– Трябва ми нещо за изготвяне на по-мощен взрив – сподели Пенчо, а момичето срещу него леко пребледня – А, да – и за безопасност при работа с тях.
– Разбира се – насилено се усмихна тя – Изчакайте за момент.
…. – Това ми е темата на дипломната работа – за десети пореден път проплака Пенчо – Обадете се в катедрата.
– Разбира се, ще проверим всичко. Но ти сега ни кажи – как се казва организацията ви, колко хора членуват в нея, кой е ръководителят… Слушам те.
– Ама това ми е темата за … – започна за единадесети път Пенчо.
– Виж – изглеждаш ми интелигентно момче. Сигурно знаеш, че има и други методи… Които прилагаме само в краен случай, разбира се. Обаче, за съжаление, сега имаме точно такъв. Затова те съветвам веднага да си кажеш всичко. Виждаш ли – навремето, когато се е случвало някой да бъде набит по-сериозно, после са го увивали в овчи кожи. Сега частни овце почти няма, а от ТКЗС-то няма да дадат. Така че хайде да се разберем като интелигентни хора. Пак питам – какво е наименованието?
– „Взривно заваряване на …“
– Стига, много е дълго. Става дума за желязо, нали? На турски май беше „челик“. Значи записваме – организацията ви се казва „Челик“. Така… Кой ви е ръководителят?
– Доцент Иванов от катедра „Технология на металите“. Можете да го потърсите, той ще потвърди.
– Да, със сигурност ще го потърсим. Значи, този…как го казахте – доцент Иванов – е създал в университета терористичната организация „Челик“, която… Добре, добре. Виждате ли, че може и без овце?
– Половин час по-късно лейтенантът докладва на началника си, че е разкрита сериозна терористична организация, оня пък на свой ред информира едни други служби – и колелото се завъртя. Накрая някой бе повикан в ЦК и похвален за добре свършената работа.
– Едва месец по-късно всичко бе изяснено и Пенчо бе извикан при един цивилен мъж на средна възраст. Мъжът го покани да седне.
– Да, станал е неприятна грешка – призна той – Но времената са такива. Сега да видим как можем да я оправим?
– Ами например да ми се извините, а после да…
Мъжът се разсмя от сърце.
– Да се извиним? Имаш чувство за хумор. Въпросът ми беше – как да не отидеш в затвора?
– Но нали съм невинен..?
– Да, но Партията вече те обяви за виновен, а тя никога не греши. Така че имам делово предложение – ще подпишеш тук една декларация, че ставаш наш сътрудник – и те освобождаваме, уж да вършиш оперативна работа. Делото се прекратява, понеже си се съгласил да помагаш. А ако не си съгласен… Абе, колегите от милицията обясниха ли ти колко е сложен въпросът с овцете в момента…?
Пенчо тъжно кимна и подписа. После се сети нещо и попита:
– А доцент Иванов? Ще освободите и него, нали?
– Е, не, все пак доцентът е организаторът… няма как. Някои вече получиха премии и повишения – да ги връщат ли сега? Не става. За теб, като прост изпълнител, може. Доцентът обаче ще си излежи полагаемото в Белене и после ще се върне отново в обществото, което вече ще му е простило. Впрочем, ако не можеш да се разделиш с него, можем и теб…?
Пенчо тъжно поклати глава.
Няколко години по-късно Пенчо отново седеше срещу същия мъж.
– Помниш, че аз те спасих навремето, нали? Добре. Сега обаче трябва да подпишеш едни допълнителни показания, че доцент Иванов наистина е планирал няколко терористични акта. Понеже е намерил връзки, искат да го реабилитират и дори да почнат разследване срещу нас. А това са отдавна минали работи, защо да се ровим отново.
– Но той нищо не е планирал.
– Пак си помисли. Ето, вчера идваха едни журналисти при мен – искат да им уредя интервю с някой дисидент. Защо да не те назначим теб? Ще кажем медиите, че и ти си участвал в съпротивата срещу властта, но си бил против убийството на невинни хора. Ще мине, ще видиш.
– И какво – паметник ли ще ми направят?
– От паметник не се живее. Обаче едни хора в момента регистрират партия и им трябват ЛИЦА. А после ще има избори за Велико народно събрание и… Хайде, аз ще ти кажа какво да напишеш за Иванов…
Две години по-късно Пенчо отново седеше срещу мъжа.
– Е, господин депутат – радвам се, че се виждаме отново.
– Аз вече не съм…
– Знам, знам. Ако не бяхте тръгнали да се месите където не ви е работа, още щяхте да сте на власт. Обаче вие – видяла жабата, че подковават вола – и тя… Искахте за две години да направите повече пари от нас. Така не става. Затова се наложи да се намесим и да насочим народното недоволство. Както и да е, не се разстройвай. Имаме едно добро място в холдинга, заплатата е десет хиляди долара, а ти си подходящ за имидж пред обществото. Само…
– Какво?
– А, дреболия. Пак оня доцент Иванов – помниш ли го? Е, излезе от затвора и иска да ни съди. Обещахме му дори реабилитация – така де, стават грешки понякога – но той настоява за процес. Та – нали ще дойдеш да свидетелстваш, как те е уговарял да взривявате детски градини? Ние ще ти кажем кои, дори ще те заведем да ги видиш. А на процеса нашите хора ще свидетелстват, че само благодарение на твоята адекватна реакция да се обърнеш към съответните служби са спасени много човешки животи…
– Аз… не знам, не е много честно.
– Може и да не е, но се налага. А освен това има и един списък при президента – предложение за ордени на дисиденти. Имам чувството, че ако свидетелстваш – и ти ще се окажеш в него…
След още две години Пенчо случайно научи, че доцент Иванов – отдавна изгонен от университета, трайно безработен и с доста увредено здраве от затвора, си търси работа като пазач – понеже само с една инвалидна пенсия… И нашият човек веднага се обади в отдел „Човешки ресурси“ и нареди да го вземат при тях.
Направи го ей-така, от добро сърце – което не беше малък жест, понеже доцентът за цялото това време не призна и не подписа нищо. А у нас да получиш топличко местенце просто така…
See original: