Месец: август 2013

Опасен полет (1968) – на руски
Опасен полет" е български игрален филм (криминален, мистерия) от 1968 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Костадин Кюлюмов. Оператор е Стоян … From: OneGoldenBird Views: 7 2 ratings Time: 01:08:46 More in Film & Animation

100 години Тодор Колев (2009)
From: OneGoldenBird Views: 0 0 ratings Time: 01:27:51 More in Film & Animation

Каменната гора (1987)
Магическата гора, в която разпознаваш любовта… По повестта на Иля Велчев "Тази смъртна любов". Сценарист… From: OneGoldenBird Views: 0 0 ratings Time: 01:43:05 More in Film & Animation

Това е една доста популярна логическа задача, често използвана в различни тестове. Тя гласи следното:

Влизате в помещение, в което седят двама мъдреци. Единият от тях винаги казва истината, другият винаги лъже. Вие не знаете кой от тях какъв е.
На отсрещната стена има две врати без надписи на тях; зад едната има прекрасна принцеса, зад другата – гладен тигър. Всеки от мъдреците знае къде какво има.
Задачата е да зададете само един въпрос на някой от мъдреците (по ваш избор) и после да влезете при принцесата.

Освен класическото решение обаче могат да бъдат приложени и по-нестандартни подходи:

Метод на държавния служител: Влизате и сядате до мъдреците. Цял ден нищо не правите и не питате, накрая на тях им става неудобно за загубеното време и леко кимват към правилната врата.

Метод на политика 1: Организирате протест – тълпа ваши привърженици влиза при мъдреците и почва да скандира: „Тигре, тигре, излез да обсъдим нещо!” След няколко часа на животното му писва, изръмжава и се издава. Не задавате никакъв въпрос, понеже в момента вие изобщо не сте там – тигърът е гладен и ако излезе и изяде точно вас, загубата за нацията ще е огромна. Накрая обаче тържествено пристигате, за предпочитане – на бял кон.

Метод на политика 2: Намирате „експерт” и го пращате да отвори едната врата. Ако се случи там да е тигърът, вие минавате през другата. Експерти у нас дал Господ, принцесите са малко. Можете да питате мъдреца – все едно кого – как да накарате за в бъдеще принцесата винаги да ви слуша. Но каквото и да чуете, не вярвайте много.

Стандартен метод на мениджъра: Създавате екип за достигане на крайната цел – принцесата (ако може – и малко бонуси). Включвате в него мъдреците и тигъра. Малко по-късно уволнявате тигъра за несправяне със задачите и несъответствие на заеманата позиция. После вече е лесно. Питайте мъдреца дали е срещал по-велик мениджър от вас, като предварително му напомните, че при грешен отговор може да го последва съдбата на тигъра.

Креативен метод на мениджъра: Влизате в помещението, отивате при един от двамата мъдреци и мълчаливо му шибвате едно кроше. По реакцията му се ориентирате на кого сте попаднали и после питате този, който говори само истината, къде е принцесата.

Метод на психиатъра: Питате мъдреца иска ли да сподели нещо с вас. Получената информация е абсолютно безполезна, но човекът ще се почувства по-добре. После влизате през едната врата с надежда там да е принцесата. Ако сбъркате – както казах, и без това у нас експертите са прекалено много.

Метод на защитника на животните: Отваряте едната врата и ако там е тигърът, умирате щастлив, че сте спасили от глад едно толкова красиво животно. Ако е принцесата, обещавате й след циганските мечки да обичате най-много нея. Питайте мъдреца вярно ли е, че кампаниите на Бриджит Бардо се плащат от известни дизайнери, използващи само екокожа – не че е толкова важно, но лаф да става.

Метод на феминистката: Питате мъдреца защо той и колегата му са мъже и означава ли това, че жените с годините оглупяват. После влизате през някоя от вратите и скоро имаме още една убедена феминистка – независимо на кого ще попаднете.

Метод на българския мачо: Влизате при мъдреците, подсвирквайки си парче на Мишо Шамара. Не ги питате нищо – какво можеш да научиш от подобни дъртаци? – а силно извиквате – „Тук съм, ма кифло!” Ако принцесата не изскочи сама и не се хвърли в обятията ви – това не е никаква принцеса. Само си подсвирквайте по-тихо, за да не излезе тигърът – котките по принцип не обичат рап.

Метод на любителя на реалити шоута и съвременни български сериали: Влизайте смело през която и да било от вратите – тигър няма, понеже бюджетът не го позволява. Ако не улучите стаята с принцесата, ще намерите една проскубана котка, която спокойно може да ритнете от яд. Но и при правилно попадение не се надявайте на чудеса – с този бюджет принцесата изглежда като взета от Околовръстното. Питайте мъдреца ще има ли втори сезон и ако отговорът е „не”, молете се да не сте попаднали на лъжеца.

…Разбира се, можем просто да отидем до някоя от вратите, а после да се обърнем към когото и да било от мъдреците с въпрос – „ако сега попитам колегата ти зад тази врата ли е принцесата, той какво ще ми отговори?” Полученият отговор ще е точно обратното на действителността, но… не е политически правилно, европейско, мениджърско, креативно и т.н… Пък и се иска да мислиш.

А това в България никак не го обичаме.

През долината течеше река, а от двете й страни се издигаха стръмни скалисти склонове. В тях имаше пещери, в които живеехме ние.

Племе като племе – ходехме на лов, после си деляхме плячката, а жените през това време възпитаваха децата и пазеха огъня да не угасне. Преди година веднъж това се случи и до следващата буря бяхме на студена кухня – което, основно с месо от мамут в менюто, не е толкова приятно. Да не разказвам пък колко мръзнахме.

Живеехме си така от хиляди години – както са го правили още прадедите ни – никой не е мислил, че може да бъде другояче. Но веднъж по време на лов Големият задник се уплаши.

Сигурно трябва да обясня, че при нас бе малко по-различно, отколкото вероятно ще бъде при потомците ни. Ние си избирахме вожд по много прост начин – който иска да заеме мястото на действащия, взема една по-дебела тояга и двамата се бият пред очите на племето. То и без това мачове още нямаше, та това ни беше единственото зрелище – съчетавахме полезното с приятното. Та – биеха се двамата с тоягите и който успееше пръв да фрасне другия по главата – той ставаше шеф. Каквото нареди – особено по време на лов, понеже при неуспех там ни чакаше дълга диета – се изпълняваше безпрекословно, понеже иначе те гонеха от племето и пещерата, а реката бе твърде плитка, за да строиш наколно жилище. Освен това ако си сам, шансовете ти при евентуална среща с пещерна мечка не са особено големи. А като отчетем и нивото на медицината тогава – ако те отлъчеха от племето, можеше спокойно да скачаш от най-високата скала или да дръпнеш саблезъб тигър за опашката – все толкова дълго ще живееш.

А за неизпълнение на нарежданията на вожда по време на лов еднозначно се полагаше отлъчване – без всякакви там апелации, обжалвания и т.н., понеже юридическата ни култура беше доста ниска. И Големият задник, така да се каже, го отнесе – сложили го бяха да подплаши бизоните към нас, а той като ги видял колко са големи и страшни, се качил на едно дърво и не издал нито звук. В резултат на това бизоните заминаха на… по пътя си де, ние останахме гладни, а него го изгониха от племето. Просто и ясно и напълно според обичая – мъж е и трябвало да рискува, а той се уплашил.

… Между другото, понеже ние все още бяхме напълно нецивилизовани, избирахме си имена ей-така, по бабаитски – Голямата стъпка, Големият юмрук, Голямата глава (ако някой е особено умен и умее да брои до повече от пет) и т.н. Какво точно е искал да подчертае изгоненият, фокусирайки се точно върху тази част от тялото си, така и не разбрахме.

Та – изчезна той за няколко дни, а после внезапно отново се появи. Изглеждаше много вдъхновен – да не кажа направо луд – и заяви, че имал да ни съобщи нещо изключително важно. Понеже наскоро не бе имало избор на вожд и съответно не бяхме гледали сеир, съгласихме се.

Оказа се, че докато лежал в уединената пещера и червата му куркали от глад, Големият задник бил посетен от Боговете (чували бяхме за едни такива, дето идват чат -пат, дори дядо ми разказваше как веднъж кацнали до самите пещери с летящата си чиния, но след поредния напразен опит да ни вкарат малко акъл в главите накрая се отказали и отлетели). Ние скочихме и веднага поискахме да ни заведе до мястото, за да проверим дали Боговете не са ни оставили някой подарък, но нещата се оказаха по-сложни. Боговете били посетили Големия задник виртуално – тоест, докато спял, те дошли в съня му и му предали Големите истини на живота. Защо точно на него, не обяснили – споменали само, че бил Избран. Казали му, че от днес нататък той ще бъде Шаман и ще говори с нас от тяхно име. А ако случайно не искаме да го чуем, щели да прогонят дивеча от земите ни и да ни пратят вечна зима. Своите усилия по посредничеството Големият задник оценяваше съвсем скромно – най-добрата част от плячката, най-високо разположената пещера (понеже там е и най-безопасно), една-две жени да дежурят и да пазят огъня му от угасване, някоя и друга кожа за обзавеждане – и разни други такива дреболии. Нищо работа, за да имаш пряка връзка с Небето.

Отначало вождът съвсем сериозно искаше да го фрасне по главата и да прекъсне шанса ни за цивилизоване, но на някои целият този театър им хареса и настояха да го изслушаме докрай. И така разбрахме колко неправилно живеем.

За потомците, които седят пред компютрите си, е лесно да говорят за общочовешки ценности. При нас обаче трябваше да се оцелява – включително и за да могат след време да се родят самите те – затова нещата бяха пределно прости. Например – получаваш част от плячката според това какво си правил по време на лова. Ако ти лично си забил копието в сърцето на бизона е едно, ако само си му викал „бау!” – друго, а ако просто през цялото време си следял откъде духа вятърът… Не, никой не се връщаше с празни ръце, но делът беше правопропорционален на заслугата. Ето защо и най-красивите девойки от племето (тези с по-дълга коса и по-къса козина) живееха със смелите ловци – друго си е редовно да си хапваш добре.

Разбира се, дял получаваха и старците, и недъгавите, и жените без мъж – но не колкото ловците. Оказа се обаче, че това било съвсем дивашка работа и Боговете ни били много сърдити.

Според Големия задник плячката не трябвало да се дели според заслугите, а според нуждите на всеки. Тоест – някой може винаги да се крие най-отзад, когато срещу нас изскочат бизоните, но понеже имал много деца – получава повече. Така – според Боговете – било социално (това последното не го разбрахме добре, но тогава нямаше и Гугъл да проверим).

После Големият задник каза, че е уморен от споделянето на толкова важна истина с нас и отиде в пещерата си да си почива и да рисува по стените с червена боя – понеже някаква „нагледна агитация” също не бивало да се пренебрегва.

…След кратък спор помежду си решихме да го послушаме, макар че вождът и най-смелите ловци повтаряха, че по-голяма глупост не били чували през живота си. Останалите обаче си помислихме – ами ако Боговете, от радост че сме ги послушали, ни донесат някой подарък? А и честно казано, недотам смелите ловци бяхме далеч повече. Приехме новият начин на делене и скоро всеки, който можеше да брои поне до пет, си направи проста сметка – защо да рискува да бъде смачкан от мамута, като може да си лежи в пещерата и да прави деца? Хем по-приятно, хем безопасно.

…След няколко месеца в племето вече нямаше смели ловци – групата бе останала твърде малка и след всеки лов се топеше още повече – и съответно донесената плячка намаля. Ние обаче – недотам смелите – компенсирахме – направихме още деца. И така, докато накрая вече нямаше кой да ходи на лов и настъпи глад – освен за Големия задник, разбира се – той си получаваше пръв дела, понеже ако някой ден Боговете дойдат да донесат подаръци… Помните.

Един ден осъзнахме, че колкото и повече деца да правим, полза никаква. Дори и голям дял от нищо си е пак нищо. Ето защо оставихме зверовете да си живеят на воля (е, някои одомашнихме), а ние започнахме да събираме плодове и треви. Обаче нямаше захар и не можехме да варим компоти (то и буркани нямаше, ако трябва да бъдем точни), та се очерта една доста трудна зима. Изкарахме я как да е, половината племе загина, а когато се стопи последният сняг, останалите се събрахме и хвърлихме един бой на Големия задник. Той викаше от болка и обясняваше, че такава била волята на Боговете, но ние видяхме претъпканата му с храна и кожи пещера и го бихме дълго. Накрая изтрихме любимите му червени фрески, с което лишихме потомците от едно значително културно наследство.

(Всъщност не беше толкова значително; повечето от фреските бяха просто една мацаница, а останалите изобразяваха как Големият задник ни праща на лов и ни желае успех – при това доста примитивно нарисувано.)

Та – дойде пролетта и ние решихме да станем земеделци. Шаманът се опита да ни убеди, че и сега трябвало да обработваме земята заедно, после да делим урожая според гладните гърла, а негово било най-гладно. Ние обаче отново му хвърлихме бой и той обяви, че може и да не е разбрал правилно волята на Боговете, затова щял да ги пита отново. Впрочем, тогава се роди и известната поговорка – „първо набий Червения Шаман, ако искаш да свършиш нещо като хората”, впоследствие неправилно интерпретирана като „вържи попа да е мирно селото”.

Когато болките на Големия му червен задник понамаляха, Шаманът дойде отново и обясни: Боговете казали да разделим земята и всеки да се оправя както може. Имало и друго, но щял да ни го каже наесен. Попитахме кой ще дели земята – Вождът ни отдавна бе изяден от една пещерна мечка, а след като спряхме да ходим на лов, нов не бяхме избирали. Шаманът ни попита – кой от нас контактува с Боговете и може ли сега такива тъпи въпроси? Разбрахме намека и го оставихме да раздели земята и семената. В резултата на това той и жените му получиха почти половината земя, а останалите – твърде малко. Но щом такава е волята на Боговете … и ако дойдат някой ден да ни донесат подаръци… въздъхнахме и приехме.

Скоро се оказа, че саамо някои от нас могат да се изхранят от земята си; но шаманът ни успокои и предложи на останалите да обработват неговата собствена земя – срещу малък процент от добива. После скромно помоли да не му благодарим и отиде пак да рисува в пещерата си – сега вече със синя боя.

Когато през есента стана ясно кой колко е изкарал, мъжете от племето се събраха и всеки взе по една здрава тояга. Някои дори искаха да се върнем към социалното деление от ловджийския период, но сега Шаманът дори не искаше да чуе за подобно нещо. Вместо това той ни разказа за Политиката.

…Боговете пак му се явили и му обяснили, че отсега нататък забраняват проблемите да се решават със саморазправа (тук той крадешком погледна към тоягите в ръцете ни) – а трябвало да се гласува. Нищо не разбрахме.

„Дивашка ви работа”, промърмори Шаманът – „Един човек, един глас. Всеки казва кой иска да ни управлява, накрая някой с по-голяма глава брои и – готово.”

Абе може и да сме диваци, но не ни се видя съвсем справедливо. Аз например работя по дванадесет часа на нивата, а на Големия нос баща му – не, понеже вече е стар. Вярно получава човекът храна, за да не умре от глад, но – нищо повече. А братът на същия Голям нос работи на нивите на Шамана и знае, че ако оня го изгони, ще умре от глад. Впрочем, когато наближи времето за избори, точно това се случи – Шаманът спомена пред старите хора, че ако не изберат него да ръководи племето, щели да спрат да им дават храна. На работниците си обеща в случай на загуба да ги изгони. А на всички останали – до помоли Боговете да ни пратят подаръци.

Това той нарече със странна дума – „демократично”. Да де, но когато човек е принуден от обстоятелствата (или поне мисли, че е) да гласува по определен начин, какво му е демократичното? Подаръците на Боговете не искам да ги коментирам – диваци сме, все пак, толкова ни е акълът.

…И така си живеем оттогава – Шаманът плаши старците и бедните, те гласуват за него, а после той облага нас, станалите, с данъци за изхранването им. Понеже на нивите на ръководителя ни няма работа за всички, дори и млади хора са напълно зависими от тези подаяния и треперят да не ги изгубят. А на мнозина сякаш почна да им харесва и те често повтарят „по-добре да си легна гладен, отколкото изморен”. Точно – дивашка ни работа.

Но странна работа – Шаманът (или бившият Червен задник, все тая) твърди, че Боговете били много доволни, че сме почнали да ставаме хора. Още само някакви си десетина хиляди години и ще сме щели дори да основем Дружество за защита на пещерните мечки. Аз много не вярвам, но пък – кой знае. Все повече хора остаряват и почват да твърдят, че Шаманът е единствено правият, че е вече полубог и всичко казано от него… пък и нивите му ежегодно се увеличават за сметка на нашите.

Той самият го обясни с една странна дума – „еволюция”. Много ми е интересно какво означава, но нали ви казах – нямаме си Гугъл…

Сладко и горчиво (1975) Музика: Митко Щерев
Сладко и горчиво" е български игрален филм (драма) от 1975 година на режисьора Иля Велчев, по сценарий на Любомир Левчев. Оператор е Красимир Костов. Музикат… From: OneGoldenBird Views: 6 0 ratings Time: 01:28:50 More in Film & Animation

Приключение в полунощ (1964)
Приключение в полунощ" е български игрален филм от 1964 година на режисьора Антон Маринович, по сценарий на Андрей Гуляшки, Антон Маринович и Кирил Войнов. … From: OneGoldenBird Views: 399 3 ratings Time: 01:31:24 More in Film & Animation

– Ало, господин началник! Сержант Петров от КАТ на телефона. Извинявайте че така, след полунощ, но казахте при извънредна ситуация да звъним направо на вас…
– Да, времената сега са сложни. Докладвайте!
– На половин километър от нашия пост господин кметът блъсна с колата си един кон, преди около десет минути.
– И как е той сега?
– Ами… предният му крак е навехнат и копитото го боли.
– За кмета питам.
– А, той е добре. В момента се съвзема от стреса.
– Оградете мястото с полицейска лента и не пускайте никого. Дръжте ме в течение на нещата.

– Ало, господин началник. Сержант Петров на телефона. Дойдоха репортери и искат да вземат интервю от…
– И дума да не става! Ако трябва, скрийте кмета в патрулната кола.
– А, той отдавна си замина… Искат да вземат интервю от коня.
– Не им разрешавайте! Кой знае какви ще ги наприказва това добиче. Вижте там, обяснете им, че конят е в стрес и просто няма начин – ако защитниците на животните научат, ще ни излезе лошо име в Европа. Намекнете им обаче, че леко е миришел на алкохол…
– Ама после кметът може да ни съди… макар че наистина миришеше.
– Какъв кмет бе! Конят е миришел… на какво беше там… а, да – на „Уайт хорс”.
– Ама, господин началник – как така? Ще ни се смеят.
– А да ви се доплаче? Кой го знае къде е ходил този кон до среднощ и с кого е пил… Ако е бил трезвен, какво е правел на платното без светлоотразителна жилетка?
– Той не беше на пътя, а вързан за едно дърво. Но господин кметът не успял да вземе завоя и… Добре, добре – миришеше. Отиваме да кажем на журналистите.

– Ало, господин началник? Пак е сержант Петров. Дойдоха защитниците на животните и питат конят има ли адвокат. Какво да им отговоря?
– Ами… това е предварително разследване, той все още не е обвиняем. Но ще му назначим служебен, естествено, може ли…
– Защитниците предупреждават, че ако утре се появи материал, в който конят се посочва за виновник за катастрофата без категорични доказателства, щели да ни съдят. И щели да докарат всички магарета от околните села и да блокират общината.
– Голяма работа – то зер вътре не са… Не, не, това не беше за вас. Значи, кажете на Защитниците, че в момента Спешна ветеринарна помощ полага висококвалифицирани грижи за нашия по-малък брат Дорчо… или както му е там името.
– Но то никой не полага нищо. В момента Защитниците дават интервюта на журналистите, но после ще дойдат по-наблизо и ще видят, че…
– Кой патрулира с теб?
– Сержант Иванов.
– Ето – Иванов ще бъде ветеринар. Да прегледа там коня, да му направи изкуствено дишане, да му премери кръвното… Нали имате комплект за първа помощ в колата?
– Апарат за кръвно нямаме.
– Абе кой ще ти забележи в тъмното. Увийте му там един парцал около крака и помпете.
– Слушам, ще помпим.
– Хайде – давайте и продължавай да ме държиш в течение.

– Господин началник! Журналистите и Защитниците си заминаха, а конят се изправи и се разхожда наоколо. Обаче малко куца.
– Заминали си значи… Обаче утре пак ще дойдат за интервю и кой знае какви ще ги наприказва този кон – а скоро идват избори. Абе, я провери – наистина ли всички са си заминали?
– Тъй вярно – проверих, господин началник. Няма никого.
– Ами я вземете тогава и го застреляйте този кон. Уж при опит за бягство или нещо такова. Или пък ти си си проверявал оръжието и случайно…
– Слушам – проверявал съм си пистолета и…
– Обаче внимавай, че е много тъмно и да не стане някоя грешка. Абе я най-добре накарай сержант Иванов да залегне – за всеки случай. И се обади да кажеш какво е станало.

– Ало, господин началник… Появи се проблем. В момента конят ме е прегърнал, плаче и иска да почерпи. Предлага ми сто лева.

Какво ще кажете – да ги взема, а…?

Дотук видяхме една доста тъжна картина, която не вдъхва особен оптимизъм – като цяло електоратът се състои от ограничени хора, които дори не осъзнават движещия механизъм на нещата, които се случват около тях. Нито една от основните партии не разполага с ядро привърженици, способно да извърши някакви сериозни промени у нас. Тоест, две хиляди години след началото на новата ера ние отново сме с мисленето на роби, чакащи идването на нов пророк, който „да ни оправи”. Тъжно, но това е положението в България в момента – около 90% инертна маса, която лесно може да бъде манипулирана, накарана да мрази когото трябва и готова да се примирява вечно със статуквото.

Пенсионерите живеят в миналото и гласуват за БКП (формално за БСП, но в съзнанието си те поддържат именно комунистите), циганите никога не са имали държава и понятия като „патриотизъм” са им неразбираеми като термини от квантовата механика, турците са държани капсулирани от „защитниците” си, много млади хора без образование и култура търсят кой е виновен, че нямат перспективи в живота (и Волен услужливо им обяснява), останалата част от населението чака ГЕРБ или СДС „да преборят бившите комунисти” и искрено вярва, че е по-„европейско” в мисленето си от електората на БСП (но тайничко се надява да заеме топло местенце в общината, когато „нашите дойдат на власт”) – абе, направо трагедия. Сякаш времето е спряло и нищо не се е променило от написването на „Бай Ганьо” досега.
Впрочем, може и да е така. Нека накратко се опитаме да обясним причините за ситуацията у нас и как може да се излезе от нея успешно (поне на теория).

Някой беше писал (май Жельо Желев, но се съмнявам откритието да е негово), че от „социализъм” към „капитализъм” не може да се мине директно, понеже държавата ще бъде разграбена. Че това е така, се убедихме с очите си. Според автора на теорията, необходим е преходен етап на военна диктатура, чрез който да се намалят апетитите на вълците, които са заобиколили стадото, останало без овчар и кучета. Ако погледнем исторически, поне за държавите в южната част на континента това изглежда истина – Гърция и Турция се върнаха към икономическия ред именно по този начин, в Испания подобна роля изигра Гражданската война… По-на север очевидно е различно – вероятно поради по-силните стремежи към гражданско общество, резултат от отдалечеността им от Ориента. Как да сравниш манталитет а на един унгарец, чиито предци са били граждани на Австроунгарската империя, с този на българин, наследник на Отоманската империя? Трудна работа.

А ако говорим за края на 20-ти век и класическа хунта е неприемлива? Ситуацията е много проста и ние я видяхме в Русия – от едната страна е олигархията, наследник на някогашните комунисти, от друга… не, не народът. Той, за съжаление, тук изобщо „не играе” и никой не му иска мнението. От другата страна е Властта, която в началото бе доста формална и управлявана чрез парите на олигарсите. Руснаците буквално написаха история, когато президентът организира преврат срещу законно избрания парламент (звучи ми малко познато). Интересното е друго – отново познато – че целият демократично мислещ свят подкрепи именно това иначе напълно незаконно действие – понеже нямаше друг начин да бъде свален платен от олигархията парламент, особено ако липсва нормално мислене у преобладаващата част от избирателите. И Русия показа единствено възможното решение – на власт дойде Путин и много скоро на олигархията бе обяснено кой управлява държавата (справка – Березовски и Ходорковски). Едва ли по този начин държавата се превръща в някакъв рай, но определено се слага ред и жизненият стандарт на хората се повишава. И ако някой си мисли – „да, но Русия е богата на ресурси страна…”, това не е никакъв аргумент, понеже по времето на Елцин тя не беше по-бедна.
Т
оест, първата стъпка в правилната посока е президентска република. Естествено, при средния интелект на електората ни той отново ще избере „когото трябва”. Но все пак, човекът на върха на властта няма как да се крие зад разни „коалиционни”, „програмни” и „експертни” правителства, в които експерти по синтаксис управляват спорта. Отговорността е лична.

Но има нужда и от още нещо – някой, който да има достатъчно силен характер да използва властта си да отправи предизвикателство към олигарсите и да ги сложи на мястото им (сега едно правителство лесно би могло да бъде свалено с платени комбинации и често се случва; при президентска република това основно оръжие на олигархията отпада). За съжаление, за последните двадесет години подобна сила на характера забелязах само у Иван Костов (без да коментирам другите му недостатъци).

Но рискът подобен човек да се появи е прекалено голям, за да не бъде взет предвид. Ето защо се отива на по-малкото (от гледна точка на олигархията) зло – отстъпки по посока на мажоритарни избори.

Всъщност, заглавието на тази статия не съдържа иронията – аз наистина смятам преобладаващата част от протестиращите пред парламента за умни и красиви. Друг е въпросът, че сред тях има и доста „стари муцуни”, мечтаещи да спечелят нещо за себе си – но все пак, в България живеем. По-скоро съм изумен от наглостта на някои „червени” блогъри, които твърдят, че да се гордеел някой с това, че плащал данъци, било „аристократизъм в лошия смисъл на думата”. Интересно дали биха споделили това в някоя „нормална” държава като Германия, Франция, Англия или САЩ, където на неплащането на данъци не се гледа през пръсти. Но дори само този факт показва колко далеч е стигнала андрешковщината в мисленето на голяма част от съотечествениците ни.

(Е, ако умните и красивите изведнъж спрат да плащат данъци и в резултата на това едно други хора останат без помощи и пенсии – представям си какъв вой ще се надигне тогава. Няма нищо по-страшно от хора, които са убедени, че някой друг е длъжен да се грижи за прехраната им.)

Не съм оптимист за крайния резултат от протестите именно по тази причина – завистта и злобата у голяма част от българите. Причината да няма протести в страната не е само страхът – има я и (заслужена или не) омразата към софиянци, които, „без да са се изпотили, вземат луди заплати”. Тоест – ония там да се бият на жълтите павета, нас какво ни засяга? Ние така и така ще сме бедни, по-добре да си пием бирата и да гледаме сеир.

И са прави хората – тях едни нови избори няма да ги направят по-богати, независимо по какви правила ще се провеждат. За съжаление, абсолютно вярно е, че бедността на започва от не от джоба, а от главата на човека – а тук няма никакви обнадеждаващи признаци сред мнозинството.

Но дори и самият факт, че за пръв път имаме протест не срещу определена партия, а против системата като цяло – е обнадеждаващ. Мисля, че управляващите го усещат и затова реакцията им често е напълно неадекватна, да не кажа – направо смешна.

Имаше един такъв филм – „Циркът изгоря и клоуните се разбягаха”. Какво пък – да се надяваме да се мине без пожар.

Стига ни и да се отървем от клоуните.

Покрай протестите напоследък някакси между другото започна да се прокрадва мнението, че – видите ли – „красивите и умните” у нас всъщност били привърженици на отломките от някогашното СДС. На мен лично това не ми се връзва с тоталната загуба на последните избори, с която някогашните „сини” последваха НДСВ в политическото небитие. Обикновено с изкуствено създадените формации става така.

Според мен, СДС и народилите се от него политически недоносчета нямат никакво право да претендират, че зад тях стои най-интелигентната част от нацията. Всъщност истината е далеч по-грозна и аз ще я разкажа за по-младите читатели, които не помнят онези времена.

В края на 1989 година стана ясно,че повече няма да се получи да я караме така. Едни другари ясно осъзнаха, че или трябва да почнат да играят на парламентаризъм, или може да последват съдбата на Чаушеску. Ключовата дума тук е „играят”.

Както се казва, появи се политическа ниша за опозиция. В такава ситуация има две възможности – или си я създаваш сам (буквално я назначаваш), или тя се поражда стихийно и става неуправляема. Нашите другари имаха пред очите си примера на братска Полша и видяха какво направи там „Солидарност”. Никой от тях не искаше у нас да се случи същото, ето защо подходящите хора бяха просто … назначени. Опозицията се оглави от лица, които (с изключение на Петър Дертлиев) бяха всичко друго, но не и лидери, политици или дори хора, поемали някаква сериозна отговорност през живота си. Не – те бяха назначени само благодарение на произхода си или бе им създадена легенда на дисиденти. Срещу кого и как се бяха борили, и досега си остава пълна загадка. И ако някой (според мен – с голямо основание) смята сегашните лидери за политически карикатури, трябваше да види тогавашните, поне докато изгря звездата на Иван Костов.

Но думата ни не е за лидерите, а за електората им. Тук трябва да опровергаем една заблуда, която упорито се налага на по-младото поколение – видите ли, при т.нар. „социализъм” всеки, който искал да направи кариера, веднага ставал партиен член и – готово. За съжаление, няма нищо по-невярно от това. Истината е, че тези хора ИСКАХА да станат партийни членове, но… Никак не беше просто. Ако не си работник (при тях това наистина бе възможно), се искаха много сериозни връзки и доказателства за преданост. На всичко отгоре имаше и квоти – колко процента хора от администрацията спрямо работници, та ставаше съвсем сложно. Понякога дори трагикомично; в болниците например работници изобщо няма, а лекарите искат да са част родната и единствена Партия. Изходът? Там се създаваха организации на БЗНС, верният съратник на БКП. До падането на тоталитарния строй най-големите земеделски организации бяха именно в болниците, а членовете им не можеха да различат ръж от просо (не че сегашните БЗНС – лидери могат).

Тоест, през 1989 г. България бе пълна с озлобени и завистливи хора, които искаха да станат комунисти, но само около 10% от тях успяваха. При това сред научно-техническия персонал например за партийни членове бяха приемани млади, талантливи конструктори и технолози, а не чертожнички, завършили СПТУ – Партията много добре знаеше професионалната стойност на хората. Същото беше навсякъде и колкото и на някои да не им се иска да го признаят, последните набори в някогашната БКП бяха именно цветът на нацията. Ето защо по-късно част от същите тези хора толкова успешно разгониха фамилията и на икономиката, и на държавата ни – морал може и да им е липсвал, но интелигентност – в никакъв случай. Жалко, че тя бе използвана не в полза на обществото, но при подобни промени обикновено става така.

Предполагам, вече се сетихте кои бяха хората, които пълнеха площадите по време на първите митинги на СДС – хора с искрени демократични убеждения и романтично настроени студенти(примерно 10%), хора, движени от материален интерес – т.нар „реститути” (около 5%), а останалите… Те бяха от средите на онези 90%, които някога бяха искали да станат членове на БКП, но на никого и през ум не му бе минало да ги направи. Тоест, това бяха хората с по-ниски професионални умения, които в борбата за премахване на тоталитарното общество видяха възможността да поискат реванш от колегите си, които ги бяха изпреварили в кариерата. Според тях – понеже били комунисти…

Впрочем, на митингите на СДС имаше и истински комунисти. Дълги години в един от нашите университети лидер на „синята“ организация бе бившият преподавател по „Научен комунизъм”, който за една нощ откри, че той, комунизмът, май не бил чак толкова научен… Тоест, това бяха просто гузни хора, които се страхуваха някой да не им поиска сметка за промиването на мозъците на нацията. Който пък не успя да се „пребоядиса”, прати децата си.

Това беше публиката на първите митинги на СДС – ограничена и озлобена тълпа. Хора, които вярваха, че най-после са намерили виновника за всичките си проблеми в живота (тук ще вметна, че поне три четвърти от тези хора си останаха неудачници и досега, за разлика от бившите членове на БКП). Тоест, май не само строят бе виновен, а и едно друго нещо, което народът нарича „вътъкът”…

Аз самият се отнасях сериозно към СДС до първия случай, в който лидерът им (май беше Иван Костов, забравил съм вече) започна да крещи: „Кой не скача е червен!” – и всички заподскачаха като маймуни в клетка. В този момент реших за себе си, че или тук няма мислещи хора, или са толкова малко, че не си струва да ги броим изобщо. Много неща мога да приема, но да променяме общество чрез подскачане… Пази боже.

В нормалните страни десницата (за каквато се припознава СДС) изразява интересите на определена част от обществото – най-вече собственици, предприемачи и висококвалифициран персонал. Тези хора няма как да бъдат „леви”, понеже те създават организацията за произвеждането на продукта, който осигурява доходите на нацията. Те, най-общо казано, захранват с продукт пазара и тяхната единствена грижа е да са конкурентоспособни (включително и понякога с неетични средства като налагане на монопол например). Те мразят всичко, което би намалило конкурентоспособността, а „социалните” мерки са точно такива. Ако компонентите на един автомобил можеха да изпитват чувства, вероятно точно така двигателят щеше да мрази спирачките. Но както знаем, има нужда и от двете – но когато оценяваме една кола, ние обсъждаме мощността на двигателя, а не силата на спирачките.

За съжаление, СДС успя да се прояви като изразител на интересите на гореспоменатите хора за много кратък интервал от време – примерно, до завършването на приватизацията. И ако дотогава лидерите на тази партия успяваха да съчетаят донякъде обществения и собствения си интерес, след това първият бе забравен напълно.

И ние дадохме своя уникален принос към световния политически речник, определяйки като еквивалентни понятията „демокрация” и „корупция”. „Едно време имаше ред в икономиката, а сега – демокрация, всеки краде колкото може…” – това може да се чуе май само у нас и в Русия.

Естествено, далеч съм от мисълта да приписвам корупцията в управлението само на СДС – останалите партии заслужено ще се обидят. Но другите все пак не се анонсират като „демократични” и „ носители на новия морал”. „Да разрушим старото и да построим новото” – СДС си избра този доста съмнителен комунистически лозунг и блестящо успя да се справи с първата му част. После обаче нещо загуби интерес, та и досега чакаме.

Тоест – извън печелещите от реституцията и някои романтици, СДС си остана партията на некомунистите с комунистически начин на мислене. Подобна формация може да съществува само докато хората не се уморят да мразят – или пък не се появят по-умели манипулатори. На СДС от самото начало видимо им липсваше съзидателното начало и така си остана и до края им. С други думи – тяхната риторика „вървеше” докато хората имаха хляб и мечтаеха за духовна свобода. Когато обаче и коматът бе поставен под въпрос, те се провалиха. Маркс го е предрекъл гениално и те са го чели, но май не са разбрали много, както впрочем и електоратът им.

Пък и много е трудно е едновременно да бъдеш „десен” и бунтар – предполагам, че хората, назначили СДС за временна опозиция, са го разбирали и просто са чакали това да бъде осъзнато и от останалите. А освен бунтарството този съюз не успя да предложи нещо запомнящо се в положителен смисъл на страната.

Накрая ще напомня – наскоро починалият Стоян Ганев на митинг искаше да обявява война на СССР (т.е. – на бъдещата Русия + Украйна, Казахстан, Прибалтийските републики и т.н.), а електоратът подскачаше, аплодираше и за никого отстрани не оставаше и грам съмнение, че събралите се тук хора не са „червени”.

Е, относно интелекта им също не оставаше много съмнение.