Етикет peace

След като видяхме как изглеждат типичният електорат на БСП - http://timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html и на ДПС и „Атака” - http://timurcommandos.blogspot.com/2013/08/bulgaria-rip-2.html , време е да обърнем внимание и на партията, която ни управлява почти четири години и – нека бъдем честни – ако не бяха някои чекистки трикове, като нищо би могла все още да го прави. Друг е въпросът дали това щеше да е добре за България, тук аз само отбелязвам факта.

Феноменът ГЕРБ не е нов и успешно бе проигран чрез НДСВ. Само че на втория път стомната се чупи и нещата излязоха извън контрол, т.е. хората на Борисов бяха обзети от кощунствената за нашите географски ширини идея да търсят европейско развитие на страната (или каквото там търсеха) без партията на бившите комунисти. Та – на политическата сцена се появи нов, относително неконтролируем играч. При това седем пъти поред победи червените шамани, което вероятно е накарало Сталин да се обърне в гроба. Само че нашата цел тук не е да се радваме на нечия победа или да страдаме от загубите ( не сме на футболен мач), а да анализираме защо нещата се случват точно така, а не иначе. Нека се опитаме да изясним с какво точно ГЕРБ успя да спечели сърцата на феновете си и изобщо – що за хора са това.

…Някога правили ремонт на един зоопарк. След като завършили, планинските кози били преместени на новото място, отредено за тях.
А то не било лошо – кеф ти трева, кеф ти вода. Далеч от хищниците, за да не се стресират. Изобщо – паси си на воля и си гледай живота. Само че нищо подобно не се случило.
Вместо това козите ту се скупчвали в средата на територията и блеели отчаяно, ту се втурвали панически в различни посоки. Личало си, че душевното им равновесие е сериозно нарушено.
Наложило се да се търси съвет от специалист по зоопсихология. Човекът посочил причината веднага – всички членове на стадото, в това число и водача, били на едно и също ниво, понеже цялата територия била равна. Козите не можели да видят водача над себе си, уверен и гледащ за евентуална опасност – и изпадали в паника. Познато, нали?
Е, в зоопарка било лесно – докарали някакви релси, струпали ги по средата на поляната, водачът се покатерил на тях и всички се успокоили. При хората обаче, където действат подобни механизми, е малко по-сложно.

Още древните гърци са решили, че на света има три вида разумни същества: на небето – боговете, на земята – хората. Третата категория били героите, които при малко повече късмет можели да станат третостепенни богове, но така или иначе били нещо доста над обикновения човек.

Впрочем – разбираемо е. Ако на някого му липсват определени качества (особено пък лидерски, свързани с оцеляването), напълно естествено е той да предпочете да следва този, който ги има. Това е част от еволюцията и колкото повече проблемът „оцеляване” отпада, толкова по-малко има нужда от водачи. Героите обаче са необходими винаги, понеже в морален план нормалният човек никога не се чувства съвършен.

И така – обикновеният човек без лидерски качества и достатъчна увереност в собствените си възможности (и често те наистина са доста ограничени), има нужда от татко или батко, който да го пази от лошите деца на улицата. Освен това, същият този „обикновен човек” по принцип трудно може да си оформи позиция по важни неща, та се налага някой да го прави вместо него. И така се появява необходимостта от Вожд.

Интелигентни или недотам хора има при всички професии. Ако говорим за средни стойности обаче, аз бих посочил за най- ограничени шофьорите (особено тези на таксита) при мъжете, и фризьорките при жените. Може да не са ми верни наблюденията, но – това съм видял, това пиша. Та - и на двете работни места често можем да видим портрета Му, изобразяващ загриженост за утрешния ден на хората. Колко успокояващо е да знаеш, че има някой, който денонощно мисли как да те направи щастлив…

Не споменах шофьорите и фризьорките с цел да обидя привържениците на ГЕРБ – вероятно сред тях има доста интелигентни хора (сред привържениците, за шофьорите се съмнявам). Но когато за един политически лидер се изтъква какви мускули имал, колко тухли можел да счупи наведнъж, колко гола вкарал в последния мач… Това не говори особено ласкаво за електората му. Още повече, че правителството на ГЕРБ се оказа „най-мекото”, управлявало ни досега – достатъчно бе някой да излезе да протестира за нещо си и закони бяха променяни, за решения на правителството да не говорим. Тоест, оказа се, че да имаш мускули и да имаш решителност са две доста различни неща. И все пак – ако Бойко умееше и да свири на бяло пиано, не бих се наел да прогнозирам резултата от следващите избори.

Но ако основните привърженици на БСП са хора, отдавна излезли от житейската игра, на ГЕРБ не са – напротив, често това са дори хора със собствен малък бизнес… но и за съжаление и не особено голям мозък. Подчертавам – не говоря за хората, гласували за партията като за най-малкото зло, а за тези, които искрено вярват, че „Бойко ще ни оправи”.

Понякога в публичното пространство се чуват гласове – „това може да доведе до диктатура”, „той иска да управлява с твърда ръка”… Ех, де да беше така. Ако някой посмееше наистина да го направи, щеше да има подкрепата на поне две трети от народа, на когото ловенето на риба в мътна вода отдавна е писнало. Останалата една трета са именно рибарите и едно етническо малцинство, което смята изискването за спазване на законите за дискриминация.

Та – кой знае защо (може би поради многото полицаи в обкръжението), българинът припозна в ГЕРБ „твърдата ръка” и почна да се надява. Хайде, може би не всички олигарси да отидат в затвора, но поне да можеш да оставиш прането си спокойно пред блока и никой да не го открадне… Или поне малко корупцията… Уви. Скоро стана ясно, че Войводата играе театър и няма никакво намерение да предприема нещо сериозно.

Съвсем отговорно заявявам – не познавам български министър от последните десет години, който би изкарал успешно шестмесечен изпитателен срок като мениджър в сериозна фирма. Но обикновеният българин няма квалификацията да осъзнае това и да разбере колко далеч са управляващите ни от правилата на играта. Изобщо, в главата на типичния ни съотечественик изборите са нещо като футболен мач, на който можем да ревем до насита и важното е нашите да бият. Че всъщност се решава кой и как да управлява държавата – това остава на съвсем заден план, пък и средният избирател хал хабер си няма от управление. Последните материали в пресата са прекрасен пример за това – изял един два килограма ядки по време на полет – значи е лош министър, пилеещ народната пара. Решил друг на поднови строежа на АЕЦ Белене и да зарови десетина милиарда в земята (и по нечии джобове), но обещал при това в необозримото бъдеще токът да е по-евтин – прекрасно, такива управляващи ни трябват.

Страхувам се, че ако у нас подложат гласоподавателите на прословутия немски „идиотентест”, изборната активност няма да надхвърли десет процента – останалите просто няма да се класират. Дори „десет” ми звучи доста оптимистично.

Та – средният избирател на ГЕРБ е точно толкова ограничен, колкото и тези на БСП, „Атака” и ДПС, но не е обременен с идеология. Той не вярва, че с гласа си спасява човечеството или забива нож в гърба на капитализма - или че отпада рискът някой да му обръсне ходжата - а просто избира водач на кварталната банда. У него желанието за принадлежност към дадена общност е особено силно, понеже иначе могат да го срещнат „лошите” и да го набият. А че и „добрите” го бият, той просто не забелязва.
Важното е като се огледа, да види водача на стадото над себе си – другото все някак ще се оправи с времето. Пък и междувременно може да се освободи място за чистачка или за охранител в общината – и той, нали е от „нашите”…

Едно не може да се отрече на ГЕРБ – там филтърът е жесток. Практически е невъзможно случаен човек да попадне на тяхна управленческа позиция или дори да стане съветник на някого (поне в епохата на Цветанов) благодарение само на лични качества. За второто ясно – те нужда от акъл нямат, а за първото – абе ако си „калинка” (т.е. – нечие протеже), може и да се уреди, но иначе – не. Впрочем, винаги и навсякъде по света некадърниците най-много са се страхували от конкуренцията на професионалистите.

А когато някъде липсва елементарен коректив на лидерите, краят е ясен. Жалко само за козите – пардон, електората им – че се оглежда отчаяно и не вижда водача над себе си.

…Няма ли кой да донесе няколко релси, моля?

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир
(Следва статия за онези, които скачат, понеже не са...)

Поздравявам всички, които са имали търпението на прочетат първата част от поредицата на адрес www.timurcommandos.blogspot.com/2013/05/blog-post.html, посветена на типичния електорален представител на основните партии у нас. Продължаваме със следващите.

…Смяната на имената на българските турци бе едно от най-спорните неща, случили се по време на късния социализъм у нас. За разлика от всички така наречени „защитници на човешките права”, аз не мога с лека ръка да кажа, че това било престъпление. Твърде сложни бяха времената тогава, нямаше Европейски съюз, България беше член на Варшавския договор (т.е. потенциална цел на НАТО), Турция водеше агресивна и недотам уравновесена външна политика… А у нас имаше потенциална „пета колона”, която определено харесваше повече случващото се в Истанбул пред това в София. Може да е било и носталгия по историческата родина, трудно е да се каже. Проблемът беше обаче, че турското малцинство у нас нямаше голям брой мислещи личности, а действаше почти като стадо. Изобщо, хората които говорят за общочовешки ценности, обикновено са много лоши държавници.

Едно е безспорно – ако е било необходимо асимилиране на българските турци, избран бе най-идиотският начин. Не че от някогашното Политбюро можеше да се очаква особена интелигентност, но този път май никой не помисли. А имаше върху какво – един корейски спортист (мисля, че беше тенисист) дълги години се представяше в Япония за японец и бе на върха на славата. Когато обаче се разкри, че е чужденец, изведнъж кариерата му приключи, а спонсорите го забравиха. Дори и в момента, когато известен отбор загуби, по презумпция виновни са чужденците, играещи в него – и то най-вече тази от източната част на континента. Тоест, да говорим, че шовинизмът е изчезнал, е нелепо; но умните хора създават такива кариерни условия, че на теб самият да ти е изгодно да искаш да бъдеш българин по произход. Вижте само „сънародниците ни” от Украйна – каква любов към родината се появи, когато почнахме да раздаваме паспорти за ЕС. Тоест, не биваше с насилие.

И все пак, не преименуването раздели нацията – то просто бе едно време разделно, което мина. Не случайно и досега ДПС отчаяно се бори връщането на старите имена да става автоматично – понеже някои не искат. Не винаги е изгодно.
Разделянето стана, когато някой реши да създаде ДПС – няма да навлизам в подробности кой, но според мен е човек (по-скоро хора) с чисто български имена. Но аз не съм разследващ журналист, за да се интересувам кой, кога и как, пък и не искам да разруша героичния ореол около сегашните лидери на движението. Щом казват, че те са го създали – така да е.

Само че някой много услужливо организира национален протест срещу връщането на турските имена. Тогава стана истинското разделяне – според неоспорени от никого данни, да протестират излязоха два милиона българи. Площадите почерняха, пътища бяха блокирани, крещяха се лозунги. То не бяха радикални партии, Комитети за защита на националните интереси, чудесии… и обикновеният турчин, виждащ всичко това, се почувства мразен и заплашен. Впрочем, на негово място и аз щях да се почувствам точно така.

Ако някой си мисли, че е лесно да изкараш организирано два милиона души на площадите, съветвам го да стане политик. Едва тогава ще разбере какъв ресурс се изисква за това. Доколкото знам, никой не е успял да го повтори. Да, излезлите хора вярваха в спонтанната си реакция, но автобусите ги чакаха услужливо, а директорите с готовност спираха производството, за да могат хората да участват. Подобно нещо се постига само с много пари и власт, които тогава у нас притежаваше само една партия.

Но ударът бе нанесен прецизно и резултатите не закъсняха – българските турци се почувстваха сериозно застрашени и се заоглеждаха за закрилник. И тук на бял кон дойде Който трябва и създаде Движението.

Много години наред Мустафа гласуваше за ДПС, понеже те „го пазеха”. Имаше нещо вярно в това - въпреки че създаде някаква турска олигархия чрез обръчи от фирми, Движението все пак не забрави обикновените си хора – достатъчно е да си спомним битките за изкупуване на недотам необходимия тютюн. Дори – не мога да твърдя със сигурност, а никой от познатите ми журналисти не посмя да разследва – упорито се говори, че Движението плаща определена стипендия на студенти от турски произход с успех над 4:00. Не зная дали е вярно, но е разбираемо – хората си създават интелектуален елит. Без него не става – в правителството на Тройната коалиция имаше твърде много комични назначения в РИОСВ, където в доста случаи основното преимущество на кандидата бе, че се казва Мустафа.

Не че българският селянин е особено интелигентен, но и турският не пада по-долу. Въпреки че обикновено са много човечни и приятелски настроени хора, живеещите по селата български турци са манипулируеми до невероятна степен. И това се използва твърде успешно от някои хора – страх от загуба на препитание, страх от отнемане на религиозни свободи, страх, страх… Само че в един ден Мустафа почна да забелязва, че точно тези, които го плашат с какво ли не, живеят като султани. Което пък означаваше, че май някой му предава нещата доста изкривено. И Мустафа се замисли, и си зададе главния въпрос – абе, къде го този Враг бе? Живеем си с българите, имаме си комшулука, никой не ни преследва, от кого ни пазят Ония, нашите?

Това създаде криза на доверие в Движението и резултатите му на изборите почнаха да намаляват. Просто някои от турците не искаха да ходят да гласуват, понеже не виждаха защо да го правят. Налагаха се спешни мерки.

И точно тогава един бивш главен редактор на доста аматьорски вестник реши да основе партия – чиято програма сякаш бе писана по нощните страхове на българските турци. Макар че се наричаха „националисти” , в същност те предложиха само шовинизъм от най-ниска проба. При това дълго време се правеха, че не забелязват откъде идва истинската опасност – убийствената раждаемост на циганите – и започнаха доста нелепи заяждания с обикновените турци, но не и с лидерите на Движението им. Тоест, Врагът беше създаден (или назначен) и почна да плаши когото трябва.

Отначало „националистите” бяха приети добре, понеже в резултат на обединените усилия на всички управляващи до момента българинът бе почнал да се чувства втора ръка човек в собствената си държава. Специална европейска програма за млади специалисти от малцинствата… а защо не за ВСИЧКИ? Кой дели хората на „наши” и „ваши”? Пък и имаше едни управляващи, които може да са били интелигентни хора, но от държавност хал хабер си нямаха (в друга статия ще разкажем и за тях). Лидерът на единия от двата ни големи синдикати съвсем сериозно призоваваше по телевизията да се ликвидират границите (вече сме били демократична страна и нямало от кого да се пазим), а бодливата тел да се раздадяла на хората да си оградят дворовете. Дето се вика – виж му акъла и му скрой шапка. Изцепките на друг, който искаше да обявява война на СССР не искам да коментирам, понеже човекът умря наскоро. Но в подобна среда националната идея съвсем се загуби и българинът отначало бе очарован да разбере, че някой се кани да пледира за уважение към знамето на страната и историята й. Само че – ден до пладне. Митингите на новосъздадената партия ставаха все по-нелепи, „националното” на практика изчезна от тях и те станаха просто антитурски. Когато и това не успя да раздразни достатъчно съгражданите ни от съответния етнос, се стигна до откровени хулигански нападения срещу джамии, които неприятно напомняха на Германия от 30-те години. Тук някъде интелигентните хора престанаха да се интересуват от „Атака” и останаха само Мунчовците.

Кой всъщност е Мунчо? По-скоро млад човек, живеещ в гетото на душата си. С ниска степен на образование и перспективи да стане най-много шофьор или общ работник. Завиждащ на комшията, който кара мерцедес и ясно осъзнаващ, че той може да докосва подобна кола само ако го накарат да я измие. Обичащ да гледа по телевизията как някой печели милион ей-така, само защото е отишъл в студиото на съответното предаване. Смеещ се на „Комиците” (особено където мъж се прави на жена) и слушащ Мишо Шамара. С две думи – неудачник, който обаче не може да приеме, че до голяма степен сам е виновен за положението си. Ако беше учил навремето, вместо да бяга непрекъснато от час… А беше дружил с отличниците, вместо да ги блъска на земята… Ако не ги беше хванала онзи път милицията… Ако имаше друг идеал за подражание, а не кварталният пласьор на наркотици… Ако, ако…

И за всички тези „ако” виновни са, естествено, турците. Ако ги изгоним (примерно),на следващия ден министърът ще дойде у Мунчови и ще го покани за главен секретар с пет хиляди лева заплата, две секретарки и служебно бентли – а може и порше. Знам че звучи идиотски, но посетете който и да било новинарски форум – троловете от „Атака” освен че нямат и грам култура и ръсят само псувни, ами и пишат с правописни грешки на ниво трети клас. Няма как да ги сбъркате – постове им се свеждат основно до „Волен ще ви оправи всички, ваш’та...” Абе каквато ни държавата, такива ни и … „националистите”.

Но Мустафа и Минчо са двете страни на една монета, които не могат един без друг. Първият няма да има от кого да се плаши, вторият – кого да мрази. Ако ги разделиш, всеки от тях ще се почувства като в небрано лозе, понеже вече няма да е ясно кои са „лошите” – и той трябва да решава сам.

А това – поне за момента – не е по силите му.

*R.I.P. - Rest in Peace или requiescat in pace - Почивай в мир
(В следващата статия от поредицата смятам да се спра на Партията на шофьорите на таксита и фризьорките – тези, които не могат да живеят, без да виждат портрета Му пред себе си.)