Месец: май 2013

Историята на един кон (1985) По Лев Николаевич Толстой – ТВ театър
Мечта-реалност, младост-старост, робство-свобода… в рубриката "Златен фонд на БНТ". По Лев Николаевич Толстой. Телевизионна постановка. България, 1985г., 8… From: OneGoldenBird Views: 201 1 ratings Time: 01:33:00 More in Film & Animation

Един ден се случи така, че Кума Лиса я подгониха.

За нея поне това бе голяма изненада – уж знаеше две и двеста, цял чувал с хитрини имаше, пък и беше проглушила ушите на всички как била прокарала нови пътеки в гората – като дойдат ловците, да се бяга по-лесно. Дори преди няколко месеца бе поканила една своя белгийска братовчедка, която обясняваше на всяко срещнато животно колко им завиждат в Европа за тяхната Кума Лиса – ех, ако и там си имали някоя такава… ама на. Кумчо Вълчо се опита да обясни на „белгийката”, че нещо напоследък коремът му много свири от глад, но бе посъветван да се разхожда по-често по новите пътеки и да гледа по-оптимистично на нещата.

… Обаче стана една патаклама в гората, почнаха едни спорове кой кого харесвал и кого не – а Кума Лиса така се беше наконтила, че пак хвана на доста животни окото – обаче накрая я подгониха. И сега тя се криеше в една дупка, а отвън клечаха три кучета – червено, зелено и едно с бяла глава – абе, направо като националния флаг. Та – седяха си те отвън и канеха Кумицата да излезе, за да й кажели нещо – но тя упорито се преструваше, че не ги чува. Знаеше, че в нашата гора обикновено е така – седмица-две се лае, а после – всичко по старому. И сега тя се бе скрила надълбоко и анализираше ситуацията, както и защо се стигна до нея.

– Краченца, краченца, вие какво правихте напоследък? – попита Кума Лиса.
– Носихме те насам – нататък из гората да обясняваш на всеки колко добре си живее – отговориха краченцата – Целите сме в рани, тези новите пътеки нещо…
– Друго? – усмихна се доволно Кумицата.
– Ами накрая доста се поозорихме, докато стигнем до дупката преди кучетата. Нали уж някакъв имунитет там, а те направо искаха да ти скъсат кожухчето…?
„Чак пък толкова” – помисли си Кума Лиса, но, естествено, не можеше да споделя тайни на горската политика с краката си. Затова им обеща едни маратонки „Найки” – веднага щом настъпят по-добри времена.

Навън обаче кучетата яростно лаеха и Кумицата заподозря, че може да са дошли репортери. Затова се изтегна на другата страна и пак започна:
– Оченца, оченца – а вие какво правихте напоследък?
– Гледахме как се държат животните – отговориха те – Кой те подкрепя, а кой само се ослушва и чака да дойдат кучетата…
– Ох на кака сладките! – зарадва се Кума Лиса – Кака ще им купи очила „Армани” да ги скрие засега, пък после, като му дойде времето – пак да гледате…

Навън кучета се преструваха, че приятелски делят един кокъл, но ръмженето им непрекъснато се усилваше. Кума Лиса реши, че не е сега моментът да се показва и продължи:
– Ушички, ушички – а вие какво правехте тези дни?
Ушичките пламнаха от заслужена гордост.
– Слушахме – и каквото трябва, и каквото не трябва. Те някои животни заплашваха по едно време да ни откъснат, но ние не се уплашихме.
„Абе то сега кой ли не слухти в гората – мислено въздъхна Кума Лиса – Ето, аз оня ден споделих с комшийката, че е времe да сменим пазача на курника – много бдителен е станал нещо – и веднага цялата гора научи. Че и ме обвиниха в кадруване в кооперацията, но – както и да е. Обаче трябва да ги окуража, понеже без те да слухтят направо съм за никъде. ”
И ушичките получиха обещание за нов MP3 плейър със стерео слушалки – само да продължават да следят кой какво казва и срещу кого.

…А после Кума Лиса се замисли – каква стана тя – всички се старали, а сега аз си седя тук в дупката и не смея да си покажа носа навън. Защо така?
И се сети разбира се – а после започна с най-сладкия си глас:
– А ти, опашчице – какво правеше напоследък, докато си мерехме рейтинга с кучетата?

(Трябва да уточним, че Кумицата имаше малко странна опашка – отначало стройна и почти плешива, а после плавно преминаваше в дебела и пухкава. Лисицата много се гордееше с тази комбинация, която до момента умееше да замита всякакви следи.)

– Аз се влачех отзад и дразнех кучетата – обясни опашката – Но мисля, че сега вече сме в безопасност и можем да обсъдим кой за какво става? Понеже някои не ми харесват и по-добре да ги отрежем и да ги хвърлим на кучетата…

Тук Кума Лиса много се ядоса и искаше да напомни кой е главата и кой решава, а също така – да подаде опашката навън, за да я разкъсат. Само че навреме се сети – захапе ли веднъж прокурорът, не се знае какво ще бъде извлечено на светло. Затова внимателно предупреди опашката да не прави повече така и пак се изтегна в дупката – да чака по-добри времена.

Те, горските жители, не помнят много дълго.

Иван Иванов пресече фоайето на бизнес-центъра и застана пред един от асансьорите. Натисна бутона, вратите се плъзнаха встрани и той влезе. Вътре бе хладно, чуваше се тиха музика, а на една от стените дори светеше малък дисплей.
Компанията, която Иванов искаше да посети, имаше офис на десетия етаж и той натисна съответния бутон. Кабината тръгна плавно нагоре, но след два етажа спря. Иванов инстинктивно се отмести от вратите в очакване някой да влезе.

Но нищо не се случи, а от скрития микрофон се разнесе приятен глас:
– Тук е разположен офисът на фирма „Андромеда”, търгуваща с … Желаете ли да го посетите?
Доста учуден, Иванов поклати отрицателно глава.

– А евентуално да разгледате офертите на фирма „Пингвин”?
– Не, не искам. Желая просто да стигна до десетия етаж.
– Е, какво пък… но поне вижте последните световни новини на дисплея.
И наистина там се появи информация за развода на някакъв бейзболен играч, която очевидно бе очаквана с нетърпение във всяко кътче на планетата.

Асансьорът тръгна отново нагоре, но този път доста по-бавно. След един етаж гласът отново се обади:
– А не желаете ли да смените визията си? Срещу вас има огледало и…
– Харесвам си визията. Хайде да вървим нагоре…?
– Абе, има време. Какво ще кажете да добавите местоположението си?
– В смисъл?
– Ами можем да изпратим информация до всички ваши приятели, че в момента сте в асансьора. Може някой да не знае и да се тревожи.
– Ако някой от приятелите ми държи да знае точно къде съм в момента, нека ми звънне по мобилния. А аз все пак искам…
– Добре де, добре. Помним – искате да отидете на десетия етаж. То какво ли има толкова там, но щом държите… А преди това не искате ли да видите прогноза за времето?
– Не, с кола съм.
– Ние обаче можем да ви покажем прогноза и за Хавай, и за Антарктида…
– Не планирам да ходя там.
– Но това не ви пречи да сте информиран, нали? Добре де, тръгвам.

Асансьорът се изкачи с още един етаж и отново спря.
– Абе, като ви гледам така – започна отново гласът – Вие май сте бизнесмен, нали?
Иванов сви рамене:
– Да речем.
– Ето! А аз без малко да пропусна да ви информирам за текущите стойности на Дау Джонс и NASDAQ. Поправям грешката си веднага.
– Вижте какво… – гласът на Иванов леко трепереше – Аз се занимавам с покупко-продажби на земеделски земи и вашите индекси изобщо… ама изобщо не ме интересуват. За сметка на това вече закъснявам за важна среща, понеже повече от десет минути съм принуден да слушам глупостите ви.
– Е, хайде и вие сега… Ние се опитваме да направим асансьорите по-социални, човек да не се откъсва от обществото, да обменя мисли и идеи… а някои искат само да се движим нагоре – надолу, като през миналия век.
– Аз просто искам да стигна до десетия етаж.
– А едно хороскопче? Хайде, кажете коя зодия сте?

Иванов обаче не отговори, а отново натисна бутона с цифрата „10”. Асансьорът тръгна нагоре, макар и крайно неохотно. Гласът се обади отново, но вече звучеше доста разочаровано:
– Жалко. А можех и оферта за работа да ви предложа, и самолетни билети…

… Пет минути по-късно Иванов се опита да се извини за закъснението си. Партньорът му обаче само махна с ръка и попита: „Асансьорът, нали?” И получил утвърдително кимване, добави:
– Докараха ни ги от Щатите, нямам представа кой е производителят им. Ние помежду си ги наричаме „йахутата”, но разбира се, не е възможно…

Макар че както е тръгнало – кой знае.

Телефонът на нощното шкафче до Георгиев иззвъня точно двадесет минути след полунощ. Оперативният мениджър протегна сънено ръка, отговори, а след още двадесет минути зеленият му пасат профуча през портала на фирмата.

Полицията и Бърза помощ вече бяха тук, а навсякъде наоколо се лутаха хора от нощната смяна, която на практика изобщо не работеше. При появяването на Георгиев мнозина се втурнаха към него, но той само махна с ръка и извика началника на смяната. Един полицай също застана до тях.
– Да отидем на място – глухо предложи Георгиев и кимна на подчинения си – Води!

Минаха през огромния химически цех, пълен с различни реактори, охлаждащи кули, оксидатори, пещи и друго специализирано оборудване. Между машините стотици тръби се сливаха и разделяха, преминавайки от един диаметър в друг. Георгиев и началник-смяната вървяха бързо, а след тях подтичваше полицаят, вдигнал пред лицето си ръка точно като рапортуващо пионерче – според него така би предпазил скъпото оборудване от повреда, ако то неочаквано влезе в съприкосновение с главата му – или обратното.
Накрая цехът свърши и тримата влязоха в огромно, абсолютно празно помещение. Тук таванът бе само на два метра височина, а приблизително по средата на пода на голямо разстояние един от друг се виждаха четири капака на люкове. Началник-смяната ги заведе до този вляво.

Георгиев клекна, а после посочи с ръка на полицая:
– Катинарът липсва… Как го намерихте? – обърна се той към подчинения си.
– Отворен.
– Кой го забеляза?
– Аз, при редовната проверка. После изтичах до портала – ключът трябва да стои там – и разбрах, че бай Тодор го е взел. После, естествено тръгнах да търся и самия бай Тодор, но…не го намерих никъде. Извиках няколко от момчетата и отворихме люка. Най- отгоре плуваше пластмасова каска – такава, каквато обикновено носи Тодор. Тогава се обадих на Бърза помощ и на вас.
– Какво има вътре? – попита полицаят.
– Това са подземни цистерни, четири на брой. Тази специално е пълна с концентрирана основа под висока температура. Друг изход няма, освен тръбите, отиващи към производството, но те са с малък диаметър. Веднъж в годината спираме производството, източваме всичко и през този люк влизат хора в защитно облекло да почистят.
– Значи, ако някой падне случайно, няма шанс да излезе? А ако му спуснат въже, да речем?
Георгиев поклати глава.

– При тази концентрация и температура основата ще разтвори напълно човешкото тяло за не повече от час. По точно няма да го разтвори, а ще го превърне в нещо като сапун и… добре, добре, извинете. Спирам. Исках само да кажа, че всякакви опити за спасяване след петата минута са напълно безсмислени. Затова и люковете са заключени с външни катинари винаги.
– Освен ако някой не реши да ги отвори, както в случая…?
– Забранено е. Нямам представа как пазачът е дал ключа на бай Тодор – има право да го предоставя само на началник-смяната и то само след мое изрично нареждане по телефона. Това е нарушение за уволнение.
– Е, нека проведем нашето разследване… Предполагам, че и от Инспекция по труда са вече тук. Значи, според вас нямаме нужда повече от Бърза помощ?
– Не, никаква. Сигурен съм, че долу вече няма и грам човешки остатък. Впрочем, извинете… но е така.
– А какво има в другите резервоари?
– Концентрирани киселини. Ако паднеш вътре – същата история. Но не виждам как човек би могъл да падне, дори и да отвори люка. Подът е абсолютно равен, няма в какво да се спънеш, нито на какво да се подхлъзнеш. Или някой трябва да те блъсне вътре, или да си решил да се самоубиваш.
– Ще видим, ще видим… Не пипайте повече нищо, ние ще оградим мястото. Може ли вече да се връщаме?
Георгиев кимна, като в същия момент осъзна, че трябва да докладва на Главния. За миг погледна изкушено към люка, но после пое дълбоко въздух и извади мобилния…

През следващите няколко дни фирмата силно напомняше Обреден дом за траурни процедури. Главният не говореше почти с никого, само при случай напомняше на Георгиев да откаже цигарите – ей-така, за всеки случай, ако резултатите от следствието намерели прекалено много пропуски в безопасността, а впоследствие съдът… Стефанов и Петрова недотам учтиво бяха помолени от Шефа да не правят необмислени забележки пред работниците, а най-добре изобщо да не излизат от стаите си.
Все пак накрая разследващите констатираха следното:
Малко преди полунощ бай Тодор – без да се обади на никого – отишъл до будката на пазача на портала. Издебнал го да отиде до тоалетната и взел ключа от люка на резервоар 1, без да се обади на никого. След това отишъл до самия резервоар, отключил катинара и отворил люка. После… после нищо – само една каска, плуваща върху тоновете гореща основа.
Оказа се, че бай Тодор, мъж на почти шестдесет години, на практика няма близки или роднини. Само някакъв племенник на бившата му жена, който живеел май в САЩ и който се оказа на практика невъзможно да бъде издирен.

Главният беше зад бюрото си, а около масата за оперативки седяха следователят, една жена от Инспекция по труда и тримата мениджъри – Георгиев, Стефанов и Петрова. От злополуката бе изминала точно една седмица.
– Мисля, че за момента не можем да направим нищо повече. Няма как да прекратим разследването официално, разбира се, но просто ще изчакаме законния срок.
– Защо не можете да приключите всичко още сега? – уморено попита Главният.
– Няма труп или поне свидетели на смъртта. Само една каска, каквито вероятно в завода има стотици. Строго погледнато, инцидент може и изобщо да не е имало.
– Но камерите, катинарът…
– Да, камерите. Колегата – следователят кимна към Георгиев – трябва да благославя деня, в който е решил да ги сложи.
– Аз му наредих – скромно поясни Главният.
– Както и да е – на записа ясно се вижда как Тодор Андреев издебва пазача да напусне будката, влиза и взема от бюрото ключа за люка. Впрочем, мисля че е редно за в бъдеще подобни важни неща да се съхраняват в сейф с набиране на комбинация от цифри.
– Дала съм вече предписание – намеси се жената от Инспекцията – както и да се напише подробна процедура кой от кого иска, кой одобрява и т.н. А също така – да проведе извънреден инструктаж на всички служители по въпроса.
– Добре, добре – следователят не обичаше да го прекъсват – Исках да кажа, че ние не виждаме противозаконно действие у когото и да било, освен у пострадалия. За съжаление, за мен остава пълна загадка защо му е било необходимо да отваря резервоара – и едва ли някога ще разберем. Никой от колегите му, с които разговаряхме, не го описа като склонен към самоубийство човек, но в тези нервни времена…
Той се изправи.
– Ако се появи нова информация, която би могла да касае случая, моля да бъда уведомен незабавно – следователят извади визитна картичка – Търсете Цветанов.
Жената от инспекцията също стана:
– Утре ще ви донеса официално предписанията. Нищо особено, стандартните в подобни случаи неща. Ще ги обсъдим. И извинявайте, но ми стана интересно – на идване паркирах под дървото на двора, а всички работници ме изгледаха някак странно…?
Петрова едва успя да преглътне смеха си.
– А, няма проблем – процеди през зъби Георгиев – Особено ако вятърът духа от подходящата посока.
– А ако е от друга?
– Ще получите безплатно боядисване и тониране. За съжаление – само частично.
Жената уплашено погледна през прозореца.
– Но до мен има спрян един зелен пасат…
– Миналият месец беше син – мрачно излъга Георгиев – Но ако вие имате предпочитание за цвета, ей-сега ще проверя производствената програма за седмицата.
– Не, не, тръгвам – и тя се спусна към вратата.
– Не ми стигат другите проблеми, че и под дървото ми ще спират… Шефе, да вземем ли да кръстим някое изделие на бай Тодор – или е рано още?
– Стига глупости – да се обърне човекът в гроба ли искаш? Образно казано де.
Не, засега ще изчакаме всичко да приключи, а после евентуално една мраморна плоча до портала…
И провери колко струва един надежден сейф.

(следва продължение)

Може би някои от вас са забелязали, че отвреме навреме пиша статии за вестник „Сега”. Лошо няма – по-голяма аудитория, допълнително популяризиране на марката „Тимур” и т.н. Пък и не съм единственият, там има доста външни автори.

Миналата седмица един от тях – Бойко Ламбовски – пусна статия, която ме накара да се замисля. Заглавието й беше „Как се грабят старци” и бе написана с характерното за повечето им автори майсторство. Само че когато я прочетох за втори път, усетих, че не споделям докрай позицията на автора. При третото прочитане вече бях решил, че трябва да изложа и моята гледна точка по въпроса, което и правя по-долу.

И така – баба Пена е на седемдесет и кусур години и живее в Горно Нанадолнище, някога китно, а сега бавно умиращо село. Впрочем, може да живее и в града, в случая това не влияе особено на манталитета.

До Голямата промяна баба Пена е гледала същите филми по телевизията, както всеки от нас. Може би е ходила и на кино в града, а също – да е чела някоя и друга книга от читалището. Обикновена българска жена.

Но след Промяната изведнъж баба Пепа получава достъп до филми, които влизат направо в сърцето й. Любов, раздяла, пак любов – не е като „На всеки километър”. А отделно – шоу-програми, където изобщо не се иска да мислиш, но трепетно следиш кой от участниците ще изтърси по-голяма простотия. Накрая идват българските сериали от „новата вълна”, които съвсем преднамерено се стараят да не надхвърлят нивото на средния наш дебил. С баба Пена всичко е ОК – телевизията й харесва, вестници не чете (струват пари. Е, ако някой й подари един „Уикенд”…). Излишно е да казвам, че бабата и интернет не ползва – по разбираеми причини.

Тоест, за двадесет и няколко години баба Пена е затъпяла толкова, колкото това е възможно в съвременна България. А то впрочем никак не е малко.

Естествено, лъжат я. Според съответните хора е недопустимо да пропуснеш подобен шанс – звъниш по телефона и казваш на бабата, че внукът й прегазил с детското си колело една рота войници. И сега тя трябвало да даде пет хиляди лева, понеже иначе въпросният внук направо отива в затвора. Баба Пена дори не се замисля, че детето е на седем години и някакси… Но човекът нали каза? И парите са дадени.

Това, с доктора или следователя е еднократен удар. Има други, които действат на принципа на тотото – „с малки суми, но редовно”. Изчакват дядото да отиде в кръчмата и посещават дома на старицата. Тук й показват снимка на домакински уред или часовник, който според указаната встрани цена струва 50 лв. Те обаче, водени от добро сърце, го продават само за тридесет. И бабата купува, без изобщо да й мине през ум, че подобни китайски боклуци се доставят тук за не повече от 5 лв. Важното е, че и двете страни са доволни – баба Пена, че е сключила изгодна сделка, а продавачът… кой знае. Може би за него е важно оборот да става, а печалбата – може и без нея. Бабата предвидливо не повдига въпроса, за да не провали сделката.

Тоест, акълът на баба Пена е примерно колкото на внука й (оня, седемгодишния), но докато неговият се увеличава всеки ден, нейният прогресивно намалява. И тук можем да направим една забележка – у нас всички са равни пред закона. Гласът на шофьора на такси е равен на този на професора, а този на фризьорката – на гласа на топ-мениджър. Казват, че това се наричало демокрация, но на никого и през ум не би му минало да даде парите си да му ги управляват шофьорът, фризьорката или баба Пена. Странно защо, нали?

Но когато не става дума за собствените ни пари, а за т.нар. наша „държава” – няма проблем. Там е важно и кварталният алкохолик да гласува (ако успее да изтрезнее достатъчно), понеже иначе току-виж правата на алкохолиците у нас останали незащитени.
Макар че на практика не може да мисли самостоятелно, баба Пена има изграден строен мироглед. В общи черти той се свежда до следното:

1. Благата се създават от този, който непосредствено работи на машината. Тоест, ако поискаме, още утре можем да открием завод за леки автомобили или смартфони, стига да имаме достатъчно машини и работна ръка.
2. Всякакви там специалисти, мениджъри или маркетолози всъщност не работят нищо. Добре си беше при „социализма”, когато един неграмотен ковач получаваше точно колкото началника на техническия отдел на ковашкия завод. Само че гадните капиталисти дойдоха от чужбина и нарушиха справедливостта (слава богу, повечето български собственици на малки фирми все още са верни на старата схема).
3. Заплатата не се дава като възнаграждение за положен труд (очевидно с различно качество), а „за да може човек да живее добре”. Тоест – от всекиго според способностите, всекиму според потребностите” – както се пропагандираше, че щяло да стане при комунизма. Впрочем, на някои места вече стана – НЗОК е изградена точно на този принцип.
Та – баба Пена разсъждава примерно така; един мениджър в града има едно гърло и получава заплата четири хиляди лева. Добре де, има и семейство – нека са четири гърла. Но и в семейството на сина на баба Пена са четири гърла, а той като нощен пазач получава 500 лв. Тук очевидно има някаква голяма несправедливост. (Не си измислям – по време на т.нар. „протести” една от най-обсъжданите теми във форумите беше за съотношението на минимална и максимална заплата. Излишно е да уточнявам, че тези, които бяха за премахване на плоския данък, искаха съотношение не повече от 1:3 – точно както бе фиксирал невремето Георги Димитров).
4. Баба Пена си спомня с носталгия за „социализма”, понеже тогава човек можеше „да си вземе” нещо (да открадне звучи много грубо, макар че става дума точно за това). И всички си вземаха, дори и да не им трябва – ей така, да се намира. Имаше дори куриозни случаи – съпруга на заместник-директор на „Родопа” разви хиперлипидемия от ядене само на луканка в течение на доста години. Но пък, както казват – сиренето с пари, защо да се охарчва?
5. Баба Пена много цени факта, че навремето имало гарантирана работа за младите специалисти и не им се налагало (както сега) да стават сервитьори и барманки. Елементарна калкулация на цени и заплати тогава и сега показва, че един млад специалист е започвал работа с около 450 лв. и перспектива да стигне преди пенсия 550 лв. Е, да малко – но гарантирано. Пак е повече от една средна пенсия.
6. Тук трябва да отбележим нещо много важно – баба Пена не е потребител в истинския смисъл на думата. В ресторант тя е ходила средно веднъж на две години – и то най-вече на сватба. Всички в семейството й са си купували нови обувки когато се скъсат старите – което предвид на прословутото качество на „Петър Ченгелов” – Габрово е ставало веднъж на три-четири години.
На почивка баба Пена не е ходила изобщо, освен ако не е получила карта от профкомитета. Тогава тя, мъжът й и децата са се свивали в общежитието, гледайки с искрена завист как някои почиват в истински хотели. А за ходене в чужбина не е можело и да се мисли.
7. И с колата така – трабант или мерцедес, все вози. Но понеже около теб все трабанти и москвичи, някакси забравяш, че има и други коли. Не както сега – джипове на всеки всеки ъгъл…
За да обобщим – понеже баба Пена е програмирана да бъде неудачник (няма образование, връзки, реален житейски опит и т.н.), тя естествено е влюбена в строя, който толерира неудачниците и жестоко преследва успелите. Нашата баба е социалистка до мозъка на костите си.

Само че колелото на историята се върти и ще се върти… до окончателната победа на пазарната икономика. И тук, както почти навсякъде другаде, Георги Димитров сбърка. Но пък от човек, толкова силно приближен до Сталин, не може да се очаква кой знае какъв полет на мисълта.

Живее си така баба Пена, стиска зъби и мрази „богатите” (тези около нея самата, иначе в сериалите е влюбена в тях и дори не забелязва парадокса). Но ето че идва време за гласуване.

До момента ние направихме само един референдум, който показа, че у нас средният българин е с интелигентност на футболен ултрас. „Нашите” ми казаха, че токът ще поевтинее, та… Че е съвсем различно да имаш вече изплатена и изобщо неизплатена инвестиция техните обаче са премълчали. За ROI – анализ – също. Впрочем, разбирам ги – как да обясниш на баба Пепа схемата за възвращаемост на инвестициите? Няма как. Но ако кажеш „Вместо да си произвеждаме ток, ще купуваме от Турция” – това е съвсем друга работа. Сякаш не купуваме маслини от югоизточната ни съседка и токът не е стока като всяка друга.

Но референдумът е един, а изборите – периодични. И тук баба Пена най-после усеща, че и от нея зависи нещо. То и лозунгите едни такива…революционни. Баба Пена гледа как по телевизията предават митинг под надслов: „Не ни е страх от Борисов, Цветанов и техните бабаити” – и вярно – изобщо не я е страх. Впрочем, тя дори не се опитва да вникне в мотото и разбере колко идиотски звучи – все едно бившият премиер и вицепремиер събрали банда главорези и тръгнали да бият невинните старци. Или Бай Ганьо повел хамалите…

Но мотото звучи идиотски за разумен човек. Баба Пена отдавна не е такъв.
И тя отива първа да гласува – за да си отмъсти и за ниската си пенсия, и за това, че внукът й в града е без работа, и за това, че някои карат мерцедеси. И както казахме, гласът й е равен на този на професора.

В селото няма много млади хора, а и да има акълът им е по-скоро колкото на баба Пена. А за да е трагедията пълна, в долната махала „Винету” циганите чакат да си получат парите и да гласуват за когото трябва.

Държава с около 20 % средна класа е обречена. Всичко, което би дало и най-малкият шанс за промяна – мажоритарен вот, двукамерен парламент и т.н. – е надеждно блокирано. На свобода са оставени само завистта, простотията и злобата.

Но поне не съжалявайте баба Пена, когато я излъжат следващия път. Гласувайки, човек реално потвърждава, че осъзнава какво прави. Изборът си е изцяло негов.

Дори и изборът да се държи като малоумен – свобода, какво да го правиш…

*R.I.P. – Rest in Peace или requiescat in pace – Почивай в мир

(планирам поредица, в която да опиша типичният поддържник на всяка от съществуващите в момента партии и да обясня защо – според мен – няма светлина в тунела)