Месец март 2013

- Ало, това нали е Телефонът на доверието?
- Да, същият. Моля, споделете проблема си и ние ще се опитаме да ви помогнем.
- Ами, ще помогнете вие… Да не сте магьосници?
- Не, аз лично съм дипломиран психиатър, но доколкото мога… Какво ви безпокои?
- Ще ми стигне ли нафтата?
- Имате предвид, че се отоплявате с течно гориво и се боите, че няма да изкарате до края на зимата?
- Не бе! Ще се паля, а имам само пет литра. Ще стигнат ли?
- Извинете, бихте ли повторили? В какъв смисъл ще се палите?
- В тоя, дето го дават по телевизията. Викат му „самозапалване”. Смятам да си драсна клечката утре на площада.
- Разбирам… Липсва ви внимание от страна на околните и по този начин искате да ги накажете, а също и да спечелите популярност. Малко като Херострат, обаче ако си спомняте историята, той запали друго…
- Не бе, докторе! Ще се паля, понеже съм отчаян. Нямам пари, нито жена, нито работа. Само един стар голф, от който източих последната нафта.
- Аз лично бих препоръчал бензин – по-екологично е – но във вашата ситуация… Обаче имайте предвид, че от изгарянето много боли. Дали не е по-добре да се гръмнете?
- Нямам пари нито за пистолет, нито за патрони.
- Е, да, вярно. А въже имате ли? Например, жена ви на какво простираше?
- На телта пред блока.
- Да, с тел не става – трябват клещи, може да се одерете и т.н. Но ако човек много го иска, все ще намери отнякъде едно въже… Обаче искате ли да се върнем малко назад? В смисъл – да поговорим за мотивацията ви.
- Нямам мотивация да живея.
- А, имате, имате, обаче е отрицателна. Вие не просто не искате да живеете, вие определено искате да умрете.
- Докторе, нещо не можах да схвана разликата.
- Не сте дипломиран специалист, затова. Няма значение. Значи, казвате – нямате пари?
- Никакви.
- Е, и аз нямам, обаче не се паля… То ако имах, сега щях да си седя в някой луксозен бар и да си пия уискито, вместо цяла нощ да разговарям с разни малоум… искам да кажа - да помагам на хората.
- Вашата работа не е ли доброволна?
- Да, бе – напълно. Обаче ако главният лекар научи, че не искаш да участваш доброволно… Малко е луд, знаете. Дългогодишното общуване с определен тип пациенти почва да си казва думата. Но мисълта ми беше – и аз нямам пари като вас. Ако не бяха извънредните дежурства, не зная дали щях да съм в състояние да си платя тока.
- На мен ми го спряха отдавна.
- Разбирам. Вероятно не сте циганин?
- Не, не съм.
- Е, нищо. Само не започвайте да се комплексирате, че трудно се лекува. Просто исках да отбележа, че на тях не им го спират.
- Не съм циганин.
- Жалко, щяхме да имаме един проблем по-малко. Всъщност, може би дори повече от един. Споменахте, че сте безработен, нали? Обаче май няма програма за насърчаване заетостта на мнозинството…
- Няма.
- Да, това с безработицата и парите е сериозен проблем, но според мен не си струва заради него да се палите. Ето, аз например имам работа, но ако ви кажа каква ми е заплатата, ще ми се смеете.
- Няма.
- А, те всички така обещават, но после се смеят. Няма да ви кажа.
- Но мен жена ми ме напусна.
- Щастливец! А моята не иска… Седи си в къщи и цяла вечер ми мърмори колко малко съм изкарвал, колко загубена била навремето да се омъжи за психиатър… Впрочем, тя и сега си е загубена, но това между нас. Няма как да й го кажа директно – двете с тъщата ме гледат като разярени лъвици. Добре че са дежурствата, че понякога направо не се издържа в къщи.
- Ами разведи се, бе докторе!
- Няма начин – апартаментът е неин. В къщи лудница, на работа лудница… Психодиспансер де, но все тая.
- А защо не си смените работата?
- Понеже съм на петдесет и пет години и разбирам само от психиатрия. Нощен пазач ли да стана? Пък то и там не плащат много.
- Но поне няма непрекъснато да се разправяте с луди…
- А, няма. На моите поне съм им свикнал – а знаете ли какво е на улицата сега? Но понякога нощем сънувам, че съм митничар – или поне депутат…
- Потискате мечтите си?
- Е, старая се да не ги оставям да станат прекалено натрапчиви, но е трудно. На моменти всичко ми изглежда толкова безнадеждно, че…
- Не си струва, докторе. Всичко преминава.
- За момента виждам само как преминава животът ми – тъжно и безсмислено. Впрочем, вие от какво се оплаквахте?
- Мислех да се самозапаля, но се отказах.
- Мен ако ме питате, подобна смяна на настроенията не е добър признак, но вие най-добре си знаете. Обаче май споменахте за някакви пет литра нафта?
- Да, тук са, в една пластмасова тубичка. Ако карате дизел, мога да ви ги подаря.
- А, не - аз съм на газ…когато мога да си я позволя. Но по-добре си запазете нафтата – от изгаряне наистина много боли. То и пистолет нямате…

...Обаче, дали все пак не бихте могли да ми услужите с едно въже?

Когато научихме, че за пореден път не искат да ни приемат в Шенген, всички направо подскочихме; а после се посъветвахме и решихме, че и нашето Горно Нанадолнище е длъжно да даде всичко от себе си за бъдещето на нацията. Тоест, да се огледаме и да променим всичко съгласно световните стандарти.

Започнахме с бизнеса. При нас той обхваща кооперацията и гумаджийницата на Бай Пешо. С кооперацията лесно – сложихме 40% жени в Управителния съвет (то добре че кмета има голяма рода), закачихме някой и друг мотивиращ плакат при кравите и въведохме дрес-код за доячките. Обаче спешно направеният одит в гаража на Бай Пешо разкри страшна картина – оказа се, че той нямал МИСИЯ! А за стратегия и политика по качеството изобщо да не споменавам. Та – поговорихме с човека, обяснихме му това-онова, помогнахме му – и след седмица на вратата на гаража вече бе написано с големи букви: „Да осигурим изконното човешко право на придвижване и пътешествия – чрез по-качествено вулканизиране на лепенките”.

После се сетихме, че не сме много добре и с езиците – както бе казал някой за едни други, говорим на немски (а също на английски, френски, испански и т.н.) само с конете си. Затова спешно организирахме в читалището вечерни курсове. Водеше ги Кирчо, който имаше в паспорта си черни печати от почти всички европейски държави. Резултатите не закъсняха – месец по-късно вече бе нещо обичайно да се чуе „О-ля-ля, какви гранд тикви са станали! Вундербар!” или „Уау, овцете пак влязоха в люцерната, карамба!”

Малко по-трудно бе с бездомните кучета – у нас псета под път и над път, всички да излезем, пак не можем ги излови. Но тук кметът се намеси и обясни, че важното било да създадем Дружество за защита – а то хайванчетата кой ще ги брои? Послушахме го, назначихме там булките и пратихме поздравително писмо на Бриджит Бардо.

Бяхме чували, че в Европа много държали на човешките права като цяло и на тези на малцинствата в частност. Ето защо регистрирахме Селски Хелзинкски Комитет (СХК), който там да… отчита дейност. Оглави го, естествено, Жоро Серсема – той беше известен с навика си все да наднича в чуждите дворове и да дава акъл на хората какво да правят. Тоест, бе дълбоко загрижен за съдбата на човечеството.

Отначало Жоро и хората му се съсредоточиха само върху правата на малцинствата и по-специално върху колибата на Манго (други в селото не се броят за малцинства или поне не се опитват да правят капитал от това). Та, оказа се – Манго бил безработен, т.е. – лишен от правото на труд. Някой се обади, че в кооперацията търсят човек да чисти обора, но Жоро веднага го скастри – значи, понеже Манго е циганин, най-мръсната работа все за него? Какво като нямал основно образование – някои шефки на агенции станаха с фалшиви дипломи, ама нали – за калинки може, а за прасе… тоест, за роми – не може?

Но нямаше как – търпяхме Жоро и глупостите му, за да не ни помислят в Европа за диваци и варвари. Обаче накрая той наистина прекали – поиска да поемем историческата вина, че преди пет години сме били обрали два бостана на съседното село. Е, вярно е, но пък малко преди това те ни биха на футбол с измислена дузпа, та – зъб за зъб, око за око. Но Господ си знае работата – отишъл Жоро при Манго да провери дали последният случайно не е лишен и от правото да посещава театър и балет – и се върнал без часовник. Е, може да го е загубил по пътя, кой знае – но часовникът беше „Ролекс”, като на владика, бяха му го изпратили от чужбина за добри резултати в защитата на човешките права. След тази случка усърдието на СХК видимо намаля.

Та – седим си сега в кръчмата и анализираме – индустрията оправихме, кучетата оправихме, малцинствата оправихме, жените оправихме (в смисъл на реализация де, някой да не си помисли нещо неприлично), езици научихме… Останаха само някои дреболии – една клечка да вземеш от гората, първо мушкаш нещо в джоба на горския, ако случайно оставиш колата си пред къщата на кмета, после я намираш изпотрошена, често нямаме пари дори за хляб, но в сравнение с всичко останало това не са толкова важни неща.

…Но покрай цялата тази кампания се случи нещо неочаквано – Ченко Чеха прекръсти кръчмата си на „Шенген” и вече не пуска в нея хора, които смятат да пият на вересия или да изпросят една цигара от някого.

Странна работа…