е рекъл господ, до довечера – по десет.

- Работим направо без пари – поклати глава третият – Що не вземе чорбаджията сам лопатата за десет лева на ден?

Минчев поклати глава и запали цигара.

- Аз съм работил в Германия – сподели четвъртият – Там за по-малко от петдесет евро на ден никой няма да пипне лопата, дори да е нелегално. А за официалните ззаплати не ми се говори даже…

- То май освен нас в селото няма други будали – въздъхна първият – Да работим за десет лева на ден. Това си е жива експлоатация, ама като сме се родили тук… Защо не ни плаща твърда надница, а?

„Защото тогава няма и толкова да изкопаете” – помисли си Минчев, но не каза нищо.

- Абе, гладен народът и всеки използва – продължи първият работник – Ако може, ще ни извади душата. В София тези пари за един час ги вземат. Седят си под климатиците в някое министерство и пият кафе, а ние тука копаме.

- Нямаме синдикати, затова – обясни вторият – Тези за нищо не стават.

- Ами то май да си направим един синдикат – подхвърли третият – И тогава да видим как се копае в тази жега. Обаче няма кой да го организира.

- Вярно, няма – гласиха се останалите – Никой не мисли за обикновения човек. Завършат университета и веднага – експерти. Ние с нашето основно образование ли да организираме синдикати? Да го направят, да дойдат да ни поканят и тогава….

Тук Минчев се усмихна и се провикна:

- Абе, вие ще копаете ли или цял ден ще приказвате?

- А-а, работим ние, шефе, работим… Ей сега да допушим и почваме.

В края на деня измериха и прогнозите се оправдаха – бяха изкопани четири метра. Минчев плати, както беше уговорено – и им каза, че ги чака отново на следващия ден. Мъжете потвърдиха и се запътиха към кръчмата.

Но на следващия ден никой не дойде, нито на по-следващия. За сметка на това Минчев чу какви ли не слухове за себе си – че нарочно искал да му копаят на ръка, за да спести пари, че работните условия в двора му били отвратителни, че той сега щял да спестява хиляди от електричество, а плащал на хората жълти стотинки… И изобщо – кой вятър го довя този изверг в селото ни?

Минчев дори не се опита да опровергава нещо – обади се на познатия си и багерът доизкопа останалото. После монтира тръбите, машината ги зарови и той продължи с монтажа в къщата. Френският му колега се оказа прав – наистина имаше голям ефект.

…А в това време в кръчмата бившите му работници се оплакваха на съселяните си:

- Ей, голяма скръндза тоя Минчев бе – безплатно отопление му направихме и една ракия не почерпи! Такива са те в града, ама ако не сме ние да ги храним…

И въздишаха тежко.

Хищниците


След като реши проблема с охраната на територията (кучето Кубрат беше пратено на мотивационен тренинг при един овчар, а вместо него сега имаше камери), бившият депутат Минчев реши, че е време да се отдаде на животновъдство. Той самият доскоро често бе обяснявал колко изгодно е това и сега имаше прекрасната възможност да провери дали случайно поне веднъж не е казал истината.
Понеже все още бе нов в занаята, Минчев реши да започне от най-малко и купи десет кокошки и един петел. Идеята му беше – ако се справи, постепенно да премине на овце, крави и накрая биволици, от които, казват, най-много се печелело. Изчисти курника, пусна ги вътре, сложи им вода и храна, а после започна с интерес да чете книга, в която се разказваше как една американска компания достигнала 4 милиарда годишен оборот от търговия с пилешко месо.

След известно време кокошките почнаха да носят и Минчев редовно си правеше палачинки и омлети, докато един ден кметът не почука на вратата на двора му.

- Здрасти, партия – поздрави кметът, понеже навремето ги бяха изключили от едно и също място – Как е, понася ли ти селския живот? Градинка, дръвчета, кокошчици…
Минчев потвърди, че засега се адаптира добре.

- Обаче, знаеш ли – неуверено продължи кметът – Тези твои кокошки… Абе малко нещастни ми изглеждат.
Минчев веднага усети накъде духа вятърът и заяви, че засега яйцата не са за продан, а само за лична консумация.

- Е, да де – съгласи се кметът – Но тази година нашето село кандидатства за „Европейски център на селянията“ и сам разбираш – трябва да се съобразяваме с някои неща. Мисълта ми е – по два квадратни метра на кокошка, петелът още два, всичко двадесет и два. Имаш ли ги?
Минчев поклати глава – курникът му беше точно пет квадрата.

- Е, тогава събори някоя от стените, направи веранда, знам ли…. Но така не може. И друго – знаеш, сега националистите са във властта – стига с тези ислямски модели – един петел на десет кокошки. Вземи още петли, да може всяка кокошка да създаде здраво семейство, да си отгледа пиленца, че знаеш как сме демографски… Хайде, аз ще вървя, че бай ти Йовко отсреща си кръстил прасето Наполеон и сега френският посланик се оплаква – вика – има нещо гнило в животновъдството ви…
Минчев изпълни точно указанията и на сутринта откри, че две кокошки липсват. Той пусна записа от камерите и видя как една лисица влиза през отвора от съборената стена и си ги прибира за мезе. Бившият депутат веднага отиде да се оплаче на кмета:

- Партия, сега кокошките ми уж щастливи, но намаляват. Какво да правя?

- Пиши заявление до ловната дружинка – ще го прочетат хората и ще организират хайка. Е, те малко са заети с вълците сега, после мечките, но евентуално след няколко месеца…

- Че аз дотогава ще остана без кокошки! Да взема да си прибера кучето или да купя една пушка и като ги почна тези рижите…?

- Сакън! Отиде ни класирането…. Виж, това е специфично поведение на лисиците – ядат кокошки. Трябва да уважаваме традициите им. Освен това – не може да се обвиняват всички лисици така, вкупом. Може другите да не са такива, а ти направо ги стигматизираш. Защо не отидеш в гората да проведеш разговор с някои по-видни лисици и да им обясниш, че не е хубаво така?

- Кмете, ти сериозно ли…?

- Защо не? Те всъщност са жертва на средата, в която живеят – гора, дивотия. Кой да те научи на прилично поведение? Цялото ни общество е виновно – и ти в това число. Докато беше депутат, да си направил нещо да им осигуриш образование, работа?

- Ама те са животни бе – проплака Минчев – Хищници.

- Абе хищници, но Европа гледа. Добре, ще видя какво мога да направя. Да речем – може селският полицай да придружава всяка лисица, докато тя обикаля курниците и да води разяснителна работа с нея.

Обаче се оказа, че приоритет на полицая било да придружава други неща и след седмица Минчев остана без кокошки. Надяваше се поне да са умрели щастливи, а яйца има и на магазина – вярно, вносни, но…

Важното бе селото да спечели титлата „Европейски център на какво беше там“, другото все някога ще се оправи.

Партията нали обеща?

Оптимистично

Една сутрин депутатът Иванов реши да извърши политическо самоубийство.

Депресията го бе обхванала отдавна, но напоследък симптомите се засилваха – струваше му се, че никой пет пари не дава за партийната им програма, че хората откровено им се подиграват по форумите и че вероятно скоро никой няма да гласува за тях. Това го изпълваше с усещане за безнадеждност.

Естествено, той се опита да се лекува. Първо дълго разговаря с личния си политолог, който се опита да го убеди, че гениите обикновено остават неразбрани преживе. При това – повечето от тях не разполагат със швейцарската банкова сметка на господин Иванов – и нищо, живеят си. Политологът дори му предложи да го подложи на хипноза или електрошок – по избор. Иванов погледна към електрошоковата палка в ъгъла и предпочете хипнозата. Политологът започна да размахва пред лицето на депутата една партийна значка, вързана на дълъг конец – докато последният изпадна в дълбок транс. Тогава внимателно партийният лечител го върна далеч назад, още в комсомолската му младост и го попита вижда ли бригадирските огньове на Бузлуджа. Иванов се напъна, но не видя нищо, понеже той на бригади не ходеше, освен на банкета за приключване на смяната. Ето защо лечението се увенча с пълен неуспех и нашият човек реши да смени политолога си.

Новият беше привърженик на Адлер-епикурейската школа и изповядваше вярването, че социалната роля е важна, но още по важно е човек да си поживее. Това мотивирало и освежавало. Иванов получи строгото предписание да си намери любовница манекенка и да играе по-често хазарт.

Щом е за политическото му здраве, човек не трябва да жали нищо; депутатът въздъхна и прие. Но явно нещата бяха отишли твърде далеч – след една безсънна нощ в лусозен хотел, по време на която Иванов прочете три пъти партийната програма и разясни опорните точки на лидера им, манекенката първо се опита да скочи от балкона, а когато не успя, поиска да напише завление за постъпване в партията им. Нашият човек й донесе лист и химикал, но не се почувства по-добре.

На следващият ден господин Иванов влезе в едно луксозно казино, отиде при рулетката и заложи на червено. Малко по-късно управителят прошепна на ухото му: „Познахте, наистина собственикът е бивш високопоставен член на БКП“ и му връчи удвоената сума. Депутатът само поклати глава и си тръгна.

...Иванов разбра, че манията за политическо самоубийство е по-силна от него и престана да се съпротивлява. Избръсна се, облече най-хубавият си костюм и отиде в Народното събрание. Там се регистрира за изказване и докато чакаше реда си, написа на лаптопа прощално писмо. В него той нарече съпартийците си „суеци“, а лидера им – „лалугер“ и обясни, че ще получат пак власт, когато си видят ушите без огледало. После твърда стъпка се отправи към трибуната.
Обсъждаше се, както винаги, корупцията. Дискусията вървеше в стил „Лох Неси“ – всеки вярвал, че съществува, но никой нямал доказателства.
Иванов се изправи пред трибуната и смело започна:

- - Абе, колеги, да ни пита човек и нас за какво си губим тук времето... Никой нищо не знаел, всеки си вървял ей-така по улицата и го срещнали едни чичковци, които му предложили да стане депутат. И той или тя, невинното дете, се съгласило, понеже не можело да гледа как страда народът... На мен ли тези? – тук Иванов се огледа в смаяните очи на колегите си – Ето, аз признавам – корумпиран съм. Ако дойде някой да ми предложи един милион, ще внеса какъвто поиска законопроект. Искал човекът да усвои европари – добре. Ако трябва, ще санираме и колибките на кучетата по селата. Плаща – и спираме утре Козлодуй и ще караме само на фотоволтаици – ако не е облачно, разбира се. Ако е – на свещи. Милион – и не допълнителното осигуряване, ами и целите пенсии ще остават в НОИ – и държавата ще решава какво да ти купи с тях. Само моите пари – предварително. Нямам какво друго да добавя.

И после слезе от трибуната с олекнала душа и си помисли – е, добре, ще ме изключат от партията, но пък ще живея по-леко. И зачака обажданията на партийното си ръководство.

И наистина телефонът му започна да звъни след час. Но – не бяха колегите му. Обаждаха се основно бизнесмени и всеки първо го поздравяваше за смелостта му, а после споменаваше за някакъв излишен милион, който се чудел къде даде – и молеше за среща... Привечер списъкът на Иванов вече бе почти две страници.

...Сега нашият човек е независим депутат и работи само за себе си. Седи си на отделна банка и внася законопроекти. Понеже заявките са много, често той ги прехвърля на други депутати и делят комисиона. Всички в парламента го уважават и се учат от него.


И най-важното – върна му се вкусът към живота...

Полетът на калинката

Гледам как напоследък феминистките пак почнаха да се оплакват – жените не можели да се реализират (освен по един много стар начин и при наличието на определени природни дадености), не ги вземали в бордовете на директорите, не ги оценявали по достоинство... На калпавия хокеист стикът му пречи, както казват у нас, в Швеция. Ето моята история, а вие сами преценете толкова ли е трудно.

...Тъкмо завършвах средното училище, когато една вечер татко отпи от бирата си и ми заяви:“Ани (казвам се Анита), искам да се омъжиш за българин!“ Аз преброих празните бутилки и учтиво запитах – а защо? „Понеже редовно ги бием на футбол – обясни баща ми – И когато вечер си гледаме мача заедно, няма да спори с мен това дузпа ли беше или не. Пък и съм чувал, че всеки българин умеел да вари ракия, а знаеш колко сложно е у нас с твърдия алкохол...“

Ние, скандинавците, уважаваме родителите си, понеже иначе те често изпадат в депресия и се самоубиват. Затова направих съответните справки и скоро намерих група българи, берачи на боровинки. Бяха дребни, мургави и доста мръсни, но – както ми обясниха самите те – в родината си имали море и се къпели редовно в него, а тук... На въпроса ми, какво трябва да владее една жена, за да направи кариера у тях, една стара българка с позлатени зъби и шест гердана се замисли за миг, а после отсече – „Да е калинка! Искаш ли да ти гледам на ръка, а?“ Изкуших се, но междувременно тяхното правителство прати специални автобуси и си ги прибра, та не можах да науча съдбата си предварително.

...Една година по-късно вече учех ентомология в България. Там се запознах с моя състудент Пешо, който ми изрецитира някакво тяхно стихотворение – „всичко българско и родно – любя, тача и милея“ и заяви, че любел мен даже повече, понеже в тази криза... После настоя да отидем да го запозная с нашите.

Направихме сватбата в Стокхолм, но Пешо искаше да работи като депутат, а у нас никой не пожела да му предложи нещо подобно. Ето защо се върнахме в България и аз започнах работа в една лаборатория, а Пешо започна да си търси директорска позиция.

Оказа се обаче, че шведският посланик тук някога бил съученик на татко; видели се двамата случайно, пили по една водка, спомнили си младините и баща ми споменал, че нашето момиче там само брои бръмбарите.... След седмица посланикът се срещнал с премиера на България и уж между другото подметнал, че има някакви гнили ябълки в кадровата политика на правителството, но ако се вслушат в съвета му... „Де я тая Ани? – делово попитал премиерът – Понеже аз сега заминавам за Варна. Да ме чака на бензиностанцията в Шумен след три часа с едно CV в ръка.“
Видяхме се, премиерът ме попита само две неща – познавам ли добре калинките и играя ли на карти, понеже му липсвал четвърти за карето. Потвърдих и за двете и той ме назначи за съветник по общите въпроси.

Седмица по-късно играехме в Бояна „ на вързано“ – аз и един много футболен човек срещу премиера и някакъв не толкова футболен. Тоест, играехме на желания.
Отначало не ни вървеше много, но телефонът на премиера непрекъснато звънеше, той сърдито отговаряше, че бил обещал на еди кой си да не го закача – и правеше грешка след грешка. Накрая ние спечелихме.

„Е, казвайте – въздъхна премиерът – Но следващия път като ви хванем...“
„Искам нова трибуна на Герена – каза партньорът ми – и ако не е много нахално...“
„Имаш я – кимна премиерът – И какво още?“
„Ами, ако може... да бием поне веднъж ЦСКА?“
Премиерът поклати глава – чак толкова не можел, бъркали сме го с Мишел Платини. После се обърна към мен – „А ти какво искаш, моме?“
„Онези изтребители, дето ще ги купувате...нека са „Грипен“, а?“
Премиерът за миг се поколеба: „Бе то трябваше да говоря и с военните, но няма как – обещал съм. Щ е ги вземем, но твоите хора да осигурят там поддръжка, обучение на пилотите, на стюардесите – всичко както си му е редът. И другият път аз ще играя с теб.“

После нашата фирма реши да назначи представител в България и проведеният конкурс бе спечелен от Пешо – най-вече, понеже познаваше добре полета на бръмбарите – а то и изтребителите летят почти по същия начин. Междувременно той се научи да играе карти и често ме замества в карето, когато аз седя в къщи с детето и мисля какво друго да посъветвам премиера. Впрочем, мъжът ми играе в двойка с футболния човек и редовно падат, но той е решил да се напъне и поне веднъж да бият, за да си поиска депутатско место. Понеже в представителството бил на една гола заплата, макар и шведска.


Та така – нищо сложно. Но някои само знаят да се оплакват и дори ги мързи да се научат да играят на карти...