Пенко и Генко бяха двама братовчеди от китното селце Горно Нанадолнище. Когато у нас започна Голямата промяна, първият от тях замина да търси Сполуката в Америка, а вторият остана да я чака у нас, понеже неговата партия му бе обещала да я докара скоро.

Мина време, хората измислиха Скайп и братовчедите започнаха да се чуват чат – пат. Веднъж Пенко май беше попрекалил с уискито, понеже накрая подхвърли – „Ако имаш път насам, обади се…” - и след две седмици Генко позвъни на вратата му. Пътувайки така, от Горно към Долно Нанадолнище, решил да се отбие и да донесе малко кайсиева ракия.

Пенко искаше да му покаже Града на ангелите и къщата на Терминатора, но Генко поклати глава – да дойде в Калифорния и да не отиде за риба – може ли такова нещо? И двамата наеха лодка, а вечерта Генко окачи рибата на балкона – да станела на чирози, а после – отваряш бирата и… С това почнаха и проблемите им.

… Сержант Джоунс беше мъж на средна възраст с уморени очи. Докато им обясняваше, че има оплакване от семейство Гомес от долния етаж, той непрекъснато свиваше рамене – нищо лично, разбирате – но хората си сушели разни работи на терасата и миризмата на рибата…
- Ама тези мексиканци приготвят там канабис, а това според американските закони… - опита се да отбележи Пенко.
- Абе може и да е наркотик, може и да не е – отново сви рамене сержантът – Но не можем просто така да притесняваме с проверки латиноамериканците. Все пак, имат известни права като малцинство и… Сто долара глоба и утре рибата да я няма. Това да тук не ви е България, а?

Когато сержантът си тръгна, Генко извади тигана, но тук домакинът му изведнъж възрази – а аз права нямам ли? Щом на село съм си сушил риба, мога и тук. Нека си виси!

…Второто оплакване дойде от индийското семейство отляво. Според сержант Джоунс хората се притеснявали да не тръгне някоя зараза от чирозите, а техните организми, не били свикнали в родината им на подобни неща. А освен това те разфасовали аюрведични лекарства в къщи и една муха, дошла от чирозите… С две думи – още сто долара глоба.
- Ама то да правиш лекарства в къщи не е много редно… - започна Пенко, но сержантът го прекъсна и го посъветва да помисли за добър адвокат. После обясни, че имало някои национални особености, които трябвало да се уважават и изобщо – първата глоба още не била платена. Те май си мислели, че тук е България, а?

…Трети бяха цветнокожите, живеещи отдясно. Те имаха син, останал инвалид след опит да обере кварталния магазин в момент, когато две полицейски коли били паркирани наблизо. Та – миризмата на рибата напомняла на момчето дъха на съблекалнята на баскетболния отбор, то страдало и… Сержантът дойде пак.
- Тая риба почва да мирише на затвор – строго предупреди той – Получавате още сто долара глоба, а утре ще дойде общинска комисия и мисля, че нищо добро не ви очаква.
Все пак, тук не ви е България или как беше там…

И наистина – на следващия ден няколко добре облечени мъже и жени поискаха да узнаят - докога мистър Пенко ще се подиграва с най-демократичната страна в света и ще изпитва търпението й? И ако толкова му се е прияла сушена риба, защо просто не си купи, а умирисва целия квартал? Знае ли той, че скоро предстоят избори и общината не може в такъв момент да си затваря очите пред подобни издевателства?
И тук Генко, който още от сутринта беше обърнал две уискита, не издържа.

- Превеждай бе, брат’чет… Значи така – у нас в България има много вероизповедания, което говори за едно многообразие и взаимно преплитане на … какво беше там. Та – ние с брат’чеда сме последователи на сектата на свидетелите на Нептун – и нашата религия ни задължава да държим на балкона си прясна риба да се суши. Това символизира … разни работи, дето и цял ден да ви ги обяснявам, пак няма да ме разберете. Хайде сега да се разберем – вие уважавате ли религиозните права на малцинствата или не?
Уважаваха и още как – членовете на комисията се извиняваха поне половин час и после бързо си заминаха. От радост братовчедите поканиха комшиите, купиха бира и свалиха чирозите.

А глобите бяха отменени и в този случай сержантът се оказа напълно прав – това тук наистина не беше България..

Минко почти не се колеба какво да подари на жена си за рождения й ден; всякакви глезотии тип козметика отпаднаха още на първо четене и той се върна в къщи с прахосмукачка „Хала” под мишница. Включиха я и съпругата бе подканена да направи тест-драйв, но минута по-късно прахосмукачката се издигна на около метър височина и остана там, а лампичките й яростно святкаха. Котаракът Васко се предположи, че това е космически кораб, с който Алф идва за него, скочи на клавиатурата на компютъра и без да иска, поръча няколко опаковки „Виагра” – или поне Минко впоследствие твърдеше така. А нашият човек взе прахосмукачката под мишница и се върна в магазина, а оттам го пратиха направо при производителя.

Посрещна го младо момиче, което отговаряше за връзките с клиентите. Когато Минко обясни, че не иска холът му да прилича на декор от „Междузвездни войни”, служителката кимна разбиращо и го заведе при главния конструктор.
Той се оказа весел младеж, който чертаеше нещо на компютъра, а в ъгъла стоеше раница с консерви и чисти резервни гащи.
- Прахосмукачката ми, такова - започна несмело Минко – Лети и святка, пък то…
- Абе не е нормално – съгласи се младежът – Не сме го предвиждали. Да смуче като хала - да, но да лети… Не помня. Елате в понеделник и ще проверим техническата документация.
- А не може ли сега, и така съм вече тук…?
- Не може. Днес съм дежурен по глада.
- Моля?
- Вижте, ние сме много социално отговорна фирма и искаме да спасим човечеството от глада. Ето защо нашият отдел работи само в понеделник, а през останалото време дежурим – младежът кимна към раницата – Чуе ли се за глад някъде по света, ние веднага сме там.
- В селото на родителите ми доста хора не си дояждат – опита се да помогне Минко.
- В България не работим - ББС не идват да снимат, затова. Но ако имате някой братовчед в Зимбабве и той огладнее… Но почти съм сигурен, че чертежите ми са в ред. Я проверете при технолозите…?

Минко го послуша, но резултат – никакъв. Технолозите готвеха редица мероприятия за предстоящият Български Великден, който за разлика от немския и френския такива бил под патронажа на… Та вече втори месец служителите от отдела седяха с панички пред църквите и вече бяха събрали сума, равна на стойността на пропуснатата контрабанда от местната митница за пет минути.
Главният технолог включи прахосмукачката, с искрена гордост проследи полета й и обясни, че те нищо не били променяли в проекта. Може би колегите от снабдяването?

Хората от снабдяването садяха дръвчета пред фирмата, а мениджърът им зидаше чешмичка и тайно мечтаеше да вгради в нея сянката на главната счетоводителка, която му бе орязала бюджета. Тук на Минко отново бе обяснено колко социално отговорна е фирмата и как, ако не са те, населението на квартала ще умре от жажда.
Докато изписваше името на собственика над чучура, мениджърът внезапно се сети, че веднъж били доставили от Китай малко по-мощни двигатели, но пък били много на сметка, та… Но Минко вече не го слушаше, а отиде направо при управителя.

Човекът го посрещна изненадващо добре, почерпи го кафе и му обясни за социалната отговорност на фирмата. Тук нашият човек не издържа и в прав текст попита – добре де, може всички тези неща да са полезни, но не е ли за предпочитане вместо да храните африканците, да организирате Български Трифон Зарезан и да садите дървета, просто да си гледате работата както трябва и да произвеждате качествени неща? Така не е ли по-добре за обществото?
Може би, кимна управителят, може би. Но пък е по-трудно, изискват се професионализъм и разни други неща, а да садиш дръвчета не е необходим много акъл. Нито пък да събираш пари от хората, а имиджът бил съвсем друг и…
Но все пак нареди да сменят турбината, прахосмукачката спря да лети и котаракът се успокои.

Само в душата на Минко остана неясното усещане, че за пореден път го правят на глупак, но… надяваше се с времето да му мине.
Или най-после да свикне.

Когато за десети пореден път главният металург на „Джапан стийл енд джилязо” влезе на заседанието на Борда на директорите с наведена глава, всички разбраха, че нямат друг изход и трябва да изпратят професионалист, който да разкрие тайната на българските оранжеви гвоздеи.

Безкрайните опити в японските лаборатории не бяха дали никакъв резултат и светът продължаваше да бъде заливан от произведените в малката балканска страна гвоздеи с цвят на добре узрял портокал. Ще речете – а защо един гвоздей трябва да е оранжев? – и ще издадете невежеството си. Обяснявам – понеже се ползват навсякъде. Представете си например един японец – тръгва си от работа и пълни джобовете с гвоздеи, за да си ремонтира на аванта къщата. Да, обаче на следващия ден оттам минава босът му (или специално упълномощено лице), вижда оранжевите главички и Кирохито му показват портала на завода. Същото е и в САЩ, Западна Европа, скандинавските страни и т.н. – краде народът и не си играе. И за да го предотвратят, хората купуваха български оранжеви гвоздеи.

В „Джапан стийл енд джилязо” нямаха особен избор – работата можеше да бъде свършена единствено от Насакото Яката, потомък по майчина линия на род на известни самураи, а по бащина – на нинджи. Доскоро той работеше за специалните служби, но след като от най-добре охранявания склад изчезнаха три сандъка с български гвоздеи, следствието намери кални следи от обувки по фасадата и супер агент Яката набързо бе пенсиониран.

Намериха го на покрива на къщата му, а до него лежаха чук и сандък, пълен с нещо оранжево. Той слезе, изслуша ги с мълчаливо достойнство, а после кимна: „Знам я България, как да не я знам – нали преди пет години ходих да разбера какво вино пие Котоошу, че е толкова силен. Дотогава можех да ходя само по стените, но след три пахарки мелнишко тръгнах и по тавана. Оранжеви, викате…?”

След три дни Насакото Яката седеше пред кабинета на специалиста по човешки ресурси на „Бай Ганьо инженеринг”, като според легендата бе беден безработен китаец. Специалистът го посрещна според най-модерните и иновативни подходи в бранша:
- Работа ли търсиш, бе джигатаец? Влачите ми се тук всякакви, ама то за тези заплати… Добре, утре почваш като общ работник в склада.

Там Насакото бе посрещнат от супервайзора, който му обясни, че тук имали канбан (не барабан!) - от лявата врата идва продукцията от цеховете, през дясната излиза за клиентите. Яката се опита да обясни, че това не е канбан, а ФИФО, но бе предупреден да си затваря устата и да внимава какви ги плещи пред мениджъра, който идвал един път месечно тук и бил много горд от създаденото. И агентът се отказа да спори, понеже в този момент от цеха пристигнаха първите гвоздеи.
Всички до един бяха металносиви.

– Уф! – възкликна супервайзорът – Карат, а никой не пита има ли място. Джиги, я се качи на мотокара и премести онези палети там.
– Ама те чували скъсани… - опита се да възрази Насакото.
– Скъсани са я - нали от толкова години почти ежедневно ги местим. То ако бяха здрави, сам щях да се оправя.
Японецът повдигна първия палет и сякаш адът влезе в склада – изведнъж всичко стана оранжево – дори няколко врабчета, случайно влезли да се стоплят.
Когато прахът се послегна, супервайзорът свали маската и обясни:
- Викам му аз на мениджъра да го изхвърлим този оловен миниум – токсичен е и никъде повече не се използва, ама той не и не – водел се по документи, кой щял да го плаща… Хайде, ти продължавай, а аз ще дойда след час-два…


…„Джапан стийл енд джилязо” платиха щедро за информацията, но се оказа, че едно е да знаеш, а съвсем друго – да го направиш. Първият им супервайзор видя на какво прилича склада след първото местене на чувалите, седна тихо в ъгъла и си направи харакири. Вторият директно получи инфаркт, а когато накрая се сетиха да назначат български гастарбайтер – самоуби се мениджърът. Тогава монтираха специална роботизирана система – да разпръсква миниума – но гвоздеите излизаха на петна и покритието падаше. Дали имаше нещо специфично в българските условия – Насакото Яката бе отбелязал в доклада си, че покривът на склада течал на три места и ставало силно течение от счупените прозорци – така и не се разбра. И накрая се отказаха.

А България остана пълен монополист за този така важен продукт – поне докато не се промени нещо в мисленето ни. Тоест – за много дълго.

…Малко след полунощ бай Иван се облече и излезе на двора. Огледа се и видя, че прозорците на околните къщи не светят. Тогава той тихо отиде до сайванта, взе кофата и лопатата, а после се насочи към купчината чакъл в най-отдалечения край на двора…

Тя се появи в ранната пролет; снегът се стопи, локвите постепенно изчезнаха и в средата на улицата зейна огромна дупка – около метър в диаметър и дълбока колкото да счупиш полуоска. И хората чупеха - е, не всеки ден, но се случваше. Макар и в края на града, улицата бе сравнително натоварена и не беше рядкост някой забързан шофьор да не успее да реагира и да завърши пътуването си преждевременно. Жертви, слава богу, нямаше – но псувни и проклятия колкото искаш.

Естествено, информираха общината и получиха дежурния отговор – „при първа възможност…” Но мина половин година и тази възможност така и не се появи. Тогава живеещите на улицата се обадиха на една телевизия.

Екипът дойде още на следващия ден и снима дупката в различни ракурси, взе интервю от дядо Пеньо, пи едно кафе с кмета и си отиде – а вечерта дупката я показаха в централните новини, като небрежно споменаха по колко хора загиват у нас заради подобно нехайство на съответните власти… и с това всичко свърши.

„Три кофи с чакъл му е майката”- обясняваше бай Иван на събралите се наоколо съседи – „Няма да стане като асфалт, но поне няма да си трошим колите. Аз имам малко на двора, ще го сипя и – готово. А после ще чакаме общината да довърши.”
„Много има да чакаш” – обясни му Богдан, бившият старшина – „Реши ли се проблемът – макар и временно – и очите им няма да видиш тук. Мене ако питате, дайте даже малко да я разширим - да събира поне предницата на джип.”
„Като в „Кадилакът на Долан” – обади се внучето му – „Да влезе вътре някой бандюга и ние да го заровим.”
„Не” – поклати глава Богдан – „Но докато някой по-важен не изпищи, никой няма да си мръдне пръста.”
„А като асфалтират улицата, може и градинки да направят. С пейки – да си почиваме и да общуваме” – намеси се Йордановица – „Никакво пипане на дупката”.
Гласуваха – глас народен, глас божи.

Междувременно от телевизията дойдоха пак. Репортерът умело изглеждаше разгневен:
„Уважаеми зрители, ето ние вече втори път обръщаме внимание…” – а зад него дупката зееше зловещо.

Репортажът имаше успех и няколко вестника отчетоха изоставането си от темата. Ето защо ден два след това техни екипи обиколиха живеещите наоколо и прилежно описаха – кой откога познава дупката, колко пъти е падал в нея, в Европа така ли правят и изобщо – май е време за нови избори. Един фотограф се опита да очертае дупката с бяла боя, за да изпъкнела на снимката, но не му разрешиха – колкото повече счупени полуоски, толкова повече слава. Който има очи, да гледа.

Третият репортаж по телевизията бе направо яростен – мотото му бе „У нас дупките изядоха хората” и напомняше, че с този кмет… Е, вярно – докато дойде, екипът попадна в десетина други дупки, но … редакционна политика, какво да го правиш – не всеки е за критикуване. А тук, в покрайнините…

…И накрая бай Иван не издържа – донесе три кофи чакъл, изсипа ги в дупката и ги подравни с лопатата. Не стана като ново, но катастрофите престанаха.
Но редакторът хареса третия репортаж и настоя за четвърти – на този кмет още едно малко бутване му трябвало… И екипът замина отново на обекта.

Беше късен следобед, а калта бе замазала чакъла и дупката изобщо не се виждаше. Объркани, репортерите започнаха да звънят на околните врати. Хората наизскачаха, видяха какво се е случило и започнаха да псуват и да търсят лопати. Но екипът бързаше и тогава първо Богдан, а после и другите се наведоха и почнаха с ръце да изгребват чакъла, докато накрая дупката блесна отново в цялото си великолепие. Лиснаха й една кофа с вода и снимките и интервютата започнаха.

Репортажът отново се хареса на зрителите и те поклатиха глави – абе, тези нашите управници няма ли да се размърдат най-после…
И по принцип бяха прави – бай Иван не се числеше на щат в общината. Той го направи просто така - да не катастрофират колите… Аматьор.

Друго си е да правиш репортаж след репортаж и изобщо…