Часът на кучето

Часът на кучето - времето на здрача, когато слънцето вече е залязло, но не е настъпила пълна тъмнина и човек не може да различи куче от вълк.

Селото беше малко и разположено високо в планината; създадено бе толкова отдавна, че никой вече не помнеше точно кога. Но изглежда е било доста преди по морето да почнат да идват чужденците и на местните да се гледа като на хора "втора ръка", понеже се казваше Българско.

Хората работеха малките си нивички и гледаха животни - но както споменах, наблизо бе гората. А там имаше вълци.

Хората знаеха, че вълците няма да се поколебаят да изядат добитъка им, а може би и тях самите. Затова отглеждаха кучета. Хранеха ги редовно и постепенно кучетата ставаха все по-големи и по-силни. Когато се случеше гладна година, хората спестяваха от своята храна и тази на децата си, но за кучетата винаги имаше достатъчно. Ако някой се усъмнеше дали наистина я заслужават, посочваха му гората и той навеждаше глава.

Всъщност никой не помнеше кога за последен път вълк е нападал добитъка, но кучетата често нощем лаеха яростно и селяните си казваха - аха, онези пак искат да ни изядат. И в селото се носеха разкази - един през друг по-страшни - какво се случва с онзи, който попадне сред вълците.

А после един ден вълците слязоха в селото - бяха много и добре охранени. Разходиха се навсякъде, поклатиха глави и... си тръгнаха. Накрая само един от тях отбеляза, че всъщност тук е по-зле, отколкото при тях в гората.

Селяните изтърколиха една бъчва с вино на мегдана и три дни пиха от радост, че са се отървали от вълците; а също така, че вече няма смисъл да хранят толкова добре кучетата. Животът се очертаваше просто като приказка.

Но когато изтрезняха, се оказа, че са във властта на кучетата; те бяха поели властта в селото и започнаха да налагат своите правила. "Никакви вълчи закони повече - обявиха те, - само свобода и демокрация. Но... тези земи и стада, дето сме ви ги пазили толкова време безплатно - за единия къшей хляб, дето се вика, - вече ще са наши. Обаче никой няма да ви пречи да ги обработвате и дори ще ви даваме някаква част от изкараното."

"Тези са луди - решиха селяните - Като вземем по една сопа..."

Но не взеха. Още на следващия ден из селото почнаха да се разхождат едни охранени песове с дебели позлатени каишки на вратовете и да хапят непослушните. И селяните само свиха рамене, изпсуваха и се подчиниха. Някои дори казаха, че може би така е по-добре - ето, виж вълците как добре си живеят в гората, защо и тук да не стане така?

Но те забравяха най-важното - вълците цял живот намират плячка сами и ако не успеят, стоят гладни. А кучетата бяха свикнали някой друг да ги храни и това бе първото, което внушаваха на малките си веднага след раждането - ние толкова години сме ги пазили, заслужаваме... И децата кимаха в знак на съгласие.

Впрочем, когато кученцата поотраснаха, родителите им ги пращаха в гората - да си поживеят на свобода и да понаучат това-онова. Понеже нали след време и те трябва да станат ортаци на вълците.

Понеже не смееха да вземат сопите, селяните постепенно стигнаха до убеждението, че не всички кучета са толкова лоши - да, хората на Шаро може и да не ни пускат на нивите ни, но тези на Мурджо... Помните ли колко добре си живеехме, когато Мурджовци ни пазеха? И забравяха, че вече никой няма интерес да ги охранява.

После кучетата се разбиха на по-малки глутници и привидно воюваха помежду си, но никога - на страната на хората. Просто не им беше в природата.

И тогава селяните се разделиха на две - едните твърдяха, че за всичко са виновни вълците. Макар че само си стоели в гората, те давали лош пример на кучетата и това било причината за всички нещастия. Ако дойдели ловците от съседното село с големите си оръжия да избият вълците, всичко щяло да стане какво преди. Но то май и там кучетата взели властта и също пращали малките си кученца... Просто лаели повече към гората, за да не забравят селяните колко лоши са вълците.

Другите пък твърдяха обратното - ако вълците дойдат да изядат кучетата, най-накрая ще заживеем щастливо. И забравяха, че не горските хищници са довели тази напаст в селото - не, хората сами си ги бяха изгледали и отхранили. Пък и вълците все по-малко имаха желание да се месят в хорските работи - сега те се бяха обединили в някаква суперглутница и не можеха да се разберат помежду си как да делят плячката. Един викаше - който я е уловил, той ще вземе повече, друг му опонираше - първо трябва да нахраним старите и болните, а младите ще си хванат нова плячка... изобщо, пълен хаос.

...А хората си работят нивиците, вървят в дъжд и пек след стадата и накрая дават всичко на кучетата. Те го вземат и им връщат една част, но внимават да не е прекалено много, понеже на пълен стомах човек го домързява и не работи добре. Пък и може да си помисли, че е равен на кучетата, а това не е така. Те толкова време чакаха да дойде техният час и... дочакаха.

В гората часът на кучето идва и си отива бързо - в Българско той никога не свършва.

Дневниците на обикновените хора – 8

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ИСПАНЕЦ

Днес станах както обикновено, хапнах малко чурос с горещ шоколад и отидох на работа.

Специалист съм по инженеринг в просперираща компания. Преди пет години ми възложиха да организирам построяването на нов канал за отпадните води на завода ни в края на голям град. Обаче то - докато създадем концепция, докато изясним собствеността на земята, през която ще преминава, после дълги битки с бюрокрацията за всяко разрешително... Когато започнахме строежа, градът вече беше се разраснал, заводът бе заобиколен от жилищни квартали и се наложи да го затворим. Но никой не нареди да се откажем от канала - у нас се планира с години напред и после нищо не се променя. Така че сега го копаем, а като стане готов, ще го засипем. Важното е да има повече работни места.

До обед обиколих бъдещото трасе, за да се убедя, че някой междувременно не е построил нещо ново върху него; после обаче дойде време за сиеста. Ето защо си казах "маняна" и отидох да си почина.

("Маняна" буквално означава утре, но в по-широк смисъл трябва да се разбира като "абе, все някога ще стане, ако е писано". Арабите имат аналогичен термин - "иншаллах", но техния не е толкова конкретен.)

В къщи се опънах на канапето под климатика и се заслушах в звука на чалгата, идващ от съседния апартамент. Там живее бивш български мафиот и изпитва носталгия по родината. Разбирам го - тъкмо провесил поредния бизнесмен от моста - и властта се сменила. Дошъл спецотрядът, изтеглили жертвата (която се оказала спонсор на новите управници), накарали комшията да й се извини, а после строго го предупредили: изчезвай по-бързо някъде надалеч, че от другата седмица - нали се сещаш? Нещо като играта на "жмичка", но полицаите първо броят до милион (или колкото ти се откъсне от сърцето), а едва след това почват да търсят.

После се зачудих къде да отида довечера - на мач или на корида? То и футболът ни не е лош, но борбата с бикове е нещо уникално. Само им покажи червеното знаме и гледай какво става. Впрочем, за целта отглеждаме специална порода антисъветски бикове; хранят ги с това, което е ял редовият руснак по времето на Сталин и гледачите им четат Солженицин. Много ефикасно е - след първите две-три хиляди страници те почват да рият с крака земята и не можеш да ги удържиш - гледачите, имам предвид. Биковете са по-уравновесени и докато не им размахаш съветското знаме и не запееш "Интернационала", търпят. После обаче...

Да, ще отида на корида - интересно ми е кой ще победи. Изобщо ние, испанците, сме любознателна нация и сме открили много неща - само дето сърбите ни псуват още заради Колумб...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ЧУКЧА

Днес намерил вестник в гората - явно, геолог оставил моя да чете. За какво друго може да ползва вестник там?

Моя прочел - у нас всичко много добре, хора живеят весело и богато. Преди година давали по трийсет хиляди рубли за телевизор, сега - по шейсет. Значи, има повече пари...

Даже видял във вестник портрет на велик шаман Путин.

Наша яранга много горда - преди време ние убили мечка. Голяма, страшна мечка, дето искала да изяде цял свят. Обаче като дошла тук, ние събрали всички и убили. Има-няма седемдесет години оттогава.

Е, аз лично не убивал мечка, но мой дядо участвал и аз много горд за него. Аз внук на герой. Аз иска всички да уважават мене, понеже мой дядо помагал да убият мечка.

Идват тука геолози, учени, туристи и викат: "Абе, чукча, защо живеете толкова бедно бе? Само елените са по-зле от вас." А чукча се усмихва хитро и пита: "А кой убил голяма страшна мечка, а?" Те малко спорят, че имало и други ловци, но накрая млъкват.

След ден-два си тръгват и с тях заминават някои от жените ни, понеже им писнало тук и искали да живеят нормално и да къпят всеки ден. Глупав жена - не умее да цени героизма.

...Вярно, тука студено и няма какво да яде. Вярно, тука пие много водка и не чете вестник, освен ако геолог остави. Вярно - не знае какво има оттатък тундра, а иска да види. Но главно - има голяма пушка и може да убие мечка, ако пак дойде.

И всички страхува от нас...

Дневниците на обикновените хора – 7

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ КАНАДЕЦ

Днес станах по-рано, за да имам достатъчно време да пробия тунел в снега до улицата. Вали вече цял месец и преспите стигат до прозорците на втория етаж. Всичко е една бяла равнина, по която койотите карат ски и вият отчаяно. То и на мен ми се иска да завия понякога, но прекалено обичам страната си и гордостта не ми позволява.

А има с какво да се гордее човек - например, играем добре хокей. Освен това от всички страни граничим със САЩ - нещо, което друга страна досега не е успяла да постигне. При това сме особено социална държава, а и играем добре... впрочем, това вече го казах.

Снежните преспи доста ме депресират, а още по-лошо е, че жена ми я няма - на конференция е в Куба. Тя навремето беше държавен служител, но я съкратиха и тогава стана феминистка. Тоест тя и преди си беше такава по убеждение, но сега се е отворила платена длъжност в партията и жена ми я зае. И за да не си загуби работата, реши да спре да мие чиниите в къщи, да пере и даже да готви. Можело да дойде някой случайно и да я види и после - как да обясниш на другарките защо слугуваш на някаква шовинистична свиня? (Това било само заради приетата им терминология, иначе тя си ми вика "Били") Та затова сега аз върша цялата работа в къщи, а жена ми чете Симон Бовоар. Малко нагорно ми идва, понеже трябва да шетам вечер, след като се върна от офиса, но няма как - само с една заплата не се живее, а жена ми на друго място не я искат.

Впрочем, преди две години феминистките се обединиха със социалистките, после към тях се присъединиха и комунистките - и изобщо всеки, на когото не му се бачка, а иска да живее добре. Но понеже са нови в политиката, през три месеца ходят на обучение в чужбина. И все в Куба - там имало един Ернесто, дето му бил много дълъг... стажът в партията и умеел да работи с хората. Сигурно е вярно, понеже жена ми всеки път се връща с тен и нощем въздиша насън: "Ернесто, дай това да го повторим пак, че материята нещо ми убягва...". Абе - жени. Няма да отиде като мен за риба - ами все мисли за доброто на другите. Е, не че съм против социалната ангажираност, но на всяко тримесечие да блъскаш път до Куба - мисля, че е малко прекалено.

Впрочем, като споменах рибата - време е да си купя нова лодка. Старата вече не е престижна и приятелите ме гледат леко подигравателно. В други страни хората си демонстрират статуса чрез колите, ние тук - чрез лодките. Друго си е някое чудовище с турбодвигател и климатроник... жалко, че няма как да й сложа лети джанти.

Обаче лодките не са толкова евтини и се налага да теглиш заем от банката. И тук аз имам проблем - лоша кредитна история. Оказва се, че не съм вземал заем досега, което ме поставя в категорията на безперспективните. Те търсели клиенти с много заеми, за предпочитане към няколко банки едновременно - това означавало, че имаш склонност да харчиш и цял живот ще работиш за тях. А скръндза като мен, която само спестявала, не била интересна.

Звъннах на жена ми в Куба и й се оплаках. Тя веднага ми влезе в положението и обеща веднага щом се върне, да ми оправи кредитната история. Само да съм прокопаел тунел до улицата, за да мога да изкарам пикапа, понеже в друга кола покупките нямало да се съберат.

Е, аз това и правя в момента...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ КУБИНЕЦ

Днес станах с мъка и дойдох на себе си едва след третото кафе. Каква нощ! Като ме награбиха онези дъртите канадки - феминистки ли бяха, нимфоминистки ли - не помня, обаче не ме оставиха цяла нощ: "Ернесто, я пак ми покажи как установихте доминация на пролетариата - ама така, по-революционно..." Малко след полунощ другарят ми Рамон падна в неравната борба, а аз - добре че се сетих да угася лампата - та взеха по-трудно да ме намират в тъмното, понеже съм черен. Тогава разбрах какво значи да си истински революционер и се възхитих на мъжеството на другаря Фидел - аз тук с пет-шест жени едва се оправям, а той - с цяла нация. Как после няма да ти треперят ръцете?

Иначе всичко е добре - утре ще дават талоните за месо и тоалетна хартия, вдруги ден - за хляб. Освен това получавам и братска помощ от канадските другарки, така че - живее се. Мисля да поработя още пет-шест години в хотела, а после, ако имам късмет - да вляза в Партията. Казват, че там, ако си активен - бързо се правела кариера. А аз съм, питайте ако искате канадките.

Видях тези дни един другар от Източна Европа - дойде с любовницата си във Варадеро, попече се, срещна се с този-онзи и си замина. Обмяна на революционен опит, така да се каже. Като гледам - това и аз го мога. Пък и ако си изсветля косата, както съм малко черничък - много добре ще изглеждам на митингите. Тогава може и в Москва да ме поканят, те там обичат екзотичните лидери.

Само едно ме притеснява - другарят Раул нещо взе да затопля отношенията със САЩ. То иначе не е лошо, де, но ако тръгнат насам и американските феминистки - няма да устискам. Все пак ние сме от младото поколение и нямаме закалката на едновремешните революционери...

Но пък щом е за доброто на хората - поне ще опитаме.

Дневниците на обикновените хора – 6

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ ХОЛАНДЕЦ

Днес станах малко по-рано, слязох в кухнята и си приготвих закуска - хляб, масло и шоколадови пръчици. После сложих кафето и изведнъж усетих едва доловима миризма на дим. Изкачих се бързо обратно по стълбите и нахлух в стаята на сина ми Йохан.

Заварих го на балкона да пуши цигари С ТЮТЮН, а е само на петнадесет! Искаше ми се да му завъртя един шамар, но у нас не е прието - можело да му се увреди какво беше там - неукрепналата детска психика или акъл, не помня точно. Но знам със сигурност, че после идва полицията и аз отивам на едно добре укрепено място... Затова просто изхвърлих цигарите му, а когато момчето се разплака, му дадох от моята марихуана. Отначало той не искаше - щели да научат приятелите му и да му викат "женчо", но после запали и се успокои. Аз също, понеже според нашите лекари марихуаната е напълно безвредна, за разлика от тютюна.

После си поговорихме като мъже - обясних му, че не бива да пуши, понеже това ще му попречи на футбола. Йохан ме слушаше внимателно, а после изведнъж се сети, че закъснявал за училище. "Какво училище бе - разсмях се аз, - да си чул през последните двадесет години да сме продали някой учен? Не, нали? Но виж, футболисти..." Но понеже настояваше, пуснах го да върви, като му напомних след часовете да се поупражнява още малко в биенето на дузпи.

Отидох в министерството, където работя като експерт по ликвидиране на природните бедствия, и там заварих да ме чака българска делегация. Имали проблем хората - много им се късали стените на язовирите - и изведнъж някой от тях прочел за нашето момче Петер, което с пръстчето си запушило дигата и спасило страната. Всички подскочили от радост, че най-после са намерили решение на проблемите си, метнали се на самолета и - ето ги.

"Вие само ни кажете с кой пръст се прави - примоли ми се ръководителят на делегацията. - С този ли?"

Въздъхнах. Не, отговарям им - този пръст става само да го показвате на вашите управляващи - и то желателно по време на избори.

Хората оклюмаха, та се наложи да ги почерпя с малко марихуана - да се ободрят. После ги посъветвах да играят повече футбол и се разделихме като приятели.

Така де - да сте чули България да е продала някой учен? Но виж, футболисти...

ДНЕВНИКЪТ НА ОБИКНОВЕНИЯ СЕВЕРНОКОРЕЕЦ

Днес се събудих навреме и отпочинал; онези псета, дето виеха по цяла нощ, ги няма вече. Някои смятат, че това е благодарение на грижите на нашата Партия за хората, но аз знам истината - комшията от другия вход скоро ще жени дъщеря си и отсега мисли за банкета след сватбата.

Не закусих, понеже няма какво. Вместо това известно време се себеосъзнавах и креативирах, както пише в най-великата теория на света - чучхе. Намигнах на портрета на Ким Ир Сен на стената и тъкмо да тръгна за работа, когато усетих мирис на цигарен дим. Бързо се втурнах към задната тераса и заварих сина ми да пуши АМЕРИКАНСКИ цигари. Завъртях му бързо два шамара, докато му обяснявах, че по този начин той подпомага икономиката на империалистите и това до нищо добро няма да го доведе. После му обещах да довършим разговора вечерта.

Аз работя в едно от хилядите предприятия за чайници, разположени дълбоко под земята. Няма как - у нас се пие много чай и едва насмогваме. Единствено в ширпотреба се правят някакви ракети, но както ни обясниха - против градушка. Само не знам защо ме карат да ги конструирам с десет хиляди километра обсег, но вероятно е просто превантивно.

Колегата ми ме попита дали не искам в неделя да отидем за риба. Аз му отговорих с жест на недоумение и той веднага се сети - у нас риболовът във вътрешността на страната от години е забранен. Причината е проста - отива някой да си изкопае малко червеи, задълбава повече и току се оказва в нашия офис. А тук навсякъде са разхвърляни секретни чертежи на чайници, така че... няма как. Човека го разстрелват и народът ни губи един работник. Затова е забранено и кладенци да копаеш.

След работа бързах да се прибера, понеже като централен филм по телевизията щяха да дават "Том и Джери". Знам, че е американски, но на нас ни обясниха, че Том символизирал агресивните Съединени щати, а Джери - свободолюбивия корейски дух. Дори се говори, че после нашите щели да купят и друг сериал - "Ну, погоди". Не го зная какъв е, но партийният секретар ще ни каже кой какво символизира и за кого да викаме.

Вечерта се върнах вкъщи и заварих сина си със смъкнати гащи, а коланът - до него. Очевидно осъзнаваше, че е виновен пред пролетариата и заслужава сурово наказание. Но днес аз бях щастлив - според партийния секретар напоследък американският долар поскъпва спрямо рублата по-бавно от очакваното.

Ето защо само потупах сина си по рамото и го попитах какъв иска да стане, като порасне. "Футболист" - отговори ми той. - И щял да вкара много голове на империалистите.

Замислих се - абе, опасно си е. Ще вземе да попадне в националния, ще отиде на някоя световно, ще пропусне дузпа - и ето ти ги пет години затвор. Те у нас за жълт картон дават по една година условно, та какво остава... Затова му казах - я по-добре стани военен. Докато не ни е нападнало НАТО - само ще маршируваш, ще козируваш и ще викаш "Слава на Ким!" А ако ни нападнат, пак няма дълго да се мъчиш - като ги знам тези нашите чайници колко са качествени...