Етикет Humor

Поетичен урок по родолюбие

Драги телезрители,

Радвам се, че сте избрали да бъдете с нас на днешната знаменателен ден - сто години от освобождението на България от комунистическо иго и попадането й под европейско такова - и искам да кажа „добре дошли" на нашите гости. Тема на днешното ни предаване обаче няма да е политиката, а влиянието на тази дата върху нравствеността на българина...

- Каква нравственост бе, пак са боядисали в синьо паметника на Иван Костов в Драгалевци!

- Моля ви, господине - никаква политика! Както знаете, тези дни по екраните излезе филм, посветен на най-великия българин. Бих желала да чуя вашето мнение за новата суперпродукция „Демонът на футболното игрище". Кой ще е пръв? Моля, господин Иванов!

- Ами да ви кажа честно, на мен филмът ми хареса. Усеща се оня дух, онази борбеност, така характерна за някогашните българи. Само един епизод ме смущава - там, където турският съдия казва на Христо Стоичков - „Ако още веднъж ме репликираш, ще те изгоня!", а Ицо му отвръща: „Абе, що не си *** мамата?" Според мен, възпитателното значение на този момент е малко спорно.

- Чакайте, чакайте, колега! Има исторически източници. Разбира се, едва ли са се запазили вестници от онази епоха, но според „История футболноболгарская" на Димитър Пенев...

- Извинете, но засега не е доказано авторството на Пенев на тази книга! Нещо повече - все още се спори - съществувал ли е той наистина или е събирателен образ на фолклора на българския запалянко.

- А какво според вас са преписвали нощем на свещ футболните фенове? Както и да е - според мен филмът е прекрасен. Един велик българин се изправя на игрището и предизвиква световните футболни сили, но остава неоценен от сънародниците си. Е, това е съдбата на гения в България. Обаче музиката е страхотна - когато чуя онази народна песен „Наш'та система 4-4-2", направо тръпки ме побиват!

- Вижте, никой не отрича значението на делото на Христо Стоичков за нашата история. Обаче - толкова ли беше трудно да се вмъкне някъде неговата крилата фраза - „Който играй - пичели, който ни играй - ни пичели!" Ясно е, че с тези думи той призовава сънародниците си да се включат в борбата срещу поробителите от Евросъюза, които...

- Ама чакайте бе, колега - тогава България още не е била член на Съюза…

- Готвела се е да се присъедини! И само геният на Ицо е предвидил какво ни чака и го е скрил в тази фраза - тоест, няма да играем по вашата свирка.

- А защо тогава не го е казал директно?

- Е, господине - всички знаем, че тогава страната е била пълна с евроченгета и доносници. Една непремерена дума и - край, вземат ти паспорта и отиваш да играеш в отбора на Ивайловград, примерно казано.

- Да, да, може би сте прав…Жестоки времена са били тогава, няма спор. Но все пак - според мен - когато си решил да правиш филм за една, нека си го кажем направо - икона на българския футбол - трябва да осветлиш всички моменти от биографията му. Аз мисля, че хъшовския период в Испания не е отразен достатъчно.

- Как да не е, бе колега? А оня епизод, когато късно вечерта Ицо гледа на видеото „На всеки километър" и плаче? Каква по-голяма любов към Родината? Или когато си пият биричката с Любо Пенев и той го успокоява - не обръщай внимание на българските журналисти, те до един са платени, като не ни харесват - да духат супата! И тогава Ицо спира да плаче и въздъхва - прав си, я да вървят на *** си лелина! От вътрешния драматизъм на тази сцена направо ме побиват тръпки, макар че не съм убеден колко е вярна исторически.

- Вярна е, колега, вярна е... Според най-новите изследвания, имало е български журналисти, които изобщо не са поставили Ицо в десетката за "Златната топка".

- Тези изследвания пак някое НПО ли ги спонсорира? Знаете стойността на подобни неща.

- Не, базирано е документи, открити в архива на националната телевизия. А и Сашо Диков го споменава в „Житие и страдания грешнаго журналиста", а той отдавна е признат за достоверен източник. Но все пак, аз не отричам художествената стойност на филма и значението му за културата ни. Дори искам да посъветвам нашите сценаристи и режисьори да продължат да се ровят в старата ни история - вероятно и преди Стоичков са се раждали велики българи, но ние просто не знаем за тях.

- Да, господа - това звучи много добре. Както знаете, някои твърдят, че и футболен клуб „Левски" е кръстен на реално съществувала личност, но не се знае нищо повече - играл ли е този човек футбол, колко гола е вкарал... Очевидно има много тъмни петна в историята ни и колкото по-скоро ги осветим, толкова по-добре за нас и най-вече за децата ни, които ще получат истински образци за подражание. Благодаря на всички вас за участието ви, а на зрителите искам да кажа, че след рекламите започва централната ни новинарска емисия.

Главната новина на деня е, че Гърция отново поиска отсрочка за плащането на заемите, теглени от нея през миналия век...

Вярно, че живеем зле

На Рая Христова (www.kadebg.com)
Преди доста време Минчев, като част от парламентарна делегация, посети Франция. И докато колегите му обсъждаха с французите важни държавнически проблеми – на това вино заоблен ли му е вкусът, има ли цветна жилка и т.н., нашият човек попита колегата си: „Абе, как го топлиш през зимата това шато, стига ли ти заплатата за тока?” Човекът сви рамене и обясни – прекарал бил тръби на два метра под земята, въздухът минавал през тях и зиме, лете – все 18 градуса. Аха, рече си Минчев, а ние, будалите, ще строим АЕЦ Белене - и помоли за подробна схема.

И сега той я беше отворил – тридесет метра изкоп, в него тръба, единият край над земята, другият – в къщата и не плащаш нито „зелена”, нито „червена” енергия.

Обади се на познат строителен предприемач и оня посочи цената за изкопа – 300 лева. Минчев каза, че ще мисли ден-два.

На село новините се разчуват бързо. На следващия ден пред къщата на Минчев чакаха четирима души с предложение – те да изкопаят канавката. Така де, хем парите ще останат в местните хора, хем ще изпипат работата. Понеже ако влезе багер, ще изпотъпче всичко, а те така, внимателно… Минчев често бе твърдял от парламентарната трибуна, че най-важното е да се осигури заетост на населението, но сега се поколеба – машината щеше да свърши всичко за няколко часа, а тези да ги пускаш всеки ден в двора си? Но пък гладни хората, няма работа, ако всеки от нас не помогне според силите си… И той се съгласи. Обяви усповията – ше плати същата сума – по 10 лева на линеен метър, в края на всеки ден, след като измери изкопаното. Мъжете се съгласиха и заявиха, че още утре започват.

На следващия ден Минчев със самочувствието на инвеститор опъна един хамак между двете череши и се изтегна в него. На двадесетина метра от него мъжете копаеха и понякога вятърът донасяше думите им.

До обед те работиха почти без прекъсване, ако не се броят десетина спирания за по цигара. После седнаха да обядват, отвориха по една бира и започнаха да се оплакват:

- Абе тя тая земя много суха бе, направо като камък – въздъхна единият – Не можеше ли да я полее малко, преди да ни извика?

Всъщност, никой не ги беше викал, но те вече се чувстваха малко прецакани. Единият извади метър и се наведе над изкопа – бяха стигнали точно до края на втория метър.

- Е, изкарахме по пет лева – иронично подхвърли той – Ако е рекъл господ, до довечера – по десет.

- Работим направо без пари – поклати глава третият – Що не вземе чорбаджията сам лопатата за десет лева на ден?

Минчев поклати глава и запали цигара.

- Аз съм работил в Германия – сподели четвъртият – Там за по-малко от петдесет евро на ден никой няма да пипне лопата, дори да е нелегално. А за официалните ззаплати не ми се говори даже…

- То май освен нас в селото няма други будали – въздъхна първият – Да работим за десет лева на ден. Това си е жива експлоатация, ама като сме се родили тук… Защо не ни плаща твърда надница, а?

„Защото тогава няма и толкова да изкопаете” – помисли си Минчев, но не каза нищо.

- Абе, гладен народът и всеки използва – продължи първият работник – Ако може, ще ни извади душата. В София тези пари за един час ги вземат. Седят си под климатиците в някое министерство и пият кафе, а ние тука копаме.

- Нямаме синдикати, затова – обясни вторият – Тези за нищо не стават.

- Ами то май да си направим един синдикат – подхвърли третият – И тогава да видим как се копае в тази жега. Обаче няма кой да го организира.

- Вярно, няма – гласиха се останалите – Никой не мисли за обикновения човек. Завършат университета и веднага – експерти. Ние с нашето основно образование ли да организираме синдикати? Да го направят, да дойдат да ни поканят и тогава….

Тук Минчев се усмихна и се провикна:

- Абе, вие ще копаете ли или цял ден ще приказвате?

- А-а, работим ние, шефе, работим… Ей сега да допушим и почваме.

В края на деня измериха и прогнозите се оправдаха – бяха изкопани четири метра. Минчев плати, както беше уговорено – и им каза, че ги чака отново на следващия ден. Мъжете потвърдиха и се запътиха към кръчмата.

Но на следващия ден никой не дойде, нито на по-следващия. За сметка на това Минчев чу какви ли не слухове за себе си – че нарочно искал да му копаят на ръка, за да спести пари, че работните условия в двора му били отвратителни, че той сега щял да спестява хиляди от електричество, а плащал на хората жълти стотинки… И изобщо – кой вятър го довя този изверг в селото ни?

Минчев дори не се опита да опровергава нещо – обади се на познатия си и багерът доизкопа останалото. После монтира тръбите, машината ги зарови и той продължи с монтажа в къщата. Френският му колега се оказа прав – наистина имаше голям ефект.

…А в това време в кръчмата бившите му работници се оплакваха на съселяните си:

- Ей, голяма скръндза тоя Минчев бе – безплатно отопление му направихме и една ракия не почерпи! Такива са те в града, ама ако не сме ние да ги храним…

И въздишаха тежко.

Хищниците

След като реши проблема с охраната на територията (кучето Кубрат беше пратено на мотивационен тренинг при един овчар, а вместо него сега имаше камери), бившият депутат Минчев реши, че е време да се отдаде на животновъдство. Той самият доскоро често бе обяснявал колко изгодно е това и сега имаше прекрасната възможност да провери дали случайно поне веднъж не е казал истината.

Понеже все още бе нов в занаята, Минчев реши да започне от най-малко и купи десет кокошки и един петел. Идеята му беше – ако се справи, постепенно да премине на овце, крави и накрая биволици, от които, казват, най-много се печелело. Изчисти курника, пусна ги вътре, сложи им вода и храна, а после започна с интерес да чете книга, в която се разказваше как една американска компания достигнала 4 милиарда годишен оборот от търговия с пилешко месо.

След известно време кокошките почнаха да носят и Минчев редовно си правеше палачинки и омлети, докато един ден кметът не почука на вратата на двора му.

- Здрасти, партия – поздрави кметът, понеже навремето ги бяха изключили от едно и също място – Как е, понася ли ти селския живот? Градинка, дръвчета, кокошчици…

Минчев потвърди, че засега се адаптира добре.

- Обаче, знаеш ли – неуверено продължи кметът – Тези твои кокошки… Абе малко нещастни ми изглеждат.

Минчев веднага усети накъде духа вятърът и заяви, че засега яйцата не са за продан, а само за лична консумация.

- Е, да де – съгласи се кметът – Но тази година нашето село кандидатства за „Европейски център на селянията“ и сам разбираш – трябва да се съобразяваме с някои неща. Мисълта ми е – по два квадратни метра на кокошка, петелът още два, всичко двадесет и два. Имаш ли ги?

Минчев поклати глава – курникът му беше точно пет квадрата.

- Е, тогава събори някоя от стените, направи веранда, знам ли…. Но така не може. И друго – знаеш, сега националистите са във властта – стига с тези ислямски модели – един петел на десет кокошки. Вземи още петли, да може всяка кокошка да създаде здраво семейство, да си отгледа пиленца, че знаеш как сме демографски… Хайде, аз ще вървя, че бай ти Йовко отсреща си кръстил прасето Наполеон и сега френският посланик се оплаква – вика – има нещо гнило в животновъдството ви…

Минчев изпълни точно указанията и на сутринта откри, че две кокошки липсват. Той пусна записа от камерите и видя как една лисица влиза през отвора от съборената стена и си ги прибира за мезе. Бившият депутат веднага отиде да се оплаче на кмета:

- Партия, сега кокошките ми уж щастливи, но намаляват. Какво да правя?

- Пиши заявление до ловната дружинка – ще го прочетат хората и ще организират хайка. Е, те малко са заети с вълците сега, после мечките, но евентуално след няколко месеца…

- Че аз дотогава ще остана без кокошки! Да взема да си прибера кучето или да купя една пушка и като ги почна тези рижите…?

- Сакън! Отиде ни класирането…. Виж, това е специфично поведение на лисиците – ядат кокошки. Трябва да уважаваме традициите им. Освен това – не може да се обвиняват всички лисици така, вкупом. Може другите да не са такива, а ти направо ги стигматизираш. Защо не отидеш в гората да проведеш разговор с някои по-видни лисици и да им обясниш, че не е хубаво така?

- Кмете, ти сериозно ли…?

- Защо не? Те всъщност са жертва на средата, в която живеят – гора, дивотия. Кой да те научи на прилично поведение? Цялото ни общество е виновно – и ти в това число. Докато беше депутат, да си направил нещо да им осигуриш образование, работа?

- Ама те са животни бе – проплака Минчев – Хищници.

- Абе хищници, но Европа гледа. Добре, ще видя какво мога да направя. Да речем – може селският полицай да придружава всяка лисица, докато тя обикаля курниците и да води разяснителна работа с нея.

Обаче се оказа, че приоритет на полицая било да придружава други неща и след седмица Минчев остана без кокошки. Надяваше се поне да са умрели щастливи, а яйца има и на магазина – вярно, вносни, но…

Важното бе селото да спечели титлата „Европейски център на какво беше там“, другото все някога ще се оправи.

Партията нали обеща?

Оптимистично

Една сутрин депутатът Иванов реши да извърши политическо самоубийство.
Депресията го бе обхванала отдавна, но напоследък симптомите се засилваха – струваше му се, че никой пет пари не дава за партийната им програма, че хората откровено им се подиграват по форумите и че вероятно скоро никой няма да гласува за тях. Това го изпълваше с усещане за безнадеждност.
Естествено, той се опита да се лекува. Първо дълго разговаря с личния си политолог, който се опита да го убеди, че гениите обикновено остават неразбрани преживе. При това – повечето от тях не разполагат със швейцарската банкова сметка на господин Иванов – и нищо, живеят си. Политологът дори му предложи да го подложи на хипноза или електрошок – по избор. Иванов погледна към електрошоковата палка в ъгъла и предпочете хипнозата. Политологът започна да размахва пред лицето на депутата една партийна значка, вързана на дълъг конец – докато последният изпадна в дълбок транс. Тогава внимателно партийният лечител го върна далеч назад, още в комсомолската му младост и го попита вижда ли бригадирските огньове на Бузлуджа. Иванов се напъна, но не видя нищо, понеже той на бригади не ходеше, освен на банкета за приключване на смяната. Ето защо лечението се увенча с пълен неуспех и нашият човек реши да смени политолога си.
Новият беше привърженик на Адлер-епикурейската школа и изповядваше вярването, че социалната роля е важна, но още по важно е човек да си поживее. Това мотивирало и освежавало. Иванов получи строгото предписание да си намери любовница манекенка и да играе по-често хазарт.
Щом е за политическото му здраве, човек не трябва да жали нищо; депутатът въздъхна и прие. Но явно нещата бяха отишли твърде далеч – след една безсънна нощ в лусозен хотел, по време на която Иванов прочете три пъти партийната програма и разясни опорните точки на лидера им, манекенката първо се опита да скочи от балкона, а когато не успя, поиска да напише завление за постъпване в партията им. Нашият човек й донесе лист и химикал, но не се почувства по-добре.
На следващият ден господин Иванов влезе в едно луксозно казино, отиде при рулетката и заложи на червено. Малко по-късно управителят прошепна на ухото му: „Познахте, наистина собственикът е бивш високопоставен член на БКП“ и му връчи удвоената сума. Депутатът само поклати глава и си тръгна.
...Иванов разбра, че манията за политическо самоубийство е по-силна от него и престана да се съпротивлява. Избръсна се, облече най-хубавият си костюм и отиде в Народното събрание. Там се регистрира за изказване и докато чакаше реда си, написа на лаптопа прощално писмо. В него той нарече съпартийците си „суеци“, а лидера им – „лалугер“ и обясни, че ще получат пак власт, когато си видят ушите без огледало. После твърда стъпка се отправи към трибуната.
Обсъждаше се, както винаги, корупцията. Дискусията вървеше в стил „Лох Неси“ – всеки вярвал, че съществува, но никой нямал доказателства.
Иванов се изправи пред трибуната и смело започна:
- - Абе, колеги, да ни пита човек и нас за какво си губим тук времето... Никой нищо не знаел, всеки си вървял ей-така по улицата и го срещнали едни чичковци, които му предложили да стане депутат. И той или тя, невинното дете, се съгласило, понеже не можело да гледа как страда народът... На мен ли тези? – тук Иванов се огледа в смаяните очи на колегите си – Ето, аз признавам – корумпиран съм. Ако дойде някой да ми предложи един милион, ще внеса какъвто поиска законопроект. Искал човекът да усвои европари – добре. Ако трябва, ще санираме и колибките на кучетата по селата. Плаща – и спираме утре Козлодуй и ще караме само на фотоволтаици – ако не е облачно, разбира се. Ако е – на свещи. Милион – и не допълнителното осигуряване, ами и целите пенсии ще остават в НОИ – и държавата ще решава какво да ти купи с тях. Само моите пари – предварително. Нямам какво друго да добавя.
И после слезе от трибуната с олекнала душа и си помисли – е, добре, ще ме изключат от партията, но пък ще живея по-леко. И зачака обажданията на партийното си ръководство.
И наистина телефонът му започна да звъни след час. Но – не бяха колегите му. Обаждаха се основно бизнесмени и всеки първо го поздравяваше за смелостта му, а после споменаваше за някакъв излишен милион, който се чудел къде даде – и молеше за среща... Привечер списъкът на Иванов вече бе почти две страници.
...Сега нашият човек е независим депутат и работи само за себе си. Седи си на отделна банка и внася законопроекти. Понеже заявките са много, често той ги прехвърля на други депутати и делят комисиона. Всички в парламента го уважават и се учат от него.

И най-важното – върна му се вкусът към живота...

Полетът на калинката

Гледам как напоследък феминистките пак почнаха да се оплакват – жените не можели да се реализират (освен по един много стар начин и при наличието на определени природни дадености), не ги вземали в бордовете на директорите, не ги оценявали по достоинство... На калпавия хокеист стикът му пречи, както казват у нас, в Швеция. Ето моята история, а вие сами преценете толкова ли е трудно.
...Тъкмо завършвах средното училище, когато една вечер татко отпи от бирата си и ми заяви:“Ани (казвам се Анита), искам да се омъжиш за българин!“ Аз преброих празните бутилки и учтиво запитах – а защо? „Понеже редовно ги бием на футбол – обясни баща ми – И когато вечер си гледаме мача заедно, няма да спори с мен това дузпа ли беше или не. Пък и съм чувал, че всеки българин умеел да вари ракия, а знаеш колко сложно е у нас с твърдия алкохол...“
Ние, скандинавците, уважаваме родителите си, понеже иначе те често изпадат в депресия и се самоубиват. Затова направих съответните справки и скоро намерих група българи, берачи на боровинки. Бяха дребни, мургави и доста мръсни, но – както ми обясниха самите те – в родината си имали море и се къпели редовно в него, а тук... На въпроса ми, какво трябва да владее една жена, за да направи кариера у тях, една стара българка с позлатени зъби и шест гердана се замисли за миг, а после отсече – „Да е калинка! Искаш ли да ти гледам на ръка, а?“ Изкуших се, но междувременно тяхното правителство прати специални автобуси и си ги прибра, та не можах да науча съдбата си предварително.
...Една година по-късно вече учех ентомология в България. Там се запознах с моя състудент Пешо, който ми изрецитира някакво тяхно стихотворение – „всичко българско и родно – любя, тача и милея“ и заяви, че любел мен даже повече, понеже в тази криза... После настоя да отидем да го запозная с нашите.
Направихме сватбата в Стокхолм, но Пешо искаше да работи като депутат, а у нас никой не пожела да му предложи нещо подобно. Ето защо се върнахме в България и аз започнах работа в една лаборатория, а Пешо започна да си търси директорска позиция.
Оказа се обаче, че шведският посланик тук някога бил съученик на татко; видели се двамата случайно, пили по една водка, спомнили си младините и баща ми споменал, че нашето момиче там само брои бръмбарите.... След седмица посланикът се срещнал с премиера на България и уж между другото подметнал, че има някакви гнили ябълки в кадровата политика на правителството, но ако се вслушат в съвета му... „Де я тая Ани? – делово попитал премиерът – Понеже аз сега заминавам за Варна. Да ме чака на бензиностанцията в Шумен след три часа с едно CV в ръка.“
Видяхме се, премиерът ме попита само две неща – познавам ли добре калинките и играя ли на карти, понеже му липсвал четвърти за карето. Потвърдих и за двете и той ме назначи за съветник по общите въпроси.
Седмица по-късно играехме в Бояна „ на вързано“ – аз и един много футболен човек срещу премиера и някакъв не толкова футболен. Тоест, играехме на желания.
Отначало не ни вървеше много, но телефонът на премиера непрекъснато звънеше, той сърдито отговаряше, че бил обещал на еди кой си да не го закача – и правеше грешка след грешка. Накрая ние спечелихме.
„Е, казвайте – въздъхна премиерът – Но следващия път като ви хванем...“
„Искам нова трибуна на Герена – каза партньорът ми – и ако не е много нахално...“
„Имаш я – кимна премиерът – И какво още?“
„Ами, ако може... да бием поне веднъж ЦСКА?“
Премиерът поклати глава – чак толкова не можел, бъркали сме го с Мишел Платини. После се обърна към мен – „А ти какво искаш, моме?“
„Онези изтребители, дето ще ги купувате...нека са „Грипен“, а?“
Премиерът за миг се поколеба: „Бе то трябваше да говоря и с военните, но няма как – обещал съм. Щ е ги вземем, но твоите хора да осигурят там поддръжка, обучение на пилотите, на стюардесите – всичко както си му е редът. И другият път аз ще играя с теб.“
После нашата фирма реши да назначи представител в България и проведеният конкурс бе спечелен от Пешо – най-вече, понеже познаваше добре полета на бръмбарите – а то и изтребителите летят почти по същия начин. Междувременно той се научи да играе карти и често ме замества в карето, когато аз седя в къщи с детето и мисля какво друго да посъветвам премиера. Впрочем, мъжът ми играе в двойка с футболния човек и редовно падат, но той е решил да се напъне и поне веднъж да бият, за да си поиска депутатско место. Понеже в представителството бил на една гола заплата, макар и шведска.

Та така – нищо сложно. Но някои само знаят да се оплакват и дори ги мързи да се научат да играят на карти...

Тонька – пулеметчица

Антония Петрова си взе кафе от автомата, изкачи се по стълбите и застана пред вратата на офиса си. На табелката встрани с черни букви на златен фон бе написано „Мениджър Човешки ресурси“ и за сетен път Антония изпита задоволство от начина, по който тук умееха да оценят човека. На предишната й работа нямаше никакви надписи, а тя самата бе принудена да дели една стая с двете си подчинени. А тук…

Тя отключи, влезе и остави кафето до компютъра си. После съблече палтото и седна зад бюрото. Включи компютъра, отпи от кафето и се замисли. Предишната вечер бе гледала много впечатляващ филм.
Всъщност това беше руски сериал и се казваше „Палач“. Действието се развиваше в средата на 60-те, с препратки към Втората световна война.

Главната героиня попада в немско обкръжение, опитва се да избяга, но е пленена. Следват побоища и изнасилвания и накрая тя, за да спаси живота си, приема да стане палач. Всеки път слага маска, изпива бутилка водка и разстрелва заловени партизани и семействата им. Убива около 1500 души.
После по щастлива случайност избягва залавяне от настъпващите съветски войски, омъжва се, става примерна съпруга и майка и така, докато по една случайност едно момче попада на сведения за миналото й, тя се принуждава да убие нежелания свидетел, после още един и така, докато накрая умните чекисти не я заловят и разстрелят.
Твърдеше се, че филмът е направен по действителен случай.

В този момент в стаята й влезе Изпълнителният директор. Поздрави, а после мина направо на въпроса:
- Какво става с Иванов? Пусна ли му наказание?
- Готово е, днес ще го извикам да му го връча. Но…
- Какво „но“?
- Ако той реши да обжалва в съда, вероятно ще спечели.
- В съда ли? Той да си наляга парцалите, че…

Иванов беше мениджър в тяхната фирма. Постигаше много високи резултати и директорът го ценеше, докато в един момент се скараха. Антония не бе присъствала на случая, но други свидетели й разказаха, че Иванов категорично отказал да нареди на работниците да останат извънредно без заповед, подписана от директора.
„Каква писмена заповед бе – беше се изсмял онзи – Не знаеш ли, че е незаконно?“
„Знам – и точно затова. Ако пострада някой, отивам в затвора.“
„А ако не пострада, а не успеем да доставим продукцията навреме? Хайде, обади се на супервайзора и му нареди.“
„Не. Само писмено, както е по закон.“
„Абе ти много смел стана, откакто… Мислиш, че можеш да си правиш каквото поискаш? Тук става, каквото аз кажа. На когото не му харесва – вън.“
И тогава Иванов кимнал и излязъл от стаята. Но не накарал работниците да останат извънредно.

Седмица по-късно Антония получи нареждане да предложи на Иванов да напусне по собствено желание. Той отказа.
Тогава директорът й заповяда да намери начин да го уволни. Антония плахо напомни, че Иванов е защитен от закона и вероятно ще е трудно.
„Аз затова съм те наел, понеже не е лесно. Ако беше, щях да сложа на твоето място учинайката си. Сядай и мисли.“
Антония бе мислила, прочете още веднъж Кодекса на труда, но ситуацията си остана непроменена – защитен от закона поради заболяване.
Тогава тя се свърза с фирмената адвокатка – младо и напористо момиче, не много опитно, но пробиващо заради името на баща си – бивш известен политик. Адвокатката демонстрира оптимизъм и й каза да пусне запитване до ТЕЛК.

Хората отговориха след седмица. Заключението бе очаквано – не можете да го уволните. Антония въздъхна и се приготви за тежка среща с директора, на която да се опита да го убеди, че все пак той не е център на вселената. Тоест, че поради някакви нелепи закони ръцете им на практика са вързани.
Проблемът бе, че Иванов беше болен от рак в последна, четвърта степен

„Не ме интересуват законите – реагира остро директорът – Аз не искам да го виждам повече тук. Трябва да има някакъв начин. Намери го, затова ти плащам.“

Със залитане Тонька заставаше зад тежката картечница и през малкото отворче над цевта виждаше осъдените. Тя не ги мразеше, просто смяташе, че е длъжна да върши тази работа, за да оцелее. Ако откажеше, щеше да заеме тяхното място, а някоя друга да застане зад картечницата.
Това е войната, мислеше си тя – и натискаше спусъка.

„На Запад е лесно – предлага му се съответното обезщетение и човекът сам напуска, за да си почива в къщи. Ние обаче нямаме много пари като тях и се налага да бъдем по-рационални – отбеляза адвокатката – Измислете му някакви наказания. За каквото се сетите. Първо забележка, после последно предупреждение за уволнение и накрая – дисциплинарно…“
„Но пак ни трябва одобрението на Главна инспекция по труда. По-точно, на местното й поделение.“
„Е, досега не са ви санкционирали, нали? А целият град знае какво се случва при вас. Хайде, не сме деца, явно сте намерили начин да им станете симпатични.“

Антония тогава кимна – така беше. Но все пак нямаше да е лесно – за всеки нормален човек бе ясно, че Иванов повече работа няма да си намери и ще живее с инвалидната си пенсия. И тук Антония усети подсъзнателно как у нея се прокрадва едно подличко самооправдание – той пък колко ли ще живее… Година, две? Сега изглежда добре, но щом има метастази…. Пък и не съм го карала аз да се кара с директора.
Но не беше лесно да намери повод за наказание на Иванов – човекът си работеше успешно, спазваше вътрешния ред, не правеше никакви нарушения… А директорът всеки път я питаше какво става и докога ще го гледа тук този…

Тогава тя прибягна към отчаян ход – един супервайзор бе повикан и му бе предложено да даде писмени показания срещу Иванов. Дори му подготвиха нещо като опорни точки, а после Антония почти директно му обеща, че когато мястото на Иванов се освободи, той ще е подходящият кандидат за него. Със съответната заплата, естествено. И човекът написа каквото се искаше от него, макар и да знаеше, че то няма нищо общо с действителността.
После обещаха повишение на заплатата на един работник, той също написа. Третият не поиска нищо, той и без това бе официално предупреден от Иванов да спре да пие толкова и да идва на работа напълно трезвен. Човекът се бе обидил – не стига, че им работя за такава заплата, че и ще ми броят чашките – и с удоволствие добави още един рапорт срещу мениджъра.

Иванов прие забележката и не обжалва. Просто помоли да спрат с глупостите и излезе от стаята.
Директорът тогава бе много възбуден:
„Видя ли, видя ли? Не посмя „гък“ да каже. Давай другата седмица последното предупреждение.“

Антония имаше леля, починала от рак и знаеше за каква болест става дума – и как изглеждат последните месеци. Но директорът не се шегуваше, при отказ да изпълни нареждането му щеше да я изхвърли, а сама жена с дете… Пък и такава заплата никой друг нямаше да й даде. И в този миг тя започна да мрази Иванов, понеже заради неговия инат бе изпаднала в тази ситуация. Сякаш не можеше да си замълчи и да накара онези да работят? Толкова време никой не е пострадал, защо пък сега изведнъж? Но на Иванов му е лесно да се прави на герой, защитен е от закона, а тя самата? Кой щеше да храни нея и детето й?

И Тонька натискаше спусъка, а хората падаха като подкосени. Много впечатляващ филм.

Детето на Антония беше на двадесет и няколко години, но все не можеше да си намери работа и разчиташе на майка си. Тоест, работа имаше, но неподходяща за нейната квалификация и профил на обучение.
…А и тази табелка до вратата, която меко отразяваше светлината, просторният, добре обзаведен кабинет, служебната кола… Антония обичаше всички тези неща и не виждаше защо трябва да ги загуби заради някого, който просто е решил да се прави на герой.

- Наказанието е готово. Днес ще му го връча – повтори тя.
- Браво. Дръж ме в течение как е реагирал. Искам всички да научат какво се случва, когато някой се опитва да ми противоречи. Хайде, успешен ден!

Директорът излезе, а Антония почувства неприятен вкус в устата си. Вероятно е от кафето, помисли си тя. После влезе в мрежата и потърси информация за реалната Тонька, прототипът на героинята от сериала. Искаше да получи потвърждение, че и в живота е както в киното.

Впоследствие обаче съжали. Оказа се, че истинската Тонька, не е била изнасилвана, нито бита от когото и да било. Сама решила да проституира с немците и предложила услугите си на палач. Пиела не преди, а след разстрелите, когато преглеждала събраните от нея вещи на убитите. Никога не носела маска и не се срамувала от това, което прави. В края на краищата – плащали й – с малко черно чувство за хумор, по тридесет марки на разстрел. Когато била заловена, до последно смятала, че не заслужава повече от три години затвор.

Цялата тази информация бе от протоколите от разпитите на истинската Тонька в КГБ и от специално сложена в килията й агентка под прикритие.
Но наистина била добра майка и съпруга, това се потвърждаваше от всички. А човек е отговорен преди всичко за близките си, помисли си Антония – и не е длъжен да оправя света.
Отговорността е на тези, които са наредили да бъде извършено нещо. Тя е длъжна да изпълнява заповедите на директора. Пък и Иванов така и така… колко?

Година, две?

*Статията е по действителен случай, като само имената са променени.

Ако може, брато – да попитам…?

…Едва когато седнах в колата си, видях черния мерцедес – беше спрян напреки пред мен и не ми оставяше никаква възможност да изляза от паркинга. Оставих покупките на задната седалка и тръгнах да търся собственика му.
В другия край на паркинга имаше малко чейнж-бюро; момчето кимна и ми посочи една маса на съседното барче. Около нея седяха трима цигани и гръмко се смееха. Отидох при тях и попитах чий е мецедесът.
- Мой е – кимна най-едрият – Защо, да не си решил да го купуваш?
- Пречи ми да изляза.
- А, да бе… Е, и къде си се разбързал толкова да ходиш? А седни да пием по една бира, аз черпя.
- Благодаря, но бързам. Просто си преместете колата.
- Е, ще я махна, няма да я оставя цяла нощ там де… Добре, влез си напазарувай и като си готов, ела се обади.
- Вече съм готов. Да вървим.
- Е, не толкова бързо де… Ама ти май нещо ми се караш, а? Ами ако стана и ти разби…
Така и не разбрах какво точно смята да ми направи циганинът, понеже в същия момент тялото му зае хоризонтално положение във въздуха, а после с гръм се стовари на земята. Другите двама цигани отскочиха настрани и запримигваха уплашено.
- Бира черпиш, значи – един огромен мъж се надвеси над падналия циганин – Ами викни две тогава?
Циганинът мълчаливо поклати глава, но дори не се опита да стане.
– Е, както искаш. Тогава аз ще черпя моя човек, а ти имаш време да си махнеш колата, преди да е дошла поръчката. Иначе ще те напъхам в гърнето през ауспуха, може да провериш, ако не вярваш. Ела, Тимуре.
Седнахме на съседната маса и аз се загледаш в отдалечаващите се фигури на циганите. После благодарих на Милко за намесата.
- Е, хайде сега… и сам щеше да се оправиш. Аз само опростих нещата.
Свих рамене – може би, макар че със своите деветдесет килограма редом до Милко да изглеждах като джудже. Той самият имаше фигурата на Котоошу и бе няколкократен републикански шампион в един боен спорт, или както сега го наричат – изкуство. Но времето, когато тренирахме заедно, отдавна бе отминало и сега всеки оцеляваше както може. Страната се управляваше от Жан Виденов и всички бяхме едни малки Беър Гриловци.
А Милко ръководеше част от охранителната дейност на една трибуквена групировка в региона. Доколкото знам, с рекет не се занимаваше, но пък и не беше много удобно да питам. Та – пийнахме от бирата и той започна да се оплаква.
- Абе, трудно се намират хора сега… Всичките едни такива, кекави. Мамини синчета, не са луди глави като нас с теб навремето…
Предположих, че това е комплимент и замълчах.
- А ти как я караш, Тимуре? – вдигна вежди Милко – Понеже нали виждам какво става наоколо – безработица, немотия. Ти сега къде си?
Обясних му, че току-що съм подписал договор да работя като мениджър в Украйна. Действието му обаче започваше от началото на следващия месец, така че в момента се бях отдал на заслужена триседмична почивка.
- Аха – и си лежиш в къщи пред телевизора? Ех, защо не учих и аз за мениджър навремето…?
Внимателно му напомних, че това в момента у нас не се изучава (беше средата на 90-те). Освен това, продължих аз, от какво се оплакваш – мутра си – джипове, ланци, манекенки, престиж… Дето се вика - дай боже всекиму.
- Абе, джипове… гълта нафта като змей. Пък и ланеца ми го скъсаха при един спор с конкуренцията кой да пази паркинга до границата. А само с гол престиж не се живее – проблемите възникват ежедневно и непрекъснато трябва да вземаш отговорни решения. А най-страшно е – както вече споменах – с кадрите. Вчера уволних едно момче и ето – сега не мога да намеря човек на неговото място.
- А защо го махна – поинтересувах се аз – Да не си го хванал да слуша класическа музика?
- Бъзикай се ти… дойде от отдела по рекета. Объркали се там веднъж и обяснили на една братовчедка на кмета какво щяло да стане, ако не платяла за магазинчето си. Е, какво да стане? Дошли баретите и ги помляли от бой. Та – пратиха ми го момчето да го сложа да пази някъде, докато поукрепне и си възстанови здравето.
Сложих го аз нощна смяна в охраната на една компютърна фирма, а той да вземе да обясни на управителя й, че трябвало да му киха нещо на ръка. Оплака се човекът и … сега нямам човек, а нов мога да намеря едва към края на месеца – тогава един излиза от затвора. Та… Абе, Тимуре – викаш, ти по цял ден си лежиш в къщи?
- Не си го и помисляй – поклатих глава аз – Само мутра не съм бил досега.
- Ама ти не знаеш каква тръпка е… Пък и не вършиш нищо – седиш си цяла нощ заключен във фирмата и гледаш телевизия. А се плаща добре.
- Я се разкарай.
- Добре де, ако думата „мутра” те обижда, ще ти измислим нещо по-така. „Вътрешен контрол” харесва ли ти? Един вид – специален отдел.
- Абе Милко – ти луд ли си? Целият местен бизнес-елит ме познава – и сега изведнъж – пазач. Ще ми се смеят.
- Няма, ще пазиш само нощем. Само три седмици, докато намеря човек. Разрешение за оръжие имаш ли?
- Имам, но…
- Без „но”. Просто те моля. А?
Замислих се. Колкото и да звучеше налудничаво, все пак си беше нещо ново. Едно е да разказваш вицове за мутрите, съвсем друго – да се потопиш в средата, така да се каже. Някои се катерят по планините, други скачат с парашути – все си е адреналин. Защо пък да не опитам за няколко седмици?
Два дни по-късно застъпих на първото си дежурство. Колегата от предишната смяна ми предаде служебния пистолет (бяха бедни години и всички ползвахме един общ) и ми напомни, че сме почти във война с една друга трибуквена групировка, така че – ако някой се опита да влезе, без да позвъни – да стрелям на месо, а после да викам по телефона мобилната ни група. След това ми пожела леко дежурство и най-вече – да посрещна утрото жив и здрав. Прозвуча особено ободряващо, а аз за пореден пък се запитах дали съм съвсем наред.
…Бравата изскърца малко след полунощ – чу се превъртането на ключа, а после вратата се отвори. Впрочем, бяха времена, когато сума ти народ ходеше със шперцове в джоба, така че веднага се сетих за конкуренцията. Ето защо останах в сянката зад вратата, а когато мъжът влезе, опрях дулото на пистолета до главата му.
- Ей, чакай бе, какво правиш? – човекът се опита да се обърне към мен и да ме разгледа, но аз натиснах цевта още по-силно и той се отказа.
- Лягай на пода – предложих аз, понеже бях виждал да казват така във филмите – Бързо!
- Как пък не – възропта мъжът – Мръсно е.
- Е, тогава ще те застрелям. Нищо лично, но такива са инструкциите. Ще кажеш ли някакви последни думи?
- Ти си луд!
- Добре, запомних. Ще го предам на семейството ти. И така, започваме обратното броене – пет, четири…
- Аз съм управителят на фирмата!
- Три, две…
- Добре - лягам, лягам… Обаче жална ти майка, като стана.
Въздъхнах.
– Сега ще се заплашваме ли? Пет, четири…
– Добре, добре, извинявай. Обаче – може ли да се обадя по телефона?
– Не, не може. Вероятно ще извикаш подкрепление от вашите, а аз нямам толкова патрони.
– И какво правим тогава?
Замислих се.
- Ами… единият вариант е да лежиш така до сутринта, докато дойде смяната ми.
- А другият?
- Другият е да ме убедиш, че наистина си управителят. Понеже, сам разбираш – правилата изискват да застанеш на осветената площадка пред вратата и да позвъниш. Ти обаче…
- Правилата аз ги пиша.
- Ето, това вече не е добре – човек трябва да спазва собствените си правила. В случая личният пример е много важен, но както и да е. Управител, викаш? А по образование?
- Инженер. Може ли сега да стана?
- Не, не още. Инженер, значи…Какво е особеното на армко-желязото?
- Не знам.
- Е, тогава ще лежиш на пода до сутринта.
- Знаех го, но съм забравил.
Засмях се цинично като доцент на изпит.
- Не бе, наистина го знаех. Помогни ми малко?
- С удоволствие – кимнах и вдигнах пистолета – Пет, четири…
- Чакай, чакай… Имаше много малко въглерод, нали?
- Да. За какво се отнася принципът на Бернули?
- Това не сме го учили.
- Ами? Е, лежи си тогава.
- Май беше… За флуидите. Точно така – отнася се за флуидите.
Замислих се.
- Абе за мутра от конкуренцията си много начетен, но знае ли човек… Чакай да позвъня на шефа.
Милко тъкмо си лягаше. Понеже съм демократична личност, включих телефона на високоговорител и бързо обрисувах ситуацията.
- Влезе без да позвъни, викаш? Сигурно е от конкуренцията.
- Искам този веднага да го уволниш! – чу се яростен глас откъм пода.
- Аха. Абе, Тимуре – тоя много агресивен бе! Що не го млатна един-два пъти с дръжката на пистолета?
- Него ще уволниш, а ти утре ще дойдеш да прекратим договора!
- М-да – Милко се замисли – Ще се уволняваме сега, как ли пък не. Слушай, Тим – я вземи да го гръмнеш - и после прибери трупа в мазето. Аз по-късно ще пратя момчетата да го натоварят.
- Ама аз наистина съм управителят… проплака мъжът в краката ми.
- Знам – гласът на Милко изведнъж стана сериозен – Но не си собственик. Това, което ние пазим, е на … знаеш на кого. Да му звънна ли да доуточните правилата помежду си?
Управителят бавно се изправи и изтупа праха от себе си. После просто си тръгна.
Милко въздъхна:
- Е, поне вече ще звъни преди да влезе. Зарежи го този – няма да посмее да се оплаче, пък и да опита – виновен е. Остави това, ами знаеш ли за какво се сетих? Всеки от нас си има прякор. Да те наричат по име не е престижно. Аз доста мислих и ако нямаш нищо против…
- Имам. Никакви там репи или компири, аз съм човек с висше образование и…
- Анджак де, и аз това си мислех. И за това предлагам – ще ти викаме Инженера. Съгласен ли си?
Обещах да помисля и затворих. После се погледнах в огледалото и тихо прошепнах „Инженера”.
Побиха ме тръпки.
…Две седмици по-късно имахме голямо събиране сред природата – сега му викат „тиймбилдинг“, а тогава си беше обикновено напиване. Обаче идеята беше същата – да се сплоти колектива, а и да се опознаем малко, понеже в бранша имаше голямо текучество – този го гръмнали, оня влязъл в затвора – и понякога без малко да се сбием помежду си. Затова местният координатор на групировката беше събрал всички екипи на едно място да си пообщуваме.
Гледката малко напомняше сцена от „Бай Ганьо прави избори“ – катил до катил, един през друг по-яки и по-тъпи. И понеже аз бях умерено як и не много тъп, гледах да не се откроявам много и все се въртях около Милко.
Но не винаги се получаваше – подобни събирания са малко като прием в посолство – мотаеш се насам-натам с чаша в ръка и слушаш какви ли не истории. Но понеже всичко се въртеше около това кой кого пребил или отвлякъл, аз нямах нещо особено за споделяне и тактично се уединих на един пън. Запалих цигара и се запитах какво всъщност правя тук.
В същото време до мен изникна някаква огромна фигура, почти като оживял паметник от времето на социализма и сложи на рамото ми ръка като меча лапа.
- Ти ли си Инженера? – попита уж любезно той, но навикът си е навик – тонът беше такъв, че почти се почувствах виновен и понечих да отрека. Същевременно се огледах за Милко, но не го видях никъде.
- Аз съм от хората на Прилепа – осведоми ме великанът – Шефът иска да говори с теб.
Ако до момента бях просто обезпокоен, сега вече се уплаших. Говореше се, че групата на Прилепа изпълнява мокрите поръчки и никой не проявяваше особено желание да провери така ли е или не. Но ги знаехме като самотници, особено жестоки и избягващи контакти с другите. Да се заинтересуват от теб не вещаеше нищо добро.
Проклех мислено отзивчивостта си отпреди две седмици и глупавото любопитство да се пъхам където не ми е работа и станах. Милко все още не се виждаше никъде.
Прилепът се оказа млад мъж с леко раздалечени очи и мека усмивка, от която те побиваха тръпки. Той заби погледа си в мен и поклати глава:
- Инженера, значи? Интересно, интересно… Искам да те питам нещо насаме.
Свих рамене. Опитах се да си спомня някоя уместна фраза от филмите, която да кажа и после – ако недай боже отговорът не му хареса – с нея да ме запомнят поколенията. Обаче не можах да се сетя за нищо и просто кимнах.
Прилепът ме прегърна през раменете и се отдалечихме към близката горичка. Говореше се, че точно на такива места той закопавал особено несговорчивите длъжници.
- Инженере, инженере… Не съм глупак аз, никак даже… Нали?
Уверих го, че е абсолютно прав.
- Чувам значи, че имаме някакъв специалист по техническите въпроси… но го крият много внимателно. Никой не знае кой е, освен Координатора. Но аз, както вече казах…
Отново потвърдих, че е много умен.
- Защо не Змея? Или Дракона? Или Дивия? Не – Инженера…. Защо?
- Понеже наистина съм инженер – обясних аз.
- Анджак де – и аз това казвам. А какво може да прави един инженер при нас?
Тук вече не можах да отговоря и само свих рамене.
- Значи това го изяснихме – каза сякаш на себе си Прилепът – Обаче, ако може, брато, да попитам…?
Кимнах. Какво друго можех да направя?
- Въпросът ми е – колко тротил слагаш на едно беемве седмица? Понеже ние сме малко аматьори, преценяваме на око и веднъж само подскача и човекът вътре се съвзема в болницата, друг път колата поема директно за космоса и не остава нищо наоколо… А трябва, за да го покажат по новините и някои други да си направят добре сметката. Та?
- Слагай по едно кило – посъветвах го – по-добре да остане, отколкото да не стигне.
- Абе и аз си мислех така, но моите спорят нещо. Е, благодаря и ако има някой, който много те дразни – обаждай се. И аз мога ?

Златната рибка

Преди десетина години властта за пореден път се смени, а с нея – и моят началник. Сложиха нов шеф на митницата и още на втория ден той започна да се заяжда с мен – малко съм вземал на ръка, колегите се оплаквали, че всички шофьори искали аз да ги проверявам, сега дъмпинг ли ще си правим… А когато забеляза, че ми липсва едно копче на униформата, направо ме уволни – и сложи братовчед си на моето място.
Ходех веднъж месечно в Бюрото по труда да се подпиша и да си взема обезщетението, гледах в обявите не търси ли някой митничар с двадесетгодишен стаж, но иначе нямах какво друго да правя. И понеже времето се затопли, започнах да ходя за риба на Дунава – хем да подишам чист въздух, хем ако уловя нещо, да спестя малко пари за храна. Спирах джипа до брега, вадех японските пръчки и немските червеи и хвърлях…
Обаче на брега не е като на бариерата – бях свикнал балъците сами да идват при мен, а тук – нищо. Три дни седях до водата, изпих две бутилки уиски, изпуших три кутии хавански пури, но хванах само две шаранчета по една педя всяко. И тъкмо си мислех, че вероятно мястото не е … как да го кажа – „плодородно“, нещо опъна кордата. Слабичко наистина, но като няма едри риби… и на работа ми се е случвало.
Изтеглих я на брега – нищо и никаква рибка, но блести. И някакси жълто блести, като пръстените на ръцете ми. Викам си – тази сигурно е избягала от някой фонтан, я да взема да я прибера и да си я сложа в аквариум? И в този момент рибката проговори.
„Пешо – вика ми – Що не си седиш в бингото, ами клечиш цял ден тука? Тъкмо реших да поплувам, да направя малко спа, така да се каже, и хоп – немски червей. А аз само биохрани ям и не можах да устоя. Хайде, казвай три желания“.
Почесах се по главата и обяснявам – аз съм беден човек, цял живот съм блъскал като добиче на митницата, а така и не успях да събера някой лев. Тоест, събрах малко, но едни двадесет милиона евро в някоя швейцарска банка никога не са излишни…
„Добре, кимна рибката, записвай номера на сметката. Друго?“
„Ами – битовите ми условия са лоши. Имам там десет апартаментчета, но те все едни тесни, с по три-четири стаи само. Затова съм ги дал под наем, а ние с жената се свиваме в една къща на село…“
Рибката махна с опашка и на половин километър от реката се появи прекрасен замък, с малък парк около него и няколко гаража.
„Колата Ролс Ройс ли да е?“
„Е, че кой съм аз, че да ме возят в „Ролс Ройс“ – отговарям – Какво ще си помислят хората – прост митничар и в такава кола? Дума да не става, едно „Бентли“ ми стига“. Даже ако може да е с газова уредба, понеже то сега бензинът поевтиня, но за в бъдеще не се знае…“
„Добре, „Бентли“.
„Е, и едно „Ягуарче“ за жената – тя навремето за велосипед мечтаеше, но сега гледа какво карат съпругите на колегите и се депресира с нейното „Инфинити“.
„Ясно – кола и за жената. Давай и третото желание, че нещо почнах да пресъхвам.“
И тук аз се замислих. Да искам здраве – да чукна на дърво, на петдесет и пет години съм като младо момче, на едно сядане половин прасенце изяждам и кило пелин изпивам. Да пожелая акъл – като гледам моите съученици, дето станаха висшисти, колко са прокопсали – мерси, няма нужда.
От друга страна – забелязах, че хората около мен страдат. Ето, комшията отсреща не е ходил на Малдивите. Впрочем, той изобщо не ходи на почивка, понеже е безработен като мен. Съседката отляво пък се оплаква, че се чудела какво да сготви и как да си плати тока – понеже с тази заплата… Та, викам на рибката – искам всички българи от утре да живеят добре! Да са щастливи, да нямат финансови проблеми и изобщо…
„Не става – поклати глава рибката – можеш да пожелаваш само за себе си. Който ходи за риба – пичели. Който не ходи, ни пичели.“
И тогава от немай къде поисках да стана депутат. Заради хората, не за друго – понеже как иначе да им помогна? И оттогава все се трудя на парламентарната банка за доброто на отечеството.
…. Това е, господа от Комисията за отнемане на незаконно имущество – всичко ми е от рибката. Ако не вярвате – ще ви покажа точно мястото, на което я хванах. Сядайте там и я чакайте да се появи.

Сигурен съм, че тя ще потвърди всичко.

Не, определено не сме Шарли

В края на януари ръководителят на Ислямска държава завърши утринната си молитва (с акценти да пребъде името на Аллаха и ако може, цените на петрола да не падат повече), седна да изпие чая си и нареди да повикат отговорника за медиите.

- Някъде по света да са ни обидили нещо? – попита той току-що влезлия експерт – Понеже, нали знаеш – не е добре хората да се заседяват без работа.
- Ами вчера излезе една статия в България – докладва специалистът – Имат там едно жълто вестниче – „Сензация“ се казва – и в него написали, че Мохамед бил негър и му треперели ръцете.
- Тоест – негър и алкохолик? Ясно. Я извикай братята, дето навремето завършиха там и нямаха търпение да умрат за вярата.

Пет минути по-късно Ахмед и Мехмет стояха мирно пред големия шеф и слушаха инструкциите му – да отлетят със самолет до Варна като туристи, оттам с влака за София, където в един блок на петия етаж в кв. Люлин е редакцията на въпросния вестник. Разстрелват всички, а после вземат заложници, барикадират се в някоя печатница и чакат да ги гръмнат. Автоматите ви ще ги пратим с DHL, ще си ги вземете във Варна на митницата, обеща шефът. След това – рая, пилаф, шербет, гурии и изобщо – успех, момчета, ако знаете как ви завиждам и искам аз самият да отида, но няма как – държавни дела…

…Първият проблем се появи с оръжието – не че някой попита за какво им е, но на митницата им поискаха да платят ДДС, понеже новото правителство не било добре с приходите в бюджета. Наложи се от ИД да им пращат фактура за покупката, куриерската фирма предложи освобождаване в София, като за целта поиска копие от паспортите, договор с доставчика на автоматите, сертификат, че са истински терористи и ще използват оръжието само по пряко предназначение, пет вида такси...пълна лудница. В един момент им се прииска за започнат да стрелят още тук, но нямаше с какво. Накрая „почерпиха“ и всичко се уреди, митничарите им пожелаха „на слука“ и те се отправиха към жп гарата.

Там обаче прекият влак за София се оказа отменен по финансови причини. Предложиха им алтернативен маршрут – Варна – Русе – Стара Загора - Плевен - Пловдив – Благоевград – София, за съжаление – в неотопляеми вагони. Намалена им била субсидията, та…

..Седмица по- късно, премръзнали до мозъка на костите си, Ахмет и Мехмет стояха пред заключената врата на блока и чакаха някой да им отвори. След малко отвътре се показа една баба, видя автоматите и ги попита да не са случайно партизани. Ахмед кисело се усмихна:
- Не, полицаи сме, от специалните части… Хайде, отключи вратата.
- Ама да не ни спретнете сега някоя ювелирна акция – предупреди ги бабата – Може да съм стара, но още ми се живее.
Мехмед я успокои, че просто така си обикаляли, да респектират престъпниците, тя им повярва и ги пусна.

Ахмед простреля ключалката на апартамента и двамата нахлуха вътре.
- Мръсни неверници – извикаха те – Я се наредете до стената!
В стаята обаче бе само дежурният редактор Кольо Колев, който се опитваше да завърши утрешния брой. Той спокойно ги изслуша, поинтересува се дали вече не са гръмнали някого, а после ги помоли за интервю. След кратко колебание те отказаха и попитаха за онази публикация, дето..
- Ама чакайте бе – разсмя се Кольо Колев – Тя, статията, беше за Мохамед Али, боксьорът. Изписали го от болницата човекът, та решихме и ние да драснем няколко реда.
- Дай този да го вземем за заложник – предложи Ахмед - А като дойдат спецчастите, ще го убием и ще си проправим път със стрелба. Я набери номера на полицията…
От полицията обаче отказаха да пратят кола – охранявали линейки, имало митинг в центъра, някакъв чужд министър щял да идва…Посъветваха ги да се обадят на CNN и ако ония дойдат да предават онлайн, тогава евентуално и ние ще пренасочим някоя катаджийска кола с камера. А Колев спокойно можете да си го гръмнете – у нас пишман-журналисти – с лопата да ги ринеш.
Дежурният редактор усети ледена тръпка по гърба си и спомена, че на долния етаж живеела Мимето, а тя като чуела за араби и долари… Та защо не вземете за заложник нея? И братята, след като помислиха, се съгласиха.

….Сега Ахмед и Мехмед държат най-добрата дюнерджийница в Люлин. Когато ИД изпрати нови джихадисти в региона, те първо се отбиват там да хапнат, после отсреща в кръчмата – да сръбнат (воини са и им е позволено), след това дават интервюта на Колев … и накрая забравят за какво всъщност са дошли.

Затова сме и остров на спокойствието на Балканите.