Справочник на политическия авджия: Бяла златка

image


Описание: Бялата златка е дребен хищник от семейство „Политически хамелеони“ и е доста разпространена у нас. Наричана е още болна глава и рубладжийка. Понякога на предната си дясна лапа има един жълтеникав пръст, наричан „златен“.

Разпространение: Най-вече в крайните квартали на големите градове, където безработните младежи с незавършено средно образование много я харесват и са уверени, че точно тя ще оправи света. Среща се обаче и в центъра, по площадите. Забелязвана е на големи стада пред Народното събрание, което вероятно е свързано с някакво сезонно обостряне на глада.

Начин на живот и хранене: Бялата златка е дребно, злобно по характер зверче, което денем обикновено изтрезнява, а вечер тръгва на лов за слава, наркотици и балами. Обикновено напада клекшопове и институти, но ако срещне съпротива, бяга да се скрие под някоя близка маса.

Храни се основно с фъстъци и отлежало уиски, но за пред хората лъже, че предпочитала руска водка. Не отказва и турска баклава.

Размножаване:Размножава се рядко, като за целта ходи обикновено във Варадеро. Съчетава инстинктите си за продължение на рода с проучване опита на местните комунисти. За момента няма достатъчно сведения дали се размножава, ако не е на свобода, но зоолозите се надяват в най-скоро време да разполагат с повече данни по въпроса.

Врагове:Естествен враг й е Бистришкият тигър, който не може да я търпи, понеже го излагала пред Европа. За него обаче тя е прекалено дребна плячка, ето защо понякога съжителстват безпрепятствено на една и съща територия.

Конкурент й е бургаската патриотична невестулка, с която споделят една и съща потенциална плячка. Много учени смятат, че някога тези две животни са били един и същи вид, но в процеса на политическа еволюция са се отделили и са образували нови клонове.

В миналото доста се е писало за враждата между бялата златка и турския язовец, но до момента не са открити никакви доказателства за това. Вярно, при среща двете животни съскат едно срещу друго, но това е често срещан навик на всички представители на семейството. На практика обаче не е регистрирано нито едно ухапване досега.

Полза за народното стопанство: Никаква.

Начин на лов:Бялата златка се лови основно по два начина – с ловно оръжие малък калибър или с капани. Когато се ползва пушка, важното е да се целите в главата – там животното е най-уязвимо. Тя се откроява ясно, понеже е бяла и оттам идва и наименованието на вида. Впрочем, напоследък някои ловци решиха, че не си струва да си хабят патроните и бият златки направо с крошета.

Другият начин е използването на капан, в който се слагат пари. Противно на широко разпространеното мнение, че бялата златка се нахвърля само на рубли, опитът на стари политически стратези показва, че тя еднакво силно е привлечена и от долари, и от турски лири – важното е да са повече. На околните дървета се поставят камери да снимат, понеже иначе животинчето се опитва да избяга от капана и твърди, че това били инсинуации. Ако не успее да се освободи, зверчето почва пронизително да пищи, че било несправедливо нарочено за вредно и така събира наоколо събратята си, което пък дава допълнителен шанс на ловеца.

Поради някакво необяснимо недоразумение бялата златка е защитен вид, което й позволява да прави много пакости. Очаква се в скоро време това да бъде коригирано.

По-голямата част от хората не я обичат, понеже с поведението си много силно им напомняла за едни други кафяви зверчета от миналото, които също така обикаляли вечерните улици на Германия и вършели поразии, докато накрая събратята им от същото семейство не ги заклали една нощ с дълги ножове.

Все пак обаче се чуват и гласове в защита на бялата златка, твърдящи, че тя е един заплашен от изчезване вид и трябва да запазим поне няколко екземпляра за потомците, които ще искат да я видят на живо. Затова се предлага най-добре развитите екземпляри да бъдат уловени и изпратени в Сибир, където има идеални условия за тях – или поне така се предполага, понеже все ги тегли нататък. Единственото притеснение е да не избягат и те като тигърчетата на Путин в Китай, понеже там със сигурност няма да оцелеят.

И тогава кой ще оправи света?
Прочетете повече

Ако мутрите бяха импресионисти

imageВ събота сутринта маестро Тошо Компира седеше в арткафе „Бухалка” и бавно отпиваше от капучиното си. Бе прекарал цяла нощ в терзания и едва сега, когато всичко бе свършило, изпитваше с нищо несравнимото удовлетворение на твореца. „Днес сме тук, а утре ни няма – мислено въздъхна Компира – а създаденото от нас остава за деца и внуци.” После присви очи и погледна към небето, откъдето сякаш се носеше тихият звук на ангелска чалга.

В този миг към масата му се приближи Сашо Булдога и отдалеч възкликна:
– Покланям се пред шедьовъра ти, маестро! Да изкараш два тира с кокаин и един резервен двигател за МИГ, заровен в праха… Велик си!
Компира уморено кимна. Заради такива моменти си заслужаваше да не спиш цяла нощ, да плащаш на митничари и полицаи, да подаряваш поршета на политици…Той винаги бе ценил добрите отзиви на публиката, но похвалата от колега бе особено сладка. Реши обаче да се престори на скромен:
– Е, не винаги се получава… Понякога ти се струва, че всичко идва отвътре, душата ти направо крещи „я го изгонете тоя от земята му и постройте едно хотелче”, но… ту показна акция, ту си забравил да платиш на някого – и настъпва творческа криза. А ти над какво работиш в момента?
– А, дреболии… ескизи, така да се каже. Малко наркотици около училищата, някоя и друга проститутка на магистралата… Имам чувството, че музата ме е напуснала.
– Е, не се разстройвай де… Ето, пийни един абсент. Ти имаш ръка от бога, другото е въпрос на време. Впрочем, нали получаваше поръчки от един Меценат?
– Скарахме се. Несъвпадение на вкусовете, така да се каже. Помниш ли Маринов, строителния предприемач?
– Оня, дето вярваше в съд и полиция? Помня го – малко луд човек беше, но безопасен.
– Е, Меценатът поръча да го провеся от един мост, понеже участвал в конкурса за главен изпълнител на околовръстното, а нашият човек вече бе платил на когото трябва. Та – хванаха момчетата Маринов, увисна той от високото, а аз гледам отдолу. Нямаш представа, маестро Компире, каква красота! Каква игра на цветовете, преплитане на светлини и полусенки – и една фигура, ритаща в екстаз на фона на вечерното небе! Сякаш времето спря и аз усетих, че съм се докоснал до истинското изкуство.
…А после Меценатът ме нарече „малоумник”, той бил казал човекът да виси една минута, а не половин час, сега с тази побеляла от страх коса Маринов приличал на Волен Сидеров и дори искал да основава партия, а ДАНС се намесили и търгът бил спрян…. Трудно се живее днес от изкуство.
– Трудно е, но си заслужава. Призванието трябва да ти стане съдба, това от мен да го знаеш.
– Да, но когато срещаш всеки ден неразбирането на профаните…

– Важното е да си упорит! Аз, когато почвах, какво? Дето се вика, не можех още да държа бухалката както трябва, но си казах – нито ден без счупена витрина, нито ден без открадната кола! Бях упорит в изграждането на собствен стил, който следователите така високо оцениха.Нито спецакции ме спряха, нито разни обявявания на войни на престъпността (за което тя разбираше само от медиите), нито разни гущери, които си късали не знам си какво…Трябва да си кажеш – дължа го на обществото, което ме е създало и което все някога ще ме оцени.
– Е, да, като си създадеш име, е по-лесно… И аз мечтая да ми възложат оформянето на физиономията на някой бизнесмен, ама – на… Нямал съм усет за цвета, казаха. Трябвало да бъде синьо, преливащо нежно към виолетово, с малки жълти петънца по краищата – а аз все съм го докарвал на черно. Отчаян съм и изпадам в творческа криза. Дали да не взема да направя репродукция на някое от твоите произведения?
– Недей, много ще лежиш, сега времената са други. Вече все по-малко се ценят старите майстори, навсякъде навлиза младата вълна… Това изкуство ли е? Завъртели някаква игра в банката и откраднали милионите. А аз навремето – първо рисувах с думи – какво го чака нещастния собственик на магазинчето, ако не се застрахова при нас. После едно леко потупване с палката, просто като щрих – и може би счупена витрина за фон. И едва след това започвах да работя върху основната фигура. И понякога всичко напразно.
– Бягаше ти композицията?
– Бягаше ми клиентът, ако колегите не го държаха здраво. Но когато се получеше, всички после казваха – личи си ръката на Компира.
– Защо не направиш една ретроспективна изложба?
– Понеже повечето неща така и не се доказаха… Всички знаят, че аз съм авторът, но не мога да ги обявя за свое творение – знаеш какви критики ще отнеса от следствието и прокуратурата. Тъжно е, че ни оценяват хора, които – дето се вика – един човек не са набили през живота си, но…такава е съдбата на твореца.

– Поколенията ще ни оценят… все някога.
– Е, това ми е последната надежда. Знаеш ли, вървя понякога по улицата и гледам – играят деца. Обаче не на партизани или на космонавти – на мутри играят. По нашето време беше на стражари и апаши, сега стражарите никой не ги брои за фактор. А децата се делят на банди и се бият помежду си. Това ме кара да мисля, че не всичко е загубено.
– Ти си класик, Компире – и общуването с теб ме облагородява. Извинявай, ще тръгвам вече. Мисля да звънна на Мецената – може да ми е простил вече, пък и избори идат, винаги се налага да се изрисува нечия физиономия. Силно променя житейските възгледи точно преди гласуването, знаеш, а това е важно.
– Аз го наричам катарзис… Върви и дано музата ти по-скоро се върне. Да, не е леко да си човек на изкуството, но какво да го правиш – призвание.

Или по-скоро – присъда.

Прочетете повече

Паркирането забранено!

imageЕдна вечер в края на втория месец бай Кольо си направи салатка, сипа си една гроздова, извади лист и химикал и започна да пресмята. Когато свърши, поклати глава и си каза, че това не може повече да продължава така и нещо трябва да се направи по въпроса.
За два месеца беше платил почти триста лева глоби за паркиране.

…Всичко започна съвсем невинно – както почти всичко у нас – и разбира се, бе направено изцяло в интерес на хората. Почти целият център на града беше забранен за паркиране, а където бе разрешено, ставаше срещу заплащане. Вярно, на пръв поглед не беше скъпо – лев на час.
Кметът бе много горд с нововъведението – улиците в центъра опустяха и сега той стигаше до офиса си за три минути по-малко. Освен това, беше чул, че така се прави в цяла Европа, а той обичаше да върви в крачка с по-големите ни братя.
А хората се сетиха за една друга поговорка – видяла жабата, че подковават вола – и тя вдигнала крак. Понеже едно е добрата идея, а нещо съвсем друго – как ще бъде приложена тя на родна почва.

…Първата глоба бай Кольо получи още в самото начало – когато още не се знаеше със сигурност на кои улици е забранено паркирането и на кои – не. „Случайно” знаците бяха монтирани разхлабено и „вятърът” ги бе завъртял така, че да не се виждат. Полицейските коли обаче дебнеха като акули, скрити в съседните улички, с приготвени скоби. „Паяк”, естествено, нямаше – според официалната версия, понеже общината не можела да си го позволи. В действителност, нещата се решаваха максимално просто – плащаш си на място, често – на ръка. Така де, да си гледал.

Обаче скоро хората научиха къде паркирането е забранено, а освен това на много места бяха сложени общински служители – да продават талони. Напълно по европейски.
Да де, но скоро в града стана мода да се снимаш с подобен служител – толкова трудно бе да ги откриеш. Сметката беше съвсем проста – спира човекът пред аптеката „за две минути”. Оглежда се да плати, не вижда никого и влиза – а навън веднага пристига полицейска кола и слага скоба. После на човека се обяснява колко голяма е официалната глоба, но ако даде някой лев на ръка…А общинският служител взема процент за „неоткриваемостта” си.
Така пред една банка бай Кольо получи втората си глоба – не можа да намери на кого да плати. После се оказа, че можело и с SMS, обаче вследствие на въздействието на природните стихии номерът на табелата не се четял добре.

Но и този период мина. Хората научиха номера и стояха упорито до колите си – или оставяха човек вътре да плати. По този начин ловният ареал на „акулите” силно се съкрати.
В началото беше лесно – всеки си беше заплюл по няколко улички и си обикаляше там. Когато обаче дивечът – пардон, недисциплинираните водачи – намаля, започна жестока конкуренция. Появеше ли се неправилно паркиран автомобил, към него веднага се устремяваха по няколко патрулни коли. Веднъж две дори се удариха в бързината, но когато му бе докладвано, началникът им прояви разбиране – нали трябва от нещо да се живее?
Всеки патрулираше навсякъде и видеше ли паркирана кола със скоба на предното колело, проклинаше лошия си късмет и се надяваше следващият път да бъде пръв.

А бай Кольо плащаше глоба след глоба, но му се налагаше да паркира в центъра, включително и на места, за които не се продаваха талони. Накрая обаче си каза, че това не може да продължава повече така.

…Когато за пръв път сержант Петров видя зеления опел със скоба на предното колело, той просто прокле лошия си късмет. Наближаваше сезонът на отпуските, а с една заплата кое по-напред? Но тъй като знаеше колко жестока е конкуренцията, само въздъхна и запали цигара. До него колегата му Иванов тихо изпсува, понеже скоро щеше да жени сина си, а с една заплата…

Минаха няколко месеца и един ден Петров усети, че нещо упорито дълбае подсъзнанието му в опит да излезе навън. Процесът продължи около седмица, но накрая мисълта успя да намери верния път и сержантът сподели с колегата си:
„Абе, тоя с опела, голям нещастник бе! Докато спре – и му слагат скобата. Веднъж не успяхме да сме първи.”
Колегата му само промърмори, че срещу съдбата не може да се върви, а трябва просто да се плаща. Но Петров продължи да клати озадачено глава.

Мина още месец, докато в края на един особено неуспешен ден те отново видяха зеления опел „закопчан” пред един тото-пункт. И тогава сержант Петров скри колата в една странична уличка и заяви, че няма да мръдне оттук, докато не види един по-голям неудачник от себе си. Твърдеше, че това щяло да възстанови поне донякъде душевното му равновесие.

… Бай Кольо излезе от тото-пункта, огледа се внимателно и понеже не видя полицаи, спокойно отключи скобата, сложи я в багажника си и замина. Сержантите в патрулката го гледаха с отворени усти.
Както се оказа впоследствие, няма нищо незаконно в това да си купиш скоба и да си заключваш с нея колата, когато я паркираш някъде. Например – за да не ти я откраднат. А че някой сметнал, че колегите му са го изпреварили – всеки е свободен да си мисли каквото си ще.

Сега в града се говори, че било постигнато споразумение всяка патрулна двойка да напише имената си на своите скоби – за да не стават повече недоразумения. Единственото колебание било дали това е по „европейски” – понеже нали, ние другояче не можем.
Но пък и полицаите трябва да живеят, а само на една заплата…

Прочетете повече

Скритата зад новините истина

imageАко някой си мисли, че напоследък просто така се случват разни неща, значи той е станал прекалено наивен европеец и забравил прословутата нашенска подозрителност; а не трябва. Ето какво стана всъщност:

Всичко започна с това, че едни лоши хора ни завидяха на щастливия живот. Е то бива, бива – казаха си те – ама чак толкова! То не бе стабилност в България, просперитет, напредък…Я да вземем да им подпалим чергата? И го направиха.

…Намерени бяха бивши командоси и им бе наредено да оберат една от най-големите банки в страната. Отначало командосите малко се дърпаха – беше ги страх от пазача бай Пешо и берданата му – но когато им обещаха в случай на успех да ги назначат за продавачи в новата търговска верига „Будка”, приеха. Лошите хора кимнаха удовлетворено и изпратиха екипа да се обучава в Русия – знаете, сега всичко лошо идва от там, няма къде другаде. Поиха ги един месец с водка, пускаха им пет пъти епопеята „Освобождение” да се озверят – и накрая ги качиха в един военно-транспортен самолет.

Маршрутът минаваше над Украйна. Когато самолетът навлезе във въздушното пространство на страната, внезапно сепаратисти отдолу изстреляха ракета, която отнесе едното му крило. В същото време наблизо прелетя украински изтребител и отстреля другото му крило. Едновременно с това се включи и нечия противовъздушна отбрана и простреля третото му крило…(знам, че самолетът няма толкова много крила, но медии, какво да ги правиш – да не обидя някого). Та – машината падна, а командосите скочиха с парашути и се добираха до мястото на акцията на автостоп. Прибра ги един автобус с украински проститутки, отиващи на сезонна работа в Турция.
Някъде около Дуранкулак полуживите тела на командосите бяха изхвърлени от автобуса и те преспаха в една горичка, а на сутринта поеха пеш към София.

…Беше вечер и всички гледаха футбол – дори бай Пешо в стаичката си. Командосите дълго го убеждаваха, че всъщност те са партизани, заблудили се за известно време в Балкана – и сега идват да експроприират награбеното…Отначало старият човек не се съгласяваше, но когато единият командос му даде телефона си да поговори със самия Митко Бомбата, бай Пешо повярва и отвори трезора. Парите бяха натъпкани в чували от захар и натоварени на конски каруци, предвидливо наети във Филиповци. По-нататък следите им се губят (както и тези на командосите), но като се има предвид, че лошите хора действаха само от идейни подбуди, можем да предположим, че милиардите са отишли в помощ на гладуващите в Сомалия. Е, или в ЮАР например.
След няколко дни кражбата бе забелязана и собственикът на банката отлетя с личния си самолет за Австрия – според прогнозата за времето в последните дни ветровете бяха духали именно натам, та ако са отвели някоя и друга банкнота – да ги догони. И изглежда успя, понеже още не се е върнал.

В България обаче настъпи криза. Когато научи за обира на банката, премиерът си спомни, че има в нея влог на децата си в размер на 168 лв. и 45 ст. и го заболя. Така де, отделяш всеки ден от залъка си, а накрая… И възмутен се обади на шефа на БНБ да го пита къде гледа и докога парите на хората ще са под контрола на комунистите? (имаше предвид защо ги е пазил само бай Пешо – човек с тъмно минало, бивш пионер и отличник в събирането на вторични суровини). Шефът на БНБ се оплака, че липсвали съответните закони – и не само за контрола. Ето, на него в момента му се ходело до тоалетната – а нито закон, нито наредба по въпроса. Затова щял да си подаде оставката.
„Ти кого плашиш бе! – изрева премиерът – Ако е за оставки – и аз мога. А на бас?”

…В същото време един друг, който до момента съвсем сериозно се мислеше за политик, отчаяно звънеше в Австрия за някакви си „още кинти, че отървахме рейтинга”, а в паузите между разговорите обясняваше, че вече тридесет години извънземните отглеждали противниците му в очакване на удобния момент…Но накрая стана евродепутат.

…Сметките на „Топлофикация”-София се оказаха в ограбената банка, в резултат на което топлата вода в столицата бе спряна и скоро хората там заприличаха на папуаси. Като ги видя, лидерът на управляващата партия се почувства като Самуил пред ослепената си войска, сърцето му се сви и той подаде оставка. После обаче преодоля кризата и стана евродепутат.

…Но все пак лошите хора не успяха да постигнат целта си – те очакваха протести, въпроси – ама как така, в чували и с каруците, а сега кой ще възстановява откраднатото? Обаче нищо подобно не се случи – по всичко изглежда, че пак ще съберем помежду си липсващата сума – както винаги досега. След това „Топлофикация” ще пусне топлата вода, лицата и следите ще бъдат измити и всичко ще се успокои.

Нали затова ни наричат „остров на стабилност на Балканите”?

Прочетете повече

Самочувствието на българина

imageИван Иванов се събуди както обичайно, протегна се, стана и отиде в банята. Взе душ, направи си кафе и седна по гащета да го изпие с цигара на балкона. После се облече и преди да излезе, се погледна в огледалото.

И тук изведнъж забеляза, че самочувствието му го няма. Опипа джобовете си, но то определено липсваше.

Това го притесни; току-виж го срещнал някой англичанин или французин – и ако го попита: „Абе българино, къде ти е самочувствието, бе?“ – какво да му отговориш?

Макар че вече закъсняваше за работа, Иван Иванов се върна и претърси леглото – чувал бе, че много българи намирали самочувствието си именно там. Той обаче – разведен мъж на средна възраст – не откри нищо. Ето защо поклати глава и излезе да повика асансьора.

Докато излизаше от блока, погледът му се плъзна по паркираните наоколо джипове. Реши обаче, че няма защо да търси там – и да намереше нечие самочувствие, то едва ли щеше да бъде неговото. Затова просто отиде на спирката и се качи в трамвая.

…Стори му се, че забелязва нещо под една седалка и понечи да се наведе и да провери, но силен тласък отзад едва не го събори. Обърна се и видя доволната усмивка на едър мъж с бръсната глава, който понечи да го блъсне отново и спомена нещо за някакъв „селянин“. Иван Иванов ясно осъзна, че няма смисъл да търси самочувствието си тук.

На работа началникът му ясно обясни какво мисли за разни самозабравили се инженери, които – не стига че вземат цели петстотин лева суха пара – ами и закъсняват поне веднъж в месеца. После обаче човекът се поуспокои и спомена, че ако Иван Иванов измие колата му в обедната почивка, ще смята инцидента за изчерпан.

Нашият човек само кимна и тъжно си помисли – просто няма начин самочувствието му да е тук. Дори се отказа да търси по-внимателно.

След работа Иван Иванов реши да се прибере пеша – надяваше се това да му помогне да си спомни къде може да го е загубил пустото му и самочувствие.

Дори си купи вестник, но заглавието на първа страница бе „Български роми изядоха Гълъба на мира“ и той само поклати глава – излишно бе да търси в пресата.

Опита се да си спомни къде беше ходил през последните дни – и дали няма място, където би могъл да забрави самочувствието си? Музеи, библиотеки? Не, Иван Иванов, както и всеки средностатистически българин, не ходеше на подобни места. Виж, на стадиона – да, но и там вече двадесет години не беше чул някой да е намерил самочувствието си.

После се сети за кварталната кръчма и се запъти към нея. Седна и си поръча гроздова с шопска салата. Идеята му изглеждаше добра – комшията Георги често бе разказвал колко пъти е намирал самочувствието след третата ракия. Иван Иванов непрекъснато се оглеждаше, но или гроздовата беше менте, или трябваше и още нещо. Накрая разочарован плати и тръгна да се прибира.

В къщи се изтегна на канапето и пусна телевизора – тъкмо почваха новините. На екрана се появяваха известни и недотам политици и всеки обясняваше, че на Иван толкова му бил акълът, да му се говори с факти било безсмислено, просто трябвало да му се посочи кои са „нашите“ – и толкова. Впрочем, някои споменаха нещо за безплатна супа и парче хляб, но за самочувствие – нищо.

Иван смени канала и попадна на някакъв любовен филм – селски лекар в Германия возеше своята годеница на собствената си яхта. Вярно, по размери яхтата нямаше нищо общо с „Титаник“, но все пак… Иван се запита къде вози годеницата си млад български лекар и ясно осъзна, че и тук няма да намери нищо.

Накрая реши, че е вече твърде изморен и че май трябва да отложи търсенето за следващия ден. Угаси лампата и си пожела да сънува нещо по-така – да е войвода, или Супермен, или поне селски лекар в Германия – но вътрешно усещаше, че това едва ли ще се случи.

Но пък, от друга страна – толкова хора около него живееха без самочувствие и дори не се опитваха да го намерят. Може пък наистина безплатната супа и парчето хляб да са достатъчни?

Все пак, тук не е Германия.

Прочетете повече

Хайде всички да спасяваме Ванчето!

image– …. Ало, баба Иванка ли е? Тук е сержант Петров от полицията. Чуваш ли ме добре? Голяма беля стана, бабо, дай да видим сега как ще се оправяме.
– Чувам сине, чувам. Каква беля, викаш, станала в полицията?
– Не бе, не при нас. Аз съм дежурен по КАТ в момента и току-що пред мен внучката ти блъсна с колелото си едно войниче и го потроши.
– Нищо, нищо, дядото ще го оправи. Той от колела разбира.
– Ти май не ме разбра – войничето бере душа. Ако умре, внучката ти ще я съди военен съд. Или направо трибунал, както там решат… Обаче ако дадеш десет хиляди лева, можем да уредим нещата.
– Че то много пари бе…
– Не са много. Трябва да платим на войничето, на командира му, на лекарите и на телевизията – понеже иначе ще покажат внучката ти и може в училище да й намалят поведението.
– А, не, сакън…
– Сакън, я! Затова давай парите, докато е време. Може и във валута, ако синът ти е в чужбина например. Ще ги взема по курса на БНБ, аз съм полицай, а не някой чейнджаджия – мошеник.
– Ама аз нямам…
– Е, нямаш… Продай кравата там, някоя и друга нива. Не забравяй за телевизията и вестниците – лепнат ли ти веднъж петното „престъпник”, повече няма отърване. А животът е пред Ванчето и изобщо… Абе ако трябва – и овцете продай. Хайде, аз сега затварям и после ще ти се обадя къде да донесеш парите.

– …Ало, баба Иванка ли е? Капитан Стоянов се обажда, от армията. Бабо, докладваха ми, че внучката ти блъснала един мой войник, а ти не си искала да платиш. Не е хубаво така, не е… Затова вече не сме фактор на Балканите – всеки ни трепе войниците и после не си плаща. Така де – пет хиляди лева къде не си ги дала?
– Синко, аз нямам…
– Е,е, нямаш – хайде сега. А млякото от кравата и овцете? А пенсиите, които непрекъснато ви ги вдигат? Ти какво си мислиш – че ние в града не ловим телевизия ли? Внучката ти е вече в ареста, да знаеш. Помисли си добре, понеже с блъснатия войник имало още една цяла рота и ако се разприказват… Засега ги държа с противогазите на главите, за да не могат да дават интервюта, но ако продължаваш да упорстваш, не давам гаранции. Хайде бе, бабо Иванке – дай да се разберем като хората и да не излагаме силовите структури, а…?

– …Ало, с баба Иванка ли разговарям? Приятно ми е, генерал Минчев на телефона. Абе бабо, защо ги правиш тези работи?
– Кои работи, синко?
– Получих рапорт, че внучката ти прегазила с колелото си войник ли, танк ли беше там…Не помня вече, получавам много информация и… А, да – не си искала да платиш три хиляди лева. Защо така?
– Ама аз нямам…
– Бабо, дай сега да не се излагаме. Тук съм с едни колеги – генерали от НАТО – и ако те разберат колко ниско се цени животът на професионалния войник у нас… Но ти правя отстъпка, понеже съм от съседното село. Дето се вика, може да сме пасли заедно овцете с дядото ти. Давай парите, понеже онези войници още стоят с противогазите, нали не си забравила? Ако някой от тях се задуши, отидоха още три хиляди лева. Хайде, да пращам ли куриер за парите…?

– …Госпожа Иванка ли е? Здравейте, госпожо. Искам да изкажа огромното си огорчение от факта, че откъсвате от задълженията ми мен, премиера на България, заради някакви си хиляда лева и… Разберете, криза е, всеки момент може да падне правителството, а вие с вашето скъперничество допълнително влошавате финансовото състояние на страната. Така че – дайте им тези пари на военните (или на полицаите – и аз се обърках вече) и аз ще наредя да пуснат Ванчето поживо-поздраво.
– Пламенчо, ти ли си баби? Гледах те вчера по телевизията. Ама виж бе чедо – как да дам, като НЯМАМ ВНУЧКА?
– Нямаш какво…? А, да, разбирам. Е, бъди жива и здрава тогава, а аз тука ще си поговоря с колегите от правителството… Идиоти! Да не проверите елементарни неща! И лаптоп ви купих да направите база данни в него и пак!

…Каквато ни държавата, такива ни и мошениците…

Прочетете повече

Ден за размисъл

imageДойчин влиза в селската кръчма, отпуска се тежко на най-близкия стол и си поръчва шопска салата и малка гроздова ракия. После въздъхва и вперва поглед в масата пред себе си.
Днес е ден за размисъл.

…Ухажват го – и още как. Ето, например хората на Бай Станчо Парата му обещават, че ако избере тях, ще се грижат за него цял живот. И добре платена работа ще му намерят (нищо, че навремето едва завърши седми клас и пише името си с грешки), и генералска пенсия, че даже и Европа щели да направят по-социална – само и само на Дойчин да му е добре. Нашият човек обаче изпитва леко съмнение – В БСП има доста бизнесмени, а до момента никой от тях не се е опитал да претворява в живота идеите си – например първо да вдигне заплатите на СВОИТЕ работници… Вероятно не ги чувства достатъчно социално близки, но виж, Дойчин е нещо съвсем друго и ако ги избере…
Поклаща глава и си поръчва още една малка гроздова.

…И хората на Бойко му намекват, че е най-добре да избере тях (знаете го Бойко – оня дето живее до вадата и е як и интел… абе, много е як.) Та те обясняват на нашия човек, че ако ги предпочете, цяла Европа щяла да се гордее с него. На Дойчин обаче не му пука за някакъв си континент – той просто искаше да живее добре и дори приказките, че щели да построят магистрала точно по средата на селото не го трогват особено – пътно-строителната работа е тежка и зле платена. Вярно, добре е да си близък с по-яки хора, ако има опасност да те бият, но иначе… Пък и веднъж бе вечерял у тях, но вместо джуркан боб му сервираха пица, та има едно наум за хора, дето се правят на европейци, докато цървулите им съхнат под навеса.
Въздъхва и поръчва още една малка.

…Едни други хора също се интересуват от Дойчин – той мислено ги нарича „Дай Пари за Смуглите”, понеже половината от тях са малко по-тъмнички… Лошо няма – и той самият се изпича през лятото в трактора, а когато понякога спрат водата за по три дена, направо заприличва на щепсел. Дразни го обаче друго – ДПС непрекъснато повтарят, че ако ги пренебрегнат, етническият мир отивал на кино. Добре, но дори и със завършен седми клас Дойчин знае, че има не само села и градове, но и цели държави без ДПС и се чуди – кой ли им крепи етническия мир? И друго – през зимата, когато нямаше работа и в кооперацията му плащаха минимална заплата, той често чуваше червата си да куркат от глад и това му беше, дето се вика, приоритет. Пък и с комшията Ахмед си пият заедно ракията без посредници.
Подобна постановка на въпроса си иска още една малка и той я поръчва.

…Ами на бай Никола родата? Оня, дето като изпсува, прасето от розово става червено, та затова му викат „нецензурния българин”? Той е фурнаджията на селото, та затова малко се измята, но пък умее да обещава. Най-интересното е, че харчи десет пъти повече, отколкото изкарва, а Дойчин уважава подобни хора. Да изучи опита им е мечта на всеки българин и затова той търпеливо слуша как бай Никола крещи и плаши гаргите.
Но преди да се обвържеш с подобни хора трябва добре да се помисли и най-вече – да се изпие още една малка гроздова.

…Седи си Дойчин в кръчмата и се чуди – за коя да се ожени? Маечка на бай Станчо, Калинка на Бойко, Айшето или другата Калинка? Понеже моми бол, а селските ергени ги няма – всеки, който успя да завърши осми клас, отдавна мие чинии в Испания или мете входове във Франция. Останаха само такива като Дойчин, но и за тях не се знае докога.
Затова някои си правят селфита с ретуш и викат: „избери мен!”. Знаят, горките, че бързо ще им мине времето и гледат, докато още могат…

Денят за размисъл е единственият, през който Дойчин е в плен на илюзията, че от него зависи нещо и той може реално да избира.
Затова пие и ракията му се услажда.

Прочетете повече

Краят на българското село

imageНапоследък все по-често се повтаря, че краят на българското село щял да дойде в резултат на демографската криза. Възможно е, но според мен причината ще е друга.
Селото ще умре, когато там прекарат интернет.

Добре дошли във Facebook!
Леля ПЕНА написа: Кравата се отели!
Стрина Куна и Тотка Учинайката харесват това.
Стрина Куна написа: Браво! Качи снимка на телето!
Тотка Учинайката написа: Да ви е живо и здраво! Как го кръстихте?
Леля ПЕНА написа: Белослав, на дядо му Белчо. Кафяво е, с едни топли влажни очи…
Стрина Куна написа: Много яко! Юниците има да въздишат след него… А, ето я и снимката! Ма то много сладко мари, да не е Фотошоп?
Леля ПЕНА написа: Ами, просто го щракнах с мобилния. То у нас всички сме такива такива хубави, че и добри на всичко отгоре! Направо не разбирам защо зетят вече трети път връща дъщерята.
Тотка Учинайката написа: Може да се е заплеснал по новата певачка в кръчмата, някаква си Корнелия.

Леля ПЕНА създаде група „Жени против чалгата”.
Стрина Куна и Тотка Учинайката се присъединиха към групата.
Кметът се присъедини към групата без покана и написа: „Във всяка къща теле, в някои – и по две! Гласувайте пак за мен!”
Бай Коста също се присъедини към групата.

Бай Коста написа: Бе, вашта клавиатура – и тук ли се събрахте? Бобът загаря на печката, а тя седнала да чати! Ей сега като взема едно дърво…
Стрина Куна спешно напусна групата. Бай Коста също напусна групата.

Бай Коста написа: Побъркаха се с тоя интернет, ей!
Мишо Мицубишито написа: Здрасти, комшу! Не се ядосвай на жените, ами слушай – от мача идвам. Бихме Горно Нанадолнище с три на нула, след малко ще кача клипа с головете.
Бай Коста написа: Не ми се мисли сега за спорт, гладен съм. Кака ти Куна по цял ден седи пред компютъра, няма кой една манджа да сготви!

Кметът написа: Гласувайте за нас, ние ще ви нахраним. А за спортистите ще има щафета – 4 х 100 с шопска салата.

Мишо Мицубишито написа: А, аз още чакам баницата от предишните избори… Коста, довечера ще се видим ли в новата кръчма? Знаеш ли я къде е?
Бай Коста написа: Не, била някъде около брат’чеда Койчо, но къде точно…
Мишо Мицубишито написа: Няма страшно, ще ти пратя координатите в Гугъл Мап. Дай да ударим по едно, не може само така, виртуално…
Бай Коста написа: Не знам, свалил съм Харуки Маруками и мисля да почета.
Мишо Мицубишито го сръчка: Бе ти на млади години друго сваляше… Нищо, вземи го и този, как му каза името…? Ще го черпя една ракия. Обаче сега излез на двора, че прасето ти се е освободило и гризе гумата на трактора.
Бай Коста написа: А ти що не хвърли един камък по него? Комшия ли си или какво?
Мишо Мицубишито написа: Не мога, снимам го на клип и после ще го кача в Ютуб. Разбрахме ли се за довечера?

Председателят на кооперацията написа: Абе хора, какво ви става? Трети ден никой не идва на работа. Какво ще ядете на зима?
Кметът написа: Лозето не иска мотика, а социална отговорност и по-справедливо разпределение на благата…
Председателят на кооперацията написа: Какво разпределение, бе кмете – нали първо трябва да се роди, после да се обере и чак тогава…?

Никой не харесва това.

Кметът написа: А-а, не знам. Това са ми казали, това повтарям. След две години ще има парламентарни избори и ми обещаха…Вие си се оправяйте.

… Демографска криза, викате? Може би.
А глупостта и мързелът?

Прочетете повече

Дарбата

imageВ сряда сутринта бай Иван прогледна с третото си око.

Предишната вечер бе ходил да гледа мача в комшията Добри от третия етаж – разприказваха се, удариха по няколко ракийки, после имаше продължения (и мачът, и ракията), дузпи, репортаж от другия мач – и докато разбере, то станало два часът, а стълбите омекнали като гума. И когато нашият човек най-накарая се прибра, оказа се, че кака Минка още не спи, а чака с тиган в ръка да си поговорят за някаква „пукница”. После тя замахна и – дали понеже тиганът беше оригинален „Тефал”, или защото попадна в някаква особена точка на главата – не стана ясно, но бай Иван се свлече на земята и загуби съзнание, а на сутринта установи, че вече може да чете мисли.

Всъщност тъкмо бяха седнали да закусват и той направи забележка на дъщеря си да махне плеъра, докато се храни.
– Разбира се, татенце – отговори тя и свали слушалките. В този момент обаче нещо в главата на бай Иван забуча и той видя надпис, приличащ малко на субтитри:
„Я па тоя! Като не е любимото му Дайчово хоро, не може да се слуша. Но пък сега трябва да поискам десет лева, така че по-добре да си замълча.”
– Татко, ще ми дадеш ли десетина лева, че съвсем съм го закъсала…? – чу се в този момент и той послушно извади портмонето…

…Половин час по късно стоеше пред началника си; младият мениджър се усмихваше извинително.
– Трябва да се работи и тази събота, няма как. Много сме зле с производството, клиентите плачат по телефона и искат, искат… Няма откъде да ти платим извънреден труд, но аз ще си запиша и при първа възможност…
В този момент бай Иван чу бученето и надписът се появи.
„Какви ти клиенти, никой не се е обаждал цял месец вече. Но нека складът се пълни – на мен ми плащат бонус на база произведена продукция. Пък и тоя шаран иначе цял ден ще лежи пред телевизора – защо да не ми изкара някой лев в повече?”
„Шаранът” гледа секунда-две в една точка пред себе си, спомни си официалните данни за безработицата в региона, умножи ги по три, за да получи реалните и тъжно кимна.
– Ще дойда. То иначе цял ден ще се търкалям пред телевизора…
Мениджърът усмихнато му стисна ръката и се отдалечи, за да мотивира и останалите.

…По време на обедната почивка бай Иван запали цигара. Пролетното слънце приятно припичаше и той не забеляза кога до него се е приближил Ставри.
– О-о, Иване, имаш ли огънче? – Нашият човек му протегна запалката си, а оня продължи – Ама смел човек си ти, спор няма. Да кажеш така за директора – „откак се повлече с мацките по дискотеки, нищо не става от него…”
– Как за директора? Аз за оня футболист говорех, от националния…
– Обаче фамилията е същата, нали? Аз пък си помислих, че…
А после дойде бученето и надписът се завъртя пред третото око:
„И не само си помислих, а веднага информирах когото трябва. Тя, безработицата, е много голяма и се налага човек да се пази мястото.”

…Вечерта бай Иван паркира на мястото на комшийката Станойка – други свободни нямаше. Тъкмо излизаше от колата – и тя пристигна с опела си. Бай Иван се опита шеговито да се извини, но Станойка успокоително махна с ръка и даде на заден да търси място пред съседния блок. Бученето пак се появи.
„Тъпанар с тъпанар, довчера се возехте на каруци, днес – всички с коли. Обаче ако знаеше какви ги върши женати, докато си в командировка – нямаше да се хилиш така.”

…Телевизията беше истински ад – докато политиците предизборно се обясняваха в любов на народа, надписът пред очите на бай Иван бясно се въртеше и там имаше основно неща, които човек не би казал и на кучето си. Накрая жена му и дъщеря му си легнаха, а той внимателно опипа главата си и намери болезнената точка. После взе тигана, застана пред огледалото и се прицели.

Надяваше се отново да стане нормален човек.

Прочетете повече

Нещо като колегиалност…

imageБеше привечер, депутатът Пенчев се беше изтегнал на канапето в скромната си четиристайна квартира и пиеше уиски. Денят се бе оказал особено тежък – наложи се цели два пъти да се изказва в парламента (вярно, вторият път беше просто дуплика), а освен това го нарекоха „хипопотам”. Тъкмо бе обяснил на народа и на цялото прогресивно човечество какви добрини ги чакат, ако пак ги изберат – и онова говедо Денчев от опозицията поиска думата за реплика и заяви, че те били затънали до гушата като хипопотами, та и се радвали на всичко отгоре… Изобщо, неприятна работа.

В този момент на вратата се позвъни. Пенчев остави чашата , оправи халата си и отиде да отвори. На прага стоеше млад мъж с огромен пакет в ръка.
– Господин Пенчев, нали? Мога ли да вляза?
– Да, да…Какво е това – колет от благодарния електорат? Къде да се подпиша?
– Всъщност – не. Аз просто искам да ви направя демонстрация на световноизвестните прахосмукачки „Фъртуна” – една малко чудо на техниката, което…
– Хайде, хайде… – започна да го побутва обратно депутатът – Аз сега съм много зает, но утре, като дойде прислужницата да чисти – заповядайте… Преди да купя нещо, аз винаги се допитвам до експерт. Тя после ще ми предаде и…
– Да де, но аз и така и така съм тук – нека ви покажа поне основните неща – младежът извади от пакета някакво сребристо чудовище – Ще ви отнема не повече от два часа.
– Ама не искам бе!
– А-а-а, то и народът не иска да ви гледа всяка вечер по телевизията, но кой го пита? Настанили сте се в парламента като някакви хипопотами и от вашите заседания човек един мач не може да изгледа като хората.

– Добре, но не повече от половин час – Пенчев се обтегна назад и запали пура – Хайде да го видим това чудо на техниката.
– Първо – много е мощна. Има седем степени, ето от този педал се превключват. На първа просто чисти, на втора чисти „както трябва” (според жена ви), на трета повдига килима, на четвърта отлепя паркета, на пета пробива плочата, на шеста…
– Благодаря – и това е достатъчно.
– А освен пода с нея можете да чистите матраците. Там, знаете, живеят акари и ви хапят, докато спите. Сигурно не знаехте това, нали?
– Не. Веднъж само премиерът ми каза, че ме хапел щъркелът, но не го разбрах съвсем.
– Акарите са по-опасни. Първо ядат парченца мъртва кожа, после се прехвърлят на живата и ви довършват. Е, освен ако кожата ви не е като на хипопотам, разбира се…
– Стига с тоя хипопотам!
– Добре, но с нашата прахосмукачка може да изсмучете акарите и да спите спокойно – ако съвестта ви го позволява, разбира се… Шегувам се, шегувам се. А имаме и различни приставки за труднодостъпни места – тази е за чистене зад хладилник, тази – зад печка, зад радиатор, зад шкаф – по-малката за ПДЧ, голямата за масивен – и още десетина за под легло. Може да достигнете до всяка точка на стаята без да се навеждате.
– Но аз самият не чистя и ми е все едно.
– А аз трябва да продам повече приставки и изобщо не ми е все едно. А с нашата прахосмукачка може да си изчистите и кучето – например, връщате се от разходка то е прашно. Включвате уреда на втора степен и… Но помнете – на втора, понеже навремето имаше един филм „Плешивото куче”. Впрочем, не беше лош. И всичко това само за две хиляди долара.
– Колко остана от презентацията?
– Час и половина основен текст и половин час за въпроси.
– Аз обаче няма да ви купя прахосмукачката, така че може да си вървите още сега.
– И дума да не става – има си процедура. Освен ако…
– Да? Готов съм почти на всичко.
– Освен ако не ми посочите името и адреса на друг потенциален купувач. Тогава си тръгвам веднага и повече няма да ме видите.

– Наистина ли? Потенциален купувач… – изведнъж лицето на депутата се озари от зловеща усмивка – Пишете: Иван Денчев, депутат от опозицията, адрес…
– Съжалявам, този не става.
– Защо – за него две хиляди долара са джобни пари. А и куче има.
– Да, но… как да ви кажа…Ще бъда пределно откровен.

Всъщност именно Денчев ме прати при вас.

Прочетете повече